Виктор Близнец
Женя и Синчо (21)

Бен: измяна и самота
Кой знае откъде ще дойде помощта?

Два момента от своя живот Бен искаше да забрави завинаги, да ги изхвърли от паметта си и никога да не си ги спомня.

Първият — когато се вмъкнаха в танка Т-34 и пазачката заудря с пръчка по бронята, а Бен за свое учудване и ужас разбра, че онова нещастно курсантче го беше излъгало. В танка нямаше мотор!

Бен още не беше се опомнил от първия удар, когато Кадуха го свали с рязък боксьорски удар в нокдаун, с глава забита в бойния отсек на танка. „Идиот! — изсъска Вадя. — Върви, че си имай работа с такива!“

Да, да изхвърли това от паметта си, да го забрави и никога да не си го спомня.

Второто, което не му даваше спокойствие, беше сцената в милицията.

Когато ги докараха — топли-топли, целите в ръжда и мазут, с бързата джипка в милицията, в сивата казармена сграда, и ги строиха в една редица (както си бяха, по фланелки и гащета) с лице срещу масата, до която седеше сержант Рябошапка, и когато сержантът изсумтя навъсено, а после измърмори изпод козирката: „Е, хайде, гълъбчета, разказвайте“ (а отстрани — двама милиционери с нагани в кобурите) и случи се нещо невероятно. Усети как го сковава страх. Веднага си представи как ще ги натикат ей така, голи-голенички, в мазето… Панченко и Зинчук се извърнаха, захлипаха, бършеха с юмруци сълзите си и размазваха по лицата си черни вадички и мазут. Бен отначало се държеше, но горчивото хълцане на момчетата му подейства ужасно потискащо, от циментения под го лъхна вледеняващ студ, и той се намръщи, лицето му се разкриви, в очите му блеснаха сълзи. Тримата в един глас замърмориха, че те не искали, не са и помисляли, че повече няма да се повтори и т.н., и т.н. Кадуха се дръпна от тях и като гледаше злобно разциврилите се приятелчета, изсъска: „Пъзльовци!“. С една дума, някак от само себе си излезе така, че уж те, тримата ученици, не са искали, ама Кадуха ги е подлъгал.

„Пъзльовци!“

Това да можеше да забрави и никога да не си го спомня!

Имаше още един неприятен момент. Когато пристигна „Бърза помощ“ и отнесоха на носилка дядо му Андрон. Изнесоха го трима души, а той лежеше, дълъг, мъртвешки блед, със сини, изпънати над чаршафа ръце. На площадката беше пълно с народ, от всички апартаменти бяха наизлезли съседите и някаква жена измърмори: „Хулиган! Нали ви казвах: ще прати дядо си на оня свят“. Бащата на Бен целият потрепери от тези думи. Изпрати носилката до долу, а като се прибраха, пак сдруса яката Бен: „Чу ли какво говорят за тебе? Хулиган и крадец!“. После заяви, че след малко заминава за Карпатите да прибере майка му, а той, Бен да си седи в къщи и да не е посмял да си подава носа на улицата, а като се върнат…

И ето, Бен е вече осми ден под домашен арест: дядо му е в болницата, а родителите, въпреки че всички летища са отворени, все още се бавят в Карпатите.

Бен се бе изтегнал на канапето — ризата му с пагони, на главата му — авиаторски шлем; преметнал крак върху крак, той размишляваше, че най-ужасното нещо на този свят е предателството.

Бен остана генерал без армия.

Когато, нарушавайки бащината забрана, слизаше скришом в двора, верните му съратници се изпокриваха като мишки — във входовете, в храстите, зад къщата. Ако някой се зазяпваше или се решаваше да отиде при Бен, от някой балкон тутакси долиташе мелодично и напевно: „Ко-о-ля! И-и-гор-чо! Хайде, прибирай се!“. Коля или пък Игорчо минава навел очи някак странешком покрай Бен и изчезва. С една дума, след танковата катастрофа и разгрома на летния лагер всички страняха от Бен като от чумав.

