Масуджи Ибусе
Черен дъжд (18)

Осемнадесета глава

На осми август сутринта неочаквано съобщили, че ранените са толкова много, че е невъзможно всичките да бъдат лекувани във временния пункт, тъй че се налагало част от тях да бъдат прехвърлени във филиала на Военната болница в Шобара. Шобара е на север от Хесака. Всеки, който чувствувал, че има сили да издържи пътуването с влак дотам, трябвало да се обади.

И наистина постъпващите в пункта били много повече от онези, които умирали. Едва успявали да изнесат труповете и техните места веднага се заемали от нова група ранени. Класните стаи и палатките на двора били вече пълни. Наложило се даже част от пострадалите да бъдат настанени в стопанските пристройки и навесите на съседните селски къщи. Всички училища в градовете и селата около Хирошима били превърнати във временни пунктове за оказване на първа помощ на ранените и всички те, разбира се, били претъпкани. Затова се наложило една част от пострадалите да бъдат препратени в по-далечни райони, за да може поне отчасти да им бъде осигурена медицинска помощ и покрив над главата.

— Внимание! Важно съобщение! — викал някакъв санитар. — Чухте ли всички добре? Онези, които искат да заминат за Шобара, да се обадят. Който мисли, че може без чужда помощ да стигне с влак дотам, нека вдигне ръка. От Хесака до Шобара е три часа път с влак.

— Кой желае да замине за Шобара? — започнала да повтаря след санитаря някаква жена от Лигата на защитничките на родината. — Онези, които мислят, че имат сили да стигнат до Шобара с влак, да вдигнат ръка. Пътят дотам е три часа.

Щом чул, че става дума за Шобара, Иватаке, който лежал по гръб, отлепил с пръсти очите си и погледнал нагоре. Той видял съвсем ясно жилките на дъските на тавана и това го накарало да реши, че е напълно способен сам, без ничия помощ, да стигне пеша до гарата на Хесака. Затворил очи и вдигнал ръка. Ала все пак той бил толкова немощен, че китката му увиснала като счупена.

Останалите ранени в стаята се колебаели.

— И аз искам, ама не мога. Какво се подиграват с нас! — обадил се някой до Иватаке, но той не можел да види нито що за човек е онзи, нито пък какво му е състоянието.

— Който иска, нека да върви — измърморил сърдито друг, но и него Иватаке не можел да види.

— Аз, аз тръгвам — извикал високо трети.

Иватаке искал на всяка цена да остане жив поне докато се добере до Шобара. Или най-малкото поне да не издъхне във влака, защото Шобара било родното му място. Освен това главният лекар на филиала на Първа военна болница д-р Фуджитака бил негов съселянин. Двамата се знаели от деца и били завършили един и същ институт. Фуджитака се дипломирал по-рано от Иватаке, а впоследствие бил мобилизиран в армията като военен лекар. Той се славел със своята строгост, но бил отзивчив.

Иватаке си рекъл, че може да бъде спокоен, защото Фуджитака щял поне да намаже раните му с мехлем. Това била една чудесна възможност и той не искал в никакъв случай да я пропусне. Затова бил готов да вдигне, ако трябва, и двете си ръце, но дори само едната държал с мъка. Много скоро се изморил и си свалил ръката, но веднага след това вдигнал другата.

— Добре! Можете да си свалите ръцете — чул нечий глас. — Сега ще трябва да направим списък.

Иватаке отпуснал изнемощялата си ръка, разтворил с пръсти едното си око и видял санитаря, който дошъл до него и закачил на колана на военната му униформа някакъв етикет. Иватаке се понадигнал, за да го прочете. На него пишело: „За Шобара.“

— Кога тръгваме? — попитал той санитаря.

— Веднага, щом изясним колко души ще пътуват. Скоро ще обявим сбор на двора.

Станало обяд. За ядене донесли нещо средно между супа с оризови топчета и рядка каша. Иватаке нямал апетит и затова изпил само чаша чай. Мислел, че не му се яде от високата температура.

В три часа заповядали всички заминаващи за Шобара да се съберат отвън. Хората излезли на двора, където ги посрещнала странна воня. Тя идела от натрупаните накуп тела на умрелите. Ранените, около шестдесет души, се строили в колона по един и поели по пътечката между оризищата към гарата. Иватаке вървял, като разтварял с пръсти ту едното, ту другото си око. Всички имали много окаян вид. Отстрани колоната приличала на печална процесия на привидения.

