Богдан Богданов
Старогръцката литература (9) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Четвърта глава
Писмата на Юлиан

Прозата на античното писмо е между най-добрите средства за проникване в неофициалната страна на античния живот, за улавяне на контурите на по-частния, вътрешно усложнен и по-близък до нас човек, различен от неподвижния герой на високите поетични жанрове. Това се отнася не само за създадените в късното антично време писма на император Юлиан. Шест века по-рано в няколкото автентични писма на философа Платон също ни се открива един човек със сложен вътрешен свят, със страсти на конкретна личност, различаваща се от стабилния, криещ своята самоличност създател на философския диалог. Още с появата си в полето на античната словесност в IV век пр.н.е. писмото се възприема като средство за по-лично реагиране и по-открито отстояване на себе си, допускащо да се показва конкретното свое лице.

Все пак от писмо до писмо има разлика. Античността познава много видове. Те всички тръгват от частната преписка между две лица и административното послание. Те са родителите на писмовната литературност с нейния делови, практически и интимен тон. С разпространението на книжната култура писмото става широко достъпно, започва да се използува за много цели и по различни начини. Често то се превръща в обществена трибуна, служи за обществено-политическа изява като посланието на магистрата, предназначено да се чете от мнозина, или публицистичното писмо трактат до изтъкнато лице, за което също се очаква интересът на широка публика. Античното писмо приютява и есето, и разни форми на литературната критика. Привилегировано място сред писмовните видове заема реторичното писмо упражнение, което може да прерасне в цял сборник от фиктивни писма на изтъкната личност от миналото, или в преписка на обикновени люде, разкриващи своя частен интимен свят. Тези видове са вече художествена литература, въпреки че принадлежат на нейната ниска област, която днес бихме нарекли масова.

Съществува начин за премахване на белега за масовост — написването на писмо в стихове. Литературнокритическите есета на римския поет Хораций са именно писма в хекзаметри, в стихове са Овидиевите „Писма от Понта“ и неговите любовни изповеди на митологически героини. Но и в тези случаи прозаическата неофициална природа на писмото не е напълно изличена. За разлика от другата поезия, която звучи високо и празнично, поетичното писмо доверява в камерен тон нещо, което има интимен характер и не би могло да се прогласи на площад. Поначало писмото е предназначено да се чете от отделен човек. Тъй че с поставянето му сред поетическите жанрове се означава някаква прозаичност и интимност. В своите поетически послания Хораций доверява възгледи, които не заслужават особена публичност, в „Писма от Понта“ заточеният в Томи Овидий споделя болките на своето странно частно съществуване далече от Рим, а с „Героини“ дразни фриволното любопитство на изтънчена читателска публика за интимни неща, за които не е прието да се говори гръмогласно.

Но какво означава интимно и частно? Във всеки случай тези термини не са определими сами по себе си, а в отношение към страната на официалното и само в системата на определена култура.

Ако ни интересува пределно частното, на което е способно античното писмо, трябва да потърсим папирусните фрагменти, опазили в пясъците на Египет късове от частни писма на редови граждани от по-ранното елинистическо или по-късното римско време. Грижи около пари и деца, бащи, които викат синовете си от града да им помогнат в полската работа, привързаност и обич — прибързаното четене на тези случайно опазили се откъси може да остави впечатление, че в последните две хиляди години човешкото същество не се е променило съществено. Малките грижи на деня, за които става дума в тези писма, естествено не са могли да проникват в света на художествената литература, в поезията и в реторизираната проза. Но неусловният тон на техния изказ се търси от всяко антично писмо независимо дали принадлежи на император или ретор. Писмовният стил дестилира от реалното всекидневие идея за естественост, противопоставяна на условността на голямата литература.

От друга страна, дори частните писма върху папирус не са напълно свободни от условността на определени формули. Откриваме ги в началото и края, в пожеланието за здраве и уверението колко радост е доставило полученото писмо, формулите служат за рамка, за вписване на отделното частно житие в реда на регламентираните отношения. Особено богати на формули са административните писма. В тях няма нищо интимно и индивидуално, но и тук както в частните писма владее духът на практиката, на пряката зависимост на човека от някаква актуалност. Административното писмо следва и една друга черта на античното писмо — неговата деловитост. Така трябва да обясним честите угризения на Юлиан, че е прекалено пространен. Освен белег за заетостта на администратора краткостта е видова особеност на писмото, сочеща зависимостта му от актуалното настояще, на което служи.