Беше му останала само една радост — по тъмно да се измъкне навън и да гледа тайно иззад храстите към онзи прозорец. Е на оная де… На Цибулко (тя поне не е вирнала нос като неговите приятели-предатели). Когато можеше, той я следваше крадешком, но непрекъснато се озърташе да не го види някой (особено пък тя!), защото той живее сега така — като нелегален. „Да не си посмял да си подадеш носа!“ — беше заповядал баща му.

Бен лежеше на канапето, потънал в мрачни мисли. Напипа с крак „Спидолата“ и я включи. Гръмна музика. Но и веселата мелодия не можа да заглуши гладния марш в корема му. Откакто откараха дядото, Бен вече цяла седмица гладуваше. Всеки ден пред него се изправяше неумолимият въпрос: какво ще яде?

Беше чел във вестника, че в една гемия четирима души изяли чифт войнишки ботуши. Но добре лъснати хромови и дори юфтени ботуши бяха същински портокал в сравнение с онова, което ядеше Бен. В една кошница намери малко картофи и цвекло — унищожи ги сурови. Магданоза и фасула, купени от дядото за борш, също се озоваха несварени и непосолени в стомаха му. Но това беше същинско пиршество. Истинските мъки бяха занапред. На третия ден откри горчицата и лимонтузуто. Но какво може да се направи от тях? Сандвич? Но за сандвич трябва да има поне хляб. Тогава момчето си спомни: има половин пакет брашно! Досега той нахлуваше в кухнята между две сражения или два похода, грабваше парче салам и бързаше запъхтян обратно. Разбира се, и през ум не му минаваше (това момчешка работа ли е?) да гледа как готви дядо Андрон и какво прави от брашното. Знаеше само, че от брашното пекат нещо. Н-да, пекат. Но как?

Бен се почеса по тила и реши: ако ще пече, да пече — бързо и без излишни усложнения! Изсипа брашното в тигана, наля вода, разбърка кашата и я сложи на печката. След малко пред очите на Бен в тигана взеха да стават невиждани чудеса. Като на опитите по химия. Най-напред бурна реакция: гъстата бяла течност завря, весело затанцуваха мехури, пропукваха се и изригваха вулканчета, после кипящата магма утихна, но в кухнята подозрително замириса на изгоряло. Сигурно е готово — реши Бен. Бръкна с пръст — отгоре сурово, а отдолу пуши и мирише на изгоряло.

Изключи газта.

Когато се опита да отлепи с нож своето тестено произведение, за пръв път, откакто се помнеше, усети пълното си нищожество. Брашното беше станало на пихтия, върху чинията се пльосна нещо отвратително: отгоре сурово и лепкаво, отдолу — твърдо и овъглено.

Кой да предположи, че печенето на хляб е толкова сложно нещо!

Бен откъсна парче от кулинарния изрод, намаза го обилно с горчица, наръси го с лимонена киселина, но щом отхапа от него, сълзите потекоха като град от очите му. Бен си помисли, че е редно да иде при дядо си в болницата, че старецът може да предаде богу дух, преди някой да го е споходил. Нали всъщност освен тирана и крадец Бен старецът други роднини нямаше.

С брашното всички хранителни припаси в къщата свършиха.

Още два дена изкара на телевизионни предавания и чиста водица. Главата му се пълнеше с мрачни мисли: не беше ли по-добре да отиде с Вадя в колонията. Първо, там поне му е гарантирана дажбата и второ, това проклето „пъзльовци!“ нямаше да го тормози.

На петия ден призори му се присъни страшен и безсмислен сън: пустиня, Бен лежи затрупан с горещ пясък; той умира, а пред него, под носа му, само да протегне ръка! — минава на колелца топла питка с препечена кора, а на кормилото седи пак тя — Женя Цибулко. Бен викна „Женя!“, събуди се и разбра — трябваше веднага да намери нещо за ядене.

С мъка се надигна и като залиташе от шум в ушите, се повлече към кухнята. Пребърка още веднъж бюфета. В горното чекмедже, където дядото държеше пресния хляб, кифлите, франзелите и симидите — сега лежеше само постланият вестник. Измъкна го и го изтърси, после обърна над масата и чекмеджето. Паднаха точно седем трошици, сухи и твърди като цимент. Веднага ги налапа. Но те само му одраскаха гърлото и се усети още по-гладен.

