Масуджи Ибусе
Черен дъжд (20)

Двадесета глава

14 август. Облачно, след това — ясно.

Шигеко и Ясуко заминаха малко преди пет часа сутринта и ми оставиха благодарствено писмо за нашия хазяин. Накарах ги да си вземат за из път пържен ориз, малко сол и шише с вода. Друго за пиене и за ядене у нас вкъщи нямаше. Според правилата двете трябваше да имат удостоверение, подписано от местните власти, че вследствие на бомбардировката са останали без покрив, но влакът им отиваше на север през Кабе и Шиомачи и не минаваше през Хирошима, тъй че удостоверението в случая бе излишно. Пък и никой не пречеше на хората да напускат разрушения град. Всеки имаше право да върви, където намери за добре.

Изпратих ги и поспах малко. Присъни ми се, че някакъв човек с един крак и с прекалено дълго за ръста му кимоно подскача след мен и размахва огромен черпак. Събудих се и скочих ужасен. Целият бях потънал в пот. Свалих нощното си кимоно и рекох да се облека за работа, но изведнъж видях, че съм с червения пояс и халата за баня на жена си. Предната вечер, след като си отиде директорът, аз оправих масата и веднага си легнах. Шигеко и Ясуко пък отидоха на потока да изперат бельото и нощното ми кимоно. Трябва да съм навлякъл първото нещо, попаднало ми под ръка.

Една трета от бутилката бе още пълна. Дали да пийна, или да се въздържа? Измъкнах тапата, помирисах съдържанието и отново затворих шишето. След това отидох в кухнята да си потърся чаша. В същия миг се раздаде воят на сирената за въздушна тревога.

Няколко дена преди това командуването на Западната японска армия издаде заповед за прикриване на всички входове на скривалищата. Тя гласеше също така по време на въздушно нападение никой да не напуска скривалището и да не излиза на открито, защото бомбите на врага са с мощна взривна вълна и излъчват огромно количество топлинна енергия. Съгласно гореспоменатата заповед, всички следваше да търсят прикритието на скривалищата, дори когато в небето кръжат само един или два вражески бомбардировача. За жалост обаче скривалището в нашия двор представляваше една изровена в земята яма. Изскочих навън, но не видях самолети нито между хълмовете около Кабе, нито в небето над Хирошима. Заключих вратата на къщата и тъкмо тръгнах към фабриката, когато сирените завиха въздушна тревога и мигом след това се разнесоха няколко взрива. Земята се разтърси. „Ивакуни!“, изкрещя някой от къщата край пътя. Минах край общежитието и влязох в сградата на администрацията. Там още нямаше жива душа. Не знаех с какво да се заема, затова натиках случайно останал ми фас в една лула и понечих да запуша. Точно в този момент връхлетяха припряно две-три момичета от фабриката и запъхтени извикаха:

— Добро утро! Случило ли се е нещо?

— Не, нищо особено. Защо? — запитах ги учуден.

— Комендантът на общежитието нареди да разберем какво се е случило. Той ви е видял да бързате за работа и решил, че има нещо. Затова дойдохме.

В стаята нахълтаха още няколко души. Изглеждаха разтревожени.

— Добро утро, господин Шидзума — поздравиха и те. — Да не се е случило нещо страшно?

— Преди малко взривовете бяха от обикновени бомби, струва ми се — продължи един от работниците. — Всички са на мнение, че са бомбардирали Ивакуни, но…

Почувствувах се неудобно:

— Не че нещо се е случило — рекох. — Днес се каня да отида до гара Кай, за да водя преговори за въглища, та дойдох да си взема храна за обяд — това бе първото нещо, което ми дойде наум, но реших в себе си наистина да отскоча до гара Кай.

