Масуджи Ибусе
Черен дъжд (9)

Девета глава

На тридесети юни в пристанищния град Ономичи се устройваше тържество в чест на бог Сумийоши. В Кобатаке също чествуваха този празник, като пускаха по реката малки лодчици със запалени свещи в тях. По този начин селяните се молеха на бог Сумийоши да ги предпази от наводнения. От обикновено небоядисано дърво се правеха четири малки лодки, всяка от които символизираше едно от годишните времена. В тях поставяха запалени свещи и пускаха лодките в някой вир на планинската река. Колкото по-дълго кръжаха те из него, толкова по-добра бе поличбата. Но ако обозначената например с йероглифа „есен“ лодка биваше бързо отнесена от течението на реката, това бе знак, че през есента съществува опасност от наводнения.

Същия този ден Шигемацу тъкмо палеше банята, когато раздавачът донесе препоръчано писмо за Ясуко. Момичето през това време бе на покупки в Шин’ичимачи. Писмото бе от Гентаро Аоно от село Ямано — младият човек, който бе направил на Ясуко предложение за женитба. Това всъщност бе първият му пряк контакт с момичето, защото досега между двамата винаги стоеше посредничката. Шигемацу огледа внимателно плика. Почеркът бе много ясен и красив и кой знае защо на Шигемацу му се стори, че това е особено добър знак. Той подаде писмото на Шигеко и рече:

— Остави го на масата на Ясуко. Не знам какво пише в него, но самият факт, че се е наканил да й пише, говори, че младежът проявява интерес. Ох, дано всичко да е наред…

Шигемацу се отказа да се занимава с банята и се върна в стаята си. Изпитваше желание час по скоро да свърши с преписването на „Дневника на атомната бомба“. Захвана се с писането и работи цяла вечер, без дори да отиде да гледа как пускат по реката малките лодки.

* * *

7 август. Ясно е.

Отворих очи. Утринната мъгла нахлуваше през счупените стъкла на прозореца и приятно разхлаждаше раната на лявата ми буза. Мъглата бе гъста и това, че я усещах еднакво с кожата и на двете си бузи, показваше, че лявата е възвърнала чувствителността си. Шигеко и Ясуко бяха вече станали и леглата им бяха празни.

Отвън през мъглата долетя глъчка.

— Ей, момчета — викаше високо някой. — Можете да качите в камиона още един-двама души.

— Какво се мотаете, бе. Вече е пет и половина — избоботи друг нисък и груб глас.

Изглежда, че късно снощи, след като вече бях заспал, от Хирошима бяха докарали голяма група ранени. Предната вечер директорът бе наредил леко ранените да бъдат откарани по домовете им. За целта бяха отпуснати два камиона. Тръгването трябваше да стане тази сутрин в пет часа. Хората заедно с вещите им трябваше да бъдат откарани на гара Фуруичи. На връщане оттам камионите трябваше да докарат във фабриката тежко ранени наши служители и работници, ако такива, разбира се, имаше на гарата или по пътя насам.

Опитах се да седна в постелята, но мъчителна болка скова раменете, гърба и краката ми. Допусках, че е от умора и все пак болката бе някак по-различна. Странна работа! Да се обърна настрани бе истинска агония. Изведнъж обаче ми дойде наум една гениална идея. Хванах с дясната ръка дъното на панталоните си и като ги придърпвах, се обърнах на една страна. След това се свих на две, опрях се с колене на постелята, помогнах си с лакътя на лявата ръка и така малко по малко успях да надигна горната част на тялото си. Така се изправят от легнало положение болните от лумбаго. С лакътя на едната ръка се опираш на кревата, а с другата си помагаш да се повдигнеш. Получава се нещо като поза от класическия японски балет. В този миг дори искрено се почудих дали онзи, който го е създал, не е страдал от лумбаго.