Тъкмо се катерили нагоре по хълма към гарата когато Иватаке усетил болезнена жажда. Той не можел да издържа повече, затова събрал смелост и извикал на една възрастна жена, застанала пред къщата отдясно на пътя:

— Много ви моля, дайте ми малко водица. Старата погледнала без всякакво отвращение подпухналите му бузи и изгорелите му устни и влязла в къщата, като си мърморела тихо:

— Горкичкият!… Трябва да е много жаден!… Ама, разбира се, водица. — След миг тя изнесла на поднос голяма чаша. Това не било вода, а изстуден силен чай.

Ето какво пишеше по-нататък в дневника на Иватаке:

Едва успях да си намеря място в последния вагон на специалния влак за ранени. Железопътната линия минаваше през родния ми край и като ученик в прогимназията аз бях пътувал безброй пъти по нея. Свирката на локомотива сякаш ми вдъхна сили. Почувствувах, че е невъзможно да умра сега, когато бях чул добре познатия ми звук от миналото. Но умората от последните три безсънни и изпълнени с напрежение и страдания дни направи тричасовото пътешествие безкрайно дълго. Все ми се струваше, че влакът едва се влачи. Тялото ми гореше в треска. В душата ми напрежението нарастваше. Сетне започваше да се уталожва и тогава ми се струваше, че пропадам дълбоко, дълбоко, в някаква бездна. На моменти съзнанието ми се замъгляваше. На всяка гара влакът рязко спираше и се разтрисаше, сякаш за да ме накара да дойда на себе си. На всяка гара във вагона се качваха възрастни жени от Лигата за защита на родината и раздаваха на нас, ранените, чай и мариновани сливи. Устните и лигавицата на устата ми бяха изгорени, но сливите ми се сториха много вкусни. Жените не преставаха да ни съжаляват: „Ах, горкичките!“, „Ах, колко тежко е пострадал!“, „Какъв ужас!“. Някои от по-младите дори се просълзяваха. Всички те, сигурен съм, имаха мъже и синове на фронта. Една възрастна жена дори се задави от ридания. Откакто ме бяха мобилизирали, аз за първи път се сблъсквах с женски чувства и това ми напомни за едно стихотворение на Ли Бо за луната, което бях учил преди цели тридесет години, в прогимназията. И едва сега проумях, че то не е само изящно природно описание, а израз на силни човешки чувства. Само в нашия вагон двама от ранените войници бяха вече мъртви. Колкото до племенника ми, бях се вече примирил, че се е случило най-лошото.

Влакът спря на гара Мийоши. Тук на времето бях учил в прогимназията. Тъкмо се опитвах да отворя очи без помощта на пръстите, когато на перона зърнах едно познато ми момиче. Дъхът ми секна от изненада. Същото това момиче живееше от малко у леля ми в Шобара. Давах си сметка, че в сегашното ми положение то едва ли ще ме познае, затова му се обадих сам. Оказа се, че то заедно със своите съученици било мобилизирано да работи на гарата. Обясних му накратко ситуацията и то веднага се свърза с началниците си от Мийоши и Шобара и си издействува разрешение да ме придружи.

Имах просто щастието, че доста дълго стояхме на тая гара. Но съвпадението, както и да го погледнеше човек, бе наистина изключително. Благодарение на тази среща щях скоро да се свържа с близките и приятелите си. Но някак незабелязано и за самия себе си аз вътрешно се отпуснах и състоянието ми внезапно се влоши. Започнах целият да се треса.

Щом пристигнахме на гарата в Шобара, момичето отиде да съобщи на леля ми за мен. Леля ми от своя страна щеше пък сигурно да съобщи на нашите, които живееха извън града. Полуживи, нас ни натовариха в един камион и ни подкараха нанякъде във вечерния мрак. Мястото, където ни настаниха, се оказа не болница, а първия етаж на едно основно училище, т.е. положението не бе по-различно от онова в Хесака. Докато си намеря местенце в претъпканата стая и се свия на пода, аз вече с мъка съзнавах къде съм. Целия ме разтърсваха ледени тръпки. Когато вън съвсем се стъмни, температурата ми толкова много се повиши, че загубих способността си да говоря. Опитвах се да кажа нещо, но от устата ми не излизаше нито звук.

Смътно си спомням, че през нощта обявиха въздушна тревога. Досега в живота си само три пъти съм загубвал съзнание. Първия път беше веднага след взрива на бомбата. Втория път беше през нощта, когато след продължителното клатушкане във влака най-сетне се оказах настанен в основното училище в Шобара. Третия път загубих съзнание за няколко дена. Това беше в началото на септември, когато се намирах между живота и смъртта. Полумъртъв, аз, разбира се, не съзнавах какво става около мен и не проумявах що за болест е моята.

