Масуджи Ибусе
Черен дъжд (17)

Седемнадесета глава

Грижите около Ясуко съвсем изтощиха Шигеко. Наложи се да наемат санитарка, която да седи при болната. Решиха също така Шигемацу да ходи в болницата в нечетните дни от месеца, а бащата на Ясуко в четните. Шигеко, както се оказа, страдаше от сърдечна преумора.

В средата на август настъпи незапомнена по тия планински места жега. А колкото до състоянието на болната, дори и най-непосветения човек от един-единствен поглед можеше да разбере, че то е безнадеждно. Тя се оплакваше от непрестанно пищене в ушите, нямаше абсолютно никакъв апетит и при всяко ресане косата й падаше на цели кичури. Венците й се бяха подули и кървяха. Д-р Куишики предположи, че Ясуко развива периодонтит. Той й направи манту, на няколко пъти изследва кръвната й картина, след което отново й предписа сулфадиазин. Момичето отново трябваше да взима по една таблетка на всеки четири часа и половина.

— Пак ли трябва да го пия това лекарство? — с колебание в гласа попита Ясуко.

— Трябва — отвърна Шигемацу.

Болногледачката разказа, че веднъж в денонощието болната получавала остър пристъп на болка. Тя непоносимо страдала, мятала се в агония, тялото й се гърчело. Най-често пристъпите започвали посред нощ.

Ясуко бе изтощена до крайност, цветът на устните й — напукани и сухи — се сливаше с цвета на лицето й, а ноктите й бяха добили мътен синкав оттенък.

Един ден Шигемацу я накара да си отвори устата и откри, че горните два предни зъба на момичето липсват. От тях бяха останали само корените. Той знаеше, че само преди няколко дена те се клатеха заедно с корените, но ето че зъбите, кой знае защо, се бяха отчупили, а корените им си стояха на местата. Венците на болната бяха ужасно подпухнали и непрестанно кървяха. Не помагаше дори жабуренето с разтвор на боровата киселина. Щом Ясуко затвореше уста, между стиснатите й устни потичаше алена струйка кръв.

На бедрото й се появиха нови два абсцеса. Те бяха толкова близо един до друг, че създаваха впечатление за някакво пълзящо растение. Предишните се бяха пукнали, но местата не заздравяваха. Месото зееше кървавочервено и приличаше на разцепена диня. Кожата наоколо бе тъмносиня и гангренясала. Шигемацу, разбира се, не бе видял сам това, ами го чу от болногледачката, която един ден го изпрати чак до изхода на болницата.

Всеки негов опит да направи нещо за момичето завършваше с абсолютен неуспех. Той даже отиде да поговори с главния лекар, но не успя да разбере нищо определено.

— Резултатите от анализите на кръвта са лоши — рече докторът. С кръвта става нещо непонятно. В микроскопа се виждат някакви особени сенки, а червените кръвни телца са наполовина по-малко от нормалното.

Сякаш му бяха казали да забрави каквито и да било надежди. Според доктора „особените сенки“ можели да бъдат ненормални по форма бели кръвни телца и ако това е наистина точно така, то в такъв случай броят им бе твърде голям. Главата на Шигемацу просто престана да приема разните там мъгляви медицински термини. Той страшно се измъчваше от разяждащото го чувство за вина пред Ясуко. За болестта й не бе виновен само черният дъжд, ами и самият той, който след взрива бе повел жените по все още топлата пепел през развалините на града. Спомни си също така, че когато тримата лазеха под застрашително надвисналите над тях електрически жици, Ясуко си бе ожулила лакътя на лявата ръка. Вероятно в раната след това бе попаднал радиоактивен прах. Сега той ясно съзнаваше каква ужасна грешка бе направил, като реши да тръгнат от Уджина за Фуруичи, ала беше вече прекалено късно. Ако бе помолил началника на отдела Сугимура, онзи на всяка цена щеше да приюти момичето за два-три дена. Ето за какво най-много се обвиняваше Шигемацу. Но най-виновен се чувствуваше той за това, че бе на времето настоял Ясуко да дойде да живее при тях в Хирошима.

