Виктор Близнец
Женя и Синчо (9)

Синчо, син на дядо си

Кой знае дали Женя наистина беше хванала нещо в мазето, или си беше измислила целия този разговор с „тяволчето“ (момичетата много ги бива да измислят: сложи пред себе си плюшено мече и си въобразява, че е учителка). Но така или иначе, от този момент приказката и тайната изпълниха целия й живот.

В стаята цареше полумрак. Улицата боботеше глухо и напрегнато както всяка вечер. По шосето плуваха сякаш не леки коли, а само червени стопове, в стаята на Женя по стените пълзяха леки червеникави отблясъци. Момичето отиде до прозореца, пусна пердетата. Боеше се, че някой може да се покатери до прозореца на втория етаж и да види какво странно зверче си има тя.

В ъгъла, зад библиотеката, имаше настолна лампа. Женя я запали. Стаята потъна в мек синкав сумрак. Библиотеката, масичката, нощното шкафче — всички предмети сякаш потънаха на морското дъно, заслониха сенките на рибките и раците. Такава мека, тайнствена светлина е много подходяща за разговори с призрачни същества.

Женя оправи възглавниците, настани човечето върху тях (то наистина приличаше малко на джуджето, което навремето й беше подарил татко й), загърна го с одеялото и каза:

— А сега да поприказваме сериозно: кой си ти и откъде се взе? Само недей да измисляш. Не съм малка, вече съм пети клас и не вярвам на приказки.

Човечето въздъхна, погледна тъжно Женя и изпелтечи:

— Анхина… хърлото ми бере… За бога, намери ми в мазето хъбки… за чай… свари ми ги да си плакна хърлото, че се умра.

Изхриптя печално тези думи и главичката му клюмна. Наистина, и без доктор личеше, че е болно. Женя опипа гърдичките му, гръбчето, коремчето — тялото на зверчето пламтеше, козината лепнеше от пот, а ръчичките (или лапичките) бяха отпуснати безсилно на възглавницата. Женя се разтревожи, метна върху одеялото и една жилетка. Но малкото пак се разпъшка, закашля се, телцето му затрепери, очите му плувнаха в сълзи, Женя си спомни за гъбите и бързо скочи:

— Лежи. Не си отвивай. Ще изтичам в мазето.

Есен е. Часът е шест, а навън вече се е здрачило, студено е, гарваните летят на ята — търсят къде да преспят. По небето се носят космати тревожни облаци. Женя се озърна — на двора е тихо, няма никой; изтича бързо по стълбите. И денем, и вечер тук винаги е тъмно. Но сега се страхуваше, кой знае защо, повече от друг път — може би защото откъм изхода зад нея не светеше слънчево петно. Въпреки всичко, момичето тръгна смело по тунела и си каза: „Голяма работа, толкова пъти съм идвала тук!“ — но кой знае защо, краката й се подкосяваха и пристъпваха неуверено…

Трах! — това са сандъците. Не бой се! Закачила си ги с крак. Тук изхвърлят останалите от зимата картофи и ябълки. Мирише на влага, на плесен, на гнили плодове. Женя прокара ръка по стената, насъбра плесен и гъбички. (Помисли си: те наистина са лековити — пеницилинът нали от плесен го правят!)

За пръв път се зарадва, че родителите й още не са се прибрали от работа. Сложи престилката, почеса се зад ухото, за да се съсредоточи, и се разшета из кухнята: кипна вода, направи гъбен чай, помисли малко и добави лъжичка сол. Помисли още малко и сипа лъжичка сода — майка й винаги така й прави гаргара за гърлото. Наистина, Женя не знаеше какво именно се слага и колко, но от повече масло кашата само по-хубава става — и това е рецепта на майка й!

Остави чашката на прозореца да изстине, опита чая с език и направи гримаса: м-м-м! отрова! Горчиво, солено — и щипе в носа. На цвят е тъмнозелено, с чернилка на дъното. Дали да не сложи мед? Наля и мед, но не се реши да опита още веднъж. Като келнерка в ресторант внесе чинийката с преметнат през рамото пешкир.