Работниците се бяха уплашили с право, защото аз действително се бях появил прекалено рано в канцеларията си. Друг път трябваше да внимавам какво правя. Преди, когато идвах на работа с влак от Хирошима, във фабриката пристигах след дванадесет часа на обяд. Защо ми трябваше да се появявам тук днес в ранни зори? И да действувам на нервите на хората? От бомбардировката насам никой не беше сигурен в кой момент врагът ще нахлуе на наша територия и кога ще започне решителната битка на живот и смърт. Дълбоко в душата си нашите работници, както всъщност и аз самият, умираха от страх. Ние всички бяхме не само лишени от правото да дадем изява на собствената си воля, но и трябваше да потискаме в себе си всякакво недоволство или протест. Такава бе волята на империята.

За закуска този ден имаше ечемичена каша с трици и супа от бобено пюре с нарязан в нея магданоз. За обяд си взех топки от същата тая каша и няколко задушени в соев сос миди. Обикновено от април нататък в яденето не се слага магданоз, защото в листата му се въдят личинки на пиявици. Един възрастен работник, на име Танака, който седеше до мен на масата, попита жената, дето сервираше:

— Добре ли е сварена тая супа?

— Да, варихме я два пъти по-дълга от обикновено — отвърна тя.

Аз на свой ред попитах, що за миди са тия, които получих за обяд.

— Казват се шиофуки — обясни жената. — Взехме ги на черна борса от една продавачка. Тя каза, че ги е варила в морска вода. Готвачът пък ги задуши в соев сос. Днес всички ще получат за обяд от тях.

После Танака ми обясни, че в рибарските селища около Мияджима хората варят шиофуки в морска вода, правят от тях нещо от рода на пирожките с риба и ги продават на черния пазар. Освен това той каза, че ако дълго време не приемаш сол, оставаш без сили: и дори една муха не можеш да отпъдиш.

След закуска аз се отправих към гара Кай. И този ден, както и предишният, ми направи впечатление, че колкото повече наближавахме града, толкова по-редки ставаха стълбовете дим, виещи се над кладите за изгаряне на умрелите. От гара Ямамото до Хирошима отново трябваше да вървя пеша. Аз крачех по линията. Нямах никаква представа дали ще намеря въглища на гара Кай, но все пак бързах след собствената си сянка, която се плъзгаше пред мен по железопътната линия.

Случайно погледнах назад и видях, че през слънцето минава някаква бяла дъга. Тя бе наистина нещо изключително. Помня съвсем ясно колко ме бе поразила в детството ми една сребърна дъга, която видях веднъж привечер — тя бе подпряла двата си края в близките хълмове. Но бяла дъга на ярка дневна светлина виждах за пръв път в живота си.

На гара Кай началникът и неговите подчинени имаха извънредно заседание. Реших да почакам, докато свършат. Навред по стените в чакалнята бяха разлепени обяви за изчезнали хора. Един военен полицай обикаляше наоколо и внимателно четеше всяко едно от тях. Видът му бе много важен и това ми действуваше на нервите. По всички пейки бяха насядали или лежаха бежанци. На първата, до мястото за проверка на билети, се бяха изтегнали на гръб две чисто голи дечица. До тях, приседнали на колене, дремеха старец и старица. Старецът държеше главата си обърната към децата и от време на време отваряше леко очи и ги поглеждаше. Предположих, че старите хора бяха останали на ръце с внучетата си и сега вероятно не знаеха какво да сторят и накъде да поемат.

Скоро заседанието свърши. През гарата мина претъпкан с пътници влак. В композицията не забелязах нито един натоварен с въглища вагон. Получих разрешение да вляза при началника, на когото изложих своя проблем. Човекът отвърна, че от шести август насам на гарата не е пристигал нито един вагон с въглища, пък и не било ясно дали изобщо ще пристигне. След бомбардировката прекарвали само бежанци. За товарни влакове и дума не можело да става.

