Виктор Близнец
Женя и Синчо (7)

Дяволче с Анихина

Женя Цибулко рядко излизаше на улицата. Все нямаше време за разходка: или си учи уроците, или ходи да плува, или трябва да прескочи до магазина за мляко. Вечер майка й насила я пъди: „Стига седя над книгите. Я се виж каква си прежълтяла, нищо не ядеш и очите ти едни тъжни — на какво прилича това! Върви да потичаш с децата“. Женя би искала може би да изтича на двора, но при кого? Понякога чуваше как под прозорците им момичетата играят на дама или скачат на въже. Но не й приличаше да иде при момичетата — нали всички знаят, че тя е Стасик, който играе само със саби и пистолети и си има даже синя пилотска рубашка с истински пагони. (Става дума за отдавнашните пионерски времена, когато Женя се кичеше с разни дрънкулки — всичко беше отдавна отминало, още в трети клас.) Затова и сега, ако излизаше навън, Женя се запътваше, макар и колебливо, към момчетата.

— А-а-а, Цибулко! Жабулко! Слабулко! — посрещаше я армията на Бен. — Гоу хоум! Я да ти видим гърба!

Женя заставаше по-надалеч, беше ужасно напрегната, но си повтаряше: „Не се страхувам от тях! Не се страхувам от тях! Ще им дам да се разберат!“. И въпреки всичко тръгваше намръщена към въоръжената банда, сякаш изобщо не е забелязала неприятното държание на момчетата. Пламтящият й напрегнат поглед говореше: „Само да ме закачите — ще си изпатите!“. Това че беше силна, го знаеха мнозина от тези нехранимайковци. Погледите се срещаха: Женя гледаше упорито и заплашително момчетата, а те гледаха подигравателно и неприязнено това нахално момиче. Изглеждаше, сякаш бандата всеки миг ще връхлети върху Женя и ще почне да я замеря с пръст; но точно тогава с Бен ставаше нещо необяснимо: той се изчервяваше, пристъпваше от крак на крак, примигваше неспокойно, а щом Женя приближеше до бандата му, скачаше и крясваше:

— След мене!

Изтегляше армията си на отдалечени позиции, само и само да не встъпва в бой.

Дори най-близките съратници на Бен не можеха да го разберат: какво му става? Всички го бяха виждали как оседлава безстрашно дебелоликия Шурик, вожд на момчетата от съседния двор, и как, сред крясъците и свиркането на момчетата, му навира носа в земята. Но пред тази Цибулко… май че пасува. И се изчервява до уши.

Откровено казано, Бен сам не знаеше какво го спира пред това момиче. Пред момчетата дразнеше Женя, подиграваше й се, блъскаше я, но дълбоко в себе си признаваше: „Браво на нея! От нищо не се бои! И не отстъпва!“. Наблюдаваше крадешком и с необяснимо вълнение как тича из двора това упорито момиче с щръкнали уши, а привързаността на Женя към бандата ужасно му допадаше.

— Команда, след мен! — крещеше Бен и прелетяваше като вихър край Цибулко (не забравяше и да я закачи уж случайно с лакът).

Момчетата топуркаха подир „генерала“ си, а Женя си отдъхваше след поражението и си казваше: те отстъпиха! Наистина, не я посрещаха човешки, но не посмяха и да я изпъдят. После се заиграваха и от само себе си излизаше, че Женя е санитарка, че тя също настъпва, атакува, крещи заедно с всички и блъска противника в гърба. Вярно, тичаше с момчетата, но все някак отстрани, откъм края, и все не можеше да се слее с бандата. Това измъчваше Женя и тя неведнъж си мислеше: „Защо не съм се родила момче, защо? На тях всичко им е позволено — да се катерят по дърветата, да стрелят, да се борят, да носят пагони. А аз?…“. Тогава Женя още не знаеше, че след година-две ще се смее на детинските си мъки и ядове, ще се гордее, че е момиче. Защото е много красиво — да си жена. Като нейната майка. Колко е добра! А когато майка й си сложи любимата кремава рокля и белите обувки с високи токове, като се поначерви — колко е хубава тогава! На Женя й е толкова приятно, когато някой от техния двор каже: блазе ти, имаш толкова мила и добра майка!

