Богдан Богданов
Старогръцката литература (3) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Втора глава
Старогръцката култура и проблемът за четенето

В последните няколко десетилетия характеризирането на човешката култура се обогати с едно ново понятие — „култура на книгата“. След широко разпространилата се идея на канадския културолог Маклуън за т.нар. „Гутенбергова цивилизация“ старогръцката култура се оказа в щастливото ранно време, което не познава отрицателните последствия на печатната книга. От друга страна, след многото изследвания на ранните безписмени общества, също изпълнени в последните няколко десетилетия, се изясни, че старогръцката култура не се отнася към тяхната категория и не може да се нарече просто устна. И ако антропологът Клод Леви-Строс е прав, като казва, че съвременният етнолог се чувствува съвсем у дома в елинските VI и V век пр.н.е., веднага след това в IV и III век той ще бъде на чуждо място, тъй като книгата в това време, макар и не печатна, е вече разпространена форма на общуване.

Нека да положим, че термините устна и книжна култура са приложими и могат да послужат за характеризирането на елинската цивилизация. В този случай тя би се разпаднала на ранен устен и по-късен книжен период, или по-точно, на ранен сравнително устен и късен сравнително книжен период. Уточнението се налага от историческия факт, че както ранното елинско време до IV век пр.н.е. познава книжността в някаква форма и степен, така по-късното елинистическо и римско време не разполагат с толкова книги, нито ги ползуват дотам широко както днешната съвременност. Непосредственото устно общуване се съхранява в една или друга форма до самия край на античността. Така че като цяло старогръцката култура може да се смята за устна. Веднага се повдига въпросът как принципната устност и непосредственост на общуването, характерни за елинската цивилизация, се съчетават със съвсем очевидните белези на книжност и косвена комуникация, които също са налице в нея.

Сведенията за книгата, издателското дело, библиотеките и формите на четене в античността са добре систематизирани в по-стари и по-нови изследвания. Остават несигурни подробностите на една социология на ползуването на книжните текстове. На пръв поглед тя е невъзможна, тъй като не разполагаме с достатъчно данни за условията на античното четене. За да станат използваеми, наличните данни трябва да се преосмислят на основата на по-общи положения. Именно такива положения са понятията устна и книжна култура, които вече се прилагат за характеризирането на старогръцката и изобщо на античната култура.

В една своя статия унгарският класически филолог Карл Керени коригира утвърдилото се в науката твърдение, че античната традиция на книгата е единна и непрекъсната. Според него по отношение на книгата елинистическата културна епоха се отклонява както от предишната елинска, така и от по-ранната египетска традиция, която следва. В елинистическа Александрия наследеният от миналото свитък променя и външния си вид — става по-удобен за четене. В известния факт, че в елинистическата епоха се преминава от обемисти към по-малки свитъци, не бива да се вижда само техническа промяна. Според Керени това означава един вид революционен преход към книгата от съвременен тип. Не само защото тогава тя се помества в обичайното хранилище на библиотеката, а и защото става дума за нов вид библиотека, с публичен характер, където книгата е достъпна за много повече хора. В този смисъл тя именно тогава става книга в пълния смисъл на думата — единство от писан и четен текст. Което ще рече, че съществувалият по-рано само писан текст се превръща в книга в александрийската епоха поради своеобразната среща на традиционното египетско уважение към писания текст и демократичната публичност на атинската култура. Оттук следват и нашите въпроси — от една страна, какво е отношението между вече „модерните книги“ в елинистическото време и по-ранните писани текстове в класическа Елада, и, от друга, може ли да се твърди, че няма разлика между елинистическата и съвременната европейска книга.

Нека да повторим оформилото се определение — т.нар. съвременна книга е не само писан, но и четен текст. Четенето определя книгата не по-малко от факта на записването. Така че нека да преосмислим сведенията за четенето в античния свят, с които разполагаме, от този ъгъл на зрение.

Известно е, че още от времето на Пелопонеската война Атина вече познава книжното дело. Еврипид ползува писани текстове при създаването на трагедиите си и може би сам разпространява сценариите на своите пиеси още преди представянето им. Зрителите не се затрудняват от неясните места, тъй като могат да погледнат в написаните текстове. Точните цитирания на Аристофан в „Жаби“ също подкрепят предположението, че трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид съществуват и като писани екземпляри, които се продават. Съчиненията на философа Анаксагор, казва Платоновият Сократ в „Апология“ (26 1), били известни на всеки образован атинянин. В един фрагмент от комедия на Евполид се говори за продажба на книги. Данните от IV в. пр.н.е. са още повече — бащата на философа Зенон от Китион купува по време на търговските си пътувания съчинения за любознателния си син, а по-късно Зенон чете в атинска книжарница откъс от подготвените за издаване „Спомени за Сократ“ от известния историк Ксенофонт, който на едно място в своя „Анабазис“ (VII 5, 14) говори за внос на атински книги в Тракия, а в „Спомените за Сократ“ (IV 2) споменава, че ученият Евтидем разполагал с лична библиотека. В своята реч, посветена на Панатенеите, ораторът Изократ споделя, че очаква да го четат в Спарта (срв. 250 с). Остава открит въпросът дали тези размножени, т.е. издадени текстове, с които се търгува в V и IV в. пр.н.е., са книги във формулирания по-горе смисъл. А това ще рече дали можем да наречем ползуването им четене.