Единственото, което можех да сторя, бе да обясня в каква безизходица е изпаднала нашата фабрика и да помоля началника и служителите да се обадят по телефона и да изяснят кога точно се очаква да пристигнат вагони с въглища. В кабинета влезе военният полицай и без да отрони дума, започна и тук да чете залепените по стените обяви. Ботушите му трополяха гръмко по пода. Скоро полицаят излезе все така мълчаливо, без да направи опит да заговори някой от присъствуващите. Трябва да го бяха изпратили тук от някоя друга военна част със задачата да разследва общественото мнение в Хирошима.

— Много човечен ми се вижда тоя полицай — обади се един от служителите.

Началникът не отвърна нищо. Всъщност военният полицай може би наистина не изглеждаше чак толкова високомерен за положението си човек. След страшния взрив военните изглежда все още не можеха да решат дали да се държат както винаги надменно и брутално, или да бъдат по-умерени в поведението си.

Изтръгнах от началника на гарата обещание, че ще вземе под внимание молбата ми. Договорихме се след ден-два пак да намина, за да разбера какво е положението.

И тук от двете страни на пътя имаше оцелели къщи, но те бяха само „оцелели“. Керемидите от покривите бяха отнесени, самите покриви се бяха наклонили на една страна, на нито един прозорец нямаше и помен от стъкло. Рамките се бяха изкривили и не се отваряха.

Аз вървях по централния път край накацалия по един от хълмовете жилищен район. Подминах някаква къща с външни стени от боядисани дъски. Пред модерно оформения й вход бяха насядали десетина ранени. По телата им се стичаше кръв, лицата на някои от тях бяха подпухнали като балони, други пък бяха с опърлени или напълно изгорени коси, а трети вече почти не приличаха на хора. Не видях да има табела, но предположих, че тук живее някакъв лекар. Вътре бе сигурно пълно с болни и хората изчакваха реда си. Те или не бяха успели да стигнат до някой от приемните пунктове за ранени, или пък нямаха сили и желание да сторят това.

Минах много бързо покрай къщата. Пред входа на друга, която приличаше по-скоро на склад, отново съзрях ранени. Те се бяха проснали по гръб на земята. Сред тях имаше едно дете, което бе протегнало ръка нагоре. Пак отминах, колкото се може по-бързо.

Кърпата, с която бършех лицето си, вече бе почерняла от пот и мръсотия. Рекох да си плисна очите и се насочих към оризовите ниви. В нито една от тях обаче не бе останала и капчица вода. Пресъхнали бяха и вадите между тях. По дъното им тук-таме се белееха изсъхналите скелети на змиорки. Край една вада лежеше мъртва лястовичка с наполовина изгорени пера. От нея се носеше познатата миризма на мърша. Тялото на птичката се бе забило под ъгъл в тинята. За разлика от онзи гълъб, който бях хванал край езерото с лотосите, лястовичката изглежда не бе успяла да избегне взривната вълна, която я бе забила в калта.

Изядох обяда си на крак, докато вървях през оризовите ниви. Вече наближавах хълмовете. Виждаха се пушеците от кладите за изгаряне на умрелите.

Върнах се във фабриката и заварих директора с още няколко души да пие в стола студен чай от ечемик. Всички изглеждаха умърлушени и потиснати. Докладвах накратко, без да намеквам пред другите за нашето малко тържество предишната вечер:

— Разбрах се с началника на гара Кай да ми се обади, ако се появят въглища. До утре — вдругиден те все нещо ще са разбрали по въпроса.

— Благодаря ти за старанието — отвърна мрачно директорът. — Я ти, Шидзума, по-добре ни кажи как реагираха хирошимците.

— Днес не ходих чак до града. Но на какво как са реагирали хирошимците питате?

— На известието, че утре по обяд по радиото ще бъде предадено важно съобщение, разбира се. Тъкмо се чудехме какво ли означава това!

Усетих, че върхът на езика ми леко изтръпна. Нямах представа какво бе това „важно съобщение“, но най-вероятно то означаваше или мирни преговори, или капитулация, или пък примирие. Вече толкова често се говореше за „борба до сетен дъх“, че не виждах смисъл да й се посвещава специално съобщение по радиото.

