Масуджи Ибусе
Черен дъжд (3)

Трета глава

Когато в три часа след обяд Шигемацу слезе в кухнята да пие чай, в боровата горичка в подножието на хълма пролетните цикади изпълняваха своя първи за годината концерт. Шигеко приготвяше закуска.

— Слушай, Шигемацу — подхвана тя, — искам да ти кажа нещо за твоя дневник. Нали рече преди време, че се каниш да подариш копие от него на училищната библиотека. За бъдещите поколения.

— Да, помоли ме директорът. Дневникът ми е, така да се каже, исторически документ.

— Исках по този повод да ти кажа, че с времето мастилото избледнява. Затова ми се струва, че е по-добре да го преписваш с туш, вместо с мастило.

— Е, чак пък толкоз ли избледнява? Не ми се вярва да е така.

— Но аз видях едно написано с мастило писмо от 1870 г. То така е избледняло, че едва се чете. Писмото е адресирано до дядо ти и е писано от някакъв човек от Токио.

— Кога, казваш, си го видяла?

— Трябва да има вече двадесет години оттогава. На следващия ден, след като влязох като булка в тая къща. Майка ти ме заведе горе, в килера, и ми го показа. Било е значи на втори юли по стария календар, много добре си спомням датата. Сватбата ни беше на първи юли.

— Нека тогава да видим наистина ли мастилото избледнява. Дай да се качим горе и да ми покажеш писмото.

Шигемацу съвсем забрави за закуската си, взе едно джобно фенерче и двамата с Шигеко се отправиха към килера.

Килерът на тяхната къща бе разделен на горна и долна част. Подът в долната част бе пръстен, там имаше склад за ориз с яки дървени врати. Преди да бъде направено преразпределение на земята, този склад бе винаги натъпкан догоре с оризови бали. В по-плодородни години не стигаше понякога дори и складът.

Втората горна половина на килера бе с подови дъски от червен бор, но целите проядени вече от червеи. В стените имаше вградени скринове, в чекмеджетата на които се пазеха копия от калиграфски шедьоври и какво ли още не. В тази част на килера се намираха украсени с фамилни гербове сандъци, в които прабабата на Шигемацу бе донесла на времето своя чеиз. Между другото, в тях се пазеха всевъзможни документи и дори един меморандум, скъпа реликва на дома. За вещите в килера преди се бе грижила винаги майката на Шигемацу, после това задължение се прехвърли върху Шигеко, така че Шигемацу нямаше абсолютно никаква грижа за нищо тук.

— Писмото е прибрано в една кутия ето в този сандък. Твоят прадядо го е считал за особена ценност. Шигеко отвори капака на сандъка и под светлината на джобно фенерче измъкна голяма купчина хартии. После развърза панделката и измежду разните писма от местната управа, документи и удостоверения за членство в Националния червен кръст, най-сетне откри въпросното писмо. То бе написано от някой си г-н Ичики от района Суругадай в Токио и чрез г-н Сонода живущ в Учиямашита, провинция Бидзен, бе препратено на прадядото на Шигемацу.

— Според мама, писма са започнали да пристигат тук, в това село, едва през шеста година на епохата Мейджи^[1] — рече Шигеко. — Най-напред са събирали пощата във Фукуяма или Окаяма, а оттам са изпращали специален човек да я носи дотук.

Шестата година на епохата Мейджи — това бе годината, когато пощенските услуги бяха въведени в нашата страна и се разпространиха първоначално в големите градове.

— В този плик прадядо ми, изглежда, си е пазил какви ли не ценности — рече Шигемацу. — Я виж какво има тук.

Освен внимателно сгънатият тънък лист хартия, на който бе написано писмото, в плика имаше и няколко листа тютюн. Те, разбира се, бяха съвсем почернели и изсъхнали. През същата тая 1873 г. тютюнът все още не бил монопол на държавата и селяните вероятно са го отглеждали само за лични нужди и го бяха използвали за лекарство против глисти. Сред другите документи и хартии имаше още двадесетина такива листа.

— Ах, как ме е яд! Трябваше да ги намеря през войната, а не сега. Защо тогава не ми показа писмото, а?

— Все едно, никотинът вече е бил излетял от тях. И въпреки това, ако все пак ги бе нарязал и изпушил, щеше да извършиш нарушение на закона за държавния монопол върху тютюна.

— Брей че жена бе! И ти самата вече си се изсушила и си заприличала на тези листа, разбра ли.

В килера миришеше на прах и въздухът бе толкова сух, че Шигемацу дори усети как започна да се изпарява влагата от собственото му тяло. Пък и дъските на пода бяха така проядени от червеи, че двамата с Шигеко трябваше особено да внимават къде стъпват, за да не пропаднат.

Шигемацу разгърна писмото и насочи към него оскъдната светлина на фенерчето си. Почеркът бе превъзходен, но написаното бе наистина съвсем избледняло.