Обвързването с настоящето е между основните жестове на античното писмо. Вероятно поради това то става средство за публицистично реагиране, оставайки същевременно в преддверието на литературата. Понеже се интересува от актуалността предимно косвено, античната литература, общо взето, не допуска в своите граници писмовната публицистика. Това има свое предимство — на писмото е позволено да реагира много по-пряко на общественото и частното настояще, отколкото би било възможно в литературата.

Първите автентични писма от старогръцкия свят, няколко на философа Платон и на неговия съвременник оратора Изократ, се появяват с нуждата да се изрази личната позиция по важни проблеми на съвременността. Платон разказва за премеждията си при осъществяването на своя утопичен проект за държава, разказва в автобиографичен маниер открито и топло. Изократ пък убеждава именити адресати в идеята за поход на Изток, чието осъществяване и крах той не успява да види. Става дума за обществени проекти, които за дейците от IV век са не само близки, но и възможни за реализиране. Демостеновите речи имат подобна тематика. Писмото обаче не повтаря трибуната. То е предназначено за косвено и по-продължително въздействие върху отделния човек, който размисля насаме в частното пространство на дома си. Затова писмото служи така съответно на философа Епикур, чийто идеал е именно частното съществуване.

Римската словесност бързо усвоява изразните форми на елинската. В I век пр.н.е. публицистични писма пише Салустий, Цицерон си почива от публична дейност в писмата до Атик и своите домашни. Добър случай, позволяващ да се сравнят двата стила: на речите — висок и официален, и на писмата, които разкриват един друг Цицерон — колеблив и естествен. Част от преписката на големия оратор е преведена на български. На фона на съвременната разкритост на частния живот те може би не звучат особено интимно. За да се възстанови действителният им тон, е нужно да се четат успоредно с Цицероновите речи срещу Катилина. В областта на писмото римската литература надминава гръцката. Казвам литература, защото другият голям писмовен паметник на римляните, писмата на Плиний Млади, е създаден с намерението да бъде литература. Плиниевите писма са в известна степен контраст на писмата на император Юлиан.

До действителни лица, описващи действителни места и събития, но предназначени да се четат от широк кръг читатели, да разкрият финеса в една затворена среда, нуждаеща се от нюансиране, писмата на Плиний са опит да се направи литература от непосредствената реалност, макар и сама по себе си висока, отдалечена от ниското всекидневие. Ако търсим образци на античното есе, Плиниевият сборник би предложил достатъчно. Донякъде и философските писма на Сенека до Луцилий могат да се определят със съвременната категория есе — и Монтен черпи от тях. Писмата на Луцилий обаче носят черти на действителни послания до едного и реалното, което се е отпечатало в тях, не пледира за себе си, както е у Плиний.

В гръцкото писмо от римско време нахлува реториката — и в писмата на Фронтон, учителя на Марк Аврелий, и в литературните писма на Алкифрон, занимаващи се с живота на рибари, земеделци и хетери, и в любовните писма на Филострат. Упражнения на теми от всекидневието, разработени с изискана естественост. Именно в тези литературни писма откриваме осъзната и жанрово изразена проблематиката на античното писмо — да разкрива нечий частен живот, нечие настояще, да се занимава с интимното и скритото. Но тъй като тия сфери не са особено постижими за античната литературна художественост, писмата на Алкифрон и Филострат, които претендират да бъдат литературни, са прекарани през пресата на училищната реторическа декламация.

Независимо от това писмото не губи своята жанрова задача да се занимава с частното и интимното. Още от елинистическо време се съставят сборници с фалшиви писма на именити люде от миналото. Пресъздава се преписката на Питагор и тирана Фаларис, на Темистокъл, на Сократ, на Тукидид и Есхин, на скита Анахарзис, на Еврипид, дори на Диоген от Синопа, за когото е било добре известно, че не е писал нищо. Писмото превежда на понятен език високото битие на тези мъже, като разкрива личния им живот и го изпъстря с частни събития и вълнения според разбирането на късното време. Подобни сборници с измислена преписка между Александър Македонски и неговите близки образуват канавата на късноантичната повест за Александър. Във фалшивото писмо се представя частното съществуване на един частен човек и нищо чудно, че животът на най-нечастно съществувалите люде от старината служи най-добре на тази катализа от официалност към неофициалност.

Между писмата на император Юлиан също са попаднали достатъчно неистински. Но автентични, съмнителни или неавтентични, те са в еднаква степен изпълнени в тоналността на частното, интимното и субективното съществуване, на интереса към актуалното и настоящето.

От времето на Юлиан до нас са достигнали най-много действителни писма, написани на гръцки. Никой друг век като четвъртия на новата ера не е оставил такова количество. Най-обемиста е сбирката на Юлиановия учител по реторика Либаний.