На девети август сутринта температурата ми малко поспадна и аз усетих, че лека-полека идвам на себе си. Ако се съдеше по високата температура, имах може би отравяне на кръвта. Същия ден дойде да ни прегледа един военен лекар, който след визитацията нареди на санитаря как и с какво да лекува всеки един от нас. За първи път, откакто бе пусната бомбата, ни преглеждаше лекар. Той дори не ни и преслуша.

Раните ми бяха предимно от изгаряния по главата, лицето, врата, китките, пръстите. Гърбът ми, както казаха, приличал на парче сурово месо, а ребрата ми били изхвръкнали. Причината, която едва по-късно разбрах, била в това, че при взрива се отделила топлина с температура няколко хиляди градуса. Бомбата наистина трябва да беше изключително мощна. Санитарят намаза раните ми с течност от рода на пикриновата киселина, а на гърба ми залепи антисептична марля, голяма около тридесет квадратни сантиметра. С това оказаната ми първа помощ се изчерпа и санитарят премина към следващия ранен. В училището бяха настанени цял влак ранени и човек не можеше да си позволи лукса да се оплаква, че го лекуват набързо и през пръсти.

На другия ден, десети август, когато санитарят взе да сваля марлята от гърба ми, не можах да се сдържа и закрещях от болка. От температурата, тежестта на тялото ми и секретите, които се бяха отделяли през нощта от него, марлята се беше просто сраснала с плътта ми. Санитарят я отлепваше от долу на горе. Бях се опрял с ръце на пода, но ужасната болка ме караше да се повдигам нагоре. Но колкото и да се вдигах, все не можех да се изправя. Отново се отпуснах на коленете си. В края на краищата марлята остана в ръцете на санитаря. Без да обръща внимание на рукналата от гърба ми кръв, санитарят намаза с четка лекарството и лепна нова марля. След това той намаза и раните по лицето, главата, врата и ръцете ми и бързо отмина към следващия нещастник. Дори и аз, който се гордеех с невероятната си издръжливост, не знаех как да нарека подобен начин на лечение. Едвам изтърпях болката. И тук като в Хесака ранените умираха един след друг. И тук за болните се грижеха жени от Лигата за защита на родината. Те изнасяха подлогите на болните и вършеха какво ли още не, но страшната воня изглежда ги измъчваше, защото те изобщо не си отваряха устата.

Същия ден следобед чух в просъница някой да вика:

— Ей, тук ли е мобилизираният от запаса Иватаке? Къде е този Иватаке?

След това до ушите ми долетя остър, подобен на писък, женски глас:

— Хироши, тук ли си? Обади се, Хироши?

Това бе жена ми. Исках да отвърна на вика й, но устните ми бяха толкова подути, че не успях да издам нито звук. Само леко повдигнах изтръпналата си от болка лява ръка.

Жена ми ме бе търсила сред развалините на Военната болница в Хирошима. Като разбрала, че съм в Хесака, тя веднага отишла в тамошното основно училище, където пък й съобщили, че съм преместен в Шобара. И тя отново тръгнала по следите ми, докато най-накрая не ме откри. Но лицето ми бе толкова променено, че и собствената ми жена не можа да ме познае…

Към дневника на Иватаке бяха приложени и записките на жена му, в които тя описваше спомените си от онова време. Някои хора я бяха изглежда разпитвали за невероятното изцеление на Иватаке и тя най-сетне бе описала на свой ред чудото. Дали тези записки щяха да се окажат полезни и за Ясуко?

По онова време се бях евакуирала от бомбардировките и живеех в клиниката Хосокава в село Юда, близо до Фукуяма. Моят мъж Хироши служеше в резервите на Втора армия в Хирошима, а племенникът ни, чийто настойник бе Хироши, учеше в Първо средно хирошимско училище. Д-р Хосокава от Юда е мой по-голям брат.

На осми август през нощта бомбардираха Фукуяма. Железопътните линии Фукуен и Игаса излязоха от строя, тъй че рано сутринта на девети август брат ми ме закара от Юда до Фукуяма с велосипед. Оттам тръгнах пеша за Кусадо. От Кусадо се отправих към Томоноцу, а от Томоноцу до Мацунага се добрах с рейс. После пак пеша тръгнах към Ономичи (съвсем близо до Мацунага). Там взех влака и в Хирошима пристигнах по здрач. Пътят, който изминах от Кусадо през Томоноцу, Мацунага, Ономичи до Хирошима беше свързан с историята. Казват, че по него в древността са минали бягащите на запад към морето останки от разбития клан Тайра^[1], а по-късно и самият Такауджи Ашикага^[2].