Любезни ми господине,

Безкрайно съм Ви благодарен и признателен за двете унции семена от кемпонаши^[2], за които Ви бях помолил по време на посещението си във Вашето село през миналата година. Семената донесе в дома ми лично уважаемият г-н Мурата, бившият кмет на Кобатаке, при последното си пътуване до столицата. Ще настоявам те да бъдат незабавно засети, за да се уверя дали въпросните дървета ще бъдат подходящи да красят булевардите на Токио. За резултата ще докладвам на вишестоящите инстанции, имащи отношение към този проект. Смея да отбележа накрая, че това писмо, както Ви бях обещал на времето, е написано с модерното на Запад „мастило“…

Тогавашният кмет на Кобатаке, името на когото се споменаваше в писмото, бе управлявал селото до третата година на епохата Мейджи, когато било учредено новото местно управление. Казват, че през 1873 г. той се преселил в столицата. От някогашното кметство бяха останали само порутената задна порта, белият, издигнат от глина склад и част от административната сграда. Днес сградата и дворът на основното училище на селото заемаха почти половината от територията на бившето кметство.

— Този г-н Ичики от Суругадай в Токио ще да е бил инспектор от новото правителство Мейджи или пък най-малкото член на антуража на някой важен държавен служител, посетил управата на селото ни — изказа предположение Шигемацу. — Той сигурно е видял тук дърветата и е изтръгнал от прадядо ми обещанието, за което става ясно от писмото. Чувал съм да разправят, че до избухването на японо-китайската война пред къщи са се издигали пет големи дървета кемпонаши.

Кемпонаши е благородно и много красиво дърво. Нищо чудно, когато е видял петте, изправили се величествено един до друг ствола, на г-н Ичики да му е хрумнала идеята да ги види и по улиците на Токио. Той сигурно е наредил да повикат прадядо ми в кметството и му е наредил да предаде на кмета две унции семена от това дърво, който от своя страна, при пръв удобен случай, да му ги изпрати или лично да ги отнесе. После г-н Ичики, колко благородно от негова страна, попитал прадядо ми какво би желал да получи за награда. И тогава прадядо вероятно отвърнал, без да смее да се надява на подобна чест, че иска да получи от негово превъзходителство г-н държавния чиновник Ичики писмо, написано с удивителното нещо, наречено „мастило“, за което бил чувал толкова много. Мога да си представя колко объркан трябва да е бил бедният ми прадядо, като слушал толкова ултрамодерни за онова време думи като „булеварди“ и пр. Нищо чудно, че така е треперил над това писмо.

Все пак Шигемацу реши да започне да преписва своя „Дневник на атомната бомба“ с четка и туш. А с вече преписаната част щеше да се заеме Шигеко.

Същия онзи ден на 6 август той изпитваше ужасна жажда. Бе готов за капчица вода да даде всичко на света. Бе отвъртял крана на една чешма край пътя, но от него рукна вряла вода, прекалено вряла, за да пийне направо от нея или да напълни шепите си и да я чака да изстине… Спомените нахлуха в душата на Шигемацу, той грабна четката и се залови за работа.

* * *

От храма Йокогава, който се намираше от източната страна на железопътната гара, бяха останали само няколко наклонили се на една страна стълбове. Молилнята бе сякаш пометена от мощен вихър. Запазила се бе само глинената й основа, която приличаше сега на разголена и грозна гърбица.

Хората, които се точеха по улицата, бяха до един покрити с нещо като прах, или може би пепел. Не виждах нито един човек, който да не кърви. Кръв се стичаше по главите, лицата, ръцете им, а онези от тях, които нямаха и помен от дреха на гърба си, бяха с окървавени гърди, гърбове, крака. Кръв течеше по целите им тела, отвред, откъдето изобщо можеше да потече. Покрай мен мина като привидение една жена. Бузите й бяха така подпухнали, че висяха като две тежки торби. Ръцете си жената държеше протегнати напред, а китките им безпомощно се люлееха. След нея в хорския поток вървеше мъж, привел странно тялото си напред. Той държеше двете си ръце между краката и понеже беше абсолютно гол, изведнъж ми заприлича на човек, който само след миг ще влезе в басейна на обществената баня. Имаше сред хората и една жена, останала само по бельо. Тя плетеше крака по пътя и стенеше високо. Друга една с бебе на ръце викаше: „Вода, вода!“ И ведно с отчаяните си вопли трескаво бършеше личицето на рожбата си. Очите на бебето бяха пълни със същия онзи бял прах, в който тънеше всичко наоколо. Мъж крещеше, колкото му сили държат, жени и деца викаха и се носеха напред като побеснели едни молеха за помощ, други виеха от болка… Мъж с протегнати нагоре към небесата ръце стърчеше край пътя. Една възрастна жена се бе отпуснала на колене пред купчина керемиди, бе сплела вцепенена ръце и със затворени очи редеше тиха молитва.

Покрай нея премина тичешком полугол мъж, изкрещя й нещо и продължи да тича, като сипеше мръсни псувни. Един човек по бели гащи лазеше с последни сили на четири крака и плачеше…

Всичко това видях само докато измина някакви си двеста метра от гара Йокогава към парка Митаки.

