Масуджи Ибусе
Черен дъжд (7)

Седма глава

Дойде и юни. Шигемацу продължаваше да преписва своя „Дневник на атомната бомба“. Месецът бе пълен с празници. Вече бе отминал денят, в който се правеше помен за душите на погубените насекоми. На единадесети се празнуваше тържествено разсаждането на ориза, на четиринадесети, по стария лунен календар, бе празникът на ирисите, на петнадесети — празникът на водните духове, а на двадесети — празникът на рязането на бамбука. Тези многочислени скромни тържества само доказваха, че макар и затънали в бедност, селяните в миналото са умеели да ценят своя живот, своето ежедневие. Шигемацу преписваше ли преписваше и докато ужасите от онзи страшен ден оживяваха в съзнанието му, дълбоко в душата си той все по-силно усещаше, че макар и привидно толкова незначителни, селските празници трябваше да се обичат и ценят.

* * *

Стигнахме до трамвайната спирка в Камия-чо. Тук, на това място, линиите се пресичаха и сега над тях висяха преплетени множество кабели и жици. Изпитвах смъртен страх, че тук-таме по тях все още тече ток, и непрекъснато очаквах от края на някоя да се изсипят зловещи синкавобели искри. Малкото бежанци, които срещахме по пътя, изглежда се опасяваха от същото, защото внимателно лазеха, когато минаваха под тях.

Искаше ми се да тръгнем наляво през моста Аиои и да стигнем до Сакан-чо, но това се оказа невъзможно, защото пепелищата излъчваха непоносима горещина. Преминахме от дясната страна, но в този момент вълна от нажежен въздух връхлетя върху нас, и то с такава сила, която би разколебала и най-големия смелчага. Това ни накара да се отдръпнем назад. Но тъкмо се приближихме до голяма тухлена сграда, когато някъде от горните етажи се понесе с фучене надолу горяща рамка на прозорец.

Единственото, което ни оставаше, бе да тръгнем по средата на пътя под застрашително провисналите жици. Те бяха прекъснати на разни места и изглеждаше почти невероятно по тях да тече ток, но самият факт, че се пресичаха и допираха една до друга, не можеше да не събуди в човешката душа страх от незнайната сила на електричеството. Под една висяща жица лежаха овъглените трупове на един мъж и две жени. И ние бяхме трима. Като тях…

— Вървете след мен под жиците — викнах на Шигеко и Ясуко. — Каквото и да става, гледайте да не се докосвате до тях. Аз ще ги разчиствам от пътя. Ясно ли е? Ако ме хване ток, не пипайте нищо, освен дрехите ми. Дръжте ме за панталоните и ме издърпайте назад. — Последвах примера на другите бежанци и започнах да отмествам настрани увисналите жици, като използвах за това една пръчка. От време на време се налагаше да се навеждаме ниско, а дори и да лазим.

— Ей, слушайте — обърнах се назад и пак извиках на жените. — Намотайте кърпи на лявата си ръка! Вижте другите! Тъкмо да не се ожулите, като лазите.

Дълго се провирахме под застрашително надвесилата се над нас опасност, докато най-сетне се измъкнахме на открито, изправихме се и се взряхме един в друг. На Шигеко й нямаше нищо, но Ясуко, която бе намотала хлабаво кърпата около ръката си, се бе ожулила болезнено.

Шигеко приседна на един крайпътен камък, намаза раната й с ментолова паста и я превърза. В този момент аз изведнъж забелязах, че се намираме точно пред вратата на къщата на г-н Омуро.

— Я почакайте малко. Този тук камък е от градината на господин Омуро, сигурен съм.

Омуро бяха стар род. Чувал бях дори, че родословното им дърво води началото си от периода Едо^[1]. Сегашният глава на семейството, г-н Омуро, се занимаваше с химически изследвания във връзка с точенето на коприна. Той бе любител и на калиграфията, живописта, имаше колекция от произведения на изкуството. Самият аз в последно време бях идвал няколко пъти в дома му за съвет по проблеми, свързани с текстилното производство. Омуро бе богат човек, притежател на три тъкачни фабрики. Къщата му бе голяма и импозантна с разкошна старовремска градина. На мястото на този чуден дом и там, където преди имаше няколко пристройки, сега се извисяваха купчини боклук и изпочупени тухли и керемиди. А камъкът, на който сега седеше Шигеко, по-рано наистина беше в градината до самата ограда. Камъкът си е камък, но дори и неговата повърхност бе обгоряла.