Един ден от клиниката на д-р Хосокава в Юда пристигна писмо и дебел пакет. Д-р Хосокава бе доста възрастен човек, затуй писмото му бе написано със старомодна любезност:

Любезни ми господине,

Позволявам си да използвам случая и още един път да Ви изкажа благодарността си за пушената риба която бяхте така любезен да ни донесете при последното си посещение в нашата болница. Що се отнася до Вашата молба, аз най-внимателно я обмислих и сега искам да Ви съобщя до какви изводи стигнах.

Длъжен съм преди всичко да подчертая, че оздравяването на моя зет се дължи изключително само на щастливата съдба. Моето „лечение“ се състоеше само от няколко инжекции с разтвор „Рингер“ и преливане на кръвта. През останалото време всичкото, което правех, бе да седя със скръстени ръце и безпомощно да наблюдавам как се развива болестта. С надежда, че ще оцените това, аз помолих своя зет да ми изпрати дневника си, в който той е описал преживяванията си. Изпращам Ви го в отделен плик. Постъпвам така, за да разсея вашите съмнения, че макар и лекар, се отказвам да помогна на един болен. Искам освен това сами да се убедите, колко важна за болния е неговата решимост да се бори смело с болестта. Пък и дневникът — убеден съм в това — подсказва, че дори и изпаднали в пълна безизходица, ние не бива да преставаме да се надяваме, че ще се случи някакво чудо.

Ще Ви бъда безкрайно признателен, ако след като прочетете дневника, бъдете така любезни да ми го върнете. Ще се моля с цялата си душа за благополучното оздравяване на Вашата племенница.

Моите почитания: Хосокава

Дневникът беше озаглавен: „Записките на лекаря от запаса Хироши Иватаке за бомбардировката над Хирошима.“ Очевидно д-р Хосокава не бе намерил друг начин да удовлетвори молбата на Шигемацу и бе телефонирал на своя зет в Токио, за да го помоли да изпрати дневника си.

Шигемацу се настани до Шигеко и започна да чете, като не преставаше от време на време високо да възкликва: „Ах, какво чудо!“, „Истинско чудо!“.

— Трябва да накараме и Ясуко да го прочете забеляза Шигеко.

Приказките на жената на мелничаря се потвърждаваха. Иватаке бе пострадал много по-сериозно от Шигемацу. Той се бил превърнал в скелет, пръстите на ръцете му се били сраснали, а червеите били прогризали меката част на едното му ухо. Но ето че той бе оживял, а пластичната операция бе възвърнала способността на пръстите му да се движат. Сега той работеше като лекар в токийския квартал „Мукоджима“.

Записките на Иватаке започваха така:

На първи юли 1945 г. получих повиквателна да се явя в казармата на Втори хирошимски армейски полк. Сложих набързо личните си работи в ред и взех влака, който ме понесе на запад. Нагоя и Осака бяха силно засегнати от бомбардировките. Гара Окаяма още тлееше. Бяха я бомбардирали през нощта. Взе да ръми ситен дъждец. От прозореца на влака виждах как успоредно на железопътната линия се влачи верига от останали без покрив над главите си бежанци. Почти всички бяха полуголи. Бяха нахлупили на главите си възглавници, за да се скрият от дъжда.

Слязох на Фукуяма и отидох да видя жена си и децата си. Те бяха евакуирани в село Юда, близо до града. В селото смених цивилните си дрехи с военна униформа и отидох при бръснаря, за да си острижа косата и мустаците. После нахлупих войнишко кепе, метнах на гърба си раница и се качих на влака по линията Фукуен. Жена ми и моят шурей ме изпратиха до гарата. Горната възрастова граница за наборниците бе четиридесет и пет години. Мен ме мобилизираха като запасняк от трета група точно преди четиридесет и петия ми рожден ден. Правилото изискваше преди постъпване в армията да се снимам, в случай че ме убият. Аз обаче не можах да се накарам да изпълня това правило.