Разбира се, Женя направи тези открития малко по-късно, но сега още летеше със сабя в ръка след свирепото воинство, а до котелното стоеше нейния Мотя, хилавото момченце с овързаните уши, стоеше като сираче и гледаше как препуска армията на Бен. И дори Женя Цибулко — най-красивото и най-сериозно момиче на този свят, Женя Цибулко, която го черпи с вафли и му подарява стъкълца, даже тя се е направила на момче, лудува заедно с всички и изобщо не забелязва Мотя. Готово да се разплаче, момченцето си мислеше огорчено, че ако тя, Женя, не дойде ей сега при него и не му каже „добър ден“, той няма да се сдържи и ще ревне. Мотя сигурно щеше да се разплаче, но стана нещо неочаквано: Бен прескочи един храст, бутна Женя и тя падна. Момичето се просна на асфалта, а от удареното коляно потече кръв. Женя се намръщи от болка, стисна зъби и с мъка си поемаше дъх. Запъхтян от играта, Бен стоеше до нея, усмихваше се уплашено и примигваше със смутено-весели очи. Личеше, че иска да й подаде ръка, да й помогне, но не се решава, срам го е от момчетата. Стоеше със застинала усмивка и гледаше кръвта. Тогава към Бен се приближи Мотя — мъничък, настръхнал като врабец. И му каза с разтреперани устни:

— Ей, Бен! Ти имаш… апандисит в мозъка!

— Млък бе! — сопна му се Бен и бутна малкия, но подаде на Женя ръка, помогна й да стане. — Не беше нарочно… не исках — измърмори той грубовато. — Прощавай.

Насила го изрече това „прощавай“, каза го тихо, та никой да не чуе, и целият се изчерви, но нали носеше дълга коса — награби я с шепа и си я пусна пред очите.

— Нищо! — Женя стана и се намръщи. Избърса кръвта и се опита да върви. — Вече не ме боли. Ще мине!

Тя закуцука тичешком подир Бен. Съвсем не му се сърдеше, напротив — беше сякаш доволна, че не я заобиколи, ами я блъсна, както блъска в сражение и приятелите си.

От храстите изсвири Вадя Кадуха и Беновата армия търти да бяга.

Едни се юрнаха към входовете и затрополиха като коне към горните етажи, други минаха през пролуките в съседните дворове, а Женя се напъха с група десантници в най-хубавото скривалище — в мазето.

Още на първия завой, откъдето почваха редиците еднакви вратички (нали всяко семейство си имаше мазе!) беше ужасно тъмно и влажно. Някога тук висяха крушки, но Бен и Кадуха ги бяха изпотрошили, понеже знаеха, че „има ли война в Крим“, всичко трябва да е в огън и дим. Мазето се беше превърнало в подземни гробници и тунели, където цареше мрак, миришеше на плесен, а в тръбите, опасващи стените, съскаше и виеше като вълк водата.

В тесните преходи не беше трудно да си строшиш главата, но Женя и десантниците тичаха бързо напред и съумяваха как да се ориентират в непрогледния мрак. Момчетата се блъскаха, пищяха от възбуда и страх, подгонени от разбойническото изсвирване на Вадя Кадуха, който напираше отзад. Скоро десантниците се пръснаха, напъхаха се из процепите и тунелите, и Женя не разбра как остана сама. Заопипва стените — къде е! Познаваше уж всички кътчета и кьошенца на това мазе, но тук като че ли никога не беше идвала. Спря да си поеме дъх. Ръцете й трепереха. Нима се беше уплашила? От какво? Въображението й рисуваше страшни картини. Тук наистина не беше трудно да си представиш, че си в подземно царство, сред катакомби (като Одеските) или в каменен тунел, в който живеят троглодити и пещерни лъвове. Женя усети как я полазиха тръпки. Става ти страшно, но и любопитно: какво ли има там — малко по-нататък, в тъмната дълбочина?

Вътрешно цялата се сви, облегна се на стената. Ослуша се: къде е Кадуха? Отляво долетя бързо потракване, сякаш от картечница. Навярно Кадуха тичаше и удряше с пръчка по вратите на мазетата. После се чу тропот някъде горе, над главата й, заглъхна зад къщата. Изглежда, армията на Бен беше излязла от мазето и сега се сражаваше вънка.

Женя тъкмо се накани да излезе и тя, но изведнъж нещо зашумоли. „Мишка!“ — помисли си Женя и потрепери. Ослуша се, долавяйки и най-слабите звуци. Ох, ето пак! Някой запъшка като старец и се закашля: у! ух! ух!… Женя хукна да бяга. Но колкото повече се отдалечаваше от странното място, толкова крачките й ставаха по-бавни. Този глас… той беше толкова слаб и немощен, че да се бои от него и още повече да бяга… С една дума, тя спря и пак наостри уши: дали не й се счу? Не! Някъде тука, до нея, до самата стена нещо наистина шаваше. И стенеше.