— Това е гранит — рекох аз. — Покрит беше отгоре с мъх.

— Как мислиш, дали цялото семейство е загинало? — попита тихо Шигеко.

Не отговорих. Гледката бе наистина потресаваща. На мястото на красивия кладенец имаше голяма кална локва, а в подножието на малкото изкуствено хълмче лежаха овъглените стволове на три големи бора. До най-дебелия от трите самотно стърчеше квадратна каменна колона. Интересно как се бе задържала тя. Г-н Омуро ми бе разказвал веднъж, че колоната била забита от някого от неговите прадеди. Тя бе висока близо три метра и вместо обичайния надпис върху нея бе издълбан йероглифът „блян“. Оригиналът бил изписан от някакъв високопоставен свещеник и в стари времена бил ценен като много елегантен и изящен. Но сега не бе останал и помен от изтънчените му линии.

Шигеко и Ясуко бяха смъртно бледи. Усещах, че гърлото ми е пресъхнало до болка, а в края на едното ми око се бе появил странен тик.

Стигнахме до входа на западния учебен плац. Тревата по насипа на реката бе изгорена и земята се зъбеше черна и опустошена. Дърветата чернееха. Те стърчаха прави с клони по тях, но без нито едно листенце. Щабът на дивизията, Временната военна болница, храмът Гококу, главната кула на хирошимския замък — всичко това бе изчезнало безследно.

Започнах да усещам силна болка в очите. Не се решавах да спра, затова се принудих да ги масажирам в движение. Почувствувах странно парене. Те бяха пълни сякаш с песъчинки. Шигеко и Ясуко вървяха малко по-бодро. Двете разговаряха за облака — медуза — за големината, формата и цвета му, за огромния му крак и за това, в каква посока се е движел. Реших, че болката в очите ми е от нахлулата в главата ми кръв, затова помолих Ясуко да ми помогне и да откъсне три косъма от тила ми. Така се прави, когато на дете му тече кръв от носа. Почувствувах известно облекчение.

Западният плац се бе превърнал в необятна пясъчна пустош. Това ми напомни за безкрайната пустиня, която бях видял във филма „Мароко“. Макар и на кино, оная пустиня излъчваше сякаш мирис на пясък, тя бе съвсем безлюдна и по безбрежната й повърхност нямаше и следа от човешки крак. Пясъчната пустош на плаца обаче бе съвсем различна. Горещото й дихание разнасяше лютива миризма на пушек, по посока на хълмовете се точеха безброй човешки дири. Изглежда бе валяло. Пясъкът бе много ситен и в него ясно личаха дупчици с големината на едри бобени зърна. Горе-долу също толкова големи бяха и черните петънца по разхвърляните наоколо вестници. Черният дъжд се бе излял и в този район. Кракът на облака — медуза ще да е бил наистина дъждовен порой, но можех ли да си представя, че капките му са чак толкова големи.

В западния край на плаца се натъкнахме на множество някакви особени черни топки, разпилени в пясъка. Нямах никаква представа от какво се бяха образували, но когато пристъпих малко по-близо, разбрах, че са навили се на кълбо ламаринени листове. Навярно мощната въздушна вълна ги бе издигнала високо в небето, където се бяха разтопили от страшната горещина, а после вятърът ги бе оформил на топки. Бяха с много правилна форма, като топки от ориз. Предположих, че лудо са се въртели в пламъците на огнения водовъртеж и преди да паднат на земята, са танцували като зловещи снаряди из въздуха.

Хвърлих назад поглед към пясъчната пустош. Към хълмовете забързано крачеше самотна човешка фигура. Бе някакво момче. Вървеше по долни гащи, коремът му бе съвсем разголен, а ризата му плющеше на вятъра. Момчето махна с ръка и ни извика, после се обърна и продължи пътя си. Така и не схванах какъв беше този негов жест.

Вървяхме все така на север. На брега до храма Гококу стоеше на пост часови. Приближихме се до него и чак тогава разбрахме, че е мъртъв. Подпрян бе на насипа, а очите му зееха широко отворени. Нашивките на яката му показваха, че е обикновен редник, макар да беше около тридесет и седем-осем годишен. Изразът на лицето му обаче излъчваше достойнство.

— Прилича ми на тръбача от оная история — обади се Шигеко.