Пред гарата в Хирошима бяха опънати палатки и аз останах в една от тях да прекарам нощта. Отпред пазеше войник, а вътре бе претъпкано с хора, останали без покрив, под който да дочакат утрото.

 

 

Преди да потегля, брат ми се опитваше да ме спре, защото смяташе, че няма никакъв смисъл да вървя, но аз бях сигурна, че мъжът ми е жив. Напълних едно шише от лекарство със саке — мъжът ми обича да си пийва — и го мушнах в раницата си. После взех от брат си лента със знака на Червения кръст, за да изглежда, че съм военна мед. сестра, и тръгнах. В Хирошима не пускаха нито една жена без такава лента. Бях облечена в памучни шалвари, а на краката си носех сандали от оризова слама.

Нямах представа как да се оправя в Хирошима, Попитах войника, как да стигна до Втора военна болница, но той отвърна, че няма защо да си губя времето да ходя там, защото целият район бил превърнат в развалини… После го попитах за Първо средно хирошимско училище. Войникът рече, че всички ученици са заминали, а от самото училище е останало само пепел. Беше почти сигурно, че племенникът ни е загинал. Легнах в палатката и си наложих да поспя. Вътре имаше едно дете, което не преставаше да плаче за майка си и баща си. Войникът му шъткаше, но то все плачеше ли, плачеше. Аз легнах до детето и най-сетне успях да го приспя. Към четири часа сутринта се измъкнах от палатката и тръгнах към Втора военна болница да търся мъжа си.

На мястото на болницата се простираше безкрайна пустош — никакви казарми, нищо, само тук-таме палатки. Един офицер — не мога да си спомня сега името му, но той струва ми се, беше от Токио — обясни, че още нищо не се знаело. Посъветва ме да се върна вкъщи и да чакам известие от армията. Офицерът намери отнякъде захар и чай и ме нагости. Попитах и него за съдбата на Първо средно хирошимско училище. Той потвърди, че от него са останали само куп развалини. После пак започна да ме уговаря да се върна вкъщи, но аз реших да не обръщам внимание на ничии приказки и сама да продължа да търся. Тръгнах нагоре по реката. По бреговете видях струпани от ръждясали ламарини листове и рогозки колиби. Лицата на хората, които се навъртаха край тях, бяха черни, белееха се само зъбите и краищата на очите им. Всички те бяха дрипави и приличаха на страдалци от рисунки в стари папируси. По-нататък се натъкнах на група хора, които лежаха на земята и стенеха. Аз извиках високо: „Хироши, тук ли си?“, но отговор не последва. Напрегнах слуха си. До ушите ми долитаха само стонове. Чувах сякаш гласове на духове…

Не проумявах що за страшна бомба бяха пуснали над града. Попитах един случайно срещнат човек и той рече, че бомбата била от „нов тип“. Той заяви, че знаел къде са приемните пунктове за ранени войници. Бях готова да отида, ако трябва, дори накрай света, затова го помолих да ми обясни къде са те и как да стигна дотам. Човекът рече, че пунктовете били три, но аз бях в такова състояние, че успях да запомня само едно име: „Хесака“. (Някакво удивително съвпадение наистина!) И без това не можех да отида едновременно и на трите места. Затова реших да се отбия първо в Хесака, а там да си отварям добре ушите и да запомня имената и на другите две места. И така, аз запомних само Хесака. Селището се намираше на около дванадесет километра от Хирошима. Дотам стигнах пеша някъде малко преди обяд. Вървях все нагоре по реката и пътьом си мислех за оня офицер, когото срещнах сред развалините на Втора военна болница в Хирошима. Защо ли не ми бе казал къде се намират приемните пунктове за ранени военни?

В Хесака обиколих една по една всички селски къщи. Едва към четири часа следобед най-сетне стигнах и до училището. Палатката на двора, класните стаи, че дори и коридорите бяха претъпкани с ранени. Казаха ми обаче, че нямали списък на всички настанени тук хора. Аз обиколих стаите, коридорите и палатките и все виках високо: „Хироши, тук ли си, Хироши? Обади се!“ Но никой не ми се обади. Тогава някой ми каза, че по-леко ранените са настанени по околните селски къщи. И аз отново тръгнах да обикалям от къща на къща, докато най-накрая съвсем не капнах. Без срам и свян помолих едни хора да ми позволят да отдъхна на тяхната веранда и се изтегнах върху прохладния дъсчен под. Беше около пет часа следобед. Трябва да съм спала около два-три часа. После отново отидох в училището. Списъците на ранените бяха готови и едва сега разбрах, че още предния ден Хироши е бил прехвърлен в Шобара. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че за там са изпратени само хората с по-леки наранявания. Облекчението ми обаче не трая повече от секунда, защото един човек, който бе видял заминалата за Шобара група, ми каза, че всички те били на края на силите си и едва се държали на крака.