Веднага се открива перспективата на по-общия въпрос какво се разбира под четене. Ясно е, че също като книгата четенето не би на да се определя просто като факт, а и като някаква функция. Така, както го познаваме от съвременността, във външната си проява то е индивидуално мълчаливо „общуване“ с писан текст, достъпно и достатъчно разпространено културно действие. Във вътрешната си проява четенето се определя от предназначението да запълни празното време на един частен човек и да помогне за решаването на негови лични проблеми, като регулира определени ценности и идеали, които го засягат. В случая е съществено да се поставят във връзка външната и вътрешната проява и да се разбере, че усамотяването с текста и достатъчната разпространеност на този акт са непосредствен израз на функциите на четенето, в които търсим неговата същност.

Външно гледано, за да твърдим, че в дадена културна среда се чете, е нужно да са налице усамотяване с писан текст на достатъчен брой читатели, т.е. да можем да говорим за читателска публика. Но т.нар. усамотяване с текст не бива да се покрива напълно с мълчаливото четене в самота, характерно за съвременността. То е крайна проява на дълъг процес на приватизиране на общуването с писани текстове. В този смисъл и четенето не е застинала даденост, а процес и ако то ни интересува по същество, редно е да го разглеждаме не само в отделните му проявления, едно от които е съвременната форма на четене, а и във връзката между тях.

За старогръцката култура четенето в самота е, общо взето, непривично. За това говори и произволността на трите глагола на старогръцки, които означават чета. По-сериозен аргумент е, че основният глагол за „чета“ (anagignósko) означава „чета пред някого“ и че съществителното „читател“ (anagnóstes) се употребява предимно за роб-четец или за този, който изпълнява някакъв текст пред слушатели. Когато на старогръцки трябва да се каже, че някой чете сам, към глагола anagignósko се добавя пояснението „на себе си“ (pros emautón или katèmautón). На свой ред съществителните за „четене“ и „четиво“ (anágnosis и anágnosma) се употребяват предимно за лекции и рядко за самостоятелно четене на книга. Още по-съществен аргумент в тази насока са сведенията за външните обстоятелства на четенето — античният човек чете някому или му четат. Дори когато остава насаме с текста, той чете на глас, щом като свети Августин е толкова учуден от мълчаливото четене на своя учител Амброзии (Изповеди VI, III 3). Не е изключено някои антични учени и философи да са четели сами и в мълчание — например император Марк Аврелий, който според един извор четял в ложата по време на гладиаторските състезания в цирка. И все пак този начин на четене е непривичен за старогръцката и римската древност, както и за Средновековието е показателно не мълчаливото четене на монасите в манастирските килии, а по-разпространеното произнасяне на глас, което отстъпва на мълчаливото четене много по-късно.

Същественият въпрос е какво означава четенето на глас на себе си и на друг и дали е редно да го наречем четене, а оттук дали трябва да наречем книга текста, който се чете на глас.

Четенето на друг и дори на себе си, но на глас, изглежда, е компромисен израз на културата на непосредственото устно публично общуване, така характерно за старогръцкия и римския свят. Античността не успява да се освободи напълно от устния си публичен комплекс дори след достатъчното разпространяване на косвеното общуване посредством писани текстове. Този комплекс фактически задържа развитието на културата на книгата и ограничава античното издателско дело. Търсенето на писани текстове постоянно се конкурира от рецитирането пред публика на литературни произведения, които не се издават. На свой ред разпространените чрез издаване книги се ползуват от учени и писатели или от образовани хора в римската провинция, където по-рядко се уреждат публични четения. Изобщо за античността е по-важно непосредственото преживяване на текста от определена човешка група, отколкото възможността той да се чете от мнозина поотделно и затова и да се съхрани за бъдното време.

Упоритият устен комплекс на античното общуване става причина за известно фолклоризиране на античните художествени текстове. И в писания си вид те остават някак отворени, недовършени и най-важното небелязани от индивидуален авторов стил. Недостатъчно индивидуализирани, те са един вид пригодени за недостатъчно индивидуалното си ползуване с четене-изпълнение на глас.