Всички присъствуващи седяхме умърлушени и мълчаливи, но от време на време някой нарушаваше мълчанието, сякаш изведнъж се бе сетил за него. Тогава всички започвахме да говорим един през друг, без да се изслушваме. Излизаше нещо съвсем несвързано, но в общи линии ставаше дума за следното:

В този ден необезпокоявана от никого над нас бе прелетяла ескадра вражески самолети, без обаче те да пуснат бомби. Нашата зенитна артилерия не бе изстреляла срещу тях нито един снаряд. Тя не се бе опитала да стори това и предишния ден. С изключение на днешната бомбардировка над Ивакуни през последните два-три дена нещата се бяха променили. Правителството изглежда се бе вече договорило с противника и на следващия ден се канеше официално да оповести това. Но едва ли ставаше дума за подписването на мирен договор или за обявяването на примирие, защото самолетите на противника прелитаха така, сякаш бяха пълни стопани на тая земя. Ето защо единствено възможна изглеждаше капитулацията, което от своя страна означаваше, че врагът се кани да нахлуе в Япония, да овладее пристанищата и да обезоръжи нашите отбранителни сили, подобно на това, което правеше нашата армия през войната в окупираните презокеански страни. А възможно ли бе „важното съобщение“ да се окаже декларация за обявяване на война на Съветския съюз? Тогава целият свят щеше да се надигне срещу нас. Какво очакваше окупационната японска армия? А мирните граждани вътре в страната? До този момент ние мислехме, че положението не може да стане по-тежко от сегашното, но ако над цялата страна надвисне опасността да бъдем напълно унищожени, всеки един от нас бе готов да изпълни с чест своя дълг към отечеството. (При все че никой не знаеше в какво точно се изразява той.) Силата бе на страната на врага. Нахлуеше ли на наша територия, той щеше може би да кастрира до един мъжете в страната… Не можехме ли да капитулираме, преди да бъде пусната страшната бомба? Не, ние капитулирахме именно в резултат на нея. Но все пак врагът не можеше да не знае, че Япония по същество бе вече победена. Тогава може би не беше все пак необходимо да хвърля бомбата. Във всеки случай онези, които ни бяха хвърлили в тази война…

Тук разговорът започна да приема опасен поврат, затова предположенията бяха прекратени.

Аз пак отворих дума за преговорите си с началника на гара Кай.

— В такъв случай — рече директорът — приготви до утре необходимите документи. Утре ще предават това важно съобщение, затова искам всичко да бъде написано и документирано, за да не се получават после недоразумения, ако някой рече да провери как стоят при нас нещата. Веднъж вече се опарихме и мисля, че ни стига. Никакви рискове повече! Това е моята заповед, заповед на директора, и моля да не се забравя това. Господин Фуджита говореше много ясно, за да го чуят всички присъствуващи.

„Опарили“ се бяхме през пролетта, когато един предназначен за нашата фабрика вагон с въглища бе по грешка изпратен на друго предприятие. Ние бяхме обвинени, че сме го направили специално. По-късно се изясни, че се касае за една досадна грешка, но фирмата за доставка на въглища се бе опитала да ни използва като изкупителна жертва.

Казах на директора и на останалите за бялата дъга, която бях зърнал на път за гара Кай.

— Така ли, значи и ти си видял такава дъга? — извика директорът и удари с ръка по масата. — Аз видях бяла дъга в Токио точно преди да започнат февруарските събития^[1]. Бяла, забележете.

И онази дъга пресичала слънцето. Около единадесет часа преди обед директорът минавал край двореца и си мислел, че този ден морето сигурно е бурно, защото стотици гларуси били накацали по дигите на пълния с вода ров. Било февруари и имало и големи ята диви патици, но да се съберат на едно място толкова много гларуси било доста странно. Тъкмо размишлявал за това, когато съзрял в небето бяла дъга. Тя разсичала слънцето на две.