Много странно, но тогава аз нямах време да мисля леко или тежко ранен бе моят мъж. Към гарата например не вървях, а направо летях. Когато пристигнах там, влакът тъкмо тръгваше. Но той бе така претъпкан и се влачеше толкова бавно, че на гара Шиомачи, където трябваше да направим прекачване, се оказа, че последният влак за Шобара е вече заминал. Изход от това положение нямаше, затова аз разгърнах един вестник на платформата и седнах, за да дочакам утрото.

Настанилият се до мен човек се разприказва и между другото разбрах, че той е от Фучу и че знае тамошния филиал на клиниката на д-р Хосокава. Аз драснах една бележка на брат си, в която му съобщавах, че заминавам за Шобара и го моля да донесе там всичко необходимо за ранения ми мъж. Бележката дадох на своя събеседник, който обеща да я предаде на брат ми. Какъв невероятен шанс! Човекът взе влака за Фучу по железопътната линия Фукуен (тя бе излязла от строя само в околността на Фукуяма), а аз се качих на влак по линията Гейби. Шиомачи е голям железопътен възел.

Благодарение на случайната и толкова щастлива за мен среща аз успях да се свържа с брат си и той, заедно с една сестра от клиниката и дъщеря ми, пристигнаха у лелини в Шобара привечер на същия ден, единадесети август. (Момичето, което мъжът ми бе най-случайно срещнал на път за Шобара, се бе обадило на леля и тя бе отишла да каже на родителите на Хироши, че той е в града.)

Малко си починах, понагласих се и веднага отидох в болницата. Това всъщност бе сградата на училището. А когато един сержант или може би подофицер, който работеше като санитар, ме въведе вътре, видях, че положението тук е същото като в Хесака — на всеки свободен сантиметър по пода в коридора и в стаите лежаха ранени. Нямах представа, къде може да е мъжът ми. Санитарят започна да вика: „Ей, тук ли е мобилизираният от запаса Иватаке? Къде е Иватаке?“ И аз взех да викам: „Хироши! Тук ли си, Хироши?“ Сърцето ми лудо биеше. Отговор на виковете ни не последва. Но изведнъж съзрях да се вдига немощно една ръка. И разбрах, че това бе моят мъж. Лицето му бе ужасно подпухнало, а на дясното му ухо имаше марля, която лекарят бе прикрепил с анкерпласт. Оказа се, че Хироши страда от някакво странно пищене в ушите. Но най-странно ми се видя това, че щом някой от ранените започнеше да стене, и останалите в един глас надаваха стонове. Това бяха страшни звуци. Може би не бива да го казвам, но ми приличаха на жабешки хор в оризова нива.

Официално, предполагам, този временен пункт в училището в Шобара се наричаше „Временен център към филиала на Първа военна болница“. Въпреки това лечението и оборудването бяха на много ниско ниво, макар че да се оплаква от каквото и да било човек в такъв критичен момент, бе просто неетично. Все пак редът тук бе военен. За болните се грижеха доброволки от Лигата на жените и на близките и роднините се забраняваше всякакъв достъп до тях. Но можех ли да се върна вкъщи и да оставя мъжа си, който береше душа? Затова аз реших да опитам с една от изтърканите фрази, които толкова често слушахме през войната. Рекох, че най-важното е да бъдат изправени на крака колкото се може повече ранени, за да бъдат те отново от полза за нашето отечество. Бях наистина много дръзка. Но онзи, санитарят, само се усмихна. Много се разстроих и като не виждах вече никакъв друг изход, отидох при главния лекар. Знаех, че с Хироши са колеги от института. Настоях пред него да нареди мъжът ми да бъде настанен в стая за двама. Така и стана и Хироши получи привилегиите на военен лекар, макар всъщност да бе само второразреден редник в процес на обучение. Въпросните привилегии обаче продължиха само два часа, защото намиращият се в същата стая полковник — командир на пехотно отделение — се оказа болен от енцефалит. Той много скоро загуби разсъдъка си и през нощта умря.

После Хироши бе преместен в тясна стаичка за трима. С него лежаха още двама души. Единият бе лекар от префектура Окаяма, а в момента — редник от запаса Нагашима. Другият бе млад ефрейтор, доброволец от Касаока, също префектура Окаяма. Нагашима имаше рани от изгаряне по лицето и ръцете и страдаше от диария. Ефрейторът, макар и без рани от изгаряне, бе със счупена глава.