След като някак си успях да се изправя наполовина, протегнах ръка и се хванах за рамката на прозореца. Вкопчих се здраво за нея и стъпих на крака. Яростна болка прониза пръстите ми. Раздвижих ги. Стъпвах сякаш на игли. Все едно обаче, не можех да продължавам да стърча на едно място. Започнах да пристъпвам назад-напред, назад-напред, като се държах за рамката на прозореца. Отпуснах се едва когато мускулите ми малко посвикнаха с тия движения. Най-сетне бях в състояние да вървя. За мое най-голямо щастие вечерта бях легнал по панталони и риза. Да спиш с горните си дрехи понякога си има своето преимущество. Едва се оправих с вървенето и ето че почувствувах остри болки в корема. По стълбите слязох на четири крака със задника напред. Така бе много по-лесно, защото и децата могат да ви кажат, че по този начин тежестта на тялото се разпределя върху четирите крайници.

Отидох по нужда и режещата корема ми болка престана. По-слабо вече ме боляха и раменете и гърбът, но онова, което усещах в пръстите на краката си при ходене, ме караше просто да подскачам.

Когато стигнах до входа на фабриката, ми стана ясно, че евакуацията на ранените вървеше нормално. От първата партида бяха останали само още двадесетина души. Те бяха наслагали раниците и по-обемистите си багажи на долните стъпала на каменното стълбище и чакаха да се върне камионът. Тъкмо се бях зазяпал в групата, когато един извика: „Пръв го видях! Пръв го видях!“, втурна се през двора и улови с две ръце плавно спускащо се от небето парченце хартия.

— Какво е това, а? — попита го някой. — Да не е банкнота от пет или десет йени?

Но то си беше най-обикновено късче хартия, парченце от нотен лист. Бе вероятно дошло от нечия къща или от учителската стая на някое основно училище. Изхвърлен навън от взрива, нотният лист бе пламнал, за да остане от него само малко късче. Преди да стигне до земята, то се бе носило из въздуха цял ден и цяла нощ. Под нотите аз успях да разчета началните думи на песен: „Сакура, сакура! В мартенското небе…“^[1]. Директорът взе листчето, поразгледа го и промърмори:

— Какъв ужас наистина!…

После го мушна в джоба на панталона си.

Камионът пристигна и последната група заминаващи се сбогува с директора.

— Довиждане. Бъдете здрави! — викаха в един глас от каросерията.

Директорът размаха ръка и също на свой ред извика:

— Всичко добро! Не унивайте, не губете кураж! Може би в този момент думите му и да звучаха като чиста подигравка, но какво друго би могъл да каже човек в подобна ситуация?

Бяха се евакуирали около двеста и петдесет души. В това число влизаха не само леко ранените, ами и здрави служители и работници от фабриката. Директорът бе разрешил да замине на всеки, който имаше къде да отиде. Във Фуруичи останаха само около стотина души — тежко ранените, които не можеха да се движат, хората, които бяха проявили желание да останат и да се грижат за тях, и онези, които от край време живееха със семействата си в работническото общежитие.

В най-трудно положение се оказаха онези, чиито семейства живееха отделно от тях, в Хирошима. Те не само че нямаха къде вече да се върнат, ами и не проумяваха как да открият близките си. Оставаше им само да седят тук и да чакат. Дойде ми наум да помоля в работилницата да издялат малки дъсчици. На тях загубилите връзка със семействата си работници можеха да напишат имената и сегашния си адрес, а после да ги закачат на останките от разрушените си домове. Прецених, че ще са необходими петнадесет-шестнадесет парчета, но един работник на средна възраст помоли да му бъдат дадени три. Искал не само за своята къща, а и за къщите на разни свои лели и вуйчовци. По-късно обаче при мен дойде един от работилницата, името му беше Уеда, и ми съобщи, че онзи нямал нито леля, нито пък вуйчо.

— Ето какво се получава, когато преследваш идеали като този за Великата източноазиатска сфера за взаимно процъфтяване — рече Уеда, преди да напусне стаята ми. — Вдовиците се увеличават, младите мъже намаляват, а някои се опитват да отмъкнат нещичко по най-нечестен начин.