Малкият дремеше, отметнал глава на възглавниците, и дишаше тежко — в гърлото му нещо клокочеше и свистеше.

— Пий — каза му мило Женя, — нали така се говори с болен — и му поднесе чая.

Той протегна ръка към чая, затвори очи, помириса го и тихичко замърка: „м-м-мър-р…“. Изглежда, чаят му хареса. И той го заблиза много смешно, като същинско котенце, от чинийката. Пиеше лакомо и дългото му червено езиче бързо-бързо се мяркаше.

Изпразни чинийката, затвори уморено очи и пак задряма, отпуснат на възглавницата. Момичето се усмихна: „Дяволче! Спи! Смешно мъничко човече, не по-голямо от котенце“.

— Оздравявай — каза му Женя, оправи възглавницата и изведнъж си спомни: ох, нали трябваше да отиде до млекарницата — ей сега ще затворят!

Парите, бидончето — и изхвърча като вятър на улицата. Върна се с шише кефир, с бидонче мляко и пакетче масло. Сложи всичко в хладилника и влезе на пръсти в стаята си.

Здрачът се сгъстяваше. Зад прозореца във високите кутии на сградите по улица Полтавска припламнаха жълто-синьо-оранжеви огньове; улицата бучеше. През пода се чуваше как на първия етаж слушат джазова музика (навярно пенсионерът Жупленко е започнал вечерната си гимнастика под звуците на магнетофона). През стаята пълзяха белезникави слоести ивици — така се прокрадваше мракът, за да се настани за през нощта в потайните кътчета. Женя се ослуша: човечето сумтеше тихичко и спокойно, вече не кихаше и не кашляше. „Дали гъбите наистина са му помогнали? Интересно! Спи като къпано.“ Но щом Женя изскърца със стола, и човечето се събуди, запримига със зеленикавите си очета и вече много по-ясно, меко изхриптя:

— Проби.

— Какво е пробило?

— Забралото ми хърло. Поолекна ми.

Женя се учуди: толкова е мъничко, а фъфли като беззъбо старче. Изглежда, винаги фъфли, а не само сега, когато е болно. И пак си помисли — откъде ли се взе това лилипутче? Дали не са го донесли туристи от Америка или от Бразилия? Да, но нали говори нашия език…

Женя хитро го заразпитва:

— Не те ли беше страх в мазето? Там е ужа-а-сно тъмно.

— Не — отвърна човечето. — Аз обичам тъмното. Нощем е по-весело.

— А ти защо се беше напъхало там? Долу е студено. Виж как си настинал.

„Тяволчето“ намръщи острата си космата муцунка, беше му явно неприятно да си спомня как и защо се е разболяло.

— Сега не искам. Друг път ще ти разкажа. Нали може?

— Може. И все пак: откъде си избягал? От цирка?

Човечето прихна в длан и се разсмя. После запъшка като старец, измъкна се изпод одеялото, отиде при Женя и се потърка в нея, както прави всяко живо същество, когато иска да го помилват, да го погалят.

Женя го взе на ръце. Той се настани по-удобно, подви крака и се изкашля.

— Е, да ти разкажа ли кой съм? — И пак се засмя, потривайки лукаво ръчички. — Ще ти кажа, ама нали знам, че няма да ми повярваш.

— Може пък да ти повярвам.

— Е добре, но ще го пазиш в тайна. Никому нито думичка. Чу ли?

— Никому няма да кажа! Честна пионерска!

Той я повика с пръст и присви очи — искаше тя да се наведе, да приближи ухо. А когато Женя се наведе, тайнствено прошепна:

— Аз съм къщно тяволче. Чувала ли си за такива?

— Какво, какво?

— Къщно тяволче.