Улицата до такава степен гъмжеше от хора, че без да мисля, се оставих на тълпата да ме носи и вървях натам, накъдето отиваха всички. Изведнъж сред останалите крясъци чух някой да вика пронизително името ми: „Г-н Шидзума, г-н Шидзума“.

— Кой е? Кой ме вика? — изревах на свой ред и аз и започнах да си проправям път към мястото, откъдето идеше гласът. Точно тогава една ръка впи пръсти в моята и нечие тяло се хвърли върху ми.

— О-о, г-н Шидзума! Толкова се радвам, че ви видях!

Беше г-жа Такахаши, собственичката на предачната фабрика. Как се бе добрала през тълпата чак до мен, умът ми не го побираше. Такахаши се притисна до тялото ми, сложи глава на гърдите ми и цялата започна да се тресе. Едва успях да я измъкна настрани. Застанахме между две срутени къщи край пътя.

— Какво всъщност става, г-н Шидзума? Какъв е тоя ужас? — тя не преставаше да се тресе, а лицето й бе позеленяло от уплаха.

— Това става, че ни бомбардираха.

— Къде точно е паднала бомбата?

— Дявол знае. Едно е сигурно — че ни бомбардираха.

— Г-н Шидзума, имате рана на лицето, знаете ли? Колко е странен цветът на кожата ви? Ами че тя се бели! Боли ли? Сигурно ужасно ви боли?

Аз прокарах ръце по лицето си. На лявата ми длан остана нещо влажно и лепкаво. По нея бяха полепнали малки парченца синкава кожа. Приличаха ми на късчета мокър вестник. Потрих отново бузата си и по ръката ми пак се напластиха лепкави влажни парченца. Това ми се видя доста странно — не си спомнях да съм се удрял или нещо подобно. Може би по лицето ми имаше пепел или мръсотия, или бог знае още какво, които се свличаха като кир. Тъкмо се канех да пипна още веднъж мястото, когато г-жа Такахаши сграбчи ръката ми.

— Не бива! Не го търкайте! Трябва да се сложи лекарство, иначе може да го замърсите.

Особена болка не усещах, макар че тръпка на ужас ме бодна по тила. Имах чувството, че по лявата ми буза са се полепили безброй дребни частици. Отворих уста, за да раздвижа кожата и тогава усещането за нещо лепкаво стана още по-силно. Такахаши не пускаше лявата ми ръка, затова аз боязливо докоснах мястото с дясната. И пак по дланта ми полепнаха малките влажни парченца. Опитах се да ги стрия, приличаха на трохи от гума за триене с тази разлика, че бяха много по-хлъзгави. Изтръпнах от ужас. Врявата наоколо внезапно стихна. Не, съзнание чак не загубих, но потресението ми в този миг бе неописуемо.

Спомних си изведнъж съдържанието на пропагандните листовки, пуснати от вражески самолет в началото или може би в средата на миналия месец. Аз самият не бях всъщност ги виждал, но за тях ми бе разправял старият Тоширо, главният техник от консервната фабрика в Уджина. Ясуко също бе чувала за листовките. В тях пишело: „Скоро ще дойдем с малък подарък за жителите на Хирошима.“

— Станало е нещо ужасно — едвам събрах сили да кажа аз. — Нещо ужасно и затова ние трябва да запазим спокойствие, г-жа Такахаши. Трябва да мислим, преди да предприемем каквото и да било. Да, това е вече прекалено.

— Всичко можеше да се очаква, но не и това. Не знам бомба ли е, що ли, но всичко си има граници. Това е вече прекалено!

— Погледнете, г-жа Такахаши, лицето и главата ви са покрити целите с прах, сякаш сте с пепелява перука.

Такахаши най-после пусна ръката ми и започна да изтърсва праха от косата си. Той се посипа по лицето и раменете й. Тя завъртя глава и се опита да го издуха най-напред от лявото, след това и от дясното си рамо. По-лесно се оказа да го издухва човек, отколкото да го изтупва с ръце. После Такахаши се наведе напред, като продължаваше все така яростно да тръска глава и да духа. Аз се опитах да махна праха и от своята коса. Дигна се такъв пушек, сякаш бях залял с вода тлеещите въглени в жаравата.

— Не ми харесва тая работа — рекох. — Стига сте се занимавали, ами да идем да намерим вода и да се измием като хората. Хубаво да се измием.