— Чуваш ли се какво говориш? — подвикнах й строго аз, макар че и на мен фигурата на войника ми напомни за смелия тръбач от японо-китайската война, когото бяха намерили мъртъв, с тръба на уста.

Наблизо бе мястото, където бе избухнала бомбата. На запад от хирошимския замък видяхме още един мъртвец — подпрян на камък юноша. Той бе на колело, а в ръка държеше дървена кутия. Смъртта го бе покосила точно когато бе разнасял на клиентите храна от ресторанта.

По време на тренировки ни учеха, че когато пада бомба, човек трябва дълбоко да поеме дъх. Бяха ли вдишали дълбоко редникът и юношата в момента на взрива? Колкото до дишането, не можех да си го обясня физиологически, защото според мен, ако дробовете са пълни до краен предел с въздух, взривът упражнява огромно налягане върху тях и човек свършва за секунди.

Приседнахме на насипа да поотдъхнем. В този момент чух един познат глас да ме вика. Беше сержантът от полицията Сусуму Сато — мой стар приятел.

— Здравей — отвърнах на поздрава му аз.

Сато веднага забеляза раната на бузата ми.

От него разбрах, че началникът на Областното управление на Чугоку г-н Оцука не успял навреме да избяга и загинал в къщата си. Нямах и представа, че Сато е преместен от полицията в Областното управление на Чугоку, нито пък че съществува учреждение с подобно название. Каква небрежност от моя страна! Пак от него за пръв път чух, че напоследък атаките на врага станали особено яростни. Точно затова било взето решението Япония да се приготви за сражения на собствена територия. Учредени били местни управленчески органи, нещо като самостоятелни временни правителства, с цел да бъде продължена борбата във всеки район поотделно, в случай че вражеските сили успеят да разкъсат страната на части. Точно затова в училищата и фабриките в района на Хирошима били складирани боеприпаси и всичко останало, необходимо за бой.

— Сега разбирам какво означава лозунгът, че войната едва сега започва — рекох аз.

— Да, идеята е да се следва установената преди повече от половин век политика за укрепване на мощта на Япония и създаване на непобедима във военно отношение силна нация. Не сме ние с теб тези, които можем да оспорваме верността й, нито пък да мислим, че това е един вид трагичен финал. Ние сме се родили, за да вярваме и приемаме всичко това. Такава ни е съдбата…

Оказа се, че Областното управление, което бе отговорно за съдбата на целия район Чугоку, се бе разположило в сградата на хирошимската академия за наука и изкуство и под неговото крило се намираха всичките пет префектури на Чугоку. Началникът на управлението — Исей Оцука — произхождал от стар самурайски род. По време на взрива той си бил вкъщи, т.е. в официалната резиденция на управлението. Къщата му се срутила и той бил погребан жив под развалините. Жена му с огромни усилия успяла да излази навън. Преди да се измъкне, тя седяла до премазания си мъж и не искала в никакъв случай да го изостави, но той й казал, че краят му е близко и поне тя е длъжна да се спаси, и то без да губи ценно време. Пожарите били вече съвсем наблизо, затова жената разбрала, че единственото нещо, което й оставало, било да избяга навън.

— Така че всъщност нашият шеф е бил кремиран направо вкъщи. Отвратителна работа! — рече Сато. — И аз самият не можех да реша накъде да побягна от пламъците. — Очите му се напълниха със сълзи. Той винаги разговаряше с хората весело, а лицето му бе ведро и открито, но днес то беше мрачно и потъмняло, с хлътнали кървясали очи.

Средната част на моста Мисаса липсваше. Промених плана си и тримата се спуснахме по брега, надолу по течението. Бях решил да се прехвърлим на отсрещната страна на реката по моста Аиои. Вдясно от нас, долу до самата вода, се въргаляха купчини мъртъвци. Течението на реката бавно влачеше редици от труповете. От време на време някой от тях се заплиташе в корените на крайбрежните върби, течението го люшваше и лицето на удавения се подаваше над повърхността на водата. Други пък попадаха във водовъртеж и се показваше ту долната, ту горната част на телата им. Един труп се спря в корените на върба. Ръцете му стърчаха така странно над водата, сякаш той искаше да се хване за клоните на дървото и да се измъкне на брега. Човек просто оставаше с впечатлението, че това не е мъртвец, а живо същество.