Прекарах нощта у наши роднини в Хирошима. А на другия ден в осем часа сутринта за пръв път в живота си прекрачих прага на казармата. Бях един от петдесетте мъже, които трябваше да се явят тук. Събрахме се на двора пред медицинската служба. Всички бяха от префектура Хирошима или от съседната на нея префектура Окаяма. По-късно се разбра, че хората от префектура Ямагучи били включени в състава на полка Ямагучи, а лекарите от префектура Шимане пък били изпратени в полка Хамада. Казаха ни, че най-напред ще ни изпратят в обикновено пехотно подразделение и чак след време ще ни прехвърлят в центъра за подготовка на запасни военни лекари. Повече от час чакахме под горещите лъчи на слънцето, докато най-сетне не ни вкараха в едно голямо помещение с дървен под. Малко след това се появи, съпровождан от двама военни лекари, подполковникът от медицинската служба Вашио. Той бе началник на Първа военна болница. Подполковникът бе един огромен на ръст грубиян, който веднага след проверката произнесе застрашителна реч:

— Аз съм подполковник Вашио — обяви гръмко той. — А кои сте всички вие, които в тези толкова трудни за Отечеството ни време не се явихте доброволно в армията, ами чакахте насила да ви довлекат? За мен, ако искате да знаете, вие сте банда изменници. Ето защо нашето правителство издаде заповед за всеобща мобилизация, за да се съберат всичките мижитурки и кръшкачи и да бъдат накарани и те да изпълнят своя дълг… От този ден нататък животът ви е в моите ръце. Може досега някои от вас да са имали високо обществено положение, да са заемали разни там постове и не знам си още какво. Но армията не се интересува от подобни глупости. Според нас, главите ви са пълни с бръмбари и фъшкии и войнският ви дух е голям колкото лайното на бълха. Но тук ние ще ви превъзпитаме, набийте си го в главата!

След тази кратка, но доста изразителна реч всеки от нас трябваше да застане пред подполковника, да си каже името и специалността и да обясни защо до този момент не е постъпил доброволно в армията. Аз имах доказателство, че наистина съм правил опит да сторя това, затова измъкнах от раницата си копие от документа, който още през януари същата година бях изпратил в щаба на Първа дивизия в хирошимския военен комисариат. Документът вероятно направи впечатление, защото ме мъчиха по-малко с въпроси, отколкото останалите. Не само аз, ами и много други имаха справки, че са подавали молба да бъдат приети в армията. Някои бяха викани миналата или дори същата тази година, но веднага бяха отпращани обратно заради здравословното им състояние.

И наистина, когато започна медицинският преглед, сред нас не се оказа нито един със завидно здраве. Един носеше корсет, защото страдаше от туберкулоза в гръбначния стълб, друг беше с остър хроничен ларингит, на трети му липсваше ребро, оперирано вследствие на костна туберкулоза, четвърти не можеше да прегъва коляното си, защото го бе чупил на времето като ученик. Подполковник Вашио бе, както се оказа, новоназначен и явно не бе информиран от колегите си за подробностите около нас. Трябва да се бяха загубили и документите, които показваха кой е искал да постъпи доброволно в армията и кой не. Така или иначе, яростта му започна да изглежда съвсем неоправдана и подполковникът се оказа направо в много глупаво положение. Но точно тогава като за беля един лекар от Хирошима се усмихна подигравателно и откровено се прозя. Вашио се приближи до него и го зашлеви с цяла длан. Най-напред по едната буза, след това по другата. Това се повтори два-три пъти. Бруталността на случилото се ме накара да си помисля с ужас какво ли ни чакаше занапред.

Прегледаха ни на рентген и ни взеха проби от храчката и още същия ден някои от нас бяха освободени да си вървят по домовете си. Други бяха пуснати по причина, че болните им щяха да останат без лекари. Завиждах им, докато ги гледах как мятат раниците си на гърба и с все сили се мъчат да не издадат огромната си радост…

Така Иватаке попаднал в пехотно подразделение, където в течение на петнадесет дена го третирали като редови пехотинец. Основната цел на занятията била новобранците да усвоят тактиката на борба с вражески танкови подразделения на територията на Япония. Всеки войн трябвало да взриви поне един танк. По сто пъти на ден Иватаке и останалите притичвали до направените от дърво макети на танкове, мятали под тях завързани с връвчица за гърдите им дървени гранати и светкавично се просвали по корем. Едва по-късно, когато бил прехвърлен в учебния център, Иватаке разбрал, че „наказателният“ отряд, в който преминал своето обучение, трябвало да се присъедини към състава на армията, имаща задачата да отбранява Япония откъм море. Всеки бил длъжен да унищожи поне един танк на противника, дори и да се наложело да заплати с живота си.