Такахаши се съгласи с мен, но да се намери вода се оказа не чак толкова просто. Всички къщи наоколо бяха сринати до основи и варелите с вода против евентуални пожари бяха погребани под развалините. Върнахме се назад при чешмата, от крана на която бе потекла вряла вода. Но от него не течеше вече никаква, нито вряла, нито студена. Едва сега разбрахме, че водата в крана идваше от един варел, поставен до вратата на магазинчето. Той бе покачен на една леко вдигната над земята циментова площадка. Самото магазинче пък вече не съществуваше. Тълпата на улицата бе пооредяла, позатихнали бяха и стоновете и виковете на ранените. Болшинството от хората вървяха по посока на парка Митаки и железопътния мост Санджо, затова и ние поехме натам. По релсите се точеше безконечна верига от бежанци. Като мравки са, помислих си аз, или като поклонниците, които в стари времена са обикаляли храмовете в Кумано. Отдалече хълмът сред парка приличаше на торта, върху която гъмжат милиарди мравки.

Пътьом минахме покрай началното училище Йокогава. Там, в единия ъгъл на двора му, забелязахме варел за вода. Г-жа Такахаши, която първа го видя, се хвърли тичешком към него. Аз също понечих да се затичам, но мускулите на лицето ми се разтърсиха и това ме накара да си спомня не съвсем безболезнено за раната на лявата ми буза. Принудих се да запазя спокойствие и да тръгна бавно към варела.

Тъкмо се канех да си сваля очилата, за да си измия лицето и изведнъж разбрах, че тях просто ги няма. Нямаше я и шапката ми.

— Загубил съм очилата и шапката си — обърнах се аз към Такахаши.

В този момент тя докосна с ръка рамото си, после я плъзна леко до хълбока и едва чуто пророни:

— А на мен пък ми няма чантата. В нея имаше три хиляди йени, спестовна книжка и личният ми печат.

— Тогава да се върнем и да я потърсим. Загубили сте я сигурно на гара Йокогава, когато избухна огненото кълбо. Три хиляди йени са огромна сума!

Така или иначе, двамата решихме най-напред да се измием. До варела бе оставена една кофа. Ние я напълнихме с вода и започнахме да си поливаме един на друг главите.

— Не бива да търкате раната, г-н Шидзума!

Такахаши нямаше защо да ме предупреждава, аз и сам прекрасно разбирах това. Вдишах дълбоко, топнах лицето си в кофата и почнах да въртя глава наляво-надясно, като изпусках по малко въздух. Мехурчетата нежно галеха бузите ми. Така измих лицето си без изобщо да го докосвам с ръка.

После изведнъж се почувствувах ужасно жаден. Напълних кофата с чиста вода, изплакнах три пъти устата си и чак тогава пих. Не мисля, че някой специално ме бе учил на това, но още от дете винаги изплаквах три пъти устата си, преди да пия от извор или кладенец на непознато място. Така правеха всички момчета в селото. Казваха, че това не само предпазва от стомашни разстройства, от които можеш да се разболееш, като пиеш вода от случайни места, ами че е и обред на преклонение пред бога на водата, обитаващ кладенеца или извора.

Когато излязохме от двора на училището, улицата беше почти безлюдна. Поех обратно към гарата. Такахаши ме последва. В този момент да се върнем назад бе единственото, което можехме да направим. След малко се добрахме до онова, което бе останало от гара Йокогава.

— Чантата ми е от черен лак с позлатена закопчалка — не преставаше да повтаря все едно и също Такахаши.

— Изтървали сте я сигурно там, където беше най-голямата суматоха — за кой ли път на свой ред я успокоявах аз.

В района на гарата нямаше жива душа. Навред — от мястото за проверка на билети, чак до края на перона — бяха разпилени какви ли не щеш неща: обувки, гета^[3], сандали, брезентови обувки, чадъри, ватирани качулки за глава, сака, кошници, бохчи, кутийки за храна — с една дума, от всичко по нещо, като театрална реквизитна по време на представление, устроено от випускниците на някое училище. Сред цялата тая бъркотия особено впечатление правеше огромният брой на кутиите с храна. Повечето от тях лежаха разтворени, а съдържанието им беше нещо съвсем невъобразимо. Не беше странно, всъщност, защото при този недостиг на храна хората мислеха само как да не умрат от глад. Оризовите топки не бяха от хубав бял ориз, а смесени с ечемик, обезмаслени соеви зърна, разни треви и зеленчуци, бобена паста. А към ориза — само маринована ряпа. Всичко напомняше неотдавнашната суматоха.

— Ето я чантата ми! Ей там! — г-жа Такахаши скочи от перона на релсите на влака. Това бе мястото, на което бяхме изпопадали от вагона, когато огненото кълбо лумна в небето.

— В такъв случай може би и моите очила са някъде там около мястото, където най-ужасно ме блъскаха.

Излязох съвсем прав. Намерих ги паднали до основата на стълба, за който се бях вкопчил. Стъклата, за щастие, се оказаха здрави, но целулоидът от лявата страна на рамката се бе навил на спирала, а оголената металическа нишка хвърляше студени отблясъци. Аз отчупих целулоида и го хвърлих. Получи се много странна рамка — лявата й половина от метал, а дясната от целулоид.

Г-жа Такахаши взе чантата си и започна да се рови в съдържанието й.

— Господи, всичко е тук! — най-сетне облекчено възкликна тя.