— Това бе предзнаменование, че ще се случи нещо лошо — рече той. — На другия ден, двадесет и шести февруари, избухна инцидентът, тоест един ден след това. Разказах на един високопоставен чиновник от кметството, че съм видял преди малко бяла дъга, и той остана потресен. „Бяла дъга да пресича слънцето! — възкликна той. — Ами че това е знамение! Сигурно ще настъпят военни безредици!“ В историята, според него, имало описани подобни случаи. В китайската „Книга на историята“^[2] например. Аз пък си рекох, че това са глупости, но на другия ден избухна бунтът.

— Тази, която аз видях, беше тясна — обясних аз. — Пронизваше слънцето като стрела.

— Точно така, не много широка, подобна на стрела и бяла. Не съм суеверен, но бялата дъга означава нещастие. Сигурен съм — заяви директорът.

Целия ден бях прекарал на крака и се чувствувах много уморен. Затова реших да приготвя необходимите документи на следващия ден. Вечерях с директора и с останалите в стола.

— Има малко от снощното саке — пошушнах на господин Фуджита.

— Чудесно! — отвърна той. — Да чуем съобщението, пък аз може утре да дойда да го допием.

 

 

15 август. Ясно е.

Цяла нощ спах като убит, но се събудих много рано. Имах чувството, че никога няма да настъпи време за закуска. Опитах да залъжа глада си с малко вода. Приготвих се за работа, но беше още толкова рано, че седнах на стъпалата пред къщи и зачаках. След малко при мен дойде бащата на хазяина.

— Какво ще да е това важно съобщение? — попита той и ми подаде нещо увито в парче от вестник.

Беше кафе на зърна. Старецът обясни, че неговият племенник заминал преди повече от двадесет години на работа в Бразилия. Кафето изпратил преди няколко години, но понеже не знаели как да го „ядат“, досега го държали в един ъгъл в килера. Аз също за пръв път виждах кафе на зърна и нямах никаква представа нито как се пече, нито как се мели.

— Дали е Мока или Арабика? — попитах все пак дълбокомислено. — Разправят, че напоследък в Бразилия отглеждали някакъв хибрид на сортовете Мока и Арабика.

Бях чул това от директора на нашата фабрика. Взех кафето и благодарих.

Старецът не бе дошъл при мен, за да подразбере нещо за хода на войната. Той просто се тревожеше за важното съобщение и изпитваше нужда да поговори с някого. Аз обаче бях крайно неразговорлив. Между другото той ми разказа, че в река Темма в Хирошима рибите продължавали да измират. Те се обръщали с коремите нагоре и ако хванеш някоя, люспите й мигом се свличат, а перките й оставали в ръцете ти. Повечето от шараните в езерото Асано измрели още по време на взрива, а оживелите били без люспи и плували със сетни сили. Старецът бе също така чул да разправят, че хората, които отишли в града след бомбардировката, получавали обриви по кожата, косата им започвала да капе, а зъбите им да се клатят.

Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но поне в този момент от главата ми не падаше нито косъм, пък и нямах обриви по кожата. Зъбите ми също бяха наред. (Две години след взрива обаче, когато бях вече съвсем сигурен, че съм останал невредим, два зъба започнаха да ми се клатят и аз ги измъкнах съвсем лесно. После се разклатиха още четири. Извадих си ги сам, без да усетя каквато и да било болка. Сега горната ми челюст е изкуствена. Попресиля ли се с работа, на главата ми изскачат мехурчета, големи като бобени зърна. Не мина и година от страшната бомбардировка и моят приятел Шокичи, с когото заедно отглеждаме шарани, си извади съвсем безболезнено всичките зъби. И то в течение само на два месеца. Сега и горната, и долната му челюсти са изкуствени. Горните венци на Шокичи бяха се смъкнали толкова ниско, че зъболекарят доста се измъчил, докато му направи зъбите. Въпреки това горната му устна като че ли се бе подвила навътре и Шокичи се принуди да си пусне мустаци. Той и досега ги носи. Красиви, гъсти, мъжествени мустаци. Хората от селото, макар и да знаят цялата история, понякога забравят за причината и се подиграват на Шокичи, че мустаците му не отговарят на положението му. А пък приятелят ми не е някакъв суетен човек. Мога с две ръце да се подпиша, че той е най-скромният и най-добрият от всички, които познавам. — Записано по-късно.)