На четиринадесети юли дошла заповед новобранците да бъдат прехвърлени в учебния център на Втора военна болница. Хората били настанени в двуетажните бараки близо до река Ота в Хирошима. Преди тях вече били пристигнали осемдесет новобранци от полковете Ямагучи и Хамада, така че общо групата станала повече от сто и тридесет души.

За техен командир бил назначен двадесет и три годишният лейтенант Йошихара, военен лекар, завършил ускорените медицински курсове във военната болница в Пхенян. По съдържание, ако не по маниер, обръщението му към групата било не по-малко цинично от това на подполковник Вашио. Йошихара рекъл:

— Тази тук казарма е известна под името „Дяволската“. Оказали се веднъж тук, всички вие трябва напълно да промените начина си на мислене. Вече сте войници и трябва да мислите така, както ви заповядват. Имаме заповед от горе да ви смачкаме главите на вас, лигльовци такива, тъй че внимавайте… Най-напред вие (по-нататък следват неща, които са изпуснати).

Това се викало „помпане“, но за жалост от него хората изпадали само в още по-мрачни мисли.

След като лейтенантът се накрещял до насита, започнали по трима да ги извикват при командира на частта, където ги разпитвали подробно за семейното им положение, доходите и така нататък, с цел да се реши дали човекът трябвало да се изпрати на по-опасно или на по-безопасно място.

На следващия ден започнало и самото обучение. В своя дневник Иватаке пишеше:

Военната служба е по-лоша от затвор. Често сутрин, още преди зазоряване, нашите началници просто ей така, за да си направят кеф, ни вдигаха по тревога. Тревогата се изразяваше в това да тичаш по три-четири километра. Минавахме покрай храма Гококу, през моста Аиои, после заобикаляхме храма Хонганджи на север и пак през моста Аиои се насочвахме към храма Нигицу, откъдето се прибирахме в казармата. Няма защо да споменавам, че повечето не можеха да издържат и изпокапваха по пътя. Много от хората страдаха от треска и диарии и трябваше да лежат. Най-страшното обаче беше пълзенето по корем. Гимнастьорките ни ставаха мокри от пот, тъй че човек можеше да ги изстиска, а лактите ни естествено се разраняваха до кръв. Поизостанеш ли малко, веднага получаваш ритник в задника, а отпуснеш ли малко по-надолу дулото на пушката си, те очакваше удар в гърба. Сред нас имаше един новобранец на име Накамура. Той беше главен лекар на гинекологична клиника в Токуяма. Та същият този Накамура, мъж на средна възраст, бе доста пълен, имаше изхвръкнало шкембенце и страдаше от разширено сърце. Предишната година бил освободен от армията по здравословни причини, но тази година отново го бяха мобилизирали. Не е трудно да си представи човек какво му струваше на Накамура да лази по корем с пушка в ръка. Той вечно изоставаше и лейтенант Йошихара го налагаше щедро с ритници. Унизен, нещастният човек ронеше сълзи, а по-късно разбрахме, че дори му минавали мисли да си сложи край на живота. На лицето му бе застинал израз на пълно объркване и горчиво разочарование. Той приличаше на баща, пребит от своя син — бандит.

Когато на шести август около шест и половина часа сутринта била обявена въздушна тревога и два-три бомбардировача „Б-29“ прелетели на юг, без да пуснат бомби, това не удивило никого, защото подобно нещо се било случвало и преди. Тревогата била вдигната малко след седем часа, а в осем часа без десет минути цялата войскова част — като се започне от командира, докторите, санитарите и се стигне до запасняците — се строила на двора, поклонила се на изток, където се намирал имперският дворец, и започнали да слушат рескрипта на императора „Към армията“. На този ден тържествено се чествувала годишнината на неговото обнародване. В първите редици стояли старшите по чин военни лекари и санитарите, зад тях лекарите запасняци от префектурите Ямагучи и Шимане в парадни униформи. Най-отзад била редицата на лекарите запасняци от Хирошима. Видът им бил доста окаян, защото били облечени кой с каквото имал. За тяхното пристигане не било съобщено навреме, тъй че не им били осигурени униформи и така те приличали на просяци.