Взех да бърша стъклата на очилата си с края на ризата, но нищо не излезе, защото ръцете ми трепереха. Сигурно трепереха доста силно, защото дори Такахаши забеляза това и рече:

— Да ги избърша ли аз, г-н Шидзума?

— Не, мога и сам — твърдо отвърнах аз, макар и да ми се удаваше трудно. — Много добре знам защо ми треперят ръцете. Врагът е толкова зъл и жесток. Адската светлина на онова незнайно огнено кълбо е изгорила бузата ми. Абсолютно сигурен съм, защото отляво очилата ми са също изгорени. Какво невероятно зверство! Каква разбесняла се ненавист!

— Да, но днес сигурно няма да има повече бомбардировки, как мислите?

— Бих желал враговете ни да зърнат отнякъде разхвърляните наоколо кутии с храна. Да биха могли само да видят какъв ориз ядем. Тогава едва ли ще си правят труда да пускат нови бомби. Няма ли да се откажат вече от тази безсмислица! Нима не разбират какво изпитваме ние!

— Не бива да говорите така, г-н Шидзума!

Сложих си очилата. Наблизо пред себе си забелязах една смачкана униформена фуражка и я вдигнах от земята. Беше досущ като моята, но не беше тя. Помислих си, че това всъщност едва ли има някакво значение, затова си я нахлупих на главата и двамата с Такахаши напуснахме гарата.

— Може би е по-добре да бинтовате раната — рече загрижено Такахаши. — Ако я оставите да я духа вятърът, няма да може да зарасне.

Извадих от санитарния си пакет триъгълна кърпа и я завързах на главата си като забрадка. Опитах се да нахлупя отгоре и фуражката, но тя се оказа малка. Краденото никога не е по мярка на крадеца, рекох си аз и реших да я зарежа. Можеше пък някой друг да си я хареса! Закачих я на една керемида на порутената къща наблизо.

Нямахме определена цел, просто вървяхме към парка Митаки. По пътя си вече доста рядко срещахме бежанци. Затова пък онези, които се влачеха в същата посока като нас с Такаши, бяха много по-тежко ранени. Забелязах една жена — с дясната ръка тя стискаше лявата, а между пръстите й се стичаше черна кръв. Гледката беше толкова чудовищна, че отвърнах поглед. В този момент покрай нас премина тичешката едно момче. То тичаше напред и викаше: „Батко, батко.“ Момченцето беше по ризка с къси ръкави, носеше къси панталонки, а на краката си бе нахлузило платненки.

Запъхтяно, детето спря пред юношата с каска, който идеше срещу нас.

— Батко бе, батко, това съм аз — викаше то.

— Кой си ти? — попита мрачно юношата и отстъпи назад.

Ние с Такахаши се спряхме и се загледахме. Лицето на момченцето бе силно подпухнало и приличаше на футболна топка, пък и на цвят бе горе-долу същото. Косата, веждите, миглите — всичко това бе изчезнало. Нищо чудно, че брат му не можеше да го познае.

— Бате бе, това съм аз — повтаряше детето, впило поглед в лицето на юношата.

Но онзи гледаше мрачно с някакво упорито нежелание да познае по-малкия си брат.

— Кажи ми тогава името си — рече грубо юношата. — Кажи в кое училище учиш!

— Аз съм Кюдзо Сукуне от първи „Б“ клас на Първо средно хирошимско училище.

Юношата се дръпна рязко назад, сякаш за да се предпази от удар.

— Кюдзо ли?… Но Кюдзо беше обут в гетри. И ризката му беше от едно преправено кимоно, цялата на тъмносини точки.

— Гетрите сякаш вятър ги отнесе. А точките изведнъж станаха на дупки, батко. Когато онова, кълбото, изсветка. Това съм аз, бе! Кюдзо!

Ризката на момченцето наистина беше цялата на дупки, но юношата продължаваше да го гледа нерешително.

— Добре, обаче… А, сетих се! Веднага мога да позная дали си Кюдзо по колана. Я да ти видя колана!

— Ето го, батко, ето го — момченцето свали припряно колана с обгорелите си ръце и го подаде на брат си. — На, батко, виж.

Коланът бе направен от кожен ремък, като онези, с които стягат плетените кошници. Около кафявата катарама бе увъртяна груба желязна тръбичка със същия цвят.

— Той е — възкликна задавено юношата. — Ах, Кюдзо!… — После той се наведе бързо и започна да намушква колана в гайките на панталонките на момченцето.

Ние с г-жа Такахаши си тръгнахме. Нямахме и представа накъде е по-добре да вървим, тъй че отново поехме натам, откъдето преди малко бяхме дошли. Лично аз се колебаех дали да се върна вкъщи, или да отида в завода. Пък и Такахаши все не можеше да реши да отскочи ли до предачната фабрика, или да тръгне направо към бюрото на някакъв свой клиент, с когото имаше уредена среща.

— Ще взема най-напред да се отбия вкъщи — реших най-сетне за себе си аз. — И да има в града пожари, пак ще мога да стигна, ако вървя все по железопътната линия.