Въпреки че си давах сметка за нетърпимата болка в пръстите на краката, аз скочих и го догоних.

— Запази за себе си своите пораженчески настроения — рекох, — макар че и аз изпитвах същите чувства.

След като обядвахме, седнах да направя списък на евакуиралите се. Но тъкмо се заех за работа, в стаята връхлетя един от работниците, казваше се Нономия и бе на около петдесет. Той съобщи, че един от тежко ранените е умрял.

— Мяташе се в страшна агония — взе да разправя Нономия — и през цялото време от устата му изригваше жълта течност. Угасна някак съвсем внезапно.

Мъртвецът — мъж също на около петдесетте — бе служител от отдела по снабдяване. Взривът го бил заварил в дома му в Хирошима, точно когато излизал за работа. Лицето му било подпухнало и сивкаво, но до самата си смърт той виждал и чувал. Аз се свързах с работилницата и наредих да направят колкото се може по-бързо ковчег. После изпратих един от нашите служители, момчето се казваше Фуджита, да съобщи в кметството за смъртта и да получи там инструкции какво да правим с тялото. Нономия пък изпратих да доведе лекар и свещеник.

Скоро и двамата се върнаха. Кметството било практически затворено и там не само че отказали да приемат съобщението за смъртта, ами и не дали никакви указания какво да се прави с трупа. Лекарят пък го нямало. Заминал бил за Хирошима да търси детето си. Другият лекар бил отишъл да прегледа някакъв тежко ранен и също не можел да бъде открит. Свещеникът отказал да дойде. Бил страшно зает, защото за деня имал три опела. Към когото и да се обърнели Фуджита и Нономия, всички били прекалено заети със своите си работи, за да обръщат внимание на чуждите.

Просто не знаех какво да направя. Тъкмо се съветвах с директора, когато от града се върна един разсилен и разказа, че на плитчините край брега на реката изгаряли на пирамиди трупове. Отвред се издигал дим. Крематориумът бил до такава степен претъпкан, че нямало смисъл да се чака там ред.

Обстановката беше наистина извънредна. Нямахме време за оформяне на смъртни актове, разрешения за кремиране и всякакви разправии от този род. Пък и населението на Хирошима и това на Фуруичи се числяха в различни регистри и дори и в нормално време процедурите по уреждане на формалностите щяха да отнемат сума ти време. Все пак нещо трябваше да се направи, и то незабавно, затова директорът изпрати в града един сътрудник на канцеларията със задачата да изясни всичко до най-малката подробност. Директорът беше на моите години, но може би защото заемаше едно такова средно положение на държавен служител и обикновен гражданин, той бе далеч по-голям педант от един обикновен бюрократ по отношение на всевъзможните там наредби и прочие. Владееше добре английски, бе по-силен в теорията, отколкото в практиката и дори разправяха, че дипломната му работа била посветена на изобретателя на автоматичните предачни станове Ричард Робъртс.

Скоро сътрудникът от канцеларията се върна и докладва, че дори полицията била на мнение, че да се изгарят труповете е неизбежна необходимост. Това се налагало да бъде направено от хигиенни съображения. С една дума, нямаше кой да издава смъртни актове, пък дори и да имаше, нямаше кой да ги приема. В тая жега телата бързо се разлагаха. Крематориумът бе претъпкан и практически неизползваем. Оставаше само едно — телата да се горят на брега на реката или на хълмовете — все едно къде, но само по-далече от населените места.

Директорът се замисли и след малко рече:

— Да го погребем някак си не върви. Дали хората да бъдат погребвани или кремирани — това от край време се решава от държавните мъже. А ние сме длъжни да следваме само държавната политика по въпроса. Да, сега и за в бъдеще ние ще постъпваме така, както правят другите — ще кремираме телата на мъртвите на брега на реката. — После директорът се обърна към мен. — Слушай, Шидзума — рече той доста сурово, — все пак не можем да ги горим просто ей така. Умре човек, премяташ го на гръб, занасяш го на огъня, изгаряш трупа му и най-спокойно си изтриваш ръцете. Не, така не върви. Жал ти става някак за покойника. Лично аз не вярвам в безсмъртието на човешката душа, но съм убеден, че мъртвите трябва да бъдат изпращани от този свят с чест и почит. Ето защо, Шидзума, възлагам на теб при всеки смъртен случай тук, при нас, да четеш вместо свещеник съответните молитви.