Писма пишат и ранните християнски дейци в този век — Василий, Григорий Назиански, Йоан Златоуст. Острото им публицистично слово излага аргументите на противниковата страна, с която воюва Юлиан. Ако искаме да разберем позицията на императора, трябва да ги изтъкнем. Езическите философи и оратори на това време се познават с християнските апологети, другаруват и воюват с тях. Освен за развлечение и утеха писмото често им служи за оръжие. Християните, разбира се, са по-войнствени и вирулентни. Между защитниците на старото единствено Юлиан изстъпва като по-бойка личност. Ораторите Либаний, Химерий и Темистий са кротки хора, в добри отношения с християнските среди — това изиграва роля за опазването на съчиненията им.

Флавий Клавдий Юлиан, наречен от християнските автори Отстъпник, е роден в 331/332 г. в Константинопол. Племенник е на Константин Велики и братовчед на тримата управлявали след него синове Константин II, Констанс и Констанций. Детството му минава под сянката на страха от Констанций, който, боейки се за престола, ликвидира баща му Юлий Констанций и по-големия му брат Гал. Нарочно го държат далече от политическата и военната арена като юноша и младеж и му пречат да се занимава с философия и реторика. До двадесетгодишната си възраст искрено изповядва християнството, което е обявено за държавна религия с едикт на Констанций. В Никомедия учи реторика при Либаний. Може би в неговия кръг покрай въодушевлението от елинската старина се събужда интересът към традиционната елинска религия. По това време се запознава с неоплатоническата философия и един коментар на Платон от Ямблих му става настолна книга. Философи неоплатоници го насочват към чудотвореца мистагог Максим, когото намира в Ефес. Тук Юлиан присъствува на свещенодействие в чест на Хеката и бива посветен в модерната тогава неоплатоническа теософия. Запознава се и с други древни култове и вероятно се посвещава в мистериите на слънчевия бог Митра, съперник на християнския бог и любимец на римските войници.

Юлиан държи в тайна езическите си симпатии. Изглежда, съпругата на Констанций Евсебия, на която е любимец, успява да му издействува прогласяването за цезар (т.е. за престолонаследник). В 355 г. Констанций го изпраща да се справи с германските набези в Галия. Въпреки оплакването, че там бил по-скоро надзираван, отколкото ръководещ, се показва способен военноначалник. Една победа над германците му спечелва нужния авторитет и влияние. Когато в 361 г., недоволни от решението на Констанций да прехвърли на изток най-добрата част от западния контингент, войниците провъзгласяват Юлиан за император, той не се възпротивява и се вдига на война срещу своя омразен братовчед. Придвижвайки се на изток вече на Балканския полуостров, той научава за внезапната смърт на Констанций (3.XI.361) и така без кръвопролитие получава императорската титла.

Управлява само осемнадесет месеца, но със замах, изпълнен с амбицията да възвърне старата езическа култура. Идеал са му императорите от династията на Антонините и преди всичко Марк Аврелий. Прогонва евнусите от двореца, заобикаля се с делови хора и учени, опростява дворцовия порядък, премахва церемониала, въведен от Диоклециан и подсилен от Константин и синовете му. Но Юлиан не разбира, че простотата на старото време не подхожда на абсолютната власт. По-дългото управление сигурно би го върнало към пищните одежди на Констанций и крайностите на теокрацията. Той отначало е търпим към християните, решен да ги принуди да се върнат към традиционните култове, без да прилага крайни мерки. Неуспехите му в тази насока и упорството на християнската маса го заставят да се покаже и краен. Добър организатор, но без поглед към бъдещето, Юлиан се проваля в своя реставраторски проект. Едва ли би успял и при по-дълго управление. Опасността от Персия го отправя на Изток. В началото на март 363 г. той потегля от Антиохия, за да загине през юни същата година в бой срещу войските на Сапор. Версията, че бил убит не от неприятелска ръка, а от християнин изглежда вероятна.

Написаното от него, дори само това, което е устояло на християнския набег, не е никак малко. При това повечето е създадено в годините на административна заетост, последните от живота му. Енергичен и пламенен, той твори бързо, за деня. Квалификацията публицистика би могла да изглежда вярна, отнесена не само към писмата му. Както е характерно за онова време, речите образуват основното ядро в неговото прозаическо творчество. Между тях по-ранните са официални, възхваляващи Констанций и Евсебия. Интересен документ за синкретизма в религиозното мислене на онова време представляват двете речи „Към царя Слънце“ и „Към майката на боговете“. Други две, които оборват възгледите и начина на живот на киници, са вече истинска публицистика. Написани са по конкретен повод — след публични проповеди на киници, чути от Юлиан. Твърде разпространена фигура, един от моделите за християнския аскет и монах, а и сътрудник на християните в рушенето на старите религиозни традиции, философът киник е естествен враг за императора. Но и утешителната реч към себе си във връзка с отзоваването от Париж на близкия приятел Салустий не е само упражнение върху темата на Цицероновия трактат „Лелий, или за приятелството“.