След прочитането на рескрипта заместник-командирът на частта започнал да държи реч, но точно в този момент един вражески „Б-29“ пуснал атомната бомба. Ето как описваше всичко това Иватаке:

Церемонията продължи около двадесет минути. Точно преди да ни освободят, заместник-командирът започна да ни се кара, че според него сме били много мудни, когато обявявали въздушна тревога. Внезапно от юг се разнесе познатото ръмжене на вражески бомбардировач. Когато самолетът зарева вече над главите ни, аз случайно вдигнах очи към небето. Стори ми се, че от машината се отдели нещо като голям балон, който бавно се понесе надолу, някъде отвъд покривите на казармата. В следващия миг блесна светкавица, сякаш съвсем наблизо бе пламнало огромно количество магнезий. Спомням си, че ме обля гореща вълна. Разнесе се чудовищен трясък. Това е всичко, което помня. Какво се бе случило след това, колко време бе изминало, това не зная. Сигурно въздушната вълна ме бе съборила и аз бях загубил съзнание. Дойдох на себе си едва когато нечии ботуши стъпиха върху шията и раменете ми.

Наоколо бе непрогледна тъмнина. Лежах притиснат от една дебела греда. Докато идвах на себе си в тая теснотия, дето не можех дори да мръдна изведнъж в страшната тъмнина съзрях петънце слаба светлина. Напрегнах всичките си сили, за да се измъкна изпод гредата, и запълзях нататък към спасителната светлинка. Скоро разбрах, че съм лежал затрупан под гредите на покрива, керемидите на който бяха изпопадали до една. Имах чувството, че е минало страшно много време. Но ето че най-сетне успях да стъпя на твърда земя. Опитах се да си дам сметка къде точно се намирам и реших, че съм някъде на границата между несъществуващите вече канцеларии и кухня.

Въздушната вълна ме бе отхвърлила доста надалече. Огледах се наоколо и видях, че двуетажните здания на лазарета и учебния център са сринати до основи. Всичко тънеше в тишина и разруха. Сред тази пустош не се мяркаше човешка душа. Беше сумрачно, сякаш скоро щеше да настъпи нощта. От развалините на кухнята и лазарета се издигаха черни стълбове дим.

Дясната половина на униформата ми димеше, а портфейлът — него бях мушнал в десния горен джоб, часовникът и очилата ми бяха изчезнали. Отупах бързо униформата си и я угасих. Кожата на дясната ми ръка висеше на сивкави парцали, а оголилото се под нея месо бе набито с пръст. Усещах, че е обгорено и лицето ми, а пръстите и горната страна на лявата ми китка бяха побелели като след изгаряне. Болки от кръста надолу не усещах дори като вървях, затова пък гърбът ми, може би ударен силно от гредата, ме болеше ужасно. Но нямаше какво да се прави. Довлякох се до чешмата и завъртях крана. За мое учудване, потече вода. Най-напред почистих черната пръст от ранената си ръка и се превързах с едни забравени от някого в сушилнята долни гащи. Страшно съм късоглед. Сега без очила всичко наоколо ми се струваше потънало, в белезникава мъгла, а по-далечните предмети изобщо не можех да видя. Не забелязвах наоколо да се мяркат хора. Може би всички бяха избягали, без дори и да се сетят за мен. Аз поех към брега на река Ота… Там на едно място заварих двама-трима познати ми по физиономия войници и още някакъв човек, който лежеше отстрани до тях. До войниците имаше и купчина одеяла. Бяха изглежда ги изнесли на своя глава от склада по време на бомбардировката. Взех си, без да питам, едно и се стоварих върху него. Напрежението в мен постепенно поотслабна, но се усетих напълно опустошен. Скоро нашата група нарасна на пет-шест души, но никой не можеше да обясни какво точно се бе случило. Всички изпаднали в някакво необяснимо вцепенение, сякаш ни бе омагьосала лисица.^[1]

Бомбата трябва да беше изключително мощна. Най-напред си помислих, че казармата се е оказала в самия епицентър на взрива, но скоро се убедих, че не съм прав, защото къщите на отсрещния бряг бяха също разрушени. Над моста Митаки и над храма Хонганджи се издигаха пламъци. Градът бе започнал да гори. Вражеският самолет бе пуснал едновременно и фугасни, и запалителни бомби. Но защо тогава не бяха обявили въздушна тревога?