Аз така се обърках, че просто не знаех какво да отговоря. Директорската заповед си е заповед, но да чета заупокойни молитви бе извън моите възможности.

— Боя се, че това е невъзможно — рекох, — но директорът продължаваше да настоява. Според него хората щели да умират едва ли не всеки ден, затова аз съм бил просто длъжен да отида в някой храм и да препиша молитвите, необходими за подобни случаи. И тъй като болшинството от жителите на Хирошима изповядваха учението на будистката секта Шин, най-добре би било, рече директорът Фуджита, да съм се запознаел именно с нейните молитви.

— Но, г-н Фуджита, как може? Дори и да препиша молитвите, аз нямам човешкото право да извършвам подобен обред. Пък и що се отнася до будизма, в тая област съм пълен профан.

— А кой, според теб, да върши това тогава? В тази работа няма експерти и профани. Да нямаш никакви понятия и да четеш заупокойни молитви не е чак толкова страшно, колкото, без да разбираш нищо, да раздаваш лекарства на болните, нали? А и в края на краищата това не е и нарушение на закона. Ако не желаеш да четеш молитви на сектата Шин, чети тогава на Дзен или Ничирен, или на всяка друга, към която имаш предпочитания. Разбирам, че ще ти е трудно, но се боя, че това е заповед, за изпълнението на която ще бъда принуден да държа на всяка цена.

Всякакво по-нататъшно упорство от моя страна би било безсмислено, затова се приготвих за излизане, нахлупих си ватираната качулка и тъй като пръстите на краката не преставаха да ме болят и да обуя обувки бе немислимо, помолих директора да ми услужи с чифт таби^[2]. Грабнах няколко визитни картички и една тетрадка, нахлузих дзори^[3] и тръгнах.

Във Фуруичи знаех няколко храма. Най-напред се отправих към един, в който служеше млад свещеник. Ако можеше да се вярва на приказките, човекът бил проявил блестящи способности по време на обучението си в будисткия колеж. Свещеника обаче не намерих. Старата прислужница, която ми отвори, обясни, че той бил мобилизиран и се намирал във военната част Акацуки. Следващият храм, към който се отправих, принадлежеше на сектата Шин. В него служеха един много стар и един по-млад свещеник. Старият беше на легло, а младият не заварих, защото бе отишъл да погребва някого. Вратата на храма ми отвори глуповата жена на средна възраст. Тя изслуша за какво съм дошъл, след което потъна във вътрешността, за да съобщи за моето идване. Скоро се върна и ме въведе в една огромна стая, където лежеше старият бонза.^[4]

Помещението ми се видя наистина необятно. Старецът лежеше под бяла детска мрежа против комари. Тънката завивка бе почти плоска и само една съвсем незначителна издутинка на гладката й повърхност издаваше, че под нея всъщност има човешко тяло. Плъзгащите се врати бяха широко отворени и пред очите се разкриваше типична за един храм японска градина с камъни, мъх и пясък. На всяко свободно пространство в градината растяха тикви.

Старият бонза изслуша внимателно моя подробен разказ, а после се обърна към седналата на татами^[5] близо до постелята прислужница:

— Донеси тук, моля ти се, „Тройно утешение“ и… чакай да видя какво още… а, да, „Посвещението“, „Химнът на Буда“. Донеси и „Амида-Сутра“ и „Заупокойната проповед“ — гласът му бе тъничък и писклив.

Жената стана и донесе от другата стая свещените текстове.

А сега — обади се отново бонзата — покажи ги на човека.

Гласецът на стареца бе тих като жуженето на комар, но жената изпълняваше чевръсто всички нареждания.