Тези речи малко се отличават по дух от дългото писмо до Темистий, пространно разсъждение по въпроса за задачите на владетеля философ. Разбира се, това е все пак писмо и тонът е по-интимен, какъвто е и в „Посланието до атиняните“, пратено им по време на похода срещу Констанций. В реда на обвиненията срещу него Юлиан разказва за патилата си като дете и юноша, една безизкуствена автобиография, която може да се нареди между най-добрите, дошли до нас от античността. Тези две по-дълги писма образуват нещо като преход от речите към частната преписка на Юлиан.

Автор и на епиграми, той създава и две прозаически сатири — едната писана в Константинопол в 361 г. и наречена „Цезарите“, представя в критична светлина императорите християни от неговата династия, особено Константин Велики, а другата, създадена в началото на 363 г. в Антиохия и озаглавена „Враг на брадите“, дава отговор на критиките, с които бил посрещнат от силно похристиянчената Антиохия между другото и за това, че по подражание на Адриан, пионера на елинската култура във II век, Юлиан носел брада.

За съжаление между унищожените творби е по-голямата част от съчинението му „Срещу галилеяните“, написано въз основа на документи и раннохристиянски източници, на свой ред също недостигнали до нас. Редно е да предполагаме, че тази учена инвектива срещу християните е била върхът на Юлиановата публицистика.

Сборникът с частни писма образува най-живата част от неговото писмено дело. След много проучвания и спорове съвременната наука е отделила действителните от съмнителните и неавтентичните писма в този сборник. Повечето от действителните са датирани. Най-ранните са писани в последните години на Юлиановото цезарство в Галия, а най-късните са от времето на престоя му в Антиохия, преди да се отправи към гибелта си на изток. Повечето писма са диктувани на секретари, а само някои са писани собственоръчно. Това не бива да се обяснява с факта, че пишещият е цезар или император. Античните хора по правило диктуват на роби писари, когато искат да се запише нещо.

Не сме точни, като наричаме тези писма частни. Между тях се откриват официални послания като това до гражданите на Александрия или до траките. Но те също са изпълнени в интимен тон, който се усилва от обстоятелството, че не са запазени цялостно. От друга страна, дългото писмо до първожреца Теодор, занимаващо се с въпроси на жречеството, религията и морала и написано в изискан стил, е все пак частно писмо, подготовка за официално послание на тази тема. Така че писани по разни поводи и лични в различна степен, тези писма, в които обществената проблематика измества вълненията на частния човек, при все това могат да се нарекат частна преписка, защото създателят им постоянно остава пред нашия поглед цял, със своя характер, възгледи и чувства. И понеже това да представя характер е едно от изискванията към литературното писмо, Юлиановите писма се възприемат не само като достатъчно частни, но и като литература независимо че често са създавани мимоходом под напора на събитията.

За нас днес те имат стойност между другото, защото са богати на сведения и служат като извор. На тях дължим познаването на ред подробности около живота и управлението на Юлиан. Но ако все пак и от другаде (от Амиан Марцелин например) може да се научи за едикта, забраняващ на християни да преподават в държавни и частни училища, отменен скоро след обявяването му, и за едикта, забраняващ на християни да упражняват професии с изключение на лекарската, от писмата стават известни вътрешните колебания и аргументите на Юлиан, проследява се как той изоставя постепенно човеколюбието, губи търпимост и е готов да пристъпи към физическо унищожение.

Писмата са източник на сведения за ред дреболии като уреждането на държавната поща, интригите на евнусите в двора на Констанций, упорството На александрийския епископ Атанасий, изгнанието на ятрософиста Зенон, подробности, които са нужни, за да се изплете добре истинската история. Поради откровеността на Юлиановото писмовно беседване за нас се открива нещо безспорно по-ценно — духът на средата на IV век, напрегнат и зает с реформи, търсещ идеали и морализиращ, налагащ ограничения, воюващ и агресивен. Ако можеше да прочете с наши очи своите писма, Юлиан би забелязал, както казва един познавач на неговата личност, че много повече прилича на християните, с които воюва, отколкото на древните елини, за налагането на чиито обичаи и религия ратува. Подобна нетърпимост, подобна етическа програма, решава палиативно проблемите на беднотията, подобен повик за скромност и простота.