Още отдалече съзряхме проснатото напреко на пътеката тяло на жена. Изведнъж Ясуко, която вървеше малко по-напред от нас, притича разплакана. Приближихме се до трупа на жената и заварихме до него тригодишно момиченце, още бебе. То бе раздърпало роклята на майка си и си играеше с гърдите й. Щом ни зърна, детето здраво ги стисна и се втренчи уплашено в нас.

Нима можехме да направим нещо за него? Нищо, освен да си зададем този въпрос. За да не стресна малката нещастна душа, аз внимателно прескочих краката на мъртвата и почти тичешком се понесох напред. Изминахме само около десетина метра и отново се натъкнахме на трупове. Това бяха четири-пет жени, които лежаха само по комбинезони. Сред групата седеше на колене малко, около пет-шест годишно момченце. То изглеждаше като притиснато от всички страни от мъртвите.

— Хайде, хайде — викнах на Шигеко и Ясуко и започнах да им махам с две ръце. Те бяха поизостанали и сега не смееха да се приближат. — По-смело, по-смело! Прескочете ги колкото се може по-спокойно.

Двете така и направиха и ние продължихме напред.

В началото на моста Аиои на самата трамвайна линия бе застанала каруца с впрегнат вол. Животното бе мъртво, а товарът от каруцата разграбен.

И тук течението влачеше надолу едно след друго мъртви тела. Беше ужасно да гледаш как те се удрят в каменните подпори на моста и се въртят по повърхността на водата. Точно на средата на моста, където парапетът образуваше висока арка, лежеше трупът на юноша чужденец. Той бе стиснал с две ръце русата си глава и бе застинал в тази поза.

Пожарите бяха помели всичко в района на Сакан-чо и Сорадза-чо. Мъртвите се въргаляха в най-различни положения, навред се белееха кости. Едно тяло бе изгоряло от кръста нагоре, от друго, превърнато в скелет, бе останала само ръка и крак. Трето лежеше с изгорели от колената надолу крака. Във въздуха се разнасяше непоносима воня. Да се спасим от нея обаче не можехме.

В Тера-мачи, кварталът на храмовете, не бе оцелял нито един храм. Наоколо имаше само порутени и натрошени на парчета глинени стени и разцепени вековни дървета със зейнали хралупи. Не бе пощаден дори и филиалът на храма Хонганджи, който се славеше като най-голям в този район на града. От него не бе останала и следа. От тлеещите въглени се издигаше пушек и зловещо пъплеше над разрушените стени. После той се понасяше ниско над самата повърхност на водата и се разсейваше чак на отсрещния бряг.

На другата страна на моста Йокогава все още бушуваха пожари. Раздухвани от вятъра, пламъците се виеха нагоре и ближеха небето. Отсреща гореше целият район. Да се стигне дотам бе немислимо.

Пътят ни се оказа блокиран. По моста Аиои не можеше да се върви. Железните подпорни греди, които образуваха дъгообразни арки, се бяха съвсем обезцветили, и то на височина около четири метра от повърхността на водата. На тревата под моста, точно до една стъпила на брега негова колона, стоеше кон. Гърбът и главата му бяха страшно изгорени. Конят отчаяно се тресеше и сякаш всеки момент щеше да рухне на земята. Близо до краката му лежеше простряно по очи мъртво тяло. Горната му част се бе превърнала в пепел, а долната бе по чудо оцеляла. Бе облечена в бричове и ботуши със златни шпори. Това трябваше да бяха останките на ездача, вероятно офицер. Само офицери можеха да носят златни шпори. Представях си цялата сцена: офицерът се втурва в конюшнята, мята се без седло на гърба на коня и излита в галоп навън… Този кон е неговият любимец. Макар сега той да се крепеше със сетни сили на краката си, конят отново сякаш копнееше — може би това бе само плод на собственото ми въображение — за бегъл знак от мъжа с шпорите. Колко ли нетърпима бе болката, която изпитваше бедното животно! Лъчите на слънцето безжалостно пронизваха изгорялата му плът, но то продължаваше да стои право. А колко ли пък голяма трябваше да бе любовта му към ездача! Мислех за това, без да изпитвам и капчица жалост. Почувствувах само тръпка на ужас.