И петте свитъка със свещените текстове бяха отпечатани от дървесни дъски. Аз се заех да преписвам молитвите. С помощта на жената старецът се надигна от постелята и седна чинно на рогозката до мен. Той се опираше на петите си, а ръцете му лежаха отпуснати върху поразително хилавите му колене.

— Боя се, че текстовете са много трудни за вас — изписка немощно бонзата. — Разбрах, че Хирошима вече не съществува. Какъв ужас! Ох, какво да каже човек… Печално, печално!

Гласът му взе да звучи по-твърдо. Аз дигнах глава от свитъците и устремих поглед към градината. Но при вида на тиквите — такива едни зачервени и весели очите ми се напълниха със сълзи.

Смисълът на молитвите ми се струваше абсолютно непонятен. Добре поне че навсякъде бяха поставени ударения, подсказващи интонацията, с която трябваше да се четат. Това щеше много да ме улесни. „Тройно утешение“ и „Посвещението“ бяха написани в мерена китайска реч. В тях се разказваше за Буда, за Закона за спасението на живите същества и за безбройните еони на времето. „Заупокойната молитва“ бе на хубав роден японски и дълбокият смисъл на думите й проникваше право в сърцето.

— В нашата секта — рече старецът — при смърт четем първо „Тройното утешение“, след него „Посвещението“ и чак след това „Химнът на Буда“. После следва „Амида-Сутра“. По време на нейното четене присъствуващите палят благовония. Последна е „Заупокойната“, но тогава свещеното лице е с гръб към покойника.

За да ми покаже как точно се четат текстовете, бонзата с неочаквано силен глас пропя „Тройното утешение“ и „Посвещението“. Аз го слушах и си правех бележки върху преписания в тетрадката текст. Старият човек прочете и част от „Заупокойната“. В тишината на стаята гласът му отекваше монотонно и тържествено.

Не бях аз човекът, който да изпраща мъртвите в безкрайния им път за онзи свят, но чрез четенето на молитвите можех поне да се моля за спасението на техните души. Затова реших да вложа в него цялата си душа и сърце. Такива настроения ми навяваха възцарилите се в стаята спокойствие и тишина.

По пътя на връщане четях и преповтарях сутрите, опитвах се да ги науча наизуст.

Когато се върнах във фабриката, всички приготовления за погребението бяха приключили. В застланата с татами приемна на общежитието се бяха събрали тридесетина души. Ковчегът с тялото беше сложен на подиума, откъдето обикновено се произнасяха речи и се говореше по време на различните тържества. Около него бяха запалени благовонни пръчици. Те бяха забучени в малка детска кофичка, която някой се бе сетил да донесе и да напълни с пепел. В голямата бутилка от саке бе дори натопена клонка от свещеното дърво „сакаки“, както си му е редът при шинтоиските обреди. Появи се и директорът Фуджита, облечен в строг костюм. Преди да започна молитвите, аз също облякох сако. Зае ми го един работник от фабриката на име Фуджики. Когато седнах пред ковчега, все още усещах мускулите си напрегнати, но тъй като се зачетох, без да откъсвам очи от тетрадката, постепенно престанах да се притеснявам от „паството“ си. Не че изпаднах в нирвана. Състоянието ми можеше да се определи по-скоро като унес или самозабрава. Сбърках два-три пъти, но успях да прочета „Тройното утешение“ и „Заупокойната“. Когато свърших, обърнах се към присъствуващите и направих дълбок поклон.

— Благодаря, Шидзума — рече директорът, а след него и всички останали започнаха да ми благодарят и да повтарят колко добре съм се бил справил. Бузите ми горяха, бях силно смутен, затова разблъсках хората и избягах в канцеларията си.

След малко дойдоха да ми съобщят, че умрял още един човек. Тъкмо сварих да поръчам в работилницата да направят ковчег, и ето че умря още един. Както на мен самия ми се стори, този път прочетох молитвите много по-гладко.