— Аз обаче на всяка цена трябва да ида при клиента и да взема от него едни пари. Ако не ги внеса в банката, ще ми отрежат доставките на материали за предприятието.

— Но нали в кантората ви е Ивашита. Той е такъв човек, този ваш Ивашита, че дори и цялата фабрика да се запали, пак няма да мръдне от мястото си, нали?

— Да, Ивашита ще съумее все някак да се оправи. Но ако не внеса навреме парите, доставките веднага ще спрат. Ето от какво се боя.

— Мисля, че все пак не бива да тръгвате. Пък и кой знае дали в банката е останала жива душа. И клиентът ви сигурно е избягал.

— Не, аз при всички случаи тръгвам. Рискът е благородно дело и аз съм убедена в това. Пък и бизнесът си е бизнес, нали?

— В такъв случай да си кажем тук довиждане — рекох аз. — Ще ви моля само, ако се отбиете при нас, да предадете на менажера, че на работа ще отида или късно тази вечер, или чак утре сутринта.

Разделихме се с г-жа Такахаши и аз се върнах на гара Йокогава. Почти всичко наоколо бе потънало в пламъци. Пожарите бързо се разпространяваха от ляво на дясно по посока към Уджина. (Записано по-късно: Не чух вече нищо повече за г-жа Такахаши. Предполагам, че тя е загинала при пожарите.) Пламъци бушуваха и около моста Санджо. По улиците явно не можеше да се върви. Оставаше само една възможност — да тръгна, следвайки железопътната линия Сан’йо до железопътния мост над река Йокогава, да мина по него на другата страна, а там да поема към Футаба-но-Сато. Така и направих. Закрачих по линията в източна посока. Срещах малко хора и всички те бяха с ужасни рани и изгаряния. Към моста вървеше сам-самичко и едно момченце на около седем години. Настигнах го и го заговорих:

— Ей, момче! Накъде си тръгнал?

То не отвърна, а лицето му остана безизразно.

— Не се ли боиш да минеш сам през моста?

Отново не последва отговор.

— Тогава, ако искаш, върви с мен.

Момчето кимна и ме последва. Да можехме само да минем моста! Там вече съвсем близо бяха хълмовете на Футаба, така, че то щеше и само да се оправи. Детето бе толкова малко и безпомощно, че изведнъж се уплаших да не би да се привържа към него. Затова не го попитах нищо. Нито дори как се казва. Всъщност то само ме улесняваше с мълчанието си. Момчето крачеше редом разсеяно, с отворена уста и си мислеше за нещо свое. От време на време, когато се натъквахме на горящи траверси, то спираше, гледаше учудено огъня и преди да закрачи отново, правеше някакво странно движение с ръка, сякаш хвърляше камък.

И аз не можех да си обясня защо и как се бяха запалили траверсите. Димяха в горната си част и подпорите на линията. Реших, че врагът бе пуснал вероятно запалителна бомба и за да проверя предположението си, изгасих с крак една горяща траверса, легнах по корем и я помирисах — най-обикновено изгоряло дърво. А много добре знаех, че ако беше пламнала от запалителна бомба, миризмата щеше да бъде съвсем друга. Много странно наистина!

Изправих се на крака и първото нещо, което видях, бе един огромен кълбест облак. Заприлича ми на страшните облаци в небето над Токио след голямото земетресение в Канто^[4]. Видял ги бях веднъж на снимка. Но този тук бе стъпил на чудовищен крак от черен дим. Облакът се издигаше нагоре в небето, разстилаше се на всички страни и все повече заприличваше на гигантска гъба. Или на отворен чадър.

— Виж, момче, какъв облак — рекох аз на своя спътник.

Детето вдигна глава нагоре и зина от учудване.

На пръв поглед облакът сякаш не помръдваше. Но това само така изглеждаше, защото всъщност главата на чудовищната гъба се плъзна най-напред на изток, после на запад, сетне отново на изток… В нея проблясваха огнени светлини — червени, виолетови, зелени, сини, жълти. В същото време тя все повече се разтегляше от вътрешността към краищата, като пухтеше сърдито. Огромният й крак бе сякаш от слоеве воал и растеше и дебелееше направо пред очите ми. Облакът висеше застрашително над Хирошима, като че ли всеки миг щеше да се стовари върху града. Стори ми се, че тялото ми започва да се атрофира и краката ми се измъкват от ставите.

— Погледнете, онова там под облака изглежда като да е дъжд, нали? — чух съвсем до себе си нечий глас.

Зад гърба ми стоеше миловидна жена на средна възраст. Тя държеше за ръка едно пращящо от здраве момиченце.