— Хайде де! — плесна го Женя по вратлето. — Не съм толкова балама. Дяволи няма — това и децата го знаят. Може някога, много отдавна, и да е имало нещо подобно — джуджета, вещици, гномове. Но сега вече няма.

— Абе то си е така — няма. Но защо пък да не повярваш, че и сега има? Толкова ли съм отвратителен? Я пипни да видиш какви рогца имам.

Женя го попипа над ушите: я, наистина има рогца, скрити под къдравата козина. Твърди, тъмнокафяви, като две желъдчета… Бомба! Можеш ли разбра каква животинка е!

— Ами къде си роден? И кога?

— Аз още съм малък — направи детска гримаса „тяволчето“. — Аз съм само на две лета, една зима и още две зими.

— А-а… ама нищичко не разбрах. Ами защо гласът ти е като на дядо, а зъбите ти са почернели?

— Защото ме е родил дядо ми.

— Кой, кой?

— Дядо ми. Моят дядо се казваше Синчо и аз също се казвам Синчо. Е-е-е! — Той погледна обидено скептично усмихнатата Женя и махна с лапичка. — Вие хората нищо не разбирате. При нас синът може да го роди и баба му, и дядо му, и той да прилича на тях като две капки вода: и по гласа, и по очите, и по брадата, и по зъбите.

— Ей, я стига си лъгал! Какъв Синчо си ти, като очите ти са зелени-зелени като лампичките на такситата, а пък ти…

Женя повъртя Синчо — огледа му муцунката, гръбчето, опашчицата.

— А пък ти си червеникав, космат и само брадичката ти е зелена. Освен това миришеш на гъби. А нослето ти е чипо и смешно. — Момичето натисна с пръст широкото сплеснато носле, щръкнало от гъстата козина.

— Не се закачай — засумтя Синчо и се извърна.

— Е, хайде, не ми се сърди. Ами я ми кажи къде е баща ти и къде са ти роднините?

— Татко ми! — изпъшка старчески Синчо. — Ама ти нищо не разбираш. Аз й казвам: стригано, а тя, не — косено било. Мене дядо ми ме е родил, чу ли? А дядо ми имаше прадядо. Зелената Брада, воден дявол беше. Златен човек! — Гласът на Синчо се посмекчи. — Пък какъв шегобиец беше, какъв веселяк! Момичетата като се къпят в реката, той ги гъделичка по петите и те се превиват от смях. Чувала ли си как се смеят момичетата, като се къпят?

— Чувал съм. На река Десна.

— Ето на̀, виждаш ли! Красив старец беше. Целият зелен, брадата му до колене и усукана около лакътя; като заплува по реката, брадата му се развява като дълъг шлейф. Ох, много обичаше да си прави шеги с курортистите, с рибарите, дето идеха от града. Хвърли някой курортист въдицата, а дядо се гмурне и окачи на нея бележка: „Не кълве. Обедна почивка“. Или им върже под водата въдиците (ако ловят със спининги), че като задърпа курортистът от единия бряг курортиста, дето е седнал на другия бряг.

— Ами къде е сега дядо ти?

— Няма го вече дядо. Умря.

— Колко годишен беше?

(Женя съвсем забрави, че разговаря със странно човече, което твърди, че е дяволче. Беше сложила Синчо на коленете си и си приказваше с него като с кукла или като със своето малко приятелче Мотя.)

— Колко годишен ли? — повтори въпроса й Синчо. — Дядо рано умря. Беше живял триста и две лета, две зими и още една пролет. А пък нашият прадядо, Черно-Зелената Брада, е ходил с бурлаците до Азовско море, а загина наскоро, през четиридесет и трета, когато във водата падна бомба…

— Ама си един лъжльо!

— Щом не ми вярваш, ще си вървя — засумтя обидено Синчо, размърда се и се изправи на крака, готов да си тръгне.

— Къде, къде? Остани. Нали те боли гърлото. Дай да те завия, ей така, а ти ми разкажи още нещо, хайде!