Към края на деня умряха още трима-четирима души. Първия и втория път към мен се обръщаха с думите: „Г-н Шидзума, бихте ли били така любезен да дойдете и да прочетете молитва.“ След това обаче започнаха да ми казват само: „Шидзума, има погребение! Хайде, елате!“ Трябва да призная, че на мен ми допадаше повече тонът на второто обръщение.

Когато дъските се свършиха и нямаше от какво да се правят вече ковчези, молитвите започнах да чета направо пред мъртвото тяло. Лицето на умрелия покриваха с бяла кърпа, затова пък крайниците му стърчаха и аз просто изтръпвах от тяхната смъртна восъчна бледност. Като че ли дори още по-лошо бе, когато те не бяха разголени, защото тогава се набиваха на очи черните петна кръв по бинтовете и парцалите. Полагаше се молитвите да се четат, след като тялото бъде поставено в ковчега. Може би защото тази мисъл не излизаше от ума ми, ала докато четях, все се притеснявах да не сбъркам. Добре, че можех да се уповавам на тетрадката.

Директорът правеше закачливи забележки, че ще трябва да ми дава „дарение“, което се полага на всеки свещеник, изпълнил погребален обред. Не стигаше това, ами някои от роднините на покойните или хората, поели грижата за тях, действително ми носеха пари, дискретно загърнати в бяла хартия, както го изискваше обичаят.

— Ама, моля ви се, какво е това — повтарях аз и бутах обратно парите.

— Не отказвайте, много ви молим. Ако не ги вземете, душата на покойния няма никога да получи покой — настояваха те.

Момичетата от канцеларията пък явно идваха поред да ме слушат. Три от тях дори ми поискаха разрешение да си препишат „Заупокойната“. А когато ги попитах за какъв дявол им е това, едно от тях отговори, че много им харесвал езикът.

— Искам да го запомня — рече то. — Обезателно искам да науча наизуст онова, което идва след: „Рано или късно, аз или съседът ми, днес или утре…“

Това все пак бяха по-приятните моменти в промеждутъците между опелата. Далеч по-неприятни бяха приказките за бомбардировката. Малко по малко подобни разговори ме връщаха против волята ми към действителността, докато в края на краищата не започнах да усещам, че косата ми се изправя, а по кожата ми пробягват тръпки на ужас. В такива моменти ме обхващаше нетърпимо желание да скоча и да избягам нанякъде. Трудно ми е да опиша какво точно изпитвах — отвращение или страх, — но в резултат на това в душата ми се пораждаше силното желание да бягам, накъдето ми видят очите.

Вечерта, когато се стъмни, аз се качих на втория етаж и влязох в една стая, която имаше изглед към Хирошима. Там, където преди блещукаха хиляди светлини, сега бе бездна от мрак. Само в една-единствена къща в източната част на града плахо блещукаше. А това бе по-страшно от каквото и да било друго. По-добре непрогледна тъмнина. Тъй е далеч по-спокойно!

Така мина денят. От изгрева до залеза — само погребения.

 

 

8 август. Ясно е. Ужасна жега.

Предната вечер ние тримата се преселихме в малка къщичка, построена от хазяите за старите им родители. Тя се намираше на около стотина метра от мястото, където г-н Фуджита държеше стаи под наем.

На сутринта се събудих от нечий глас, който викаше под прозореца името ми. Измъкнах се от постелята и надзърнах навън. Долу, в градината, стоеше Утагава, един от служителите в нашата фабрика.

— През нощта умряха двама — викна ми той. — Елате, колкото се може по-скоро.

Преди да успея да отговоря, той обърна гръб и изчезна. Мен вече ме имат за свещеник, помислих си аз, с тази разлика, че с божите служители не разговарят чак толкова безцеремонно.

Нямах какво толкова да се приготвям. Трябваше само да си плисна лицето, да хапна и да бързам за фабриката, за да имам преди опелото време да намеря сако назаем. И погребението не изискваше някаква специална подготовка! Свършеха ли молитвите, тялото се отнасяше на реката и там се изгаряше. Бях се заклел пред себе си, че в четенето на молитвите ще влагам цялата си душа, но тази сутрин настроението ми беше такова, че се съмнявах дали ще мога да изпълня клетвата си.