— Дъжд ли?… Вие мислите, че е дъжд? — промърморих аз и отново погледнах към небето. Взе да ми се струва, че кракът на гъбата прилича по-скоро на гъста маса от дребни частички. Дали не беше някакъв смерч? Никога не бях виждал подобно нещо през живота си. Помислих си какво ли би станало, ако облакът се насочеше към нас и ние се окажехме сред пороя от онези дребни частици. Тази мисъл ме накара да изтръпна от ужас. През това време облакът продължаваше да пълзи на югоизток. Наистина едва стоях на краката си.

В този момент жената видя момченцето до мен и взе да ми обяснява, че с него няма да мога да мина по моста. Там имало преобърнат товарен влак. Пред моста се били струпали стотици, а може би и хиляди бежанци.

— Защо тогава не тръгнат обратно? — попитах аз.

— Нямат сила да направят това — отвърна тя. — Всички са в много тежко състояние. Някои дори не могат да се изправят на крака, а камо ли да вървят… Едно съм сигурна обаче, че с детето няма да можете да минете отвъд моста.

— А облакът? Какво говорят за него? Какъв е той? Да-а, какъв ли е онзи облак?…

— Някой от хората пред моста го нарече дяволски. Наистина е дяволски. А с момчето вие все едно няма да можете да минете.

— Чу ли, мойто момче — обърнах се аз към детето. Гласът ми трепереше. — Леличката казва, че деца не могат да минат през моста. Ще тръгнеш с нея назад по линията за Кабе, а после ще поемеш нагоре към планината.

Детето вдигна очи към мен.

— Разбра ли ме? Тук двамата с теб ще се разделим.

Момченцето кимна. Жената сложи ръка на главичката му и вежливо ми се поклони. После те се обърнаха и тръгнаха назад. Детето вървеше уверено пред нея, сякаш вече точно знаеше какво да прави. Аз дълго гледах след него. Хилавите му крачета бяха обути в изтъркани на петите платненки. Носеше къси панталонки и ризка с къси ръкави, а ръцете му се люшкаха от двете му страни.

 

 

Огромният облак приличаше всъщност повече на медуза, отколкото на гъба, макар че, от друга страна, в него имаше по-голяма животинска енергия, отколкото в една медуза. Чудовищният му крак и бълващата му ярки светлини глава се движеха бавно на югоизток. Той неистово беснееше — кипеше като вряла вода, изригваше пламъци и се изливаше навън, като ставаше все по-голям и по-голям, струваше ми се, че се приближава към нас, за да ни захлупи. Беше истинско изчадие на Ада! Кой ли в цялата Вселена имаше право да отприщи тези дяволски сили?! Щях ли да мога да се измъкна жив оттук? Какво щеше да се случи със семейството ми? Наистина ли бях тръгнал към къщи, за да спася своите? Или търсех убежище само за себе си?

Треперех целият. Краката ми едва ме държаха, нямах сили и да вървя. Изведнъж съзрях между релсите тояга за лющене на ориз. Дявол знае как бе попаднала тук. Грабнах я и започнах да се налагам с нея. Удрях се по глезените, краката, бедрата. После продължих да нанасям удари по ръцете и раменете си. Сетне затворих очи и направих няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Това бе една своеобразна гимнастика, която всяка сутрин правехме във фабриката. Най-напред поемаш дълбоко дъх, после започваш лека-полека да изпускаш въздуха от гърдите си. То беше нещо почти като ритуал. Гимнастиката ми помогна да възвърна контрола над краката си и да дойда на себе си. След малко отново поех по железопътната линия на изток.

Макар всичко в мен да говореше, че трябва да бързам, аз се стараех да не задминавам другите бежанци. Не, не се намирах в подобно на кошмарен сън състояние, когато имаш чувството, че невидими сили здраво те притискат, а просто усещах, че вместо да тичам, трябва да оставя всичко в ръцете на съдбата. Затова и не бързах.

Изведнъж един човек от малката групичка пред мен изкрещя: „Парашут, парашут!“, и хукна да бяга. Успя да направи обаче само няколко крачки и пак се повлече съвсем обезсилен. И наистина високо в небето, малко по-наляво от нас, над купестите бели облаци, кацнали на върховете на хълмовете в далечината, плуваше самотно бял парашут. Вятърът бавно го влачеше на север.

Аз крачех и мислех с тревога за този парашут, без да мога да реша дали беше вражески или наш. Изведнъж се разнесе ужасен грохот, земята трепна и на няколкостотин метра на северозапад към небето се издигна стълб черен дим. Хората се втурнаха да бягат, но почти веднага спряха и пак повлякоха крака по линията. Всички бяха напълно изтощени и физически, и психически.

После последва още една експлозия, и още една. Всеки път земята се разтърсваше из основи, а към небето се устремяваше стълб черен дим. И всеки път бежанците хукваха. Някой от тълпата ревна: „Взривиха се нефтохранилищата! Нефтохранилищата!“, но от това хората сякаш изпаднаха в още по-дълбока летаргия. Никой дори не отвърна на вика.