— Ще ти разкажа — измърмори Синчо и погледна умилостивен Женя; притисна се пак към нея и я погали предпазливо с лапичка по късата мека коса.

— Ами ти можеш ли да си мърдаш ушите? — попита го изведнъж Женя. — Ето така — я ме погледни!

Тя проточи като гъсе бялата си шийка, напрегна се и така зашава с уши, че мърдаха не само ушите, ами и веждите, кожата на слепоочията и дори косата на темето й.

Синчо зяпна от учудване и наблюдаваше с нескрита завист фокуса на Женя, изпълнен наистина майсторски.

— Голяма работа! — извърна важно чипия си нос и се покашля изтежко. — Пък моят чичо можеше да пуска прах през носа!

— Какъв чичо?

— Бащата на братовчед ми.

Синчо понечи да отвори уста — сигурно искаше пак да излъже нещо, но…

В коридора се чу звънец. Женя скочи бързо към масата си. (А Синчо така пъргаво се шмугна под леглото, че Женя не можа да разбере къде изчезна.) Огледа стаята — всичко е наред, и се втурна да отвори. Но беше закъсняла.

Баща й беше вече в кухнята. Беше прекосил коридора тихо, почти безшумно. Носеше отвън миризма на есенна вечер, на бензин и безирени бои (на бои миришеше сандъчето му, в което си държеше четките). С неизменното сандъче в едната ръка, с пълна мрежа в другата, той стоеше посред кухнята и се усмихваше меко и виновно на дъщеря си. Женя скочи, пое тежката мрежа, целуна баща си по бузата.

Васил Киндратович се усмихна уморено през очилата, свали кепето и си пое дъх:

— Уух! Такава блъсканица е в автобусите, да му се не видеше макар!

А Женя се любуваше скрито на баща си. Според нея той прилича на учител или на учен: лицето му е продълговато, интелигентно, носи очила, над челото — малки плешивини, а хубавата руса коса е къдрава и винаги добре вчесана. Но най-важното е, че беше висок, слаб и никой не му даваше тридесет и пет години, не повече от трийсет: баща й можеше да скита цял ден с раница из гората и да не се оплаче от умора.

— Е, дъще, научи ли си уроците?

— Имам още малко, по граматика.

— Хайде, свършвай по-скоро. Знаеш ли какво искам да направим? Първо — да приготвим вечерята. И второ — така да разтребим стаите, че мама да ахне и да ни каже: браво!

Сега Женя разбра защо баща й се е прибрал по-рано: сигурно беше помолил да го пуснат, та да изкупи вчерашното. „Чудесно! — зарадва се тя. — Ще мием, ще чистим, само и само да не се карат.“ Ужасно искаше да помогне на татко си. А той препаса мамината престилка и си затананика „Червеното седефче“ под акомпанимента на лъжиците и чиниите, които тракаха в умивалника, и на шума от течащата вода. Женя изтича бързо в стаята си, преписа упражнението, подчерта умалителните суфикси в прилагателните (-ичък, ичка), подреди в чантата учебниците и тетрадките и се върна в кухнята.

Баща й вече се разпореждаше като същински вълшебник. Беше сложил вода за чая, миеше съдовете, белеше картофи и режеше тъничко, както само той умееше, червено цвекло за салатата. Беше се изпотил от толкова работа и беше навил, също като майка й, ръкави до лактите; по очилата му блестяха капчици пара и той непрекъснато бършеше стъклата в тънка златна рамка, но не можеше да свали очилата, защото беше късоглед и без тях почти не виждаше.

— Подавай ми съдовете! — каза Женя и размаха като матадор пред баща си края на пешкира; чиниите полетяха в ръцете й, тя бързо ги бършеше и с подсвиркване ги подреждаше на средната полица на бюфета. Винаги й беше приятно да върви, да говори, да стои до баща си, когато биваше такъв, какъвто е сега — мек, добър, късоглед, когато поздравяваше учтиво всички и дори към децата се обръщаше на „вие“. За Женя бяха странни и непонятни превращенията на баща й, когато изведнъж коренно се променяше — ставаше нервен, възбуден, започваше ни в клин, ни в ръкав да се кара с хората, да размахва ръце, да навиква майка й, а на другия ден я молеше за прошка, говореше тихо и не смееше да я гледа в очите. Но сега на Женя й беше весело с баща й.