Пристигнах в общежитието и разбрах, че е починала дъщерята на един работник, когото бяхме изгорили предишния ден. Казаха ми, че по време на взрива момичето било у дома си в хирошимския квартал Темма. Майката на покойната бе със страшни изгаряния по тялото и едва ли съзнаваше какво точно става около нея. Сестрата пък, без видими външни рани, седеше със зинала уста и напълно объркан вид. Когато се обърнах към нея и промърморих: „Моите съболезнования!“, тя само отвърна едно кратко „да“ и лицето й изобщо не промени израза си. Нямаше сълзи, нямаше истерии, нищо.

Мъртвата лежеше по гръб, облечена в парцалива бяла блузка. Във вдлъбнатината между двете яки млади гърди бяха сложени няколко полски цветя. Трябва да ги бяха откъснали от ливадите край фабриката. Малките им жълти главици бяха повехнали и сякаш удавени в сълзи, почиваха клюмнали върху едната гръд на момичето. Това особено засилваше скръбното настроение. Аз прочетох „Тройното утешение“, а когато подхванах „Заупокойната“, гласът ми се задави.

Щом опелото свърши, един от работниците се обърна към сестрата на покойната:

— Сега трябва да я закараме на мястото, където ще бъде изгорена.

— Да — отрони се от устата на момичето и то само леко кимна с глава. Майката остана неподвижна.

Това бе самотно последно пътешествие, без роднини и близки. Носачите поставиха тялото на сламена рогозка, натовариха го след това на една ръчна количка и процесията потегли. Аз я следвах най-отзад.

На двата бряга на реката се бе разположил сякаш нов крематориум. Накъдето и да погледнеше човек, нагоре или надолу по течението, отвред се издигаха стълбове дим. На места огънят бушуваше и димът бе гъст, на други той се издигаше на тънки струйки от едва-едва тлеещи въглени.

Количката спря на високия бряг и мъжете започнаха да се оглеждат за подходящо място.

— Ей — извика един от тях. — Оная дупка там долу не дими. Сигурно вече са прибрали праха.

— Нека тогава там да бъде — отвърна друг и всички започнаха да се спускат към реката.

На дъното на дупката лежаха два камъка, всеки по тридесет сантиметра в диаметър. Свалиха тялото от количката и го поставиха върху тях. Под него насипаха въглищата, които работниците бяха донесли в две кофи. Наоколо наредиха дърва и трески от нацепени стари дървени сандъци. Дърва поставиха и върху трупа. Главата и лицето посипаха с дървени трици и туриха от двете страни по една дъска. После покриха всичко с мокра слама и рогозки и с това приготовленията приключиха. От едната страна рогозката се бе леко свлякла и аз съзрях част от косата и челото на мъртвата и каменната бледност на лицето й.

Присъствуващите насядаха по пясъка около дупката.

— Някой да запали огъня — обади се един работник и се надигна от мястото си.

Прочетох „Тройното утешение“ и преди още огънят да се е разгорял, си тръгнах.

От високия бряг се виждаха множество издълбани в пясъка край реката дупки. В повечето от тях белееха кости, но най-ясно изпъкваха черепите. Прахът, останал след изгарянето на труповете, бе изглежда разпилян от вятъра. Някои от черепите бяха устремили зейналите на мястото на очите черни дупки към небето, други стискаха яростно зъби в нямо негодувание. Дойде ми наум, че в древни времена са ги наричали „подхвърлени на ветровете и силите природни“.

В някои дупки бяха изгорели само главите и краката, а от други се издигаха на пресекулки червените езичета на огъня. Спомних си, че във фабриката ме чака още един мъртвец, и бързо закрачих назад, като си мърморех по пътя „Заупокойната“. Следващото опело изкарах почти без да гледам в тетрадката си.