Бен коленичи и запълзя с пъшкане из кухнята — надникна под масата, под хладилника, под умивалника, под парното. Търсенията му не се оказаха напразни: изпод печката измъкна три шишета от кефир. Три шишета са цял капитал! Четиридесет и пет копейки!

Е да, но за да ги получи в натура, трябва да се довлече до млекарницата. Нещо повече — трябва да измие мухлясалите бутилки. Помириса едното шише и го лъхна такава кисела миризма, че Бен даже се разкиха. „Не, това е глупаво — реши той. — Да хабя толкова бездарно последните си сили! Дано успея да ги пробутам и така!“

Сложи мръсните бутилки в мрежата и надвивайки слабостта, се затътри към магазина. Още не си представяше какви ругатни ще изсипе връз него продавачката, преди да приеме тези жалки три бутилки.

От магазина Бен изскочи като опарен и даже не погледна какво му бяха тикнали вместо шишетата. Чак в къщи, когато изля полученото мляко в чаша, установи, че това е някаква прозрачна синкава течност и на повърхността й плува бяла микроскопична флора — нещо като инфузории или чехълчета. „Мошеничка! — изруга Бен. — Дала ми е вкиснато мляко.“

Но гладът не пита и Бен нямаше избор. И все пак — с какво да я изпие тази блудкава течност? Претърси още веднъж бюфета и в най-крайния ъгъл намери два макарона. Погледна ги на светлината — прозрачни. Сдъвка ги, подържа ги в уста — странно — нито е солено, нито е сладко, и даже не мирише на тесто. Същинска пластмаса.

Представи си как седи сега до масата Женя Цибулко, бузите й с розови трапчинки, нослето й лъщи, седи, заобиколена от грижите на родителите си и яде ли, яде… кюфтета или борш с пирожки.

Горчива сирашка мъка сви сърцето му. Къде са родителите му? Какво правят още в Карпатите? Те син имат ли, или нямат? Ами съвест имат ли? Дъвчеше макароните с вкус на стъкло, отпиваше от тази отвратителна вода с инфузории и даже не подозираше, че само след пет минути ще се мята като ранен тигър из стаята, ще стене и ще се превива от болки в корема, а после чак до вечерта няма да може даже да надникне от балкона.

Късно вечерта, седнал в здрача на канапето, Бен ще си спомня какви сандвичи е раздавал в двора на подмазвачите. Да, да, само си представете: дядо му режеше тънки филийки хляб, после ги мажеше, пак тъничко, с масло, над което слагаше кръгчета салам, после още едно парче хляб и пак салам или холандско сирене. Представяте ли си? Да полудее човек! И тези деликатеси Бен ги раздаваше. На кого? На Панченко и на Родя Зинчук. Със собствения си хляб, тъй да се каже, беше отхранил изменници. Разбира се, че са изменници! Сега, след разрухата на Беновата армия, те бързо се прехвърлиха при заклетия му враг, при атамана от съседния двор — китариста Шурик, същия Шурик, с когото Бен водеше непрекъснати войни. Да ти изядат един тон сандвичи, да ти се подмазват, да те гледат право в очите, а после да те предадат — не, на такова нещо са способни само духовните пигмеи. „Пъзльовци!“ — каза презрително Бен, забравил, че този етикет Кадуха беше лепнал и на него. По такъв лесен начин Бен се отърва от позорното клеймо и жигоса с него приятелчетата си.

Предадоха го…

Бен умираше в горда самота и ясно си представяше картината, с която ще потресе не само техния двор, но и цял Киев. Посред бял ден, когато пред къщата се събере повечко народ, залитайки от глада и страданията, Бен ще излезе през главния вход, ще се облегне на стената, ще притвори очи и ще насочи дулото на автомата право в гърдите си. Хората ще се вцепенят, ще изстинат. Няма да успеят дори да изохкат… А Бен спокойно (но така, че да го чуят всички) ще каже:

— Нека предателите знаят как умират героите!