Кой знае откъде се появиха трима-четирима мои колеги запасняци. Сред тях бяха и Мийоши и Ито, с които, докато ни четяха императорския рескрипт, стояхме заедно в последната редица. Сега всички мълчаха. Хората от първите редици сигурно още лежаха затрупани под развалините на казармата. Но можехме ли ние, ранените, да им помогнем, и то с голи ръце. Още повече че от срутените сгради вече се издигаха пламъци.

Без да се наговаряме, решихме, че е опасно да оставаме повече тук. Трябваше да се доберем до филиала на болницата в Митаки и да потърсим там помощ. Аз също тръгнах с групата. От опит знаех, че пламъците на пожарите бушуват с най-страшна сила на самата повърхност на реката. През нощта на девети март, след голямата бомбардировка на Токио, изгоряха Асакуса, Хонджо, Мукоджима и много други райони покрай брега на река Сумидагава и бях видял с очите си как изгаряха всички онези, които бяха потърсили спасение във водите на реката.

Тръгнахме нагоре по течението. Всички улици бяха задръстени от разрушените къщи, затуй се принудихме да вървим по една тясна пътечка покрай самата река. Няколко пъти краката ми пропадаха в дупките, докато най-сетне не загубих едната си обувка. Спрях се да я потърся, но Ито ми извика да не изоставам. В храстите отстрани на пътеката някой стенеше, но аз бях като замаян и не намерих сили да спра и да помогна на човека. Пожарите ни догонваха. Лицето ми подпухна, а болката започна да става нетърпима. Вървях със сетни сили. Измъчвах се от угризения на съвестта, че макар и лекар, не помогнах на стенещия нещастник, но в този момент мислех само че трябва да бягам, да се спасявам.

Не знаех колко е часът, но имах чувството, че откакто започнахме да си проправяме път по улиците покрай храма Нигицу и отново се спуснахме до реката, минаха цели два часа. Няколко бледи слънчеви лъча се опитваха да пробият гъстите облаци. Едва по-късно разбрах, че по това време облакът с формата на гъба тъкмо бил започнал да се разсейва.

Казармите, в които се е обучавал Иватаке, са били разположени съвсем близо до епицентъра и когато той е бягал, чудовищният облак се е намирал точно над главата му. Сигурно за това той пишеше в дневника си „гъсти облаци“. Независимо от тежките си рани той като по чудо се е спасил и оживял, може би за да разкаже страшните си преживявания. От сто и тридесетчленния отряд живи били останали само Иватаке и още двама души.

По-нататък в своя дневник Иватаке пишеше, че когато стигнали до храма Нигицу, някой от бежанците ги посъветвал да не продължават по-нататък, защото там била разквартирувана тежката артилерия и имало опасност от експлозии на снарядите. По-добре било да вървят по образувалите се в средата на реката плитчини. Иватаке и колегите му вдигнали одеялата на главите си и нагазили във водата, която стигнала до гърдите им. Скоро излезли на една плитчина, но разбрали, че е опасно да вървят към моста Митаки, защото там бушували пожари и към небето се издигал гъст черен дим. Решили отново да излязат на брега и да поемат надолу по течението. По това време Иватаке вече не усещал нито глад, нито болка: той имал само едно желание — да намери местенце, където да легне и да отдъхне.

По пътя към града профучали няколко военни камиона. Като ги видял да лежат проснати на земята, шофьорът на един от тях намалил скоростта, позабавил и им извикал:

— Ей, вие там! Войници ли сте? Има едно село, казва се Хесака. То е на северната страна на този хълм. Там е открит пункт за първа помощ. Казват, че имало всичко необходимо за ранените. Още малко кураж и сте там. Съвсем близо е.

„Хесака, Хесака, Хесака“, повторили тримата няколко пъти и поели на север. Иватаке, който бил само с една обувка, едва успявал да догонва спътниците си. Мястото уж било от другата страна на хълма, но им се сторило много далече. Всъщност Хесака била на десет километра от мястото, от което тръгнали. По пътя редом с тях се влачели полуживи ранени. Достатъчно било само да ги погледне човек, за да му настръхне косата от ужас.

Пунктът за първа помощ — ако изобщо можел да се нарече той така — се намирал в двете едноетажни сгради на началното училище. Освен това на малката спортна площадка допълнително били опънати и две палатки. Пред сградите и пред палатките се трупали безброй ранени. Слънцето вече залязвало, но наредени в безкрайни редици, хората търпеливо чакали да бъдат приети. По коридорите направо върху пода лежали тежко ранените и мъчително стенели. Сред тях имало и мъртви с покрити лица. Тези нещастници се били добрали със сетни сили чак дотук само за да издъхнат. Родители викали по име децата си, разплакани деца търсели майките си. На всичкото отгоре лечението се състояло само в това да се мажат раните с йод или да се налагат със смес от растително масло и брашно, която замествала мехлема против изгаряне. За превързочни материали и инжекции и дума не можело да става.

Лицето на Иватаке било вече толкова подпухнало, че приличало на диня, а очите му съвсем се били затворили. Колегата му Мийоши имал на едната си буза огромен и пълен с вода мехур, а кожата на ръцете му се била свлякла. Ито пък от своя страна бил с изгорена буза, а на челото му била изскочила огромна цицина. По специалност Мийоши бил акушер-гинеколог. Във вътрешния джоб на куртката си той винаги носел снимката на своята дъщеричка — още бебе. Ито бил лекар и специалист по фармакология с частна практика в град Мийоши.

Намазали Иватаке и двамата му спътници с йод. После те си намерили свободно местенце в коридора близо до изхода, увили се в одеялата и се приготвили да прекарат там нощта. Може би поради прекалената възбуда от преживяното вълнение тримата не изпитвали глад, макар от сутринта да не били слагали нищо в устата си. Усещали жажда, но се въздържали да пият вода, защото се бояли от зараза. И тримата мълчали — нямали сила да говорят.

На другия ден — седми август — военните били отделени от цивилните граждани и настанени в класните стаи на училището. Лицето на Иватаке било вече станало два пъти по-голямо от нормалното и за да гледа, той трябвало да разтваря с пръсти очите си. Наложило се да го пренесат на носилка в източното крило, където било отделението за тежките случаи. Когато му върнали наполовина обгорялата му куртка, която през нощта Мийоши бил свил под главата си вместо възглавница, Иватаке открил, че са му изчезнали тефтерчето, табакерата и калъфчето с визитни картички. С Мийоши той повече не се видял. Ито бил настанен също в друга стая. Впоследствие Иватаке узнал, че Ито бил намерен от жена си и благодарение на нейните всеотдайни грижи се бил оправил напълно и дори бил започнал отново частната си лекарска практика.

Ето какво пишеше в дневника си Иватаке:

В класната стая, където ме преместиха, нямаше нито един от моите колеги запасняци. Болните бяха редници, все млади момчета с много тежки рани. Изгаряше ме нетърпима жажда, а цялото ми тяло ме болеше така, сякаш скелетът ми се разпадаше на отделни кости. Тресеше ме и зъзнех от студ. Температурата ми трябва да беше над 39 градуса. Очите ми се бяха затворили и не можех да гледам. Нищо друго не ми оставаше освен да лежа, без да се помръдвам. На седми август ми дадоха една паница рядка каша. От два дни за пръв път ходих по малка нужда.

Не биваше да се пие вода, но аз не можех повече да издържам на изгарящата ме жажда, затова като разтварях с пръсти слепналите си очи, се измъкнах навън, добрах се до артезианския кладенец и пих до насита. Водата имаше особен металически вкус, но тя ме възроди. Палатките на игрището бяха вече шест, но и те явно не можеха да поберат всички пострадали. Мъртвите лежаха натрупани в единия край на двора.

През нощта виковете и стоновете на ранените станаха още по-мъчителни. Един от болните, който имаше възпаление на мозъка, скочи през прозореца и тръгна направо през оризищата. До разсъмване една трета от ранените в нашата стая издъхнаха. Труповете веднага изнасяха на носилка на двора. Аз непрекъснато си повтарях, че в никакъв случай няма да умра, защото раните ми все пак не бяха от последна степен на изгаряне. И колкото и да се мъчех, все не успявах да разбера каква бе тая сила, която само за миг причини толкова много жертви. Влезе една сестра и започна да записва в тетрадка името, чина, номера на войсковата част и домашния адрес на всеки ранен. Помолих я да съобщи на моето семейство, че се намирам в Хесака, но тя отказа. До този момент не се бе появил нито един военен лекар, който да се занимае с ранените…