Виктор Близнец
Женя и Синчо (15)

Портаджийка или пъзльовци

Вече четвърт час продължаваше събранието в 5-ти „а“, но все не можеха нищо да изяснят. Класът упорито мълчеше. Директорът вдигаше всекиго подред — от първия до последния чин.

— Панченко! — извика тихо още едно име, наведе глава и се взря внимателно в приятеля на Бен.

Панченко пъргаво скочи и отметна падналия на челото си рус перчем.

— Ти беше ли там? — попита директорът.

— Не! — отговори отсечено момчето. — Не бях.

— Седни.

И пак така спокойно, с присъщата си сдържаност:

— Светлана Кушч!

Стана пълничка ученичка, светлокоса, с грижливо изгладена престилчица. Изчерви си до уши и бързо-бързо заговори:

— Петро Максимович! Мен ме нямаше в Киев по време на епидемията. Мама ме заведе при баба, в село Иванково. В джоба на палтото ми са останали билетите за автобуса, ако искате ще ви ги покажа…

— Не, не, няма нужда, Светлана, седни си…

— Ами ти, Зинчук?

— Бях болен от грип — чу се бас. — Три дена лежах. Питайте мама.

— Добре. Ами ти, Виола?

— Петро Максимович, какво говорите? — Виола Зайченко изрази и с поза, и с поглед обидата си. — Как бих могла в такова лошо време… и изобщо… вие познавате родителите ми…

— Да, зная, зная. — Директорът се разходи из класа. — И тъй, значи никой от вас не е бил там, така ли? — усмихна се той горчиво. — Значи младши сержантът Рябошапка просто е наклеветил в рапорта си вашия клас? Той пише: „На местопрестъплението беше намерена черна лачена козирка от фуражка (изглежда откъсната с прилагане на груба физическа сила). На козирката с остър предмет е надраскано: «5-ти „а“ клас. Ще те убия! Фантомас».“

Светлокосият Костя Панченко, който седеше зад Женя, се размърда неспокойно на чина си.

— А ти какво мислиш, Андрий? — Директорът спря пред Бен, изгледа внимателно рошавото розовобузесто момче. — Как мислиш, чия може да бъде фуражката? Кой от 5-ти „а“ клас е взел прякора Фантомас — този тъп френски киногангстер?

Бен се изчерви, но само за миг, веднага погледна директора със спокойни ясносини очи (самата невинност) и избоботи:

— Не мога да знам!

— Ами как мислиш, кой е бил на стадиона?

— И това не мога да знам! Не съм пазач.

Един чин изскърца. На него седеше Андрон Касиянович — преданият баща-майка-дядо на Бен. От самото начало на събранието той слушаше, дълбоко възмутен, тези „Не съм аз“, „Не съм ходил“, „Не зная“, а сега вече и военното: „Не мога да знам!“.

— Седни, Бен — каза уморено директорът. — Взаимно прикриване. По-точно — всеобщ страх. Един е направил зло и го е страх да си признае. Друг знае кой е направил злото, но се бои да каже, за да не си спечели враг. Така ли е, скъпи петокласници?

Всички навъсено мълчаха. Тогава от първия чия се надигна Андрон Касиянович; отначало дълго трополи с крака, влачейки по паркета тесния за него чин, най-сетне успя да стане — висок, плосък като дъска, с дълъг проточен врат, със слабо, кокалесто лице. С хлътналите си, старчески безцветни очи, гледаше учудено учениците.

— Другари! — възкликна дрезгаво Андрон, като че ли се намираше на тържествена заря (старецът явно се вълнуваше, адамовата му ябълка подскачаше бързо-бързо). — Обяснете ми какво значи това мълчание? Какво е това ваше приятелство, ако вие чисто и просто прикривате онези, които са унищожили парка, тоест посегнали сте на обществената собственост? Аз мога да ви кажа какво значи дружба. През деветнадесета година на гара Канатово белите ни плениха и ни поведоха на разстрел. Опират ти щика в гърдите и питат: „Ти ли вдигна във въздуха вагона на атамана“, казва! А ние мълчим, защото заедно вдигнахме във въздуха бандитското гнездо. Ония викат: или ще ви направим всичките на кайма, или ще разстреляме само онзи, когото ни посочите. Ние пак мълчим, защото ако ще мрем — поне заедно да мрем. Тогава пристъпи напред нашият агитпроп Пантюша. Той много хубаво свиреше на балалайка, особено тази — „Свети месечника ясна…“. Та Пантюша пристъпи значи напред, посочи ни с пръст, усмихна се и току им рече — ама дума по дума, както сега ви го разправям: „Пуснете ги тия — им рече, — те са неграмотни селяци, те нямат нищо общо с тая работа. Аз, каза, сам вдигнах вагона във въздуха, по заповед на революционния комитет…“. Ние стоим като вцепенени, а Пантюша го повалиха на един дръвник и пред очите ни със сабята — раз, раз! Посякоха го на парчета… в локва кръв…

Дядото запримига и прокара длан по наболата четина на бузите си.

— Това значи да мълчиш! — каза той, сдържайки с мъка буцата, напряла в гърлото му. — А вие? Вие защо мълчите? За да прикриете негодниците? Аз искам да попитам момчетата, нашите бъдещи воини. Кой от вас би могъл да постъпи като Пантюша, да не се уплаши…

— Аз! — каза Бен. — Аз нямаше да се уплаша! Щом е за другарите…

— Я си сядай на мястото! — кипна неочаквано дядо Андрон, който никога досега не беше възразявал на внука си. — Знам те аз тебе! Страх те е боклука да изнесеш, дядо си навикваш — ти ли ще се пожертваш за някого? Как не!