По гърба на Женя бавно запълзяха тръпки, но тя твърдо си каза: „Не бой се!“ — и вдигна поглед. В стената в една черна вдлъбнатина светеха две пламъчета. Бяха нечии очи, големи, зеленикави.

Но кой можеше да живее тук, под земята, в тъмното мазе? Беше ясно, че е необичайно същество, което после ще ти идва на гости крадешком, за да не го видят възрастните и ще стане твой тайнствен приятел. Но Женя не се сети веднага и си рече: „Може да е някоя болна котка?“.

— Ма-а-ац! — повика тихо. — Маценце, ела тук.

Очите на онзи, малкия, се стесниха, угаснаха. После от тъмното се чу пак: ух! ух! апчхи! Сякаш се оплакваше от нещо, или молеше да го погалят.

Женя пристъпи. Странно: светеха не само очите, а цялата вдлъбнатина. Стените й бяха залети с прозрачно зеленикава, сякаш морска светлина. А в малката пещера седеше… някакво зверче. Цялото се беше свило и трепереше от студ или от треска. „Морско свинче! — прошепна Женя. — Точно така!“ Беше виждала морски свинчета на птичия пазар в Куренивка. Те са малки, а козината им е бодлива като тел и прилича на изсъхнали водорасли.

Надмогвайки страха, Женя протегна ръка и заизмъква внимателно животинчето от пещеричката.

То се сви и запъшка. Сигурно беше болно.

Като се губеше в догадки, Женя забърза към изхода. Стигна до широкия прав коридор, където вече проникваше разсеяна сива светлина. „Кой си ти?“ — каза тя, вдигна по-високо пленника си и замря. Запримига — не вярваше на очите си. Дали не спи? Пред нея е истинско джудже. Ето му ръцете, пръстчетата, покрити с косъмчета, ето ги дланите — сухи и спаружени като на старче. Същинско човече! Косматичко, не по-голямо от човешка длан. Ами това какво е? Опашка! Дълга, корава, с кичурче накрая.

— Ха! — зарадва се Женя. — Ами че това е маймунка! Малко маймунче! Сигурно е избягало от зоологическата градина.

Но гномчето, щом чу думите „маймунка, маймунче“, веднага се размърда и се задърпа. Симпатичната му остра муцунка се изкриви в горчива гримаса, то засумтя, завъртя глава и взе да сочи с пръст рядката си брадичка. На Женя и през ум не можеше да й мине, че това същество умее да говори, но сега му се е случила беда — гърлото му е възпалено.

— Същинска маймунка — повтори замислено Женя.

— Ав! — завъртя се човечето и плесна с длан Женя по устните. — Ти си мамунка!

— Какво?! — Женя щеше да се задави. Не я учуди чак толкова, че зверчето говори като човек — нали в приказките и в мултипликационните филми всички животинки говорят. Учуди я, че това същество я перна изневиделица по устата.

— Ти си амунка! — подскочи пак човечето. — Не виздас ли, че съм тяволче и ме оли… хърлото.

— Какво тяволче? Какво хърло?

— Хърлото ме оли. Анхина — запелтечи човечето. После запъшка, закашля се и изрече с усилие: — Не виздас ли — настинах. Аз съм тяволче. Кво се пулис?

Имаше на какво да се пули. Малкото космато зверче, което Женя намери в мазето, изведнъж заговори: твърди, че е тяволче, а на всичко отгоре я хока.

— Я да вървим на светло — заяви категорично Женя. — Там ще видим що за дяволче си ми ти.

Тя тръгна към изхода, но над главата й затрополиха стъпки, заподскачаха по стъпалата и заедно с вятъра в мазето нахлу Вадя Кадуха. Приклекна, разпери ръце като вратар (а лицето му — свирепо) и кресна:

— А-а-а! Ето къде била! Цибулко! Вържете я!

Бандата нахлу с гръм и трясък, награбиха Женя и я помъкнаха както мравките мъкнат стебълце, а тя се дърпаше, риташе и викаше сърдито:

— Пуснете ме! Пуснете ме, ви казвам! Аз вече не играя! Чувате ли!

Момчетата знаеха, че Цибулко е малко странна, че става „ненормална“, когато бандата „разстрелва“ котки или кривокракото куче Джулка. Тогава тя почва да пищи, закрива си лицето с ръце, застава пред дулата на автоматите и крещи, та да я чуе целият двор: „Недейте! Спрете! Дайте ми го!“.

И сега тя злобно се дърпаше и риташе и без това поочуканото войнство.

— Бе, я я зарежете! — викна на момчетата си Кадуха. — Пуснете я, компаниеро! Вари я, печи я — жена!