Старецът си отиде и аз се отправих към фабриката. Закусих заедно с всички и се заех да подготвя документите — онези, които по заповед на директора трябваше да връча на началника на гара Кай. Хвърлих доста труд, защото се наложи да опиша колко въглища са ни необходими за една седмица, колко дрехи произвеждаме, да спомена за преговорите ни с Интендантството и всички трудности, свързани с изчезването на фирмата по доставка и разпределение на въглища. Не можех, естествено, да напиша, че офицерът от Интендантството, към когото се бяхме обърнали с молба да ни помогне, е безотговорна личност. От друга страна, ако кажех, че той е готов да ни съдействува въпросните документи нямаше да имат абсолютно никакъв ефект. Доста се поизпотих, докато намеря най-точните думи и изрази. Реших да поразкрася текста с някои по-силни фрази, като: „в това изключително тежко положение“ например, или „сега бучка въглища е равна на капка кръв“. Фирмата в Хирошима бе пропаднала заедно с всичките си служители, тъй че да пиша подобни неща беше като че ли единствената и най-правилна мярка.

Свърших с документите и тъкмо четях написаното, когато внезапно трясъкът на заводските машини секна. Бе дванадесет без пет, тоест до „важното съобщение“ оставаха само пет минути. Мушнах листовете в чекмеджето и излязох в коридора. Взех да се спускам тичешком по стълбите, но нещо ме накара да се обърна кръгом и да изляза от задния вход на двора. Радиото бе поставено в стола и само след миг от него щяха да зазвучат страшни думи. Страшното някак те притегля, но аз изпитвах съвсем други чувства. Всички изглежда бързаха по коридора към стола. До мен долиташе тропотът на обувките им.

Дворът бе тих и пуст. От три страни той бе заобиколен със сгради, а четвъртата бе обърната с лице към хълма, по който растяха дъбови дървета. От тях надолу към двора се спускаше напоителен канал, широк близо два метра. От него се разнасяше приятна прохлада. Отсамната полегата стена на канала бе обрасла с мъх. Отсреща пък бяха избуяли някакви диви треви с малки розови цветчета. Тук-таме подаваха глави високи бели цветя с едри жълти плодници.

Надзърнах през прозореца вътре в канцеларията. Нямаше жива душа. Реших да отида в стола, но като премислих, се отказах. Погледнах и в стаята на помощниците. И там нямаше никого. Отворих задната врата на кухнята и надникнах вътре. На печката вреше един голям чайник и капачето му подскачаше. Някой от онези, които си носеха храна от къщи, го бе сложил вероятно да заври за чай, но после го бе забравил и бе хукнал да чуе какво ще съобщят по радиото.

Предаването бе започнало, но до мен долитаха само откъслечни думи. Не направих и опит да вникна в смисъла им, ами тръгнах назад-напред по канала, като от време на време се заковавах на едно място. Стените на канала бяха дълбоки и облицовани с камък, а дъното му бе засипано с чакъл. Макар да бе плитко, водата бе абсолютно чиста и създаваше усещане за свежест.

Интересно как досега не бях забелязал тази прелест! В канала срещу течението плуваха малки змиорки. Бяха страшно много и още съвсем дребни.