Особена негова успоредица е античното писане. На пръв поглед също като съвременното четене писането би трябвало да се изразява в един предхождащ четенето акт на усамотяване за създаване на текст. Но античните писатели повече диктуват на роби-писари, отколкото пишат сами. И макар че Хораций и Сенека съчиняват сами върху некачествен папирус това, което по-късно писарят пренася върху по-качествен, трябва да предположим същото като за самостоятелното четене наум — самостоятелното писане е нехарактерно за античния свят. Причината е не само, че писането се смята за един вид физическа работа, която по принцип се избягва от свободния човек в античността. Да се диктува на друг, означава и да се общува реално по време на създаване на текста. Тази недостатъчна усамотеност на античното четене и писане се отразява и на самия творчески акт. В крайна сметка той не е толкова индивидуализиран, какъвто ще бъде в съвременната епоха, която заедно с актовете на самотното писане и четене познава и достатъчно разпространената индивидуално оформена литературна творба.

Но дали това означава, че античното време не познава книгата от съвременен тип, а оттук четенето и съпровождащите го културни феномени?

Книгата и четенето не са нещо само по себе си, нито представляват ядро на един тип култура. Те са израз на косвеното общуване, което не е статична даденост, а процес, характерен и за античната, и за съвременната цивилизация. Античното четене изглежда различно от съвременното, недостатъчно усамотено и индивидуално, белязано от публичност. Същевременно то е отдалечено от същинското публично общуване по време на празник, от непосредствеността на устното изпълнение на одите на Пиндар или трагедиите на Есхил, възприемани еднократно и от голям, но органичен колектив от слушатели. Така, както ни го разкриват сведенията, античната форма на четене е междинен етап между непосредствеността на празничното общуване с текст и косвеното общуване посредством четения текст на съвременната книга. Затова то както се различава от първоначалното антично нечетене и по-късното европейско четене, така също им прилича.

Има какво да кажем, ако заемем гледната точка на приликата между античната и съвременната ситуация на книгата и четенето. Преди всичко това, че като културно действие античното четене е все пак частно общуване посредством текст. В този смисъл е без значение дали става дума за случайно множество от слушатели или за един четящ и друг слушащ четенето на текста. И в двата случая участвуващите в този акт са един вид откъснати от органичната общност на големия човешки колектив и общуват в частно пространство, при което липсват условни високи правила за разбирането на изпълнявания текст. Той не е обвързан с определен общовалиден за колектива смисъл, трябва да се тълкува, значението му става лично достояние. За това говори наличието на специалисти по книги в елинистическа Александрия и Рим, на литературни спорове и ежби. Типологично те не се различават от новоевропейските. Античността познава фигурите на библиофила, на букиниста, на читателя маниак и на сноба, заобиколен с неразгъвани свитъци. Един страстен читател като император Марк Аврелий, който се укорява, че чете (Към себе си, II, 2), вследствие на това страстно четене може би е един от първите антични автори, който пише неусловно, т.е. неадресирано към определено слушащо множество от хора. Написаното от него издава белезите на личен почерк, нещо необичайно при задължителния риторизъм на античната проза. В толкова ранното за историята на старогръцката книга време на втората половина на IV в. пр.н.е. Аристотел разсъждава за особеностите на стила на писатели, които пишели за четене (Реторика, III, 12, 2), и за трагедията, предназначена за четене (Поетика, 6 и 12). Това означава, че независимо от недостатъчната усамотеност с текста, четенето си е казвало думата в определени форми на израз, които макар и недотам разпространени, доказват, че то е налице в античността като тип общуване, различно от устното публично. От което би трябвало да следва заключението, че античното време познава и книгата, щом тя е единство на писан и четен текст.

Четенето има проява не само на усамотяване с текст и не е само процес на откъсване на индивида от органичната общност на реалния човешки колектив, в който се общува непосредствено. За да говорим за наличието на четене в неговата съвременна европейска форма, актът на усамотяване трябва да бъде достатъчно разпространено и утвърдено културно действие. Защото на равнището на т.нар. читателска публика се създава една идеална общност от равни в акта на четенето индивиди. Загубеното реално пространство за общуване в рамките на човешкия колектив се заменя с широкото въображаемо пространство на поддържани от писания текст идеали и ценности, което обединява всички потенциални читатели на текста. Във външния факт на наличието на читателска публика се удостоверява обратната на усамотяването функция на четенето — това, че то гради с косвени средства една идеална общност от равни люде.