Единственият ни изход бе да вървим по реката. До самия бряг имаше затревени плитчини, но в повечето случаи те бяха на доста голямо разстояние една от друга, така че ние не можехме да вървим все по сухо. Нагазихме във водата и тръгнахме срещу течението. На най-дълбоките места водата стигаше едва до коленете ни. Минахме покрай района Хиросе Китамачи или поне близо до него. Но можеше ли да разбере човек къде се намира сред тия безумни развалини? На много места до брега реката бе пресъхнала и поемехме ли по пясъчните островчета, от обувките ни се стичаше вода и те джвакаха. Но веднага, щом те изсъхнеха, и вървенето ставаше малко по-приятно, в тях пак влизаше пясък, който така жулеше краката, че всяка крачка се превръщаше в болезнено изпитание.

Решихме, че е по-добре да газим във водата. На тясно каменисто място съвсем до водата един мъж бе легнал по корем с широко разперени настрани ръце и пиеше. Рекохме да последваме примера му, но когато се приближихме до него, стана ясно, че той не пие вода, а е просто мъртъв.

— Дали водата в реката е отровна? — попита Ясуко. Впрочем, тя изрече гласно въпроса, който вълнуваше и мен.

— Дявол знае — отвърнах аз и пак поех напред. — По-добре е все пак да не рискуваме да пием.

Въздухът ставаше все по-чист. Димът от пожарите не стигаше чак дотук. Вдясно от нас се ширнаха оризови полета. Ние се покатерихме по останките от крайбрежната глинена стена и излязохме на брега.

Тръгнахме през полетата. Вървяхме все по синорите между тях в посока към опъналата се напред в далечината железопътна линия. Тук-таме, разпилени из оризовите ниви, лежаха труповете на ученици и ученички. Взривът на бомбата изглежда ги бе стреснал и те бяха побягнали панически в различни посоки. Наоколо се въргаляха и телата на възрастни. Един лежеше на самата пътека с мокри отпред дрехи. Той изглежда бе пил до пръсване вода от оризището, а после или му бе призляло, или не бе намерил сили да се изправи на крака и бе издъхнал на мястото, на което бе спрял да пие.

Прескочихме трупа и продължихме напред, като свивахме ту наляво, ту надясно. Следвахме неотклонно пътеката между оризищата, която в края на краищата ни отведе в една бамбукова горичка. Тук вероятно бяха съвсем наскоро събирали бамбукови филизи, защото дърветата изглеждаха старателно окастрени. Най-сетне се оказахме в прегръдките на хладна сянка от листа, затова, без да промълвим нито дума, и тримата се отпуснахме на земята.

Разкопчах санитарната си чанта, свалих от главата си ватираната качулка, събух обувките си и се изтегнах по гръб. Тялото ми сякаш изведнъж се разтвори във въздуха и преди да успея да си дам сметка за това, потънах в дълбок тежък сън.

Събудих се внезапно. Нямах представа колко дълго бях спал. Събудила ме бе всъщност непоносимата жажда, която болезнено режеше гърлото ми. Шигеко и Ясуко бяха турили ръце под главите си и дълбоко спяха. Аз се плъзнах по корем към раницата на жена си и измъкнах от нея двулитрова бутилка с вода. Пих лакомо. Какъв еликсир! Не бях и предполагал, че водата е такава прелест. В екстаза ми имаше и известна гордост. Мисля, че пресуших около два децилитра от шишето.

Шигеко и Ясуко също отвориха очи. Слънцето вече клонеше на запад. Шигеко пое мълчаливо бутилката от ръката ми, надигна я с две ръце и трескаво започна да пие от нея. Тя май изпи още два децилитра. После пак, без да продума, подаде шишето на Ясуко. На свой ред момичето го надигна с две ръце. След всяка глътка то правеше малка пауза, но отпиеше ли, към дъното на бутилката пробягваха мехурчета и остатъкът от водата бързо намаляваше. И точно когато си помислих колко хубаво би било Ясуко все пак да остави малко, тя откъсна шишето от устните си. В него остана вода колкото за една чаша.

Шигеко измъкна от раницата си няколко краставички, единственото, което бе успяла да вземе със себе си. После отвори пакетче със сол. Краставиците бяха почернели, а от единия край се бяха съвсем обезцветили.

— Къде ги купи? — попитах Шигеко.

— Донесе ни ги тази сутрин г-жа Мураками от Мидори-чо. Рано същата сутрин г-жа Мураками бе донесла вкъщи три краставици и няколко от онези дребни изсушени рибки, които обикновено слагахме за аромат в супата. Преди време пък Шигеко й бе дала домати. Бяха ни ги изпратили от село нейните близки. Оказа се, че Шигеко натопила краставиците в кофа с вода край малкото езерце в нашата градина, а блесналата ведно с взрива ослепителна светлина ги бе обезцветила.