— Плувайте, плувайте! Опитайте мириса на прясна и чиста вода! — А рибките прииждаха ли прииждаха и продължаваха да плуват нагоре. Те бяха стотици, хиляди… Сигурно бяха тръгнали от долното течение на реката в Хирошима, за да стигнат чак дотук. Току-що излюпилите се от хайвера змиорки обикновено навлизат от морето в реките в средата на май. Най-напред те са все още плоски и прозрачни като листенцата на върба и рибарите от заливите около Хирошима ги наричат „сардинови змиорки“, защото те приличат на сардиновите попови лъжички. Колкото по-нагоре плуват по реката, толкова повече те заприличват на истински змиорки. По форма напомнят тлъстаците, само че са по-издължени и движенията им са много по-грациозни. Интересно къде са били тези малки змиорки на шести август, когато Хирошима бе зверски бомбардирана? Наведох се ниско над водата и се опитах да ги разгледам по-отблизо, но всичкото, което успях да видя, бяха някакви сивкави сенки. Попитах се дали могат да се ловят и ако могат, с каква стръв.

Отдалечих се от канала и тръгнах към черния вход. Изведнъж вратата се отвори, отвътре изхвръкна работник и мина забързан край мен.

— Ей ти, какво стана? — попитах го аз.

Той извърна глава назад, погледна ме с невиждащи очи и хукна към кухнята. Всичко в него — и начинът, но който мачкаше в ръце шапката си, и това, как объркано хукна — ми подсказа, че се е случило нещо лошо.

Тръгнах по коридора към стола. Край мен се точеше верига от работници. Никога не бях виждал лицата им толкова мрачни. Някои от мъжете плачеха, много от момичетата бяха скрили лица в работните си барети. Една от девойките бе прегърнала своята приятелка през раменете и тихо я утешаваше:

— Не плачи така, чуваш ли! Ами че нали няма да има повече бомбардировки.

И моите очи се напълниха със сълзи. Не исках да ме видят, че плача, защото се срамувах, затова спрях край мивката до вратата на стола, за да си измия ръцете. Една жена на средна възраст от обслужващия персонал, която бе тъкмо свършила да нарежда масите, дойде при мен, поклони ми се вежливо, сякаш ми поднасяше съболезнованията си, и рече:

— Ах, господин Шидзума, наистина не знам какво е прието да се казва в такива случаи. Аз съм проста жена, но ми е толкова обидно, толкова обидно…

Жената обаче не плачеше. Пресъхнали бяха и моите сълзи. Пък и, честно казано, аз не плачех за това, че по обяд на еди-кой си ден от еди-кой си месец се беше случило еди-какво си. В спомените си се върнах в своето детство. Тогава играех около къщи и един от селските нахалници — високо и налудничаво момче на име Иоичи, ме тормозеше постоянно. Но аз никога не плачех пред него. Вместо това се втурвах вкъщи, притисках се до топлата гръд на мама и едва тогава давах воля на сълзите си. И досега си спомням соления вкус на млякото. Сълзите, които ронех тогава, бяха сълзи на облекчение. Такива бяха, струва ми се, и тези, днешните сълзи.

По масите в стола бяха насядали около двадесетина души. Тук бе и директорът. Повечето от присъствуващите бяха все хора на възраст. Те седяха притихнали и мрачни като редица от каменни Буди. До вратата към кухнята стоеше една от младите сервитьорки и стискаше в ръцете си кърпа. Изглеждаше така, сякаш само преди малко е била строго мъмрена.

— Господин Фуджита, приготвих документите за въглищата — рекох на директора и седнах на мястото срещу него. — Значи капитулация, а?

— Така изглежда — отвърна с някаква неочаквана решителност в гласа той. — Току-що по радиото говори императорът. Но много лошо се чуваше. Един от хората се опита да го оправи, но стана още по-лошо. Не чухме съвсем ясно. Не се съмнявам обаче, че е капитулация.

Никой не се бе докоснал до яденето. Отгоре ечемичената каша в паниците бе хванала корица, върху която бяха накацали мухи. Мухите нападнаха и чиниите със задушени в соев сос миди. Никой не направи опит да ги разпъди.