— Каква ще бъде вечерята? — попита тя.

— Супа! — отговори Васил Киндратович. — Супа и пелмени. Съгласна ли си?

— Много вкусно! — облиза се Женя. — Сложи и дафинов лист, мама го обича.

Огледа кухнята — тук вече е ошетано. Може малко да си почине. Попита баща си:

— Какво ново на работата?

Баща й изтри от носа си капчицата пот и отговори, че са прехвърлили тяхната бригада в Историческия музей, ще ремонтират фриза на фасадата, задачата е сложна — тънка скулптурна работа.

— Щом вдигнем скелите и ги закрепим, непременно ще те кача на „най-високото“ — обеща бащата, — ще видиш каква гледка се открива оттам — целият Подол и хълмът Шчекавица, старите улички на занаятчиите — останали сякаш от далечните, княжески времена.

А сега — хайде в стаите. Днес всичко трябва да свети и да блести. Женя довлече от балкона прахосмукачката. Тя се движеше на колелца, като ракета на военен парад. Внимание — пускам! Пъхна щепсела в контакта. Прахосмукачката забръмча, но не както винаги, а глухо, сърдито и заподскача на място. Женя прехапа учудено устна. „Ей! — каза тя. — Стига глупости!“ И я бутна с крак. Прахосмукачката взе да вие и да се дави. После изпуфтя и изстреля кръгло кълбо прах. Кълбото се разви и сред облака прах пред Женя застана кихащият Синчо.

— Синчо? Ти ли си?

— Апчи-ху! — каза Синчо. Беше целият сив, с черни кръгове около очите и устата.

— Там ли намери да се напъхаш?

— Исках да спя — каза Синчо. — А ти правиш буря и вдигаш прахоляк. — Апчиху! — кихна пак и засумтя. — Ама ще видиш, ще видиш, като легнеш да спиш, и аз ще те разкихам… със сламка в носа… както татко ти. Ще видиш!

— Не го направих нарочно! — засмя се Женя. — Откъде да зная, че дяволчетата спят в прахосмукачките.

— Добре де, аз мога и да се върна в мазето — изсумтя Синчо и се почеса зад ухото. — Там никой не вдига шум нощем и никой не вика: „Удряй, хвани го!“ — Синчо изимитира чудесно гласа на пийналия Цибулко.

После махна с ръка на Женя и закуцука към балкона — навярно, за да се спусне по улука, както правят понякога момчетата от техния двор.

 

 

Семейство Цибулко отдавна бяха вечеряли със сготвените от бащата пелмени, пиха чай, чуха по телевизията последните новини и си легнаха. Цялата къща на улица Стадионна беше вече тъмна, само насреща, у Кушчолобови, в кухнята още светеше.

Там дежуреше Андрон Касиянович. Той беше изкъпал внука, беше му постлал чисти чаршафи и му беше разказал преди да заспи, как веднъж през гражданската война той, Андрон Касиянович, се преоблякъл като белогвардейски генерал и откраднал от щаба на Деникин английски танк „Ричард III“. Бен се унасяше, приспан от шепота на дядо си, изпълнен с войнствено настроение и в сънения му мозък се въртеше: „Дядо е откраднал, и аз ще открадна… щом той може, значи мога и аз“. Внукът сладко заспа, а Андрон Касиянович отиде на пръсти в банята да изпере бойните доспехи на Бен, превърнати през деня в мръсни дрипи.