По насипите пред моста Йокогава се бяха натъркаляли не по-малко от две хиляди души. Никой, освен няколко по-млади, не се решаваше да мине от другата страна. Мостът трябва да беше около тридесет метра висок, а да погледнеш от такава височина надолу към водите на реката, бе наистина страшно. Но друг път към отсрещната страна нямаше. Хората по насипите бяха все тежко ранени и изглеждаха изпаднали в такова дълбоко униние, че едва ли биха могли да мобилизират волята си и да тръгнат по моста. Някои просто лежаха прострени на тревата и гледаха с немигащи очи към висините.

Но почти никой не гледаше към подобния на гигантска гъба или медуза облак. Изключение правеше само една жена, която бе простряла ръце нагоре към него и крещеше пронизително: „Ей, ти, чудовище! Махай се, тук не е фронт, махни се!“ Много чудно ми се видя, че жената намираше сили да крещи толкова силно, а не се решаваше да мине от другата страна на моста.

Аз обаче не биваше повече да чакам. Трябваше на всяка цена да премина отсреща. И тръгнах след едно момче с окървавено рамо, като се стараех да не гледам надолу към реката. Скоро се натъкнах на преобърналия се товарен влак, но се проснах по корем и бавно залазих напред. Стигнах някъде докъм средата на влака и погледнах надолу. Под мен в реката имаше вероятно плитчина, защото видях огромни купчини лук, изсипал се може би от някой вагон.

Веднъж преминали на отсрещната страна на моста бежанците поемаха в дълга процесия към високите части на Футаба-но-Сато. Там, горе, обаче се виждаха пламъците на пожари. На две-три места гората се бе запалила. Но ако човек не е живял в планината, за нищо на света не може да проумее, колко страшни са горските пожари. И хората, понесли се към върха на хълма, много ми приличаха на мушици, които се хвърлят към пламъка на лампата в нощта. Знаех колко опасни са пожарите в гората. Виждал бях такива още като дете. Помнех и колко хора бяха загинали тогава. Пред мен вървеше групичка от четири-пет души. Не се сдържах и им викнах: „Там, горе, дърветата горят. От тук пожарът изглежда нищожен, особено на дневна светлина, но всъщност е много голям, чувате ли? Пламъците лазят надолу, търкалят се и нажежени камъни!“. Без да обръщат внимание на думите ми, те продължаваха да се катерят по баира.

Най-сетне се добрах до единия край на Източния учебен плац. Наоколо, докъдето ми виждаха очите, гъмжеше от народ. И тук тълпите бяха обзети от едничката мисъл да вървят нагоре към върха на хълма. Спомних си какво бях чувал за вълните на прилива — как се превръщат в тинести водовъртежи и яростно се хвърлят към високия бряг.

Планът ми бе да стигна до гара Хирошима, затова тръгнах по края на плаца, като пресякох по диагонал понеслите се към хълма обезумели тълпи. Необходимо ли е да споменавам как изглеждаха или в какво състояние бяха стотиците, хилядите хора, които видях по пътя. И все пак се чувствувам длъжен — може и да изглежда излишно — да напиша тук някои от спомените си за тези хора, защото те и до ден-днешен не ми излизат от ума:

Безброй хора с черна кръв по телата, засъхнала там, откъдето бе рукнала — по лицата, раменете, гърбовете, гърдите, корема. Раните на някои от тези нещастници продължаваха да кървят, но те изглежда не намираха сили у себе си да сторят каквото и да било.

Безброй хора, които се влачеха натам, накъдето ги носеше тълпата.

Хора, които вървяха със затворени очи, олюлявайки се насам-натам под яростните напори на множеството около тях.

Жена влачи за ръка дете. Изведнъж тя вижда, че детето не е нейното, освобождава с отчаян вик ръката си и хуква да бяга. А детето — момченце на около шест-седем години — тича след нея и ридае сърцераздирателно: „Мамо! Мамо!“.

Баща в миг загубва детето си в тълпата. Той го вика, мъчи се да си проправи път сред хората, докато някой, когото той е блъснал, не го изхвърля настрани.

Мъж на средна възраст влачи на гърба си старец.

Баща носи на гръб сакатата си дъщеря.

Майка тика количка с бебе. Внезапно тълпата се люшва, количката се преобръща, майката пада отгоре й, а върху нея минават в тръс двадесет-тридесет души. Ах, колко страшни бяха крясъците на майката! Човек трябва да ги чуе, за да повярва на думите ми.

В протегнатите си ръце един човек носи голям стенен часовник. При всяка негова крачка от часовника се разнася глух тътен.

В тълпата крачи боса жена. Тя прикрива с две ръце очите си и гръмко ридае.

Един човек е преметнал на рамо въдица, на която се поклаща кошничка за риба.

Възрастен мъж придържа за кръста една жена и я влачи напред. При всяка негова стъпка главата на жената се люшка безпомощно напред-назад, на ляво на дясно. И двамата изглеждат така, сякаш всеки миг ще издъхнат, но тълпата ги притиска, държи ги изправени.

Мъж пристъпя нервно, готов сякаш да хукне, но човешката вълна му пречи, спъва го, спира го…