— Е, какво пък толкоз — извика директорът, но гласът му прозвуча доста неубедително. — По-добре да хапнем, а? Момиче, я донеси тук мариновани сливи. Гледай на всекиго да се паднат по три, ясно ли е? От утре във фабриката ще се разпорежда сигурно врагът и моите заповеди няма да струват пукната пара.

Всички продължаваха да мълчат, но директорът грабна клечките за ядене и ние го последвахме. Всеки получи по три сливи. Аз направих като господин Фуджита: сложих сливите в кашата, налях вътре чай и я разбърках след това с клечките. Тъкмо си доливах чай, когато забелязах, че на дъното на паницата ми има само една слива. Другите две бяха изчезнали. Не помнех да съм ги изял, пък и не виждах наоколо костилки. А и беше ли възможно да съм ги изял, без изобщо да ги усетя? Сигурно съм ги глътнал незабелязано, реших аз и прокарах ръка по гърлото си. Не напипах обаче нищо твърдо…

След обяда един от работниците, казваше се Йода, най-неочаквано заяви, че в речта на императора се съдържал и призив към народа да се бори още по-решително. В миг всички замръзнаха по местата си и нито директорът, нито пък някой друг от присъствуващите направи опит да стане от масата. После някой извика високо: „Долни слухове!“ Окуражен от тези думи, Наканиши от работилницата рече, че със собствените си уши чул Негово Превъзходителство да казва съвсем ясно: „Ако военните действия продължат, в крайна сметка…“

— Не мога да се закълна, но и на мен ми се струва, че чух нещо подобно — обади се директорът.

Още двама-трима потвърдиха, че точно това били думите на Негово Превъзходителство. Ако те бяха прави, то тези думи нямаха нищо общо с призива за още по-решителна борба. В края на краищата всички единодушно се съгласиха, че Япония е претърпяла пълно поражение. Това бе потвърдено по радиото в пет часа след обед. После прочетох във вестниците и рескрипта на императора, в който се казваше следното: „Врагът използва нов вид бомба, която отне живота на много хора и нанесе огромни щети. Ако военните действия продължат, в крайна сметка това ще доведе не само до унищожението на японската раса, но и до пълното изтребване на цялата човешка цивилизация…“

Взех от канцеларията си документите и ги занесох в стола на директора, за да си постави печата. Сега, когато войната бе вече загубена, фабрика като нашата, която правеше униформи за армията, нямаше повече право да съществува. Отпадаше и необходимостта да ходя пак до гара Кай.

— Къде да ги прибера? — попитах директора.

— Ще ги заключа в касата си — отвърна той. — Свидетел си, че ги прибирам.

Директорът стана и излезе от стола. След него излязох и аз. После минах през черния вход и се озовах на двора. Искаше ми се пак да погледам как малките змиорки плуват нагоре по течението на канала. Този път се приближих много внимателно, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Не видях обаче нито една змиорка. Водата си течеше чиста и прозрачна.

 

 

Шигемацу преписа докрай своя „Дневник на атомната бомба“. Оставаше му само да го прочете още веднъж и да го даде за подвързване.

На другия ден след обед той отиде да нагледа езерцата с шараните. „Анко“ се развиваха много добре, а в плиткия край на по-голямото езеро вече бяха избуяли водорасли. Шигемацу предположи, че Шокичи ги е донесъл от езерото Бентен в Широяма. Тук-таме по повърхността на водата плуваха лъскави зелени листа, а между тях се поклащаха на тънките си крехки стъбълца малки виолетови цветя.

— Ако над отсрещните хълмове се появи дъга, ще се случи чудо — намисли си Шигемацу. — Може да не е бяла, може да е петцветна. Но ако се появи дъга, Ясуко ще оздравее.

Макар и да разбираше, че това е неосъществимо, Шигемацу продължаваше да стои, вперил поглед в далечните планини.