— Много странна работа — рекох аз. — Когато се върнах от университетското игрище вкъщи, направи ми впечатление, че гъсениците бяха нападнали листата на азалиите и най-спокойно ги унищожаваха. Излиза значи, че краставиците са изгорели, а на гъсениците абсолютно нищо им няма. Странно наистина!

Посолих краставицата си и започнах да хрупам, но този въпрос така и не излизаше от главата ми. Беше очевидно, че някаква физическа реакция се бе получила на повърхността на водата с кофата. Може би топлината и ярката светлина бяха рефлектирали във вътрешността на кофата и бяха увеличили двойно силата си? Отишъл бях до езерцето, за да потопя в него мрежата против комари. Точно тогава забелязах, че гъсениците бяха нападнали листата на азалиите и трескаво ги унищожаваха. Аз взех, че разклатих храста, и гъсениците изпопадаха. Успях само да се обърна и да взема тухла, с помощта на която да потопя мрежата, а през това време гадините бяха отново впили лепкавите си телца в листата и ги ядяха с настървение. Забелязах, че нито листата и пъпките на азалиите, нито пък гъсениците бяха променили цвета си. В такъв случай излизаше, че от допира на топлината и светлината до метал се получава някаква химическа промяна. Имаше и друга възможност — гъсениците и азалиите да са били по време на взрива защитени по някакъв начин от къщата или от друго нещо и това да ги е спасило. Защото даже оризът от нивите, през които минахме, изглеждаше засегнат от ярката светлина на дяволското огнено кълбо. Не ще и съмнение, че до следващата сутрин стръковете му непременно щяха да почернеят.

Изплакнах кърпата си в потока на края на горичката и избърсах с нея дясната си буза и врата. После няколко пъти изплакнах кърпата във водата. Плакнех и изстисквах, плакнех и изстисквах, като повтарях тази привидно толкова лишена от смисъл операция. Имах чувството, че да плакна и изстисквам кърпата си бе единственото нещо, което имах пълната свобода да правя в този момент. Лявата ми буза пареше. Или може би болеше, не знам. По потока се носеха сребристи рибки. Отстрани бе разперил перата си голям репей. Тук е сянка, сякаш говореше той, тук е безопасно…

От вътрешността на горичката се издигна нагоре стълб синкав дим. Реших да проверя какво става там и надзърнах през клоните на дърветата. Група бежанци си бяха направили малка колиба и сега си готвеха нещо на стъкнатия огън. Пожарите ги бяха пропъдили изглежда от домовете им и хората се канеха да прекарат тук на открито нощта.

Наострих уши, за да доловя разговора им. Те разправяха, че всички къщи покрай шосето, което извеждаше извън града, са затворили яко вратите и прозорците си. Никой не искал да пуска у дома си бежанци. В един галантериен магазин на отсамната страна на гара Митаки по линията за Кабе собственикът намерил трупа на жена. Тя се била вмъкнала незабелязана от никого в един от складовете и издъхнала там. Собственикът извлякъл мъртвото тяло навън и за свой ужас видял, че жената е облечена в едно от най-хубавите летни кимона на дъщеря му. Разярен, той понечил да го смъкне от гърба й, но що да види — отдолу жената била съвършено гола. Може би в този си вид тя бе изскочила от къщи и извървяла цялото разстояние до галантерийния магазин. А свянът й на млада жена я бе накарал, преди да потърси вода и храна, да намери нещо, с което да прикрие срамната си голота. Бежанците се питаха един друг, дали врагът ще да пусне бомби като днешната и над други градове на страната, чудеха се защо бездействуват оръдията на военните кораби и на зенитната артилерия, изказваха опасения, че може да избухне гражданска война…

Промъкнах се внимателно между дърветата и се върнах при Шигеко и Ясуко. Подвикнах им да стават и да тръгваме. В пръстите на краката си усещах нетърпима болка. Подканих още няколко пъти двете жени, но те дори не отвърнаха. Бяха съвсем капнали от умора.

— Тогава тръгвам сам. Правете каквото искате — викнах сърдито аз.