Липсват достатъчно сведения, за да се напише история на читателската публика в античния свят. Ето по-безспорното, което знаем. В края на V в. пр.н.е. в Атина вече се разпространяват книжни текстове и може да се говори за наченки на издателско дело, но не и за публика в оформилия се по-горе широк смисъл на думата. Четенето в онази епоха е помощен акт, който улеснява разбирането при устното общуване посредством текстове. Имам предвид казаното по-горе за разпространяваните в писан вид трагедии на Еврипид. В IV в. пр.н.е. четат предимно поетите, ораторите и философите. По времето на Аристотел, комуто на млади години в школата на Платон се подиграват, че чете сам без роб четец, те може би вече образуват ограничена читателска публика. В епохата на елинизма в условията на едно частно съществуване с много свободно време и на една по-висока образованост чете по-широка прослойка — към поетите и учените се добавят висши чиновници, военни и търговци. Трудно е да предполагаме какъв е приблизително броят на тогавашните читатели, както и как и защо четат. Но жанровото многообразие на елинистическата литература сигурно следва и от някакво разнообразие на читателските вкусове.

Между епохата на елинизма и римското време разликите са само количествени. В Рим, в епохата на Цицерон, към образованата читателска публика вероятно се добавят дамите от висшето общество. И все пак и тогава, и по-късно в I в. на н.е. читателите не са особено много и принадлежат на обществената върхушка. Едва след епохата на Антонините четенето става по-личен и по-широко разпространен културен акт. Косвено свидетелство за неговия ръст след II в. на н.е. са следните два факта: 1) това, че най-много изображения на четящи хора се откриват за времето между III и V в. на н.е., и 2) че в тези векове е разцветът на гръцкия любовно-авантюрен роман, за чието развитие е безусловно необходим по-широк читателски интерес. Изследователите на античния роман дори предполагат кои среди точно са търсели романното четиво. Така или иначе романът е единственият жанр на античната словесност, непосредствено зависим от условията на индивидуалното четене. Но, от друга страна, особеностите на гръцките любовни романи издават, че и в тази късна епоха четенето остава ограничено маргинално културно действие. Отделните романи не притежават своя индивидуална физиономия. Риторичният стил, в който са изпълнени повечето от тях, е далечен отглас на античното публично битие и на еднонепосредствено общуване, предполагащо наличието на слушащ колектив, а не на усамотен читател.

Конкретният извод се налага от само себе си. На недостатъчното усамотяване с текста при античното четене, израз на което е четенето на друг и на глас, съответствува ограничеността на публиката, която има нужда да чете. Тази ограниченост означава, че в античните условия общуването посредством писани текстове не поема и не следва някаква реална нужда от изграждане на идеална общност с максимален обем, каквато е съвременната читателска публика. Старогръцката култура като че ли не изпитва необходимост от такава общност. Поради това не й достига степен, а оттук и разпространеност на индивидуализацията, която е условие, за да се чете достатъчно усамотено и от мнозина. Но това не означава, че в античното четене изобщо не са проявени индивидуализиращото усамотяване и идеалното приобщаване към общност, двете основни функции, които се осъществяват в акта на четенето. Макар и ограничено проявени, те са налице във формата на античното четене. Именно в този функционален смисъл можем да заключим, че в интересуващото ни време на старогръцката култура може да се говори за наличието на книги и за ползуването им посредством четене.

Същевременно особеностите на античното общуване посредством писан текст, предназначен за индивидуално четене, насочват погледа към една генерална особеност на античната култура. Ограниченото четене и пазените в него и край него белези на устното непосредствено общуване издават, че античната културна система се гради от напрежението между традиционното непосредствено публично общуване на добре интегрирани неиндивидуализирани личности и опита за тяхното индивидуализиране и дезинтегриране от малките реални общности, с които са свързани. Това дезинтегриране не е просто деструктивно. Чрез идеалната общност на читателската публика един вид се подготвя ново реално приобщаване към по-голяма общност. В тази насока можем да заключим: доброто приложимо определяне на античната култура трябва да бъде диалектично. Само тогава то може да стане основа за описването на процеса на античната култура. Както в случая — от горната формула лесно може да се премине към описание на античния културен процес като преход от системата на непосредственото общуване в малка органична среда към системата на открито опосредствувано общуване в широк свят. Така става ясно, че условията на устната и книжната култура се определят от формите на общуване, а не обратно. Това важи еднакво и за античния, и за съвременния свят. Книгата и четенето са последствия и явления между други явления, а не причина и същност за определена култура.

Заемайки гледната точка на четенето, по-скоро опитваме валидността на един подход, отколкото достигаме до сигурен извод за т.нар. генерална особеност на античната и по-специално на старогръцката култура. За да стане по-сигурен, иначе диалектичният, но все пак абстрактен извод трябва да се отнесе и към друг кръг от явления.