Юлиан не крие, че би горил книги. Също като късния Платон той отбира полезното. А радостта му, че са се загубили съчиненията на Епикур, и възмущенията от театъра се споделят безрезервно от християнските апологети. Тъй че и тези „езически“ писма, както и другите, писани по същото време от противниците му Григорий и Василий, са рожба на културни обстоятелства, отхвърлящи разнообразието на реалния живот и търсещи начин да го преодолеят с ясни идеали. Неспокойният реформаторски дух на епохата поражда остротата и инвективния тон както в писмата на Юлиан, така и в преписката на християнските дейци.

Паралелът може да се продължи и за интереса към отвъдното. И християните, и неоплатоникът Юлиан имат йерархична представа за строежа на другия свят. Да обърнем внимание и на това, че християнските писатели, които рушат тогава традиционната елинска култура, си служат с всекидневен и нереторичен език, изпъстрен с груби думи и експресивен. Нещо подобно се открива в писмата на Юлиан, писмото поначало имитира разговорната реч. Само че в стила на императора това са петна, шарки върху традиционното реторическо слово, което е един от зорките пазители на традиционната елинска култура. Понеже Юлиан е неин пазител, естествено е да бъде по-условен в изказа си от християнските апологети.

Елинизмът, опазването на класическата елинска култура, е предният фронт на неговата политическа програма, чиято цел е съхраняването на огромната държава. Езическите култове са другият, видимият език за общуване покрай класическия гръцки, идеалният според Юлиан обединител в така разноречивата империя. Но очевидно и езикът, и култовете са минало. На Изток вече се говорят много езици, Римската империя неудържимо се децентрализира, а християнството изпреварва Юлиан в изработването на универсален хоризонт за тогавашния свят.

Ако би могъл да се изрази напълно лично, императорът би ни оставил писма с трагично настроение. Но той е свързан с традицията, която му предлага вече оформен стил, един вид готово поведение, дисциплина за преодоляване на унинието. В този стил има и крепка сухота и сдържаност, осъразмерена яснота, отдавна утвърдена система за решаване на проблеми. Святата „реторика“ в писмата на Юлиан е неговото истинско езичество. В едно свое писмо посветилият го в реториката Либаний го хвали за почерка му, който съчетавал патетиката с простотата. Тази простота няма много общо с тогавашния повик за скромност. Стилистичната простота е ведра и постигната, дело на стара култура, един вид начин да се подчиниш на общото и да бъдеш щастлив в неговата условност. Поставена до нея, патетиката е друг вид общо поведение, можещо да се избере или отхвърли без оглед на авторовата индивидуалност. Тъй че не само в речите, но и в писмата на Юлиан реториката действува като традиционна система за духовно ориентиране. Овладял формулите за частно и интимно изразяване в писмо, чрез тях авторът може да съобщи и нещо действително лично. Но то е по-напред общо, важащо за всички като шаблона на уводната радост от полученото писмо или самоукоряването в немарливост. Не бива да забравяме, че античното литературно общуване е привързано към коментиране на кода, на задължителните за всички общи положения. Едва след това като един вид нарушение на обичайния начин на изказ то се заема с конкретното и индивидуалното. Това се отнася и за писмата на Юлиан.

И все пак те са по-емоционални и по-конкретни от писмата на Либаний. Поле, в което се срещат разни тонове и разни шаблони, в Юлиановите писма откриваме не само авторов почерк, но и конкретни частни съобщения. Описанието на вилата в първото писмо от сбирката, пейзажните пасажи, сухото излагане на нещо незначително, имитирането на писмовния маниер на адресата, грубоватите думи срещу неприятеля Нил са само малка част от средствата, използувани от Юлиан за преодоляване на шаблона и за изразяване на уникалната, непредписана от реториката сложност на своята действителна личност.

Разказват, че в началото на управлението му при него влязъл да го подстриже придворният бръснар, нареден тържествено, както било обичайно в двора на Констанций. Юлиан го погледнал и рекъл: „Имах нужда от бръснар, не от жрец.“ Този анекдот едва ли съдържа оригинално сведение за действителната личност на Юлиан. В него действува каноничната структура, изработена още в анекдотите за киника Диоген. Затова и да се засмеем, за Юлиановата простота няма да научим нищо по-конкретно от това, което знаем за принципа на киническата простота. При сравнението с анекдота обаче изпъква постигнатото в действителните писма на Юлиан. В техния значително сложен текст, съчетал разнообразни традиционни жестове, авторът е успял не само да ги комбинира по оригинален начин, но и да се измъкне от тях, да ни се покаже, макар и в отделни моменти, в своята освободена от шаблони индивидуалност.