Залови се за дънките, защото знаеше, че от тях ще потече катран. Както винаги, преди да ги натопи в сапунената пяна, опипа джобовете. Задното тайно джобче му се видя подозрително издуто. Дядото бръкна и извади два пакета цигари. „Майчице, богородичке! — направо изстина Андрон. — Моят Бен пуши! Какво ще кажа на родителите му!“ Вдигна цигарите към лампата, за да види с какво започва любимият му внук биографията си на пушач. (Навремето Андрон беше започнал своята със сушен тезек.) Сложи си очилата, окачени на шнурче — и ужас прониза тялото му, както мълния хралупесто дърво. Това не бяха обикновени, а кубински цигари, донесени от зет му от Хавана. Значи Бен не само пуши, а и краде, измъква скришом от чекмеджето на баща си скъпите цигари, с които черпеха само най-видни гости.

Зашеметен от това откритие, Андрон Касиянович сграбчи пак джинсите и нервно ги заопипва. От едно странично джобче измъкна смачкана хартийка. Разгърна я и му притъмня пред очите. Три рубли! Ето къде били! А той обърна къщата наопаки да търси тези злополучни три рубли, отделени от пенсията за ябълки и круши — пак за него, за Бен!

„Господи, какво ще кажа на зетя и на дъщерята? — мислеше си отчаян Андрон. — Хайде, двойките — нищо, и това, че в училище му вписаха в бележника триста и седмото строго предупреждение — пак нищо, но да краде!…“ Дядото седеше до кухненската маса, вперил очи в черния прозорец. Там отвъд беше нощ, безизходица, мрак, а на масата лежаха откраднатите от внука вещи и студено, сурово твърдяха: „Беда! Трябва нещо да се направи, нещо да се измисли… Това е само началото, после само ще се завърти и ще полети като от стръмна планина…“.

Старецът седеше смазан и объркан. Само една тревожна и досадна мисъл туптеше в мозъка му: „Ами де ги тези родители, дето не се прибират от чужбините!“. Този вик на душата си той пращаше сега като тревожно SOS през водите на Атлантика и изведнъж иззад океана изплува като слънце лицето на хубавата му дъщеря, изпод навъсените вежди блеснаха прекрасните й очи. „Ами вие къде бяхте? Как сте го възпитали?“ — чу Андрон от далечната чужбина безмилостния глас на дъщеря си, и сълзите му потекоха сами по хлътналите сбръчкани страни като смола по борова кора.

Андрон Касиянович плачеше и мислеше само за едно — какво е тласнало внука му към кражба. Не можеше да го проумее. Откъде можеше старецът да знае, че Вадя Кадуха изнудва Бен все по-щедро да му плаща за генералския чин. Заплашва го, че ще разпусне армията, а за дребните Бенови грехове ще обади комуто трябва. А Бен беше понатрупал грехове.

Напоследък Вадя беше установил ново правило: щом играта свършваше, той разпъждаше дребосъка и свикваше в мазето най-верните си приятели: Бен и още двама-трима петокласници. В едно забутано мазе с разбит катинар те пускаха резето, запалваха свещ и почваше тайният пир. За сметка на Бен, разбира се. „Генералът“ носеше от къщи сандвичи, консерви, цигари, а веднъж домъкна даже няколко малки сувенирни шишенца с вино. Сядаха в кръг върху тухли и сред тревожната тишина и полумрака — пируваха. Като съзаклятници или рицари на Кръглата маса. Докато пиеха и ядяха, Вадя разказваше с възхищение за „подвизите“ на Шурик, скитника от Лукиянивка, дето го търси милицията. Тук се разработваха и плановете за различни „операции“: как да „свият“ ръжена на строгия огняр Хурдило, как да се промъкнат в трамвайното депо, където има гуми за шайби. Под наставничеството на Кадуха Бен смукна за пръв път от цигара (за малко не припадна от дима), за пръв път опита и вкуса на виното от сувенирното шишенце.

Зает с безкрайните домакински грижи, дядо Андрон не забеляза (пък и как да забележи?), че любимият му внук вече започва нов, тайнствен живот.