И ще стреля в гърдите си. Викове, шум, тълпа от хора, погребалната процесия отива към Байковото гробище, Цибулко върви и размазва сълзите си по бузите и всички, които някога са навиквали, осъждали или одумвали Бен, нека си хапят сега лактите и нека изгарят от срам.

По три пъти на ден Бен се самоубиваше по този начин. Когато навън ставаше съвсем тъмно, излизаше самотен навън, спотайваше се в най-прикътаното ъгълче на двора, където имаше малки пейчици (за децата) и тъмнееше разровената от дечурлигата купчина пясък. Там, невидим за света, Бен седеше на някой пън, заслушан в тътена на големия град, и размишляваше за необятността на света, населен с лисици, тигри, ягуари и индианци; в този чудесен свят, през тундри, пустини и савани, си проправят път полудиви племена и толкова им е нужен истински вожд, пълководец, а той седи тук, на детската площадка, забравен и изоставен от всички и навярно скоро ще умре.

Тъкмо в такъв критичен момент на него налетя Женя Цибулко. Бен седеше самотен в тъмното, отслабнал, прегърбен, и над тъжно приведената му глава бръмчаха комари.

— Бен — каза Женя, — хайде да те водя у дома. Мама те вика.

— Защо?

— Не зная. Прати ме да те намеря.

Женя знаеше защо майка й вика Бен, но премълча и изобщо мъчеше се да говори колкото може по-спокойно и равнодушно. Един вид — пратиха ме, викам те — и толкоз.

Бен въздъхна тежко, сякаш искаше да каже: „Мотаят се тук разни! Човек не може и да умре спокойно“. Но стана, озърна се (дали няма наблизо някой, понеже не е много приятно да вървиш конвоиран от момиче) и се затътри подир Женя.

След малко в кухнята на Цибулко можеше да се наблюдава такава сцена: Бен довършваше втората чиния гореща супа, лицето му се беше зачервило, косата му беше паднала над очите, прилепнала към мокрите слепоочия. Зад гърба на момчето стоеше Галина Степанивна. Гледаше жалостиво и почти с ужас Бен, рошавата му влажна коса, тъмните петна мръсотия по лицето, измачканите генералски пагони, прикрепени с тел за фланелката. Майката непрекъснато му доливаше по-гъстичка супа, подаваше му хляб и поглеждаше към мъжа си: „Божичко, какви са тези родители! Да оставят детето на произвола на съдбата и да заминат — сърцето ми би се скъсало!“. Васил Киндратович стоеше, опрял рамо о вратата, мръщеше се и си наместваше нервно очилата: той разбираше възмущението на жена си. Но какво да се прави? Момчето можеш да го нахраниш със супа, но как да се въздейства на родителите?…

Женя си имаше свои съображения: колко време може да се забавлява човек с всички тези пагони, саби и пистолети? Играчки! Време е да се залови за нещо по-сериозно — вече е в шести клас! Виж, тя да имаше по-голям брат… та да идат през лятото заедно в Пушча-Водица… Женя запримига бързо, развълнувана от тайната си мисъл и погледна към Бен: защо да не отидат с него, с Бен, на езерото в Пушча-Водица?

Бен и не подозираше какви мисли се преплитаха над невчесаната му глава. Не виждаше нищо освен чинията с гореща, димяща супа и краешника дъхав хляб.

Вече насила дояждаше супата.

Все по-бавно се движеше лъжицата, пред очите му падна сива мъгла, главата му клюмна, цялото му тяло натежа, омекна. И ето, лъжицата издрънча о масата, Бен сложи глава на лакът и в кухнята се чу равномерно тихо сумтене.

— Божичко! — каза тихо Галина Степанивна. — Заспа. Измъчило се е, горкичкото.

Двамата с бащата хванаха внимателно Бен под мишниците (той беше доста тежичък, сякаш изобщо не беше отслабвал) и го занесоха в стаята, сложиха го на канапето. Майката пъхна под главата му мека възглавница.

Бен замляска с устни, обърна се към стената. Смачка с рамене генералските еполети и сладко заспа.

Женя постоя още малко над спящия генерал и си помисли: колко интересно: хората се карат — в клас, на двора, къде ли не, но случи ли се беда — всичко се забравя…