Отношенията на военните към цивилното население бяха строго регулирани, но в същото време в тях имаше и много недоизяснени моменти. Това може и да не беше всеобщо правило, но все пак тогава някои неща ми направиха дълбоко впечатление. След като преместиха мъжа ми в стаята за трима, в пункта заедно с една сестра пристигна брат ми. Двамата донесоха марли, бинтове, рингеров разтвор, гликоза за инжекции, мехлем за рани и какво ли още не — всичко онова, което в този момент бе по-скъпо и от златото. Брат ми се обърна с молба към лейтенант Ханаки и дежурния лекар да му разрешат да помогне с каквото може. Но лейтенантът много се ядоса и му наговори какво ли не. Той каза например, че армията си имала свои закони и начини за лечение и нямало нужда разни цивилни да се мъкнат тук със своите медикаменти и превързочни материали. И все пак това бе същият лейтенант, забележете, който накара сестрата да намаже изгарянията на мъжа ми с някаква неизвестна течност. Един ден след намазването Хироши откри на една от раните си залепнала семка от краставица. На следващия ден той попита сестрата що за лекарство е това, с което го мажат, и й спомена за семката.

— Какво-о-о? — възкликна тя. — Да остане семка след като толкова внимавахме, когато ги изстисквахме!

Ето как стана ясно, че ранените в „болницата“ ги мажеха със сок от краставици. Помня, че мъжът ми не можа да сдържи усмивката си, при все че устните му бяха ужасно подпухнали. Краставичният сок може и да помага за изгорено, и да е бил използван в миналото като ефикасно средство в народната медицина, не знам. Но нали всеки, у когото една трета част от тялото му е изгорена, умира, ако не му се вкарва рингеров разтвор, гликоза, солен разтвор или нещо друго от този род?

Случи се още един инцидент. Беше, спомням си, на тринадесети август. Мъжът ми започна да усеща нетърпими болки в дясното ухо. На следващия ден следобед извикаха д-р Куцубара — специалист по уши, нос, гърло в болницата на Червения кръст в Шобара. Този човек имаше чин лейтенант, държеше се много арогантно и разговаряше изключително надменно. Той доста грубо прегледа Хироши. Когато свали марлята от ухото му и махна памука, отвътре потече мазна лепкава течност, а цялата ушна кухина се оказа пълна с червейчета. Трябваше да има над двеста, всяко с големина около милиметър. Лейтенантът ми заповяда да ги изчистя и аз промих ухото на Хироши над един леген. После той лично изчисти онези, които се бяха сврели дълбоко в ушния канал.

Благодарение на това Хироши престана да се оплаква от пищене в ушите и болката изчезна. Температурата му също започна да спада. Аз дори се реших да налея няколко капки от сакето в устата на мъжа си. Той бе загубил меката долна част на ухото си и продължаваше да повтаря, че усеща лек шум в ушите, но въпреки това бе страшно благодарен на лейтенант Куцубара, че го е избавил от червеите. Затова ме накара да му отнеса в знак на признателност една бутилка саке. Помолих леля да направи всичко възможно и да ми намери саке. После увих въпросната бутилка в една кърпа и отидох при лейтенанта. Той прие шишето, прибра го в шкафа си, а кърпата запокити на пода и извика:

— Взимай си туй и се махай!

Разказах на Хироши за случилото се. Но той рече, че за всичко е виновна войната. Войната според него създала такива хора, тя не била способна да роди нищо добро.

По време на престоя ни в Шобара аз спях у лелини, а дните прекарвах в болницата при Хироши. Брат ми остана само един ден, след което, заедно с медицинската сестра и дъщеря ми, се върна в Юда. На петнадесети август — последния ден на войната — мъжът ми внезапно вдигна много висока температура и почти престана да диша, но на следващия ден температурата му постепенно започна да спада. Той обаче бе толкова изтощен, пък и лечението в пункта беше на такова ниско ниво, че ние решихме да не отлагаме и незабавно да го откараме в клиниката на брат ми. Тъй че на двадесети август аз наех на черноборсаджийски цени един камион и заминахме. (На всички ранени беше вече разрешено да заминат кой където пожелае.) Двамата с Хироши седяхме отпред до шофьора, който за да изтърпи непоносимата смрад, разнасяща се от тялото на мъжа ми, си бе сложил маска на устата и носа. Мъжът ми понесе пътуването по-добре от мен. Аз имах чувството, че ще припадна от умора. Ако бе останал макар и още един ден в Шобара, Хироши никога нямаше да напусне града жив, защото на другия ден след пристигането ни във Фучу, у него се появиха признаците на лъчевата болест. Не става дума за това, че като се върна вкъщи, той се отпусна, то нямаше нищо общо и със силата на волята му. Просто идва един момент след експлозията, когато болестта неумолимо се проявява. И за Хироши този момент беше дошъл. Онзи, Нагашима, който в Шобара бе в една стая с мъжа ми, беше къде-къде по-леко ранен от него, но разбрахме, че починал още същия ден, в който ние с Хироши пристигнахме във Фучу.