При тези мои думи Шигеко и Ясуко най-сетне се размърдаха и бавно се изправиха на крака. Вървях, но болката в пръстите на краката ми ставаше все по-остра. Тя ме принуждаваше направо да подскачам. Двете жени също се оплакваха, че ги болят краката. Този ден бях извървял почти седемнадесет километра, жена ми — не по-малко от десет, а Ясуко — около осем. Ние крачехме и в движение ядяхме препечен ориз. Шигеко носеше в ръце пълна платнена торбичка. Всеки мушваше ръка в нея, измъкваше пълна шепа ориз и лакомо го налапваше. После дълго го хрупахме. Оризът постепенно се превръщаше в захар и приятно сладнееше в устата. Бе далеч по-вкусен от водата и от краставиците. Пък и много по-приятно бе да го ядеш в движение. Сега разбрах защо в далечното минало пътешествениците винаги са си носили препечен ориз за из път. Изпразнехме ли уста, ние отново посягахме към торбичката, измъквахме нова шепа ориз и го налапвахме. Може на външен вид препеченият ориз и да не е чак толкова пикантен, но, все едно, сърцето ми се пълнеше с тиха благодарност към близките на Шигеко, които ни го бяха изпратили от село.

По главното шосе се влачеше поток от бежанци. Излезе, че ония там, в горичката, са били напълно прави, защото всички къщи край пътя бяха със здраво залостени врати и прозорци. Пред портата на една къща се въргаляше почернял вързоп от изгорели рогозки. Вероятно кибрита им бе драснал някой от миналите тук бежанци.

Вървяхме дълго, но къщите около нас оставаха все така глухи и безмълвни. Тук обаче, за разлика от горещото дихание на града, повяваше прохладен вятър и леко къдреше повърхността на оризовите ниви. Покрай нас преминаха тичешком няколко свещеника от католическата църква в северна част на Гара Ямамото. Изостанал далеч зад тях се влачеше запъхтян друг един свещеник. Бе човек отдавна прескочил средната възраст. Дойде ми наум, че го бях срещал често във влака за Кабе. Когато ни настигна, свещеникът хвърли поглед към мен и изглежда също ме позна, защото кимна и извика: „Дръжте се!“

Най-сетне стигнахме до Гара Ямамото. Оттук нататък влаковете се движеха. Един стоеше на самата гара. Бе претъпкан до краен предел, но ние все пак успяхме да извоюваме мъничко местенце и за себе си в коридора на един от вагоните. Притискаха ме отвред. Направих опит поне малко да поразширя пространството около себе си и леко побутнах с рамо вързопа, който просто ми пречеше да дишам. Той висеше на гърба на една жена около тридесетте. Стори ми се, че в него има нещо съвсем особено, затова плахо го опипах с ръка. Усетих очертанията на ухо. Във вързопа имаше дете. Почувствувах прилив на гняв. Каква жестокост! Нима можеше да се носи така дете? Ами че то щеше направо да се задуши.

— Извинете — обърнах се с възможно най-мек тон към жената пред мен. — Вашето дете ли е това тук?

— Да — едва чуто промълви тя. — Мъртво е.

— О, простете ме — сърцето ми се преобърна. — Не знаех… Извинявайте, че ви блъснах и изобщо…

— Моля ви се — рече любезно жената. — Какво друго може да направи човек в тази тълпа. Жената понамести вързопа на гърба си, сведе глава и се разрида. — Всичко стана по време на взрива. Люлката се счупи, детето отхвръкна и се смачка в стената. После къщата ни пламна. Успях набързо да го увия и да избягам в последния момент. Донесох го на гръб дотук. Искам да стигна до Иимори. Там живеят родителите ми. Ще го погреба в родния си край.

Жената спря да плаче и повече не отвори уста. Аз също нямах сили да продължа да разговарям с нея.

Високо в небето над мрежата от електрически жици летеше хвърчило. Цикадите издаваха пронизителен писък, във водата на езерото с лилиите край пътя шумно пляскаха с криле патици.

Кондукторът обяви, че всеки момент влакът ще потегли и онези, които не бяха могли да се качат и висяха на перона, се развикаха гръмогласно. Влакът потегли рязко напред и спря. После пак потегли и отново спря.

— Какво, по дяволите, става? Тръгваме ли най-сетне, или не? — изрева един глас. Във вагона се понесе ропот. Някакъв мъж започна да държи реч:

— Граждани, сами виждате до каква пълна деградация са стигнали държавните железопътни линии. Ангажирали се да превозват само стоки за черния пазар, те нямат дори елементарно отношение към обикновения пътник…

Но влакът взе, че най-накрая наистина потегли и остатъкът от речта потъна в шумното тракане на колелата.