Във филиала на клиниката останахме само няколко дена, след което заминахме в дома на брат ми в Юда. Но въпреки това, стаята, където бе лежал мъжът ми, се бе дотолкова вмирисала, че след нашето заминаване се наложило да я проветряват в продължение на десет дена.

В Юда се отглежда знаменитият сорт бели праскови „пиияма“. Аз купих на два пъти по четиридесет килограма от тях и мъжът ми изяде общо осемдесет килограма. Устните и венците му бяха в ужасно състояние, а устната му кухина бе възпалена, тъй че той можеше да приема само течна храна. Аз стържех на ренде прасковите, пълнех цяла купа със сок, счупвах в него две-три яйца и почти изливах в устата на Хироши тази смес. Колкото и невероятно да звучи, той поемаше всичко до последната капчица. Той се мъчеше да победи болестта. За не повече от месец Хироши изяде всичките праскови.

В Юда пристигнахме на двадесет и втори, а на двадесет и трети болестта се прояви с пълна сила. Това беше страшен ден, когато Хироши почти спря да диша, а аз, сигурна, че всеки миг ще се случи най-страшното, избухнах в неудържими ридания. Точно тогава той със слаб и едва доловим глас направи своето завещание. Умиращите винаги проговарят, щом дойде моментът да съобщят волята си. Тогава те много добре разбират какво им се говори. Затова рекох на мъжа си:

— Готова съм абсолютно точно да изпълня волята ти, но в замяна на това искам да дадеш съгласието си да те лекуваме така, както сметнем за необходимо, за да няма за какво да се разкайваме после.

Хироши се съгласи, но след като му направиха преливане на кръвта и му вкараха рингеров разтвор, той разви силна треска и почти изпадна в агония. Мъжът ми настояваше да го оставим на мира, но аз още веднъж проявих упорство:

— Нека пак опитаме и ако и това не даде резултат, обещавам ти да престанем.

И отново му направиха преливане на кръвта и му вкараха рингеровият разтвор. Дали в резултат на това или не, не знам, но Хироши започна постепенно да се поправя. Истина е, че състоянието му се подобри, но на левия му крак се появи абсцес. Мъжът ми твърдеше, че това не е от инжекциите, а че вероятно е започнало отравяне на кръвта. Той не желаеше някой друг да го оперира и сам сряза мястото със скалпел. Точно тогава брат ми бе заминал за филиала на клиниката във Фучу. Хироши и без това бе страшно упорит и едва ли би допуснал нечия друга ръка да се докосне до възпаленото място. Той и до днес има белег на крака си.

По онова време мъжът ми се бе съсухрил като мумия. Беше станал само кожа и кости. В кабинета на брат ми имаше един скелет и, да си призная, Хироши беше досущ като него. Вън беше още горещо и над леглото държахме опъната мрежа против комари и мухи, които можеха да предизвикат появата на червеи. Скритият под мрежата Хироши и скелетът в кабинета на брат ми наистина си приличаха като две капки вода. Това караше снаха ми да й призлява, докато един ден тя не издържа и потули нанякъде скелета.

Не минаваше ден, без мъжът ми да не се гърчи от болки. Мускулите му бяха изсъхнали, останали бяха кожата и костите и той непрекъснато се оплакваше, че усеща твърдостта на рогозките под себе си дори през дюшека. Натрупахме цяла купчина дюшеци и постелята стана висока като легло. Най-отгоре сложихме и два пухени юргана. Надявахме се, че можем вече да бъдем спокойни, но дори през цялата тая купчина под гърба си Хироши пак можеше съвсем точно да определи къде са свързани рогозките. Не ви се вярва, нали? По-късно разбрахме, че на онова място, където бе лежал мъжът ми, рогозките бяха изгнили.

Единствения лекар, когото Хироши допускаше до себе си, бе д-р Хосокава, моят брат, защото само брат ми му бе направил преливане на кръвта и инжекции с рингеров разтвор, докато всички останали бяха престанали да се интересуват от него и, с една дума, го бяха напълно отписали. Кръвната група на мъжа ми е „О“. И децата вкъщи са със същата кръвна група.

Не можехме да се оплачем от липса на храна. Помолехме ли съседите да ни намерят например чер дроб, те веднага домъкваха дроб от крава, и то цял, сякаш можехме да изядем толкова много. Но най-добре Хироши приемаше прасковите и яйцата. Боях се, че щом свърши сезонът им, няма вече да можем да намираме от тях, затова купих големи запаси и ги пуснах на дъното на кладенеца, за да се запазят свежи. Село Юда е известен производител на праскови, които се славят с чудния си аромат. Но хората не желаеха да ги продават срещу пари и затова бях принудена да посегна на кимоната и разни други ценни свои вещи. Прежалих, помня, цели два сандъка с дрехи.

По онова време твърдяха, че можело да се разбере дали болен от лъчева болест ще умре или не по това, дали капе косата. Косата на моя мъж напълно окапа и все пак ми се струва, че от състоянието на един болен до състоянието на друг има голяма разлика. Съдя единствено само по Хироши и ще кажа, че от момента, в който се появиха първите признаци на тази страшна болест, той съвсем загуби апетит. Болестта сякаш изяжда месата на своята жертва и тя отслабва, докато не се превърне в скелет. Човек заприличва на болен от рак. Намаляват и белите кръвни телца. При моя мъж техният брой падна под две хиляди. Освен това в продължение на десет дена след взрива мъжът ми имаше запек. Той отделяше и само по няколко нищожни капки урина.

Що за бомба бе тази, че от нея кожата на ръцете му се бе смъкнала напълно! Лъчите й ги наричаха „проникващи“. Изглежда, че засягаха тялото не само външно, а и вътрешно. При мъжа ми лъчите бяха разрушили обвивката на пикочния мехур. Тя се разпадаше и парченца от нея запушваха пикочния канал, в резултат на което Хироши не можеше да уринира. Имате, предполагам, представа какво остава, след като се обели сух бамбук. Под кората има бяло вещество, нещо като слизеста ципа, която покрива вътрешността. Подобна на него е и вътрешната обвивка на пикочния мехур. Лъчите я разрушават и тя се бели на парцали. Бяхме вече в дома на брат ми, т.е. от взрива трябва да бяха изминали три седмици. Хироши успяваше да уринира само като натискаше с две ръце долната част на корема си. Всеки път той събираше урината в чашка и внимателно я разглеждаше. После ми показваше колко парченца от обвивката на мехура са попаднали в нея. И винаги имаше много.

Не мисля, че е бил засегнат само пикочният мехур на мъжа ми. Лъчите, предполагам, засягат и стомаха, червата, черния дроб и изобщо всички вътрешни органи. Те разрушават и веществото между зъбите и венците. Затова сигурно зъбите на пострадалите падаха. Чувала съм, че някои хора изхождали кръв и страдали от диария. Хироши обаче имаше запек. А смущенията в уринирането му се оправиха едва след като падна и последното късче от разрушената обвивка. Мисля, че след това в мехура се образува нова.

По време на взрива нашият племенник също се намираше в Хирошима — той бе ученик в първи прогимназиален клас. Заминах за града, за да разбера какво се е случило с него и с моя мъж. Но когато попитах войника, застанал на пост пред оная палатка, той отвърна, че всички ученици от прогимназията са загинали. Спомням си, че в момента, в който чух това, усетих, че сърцето ми ще се пръсне. Ужасът ми бе прекалено голям и мислех, че няма да имам сили. Когато намерих мъжа си, нищо не му казах. Чудя се, дали пък шокът от загубата на нашия племенник не бе ми помогнал морално да предприема целия този мъчителен път от Хирошима до Хесака, а оттам и до Шобара. И все пак каква ужасна смърт бе сполетяла бедното момче!…

По-късно, когато специален спасителен отряд бе разровил останките от сградата на училището, в дома на брат ми донесоха онова, което бе останало от момчето. Бомбата го бе заварила седнал на чина си в класната стая. В онези дни всеки ученик носеше на врата си ламаринена пластинка, на която бяха написани адресът и името му. Това бе единственото нещо, което ни донесоха хората от спасителния отряд. Едва тогава напълно осъзнах какво се бе случило.

Дневникът на Иватаке и бележките на неговата жена съвсем ясно говореха, че все още не е открит начинът на лечение на лъчевата болест. Шигемацу си даваше сметка, че на Иватаке са помогнали преливането на кръв, витамините, прасковите и суровите яйца. Но имаше и още нещо — фактът, че болният е можел да си позволи лукса да безделничи, ако, разбира се, това е точната дума. Тежкият труд е огромно натоварване за организма, което от своя страна води до намаляване на броя на белите кръвни телца. Решаващо за Иватаке се е оказало силното му желание на всяка цена да оживее. Ето до какъв извод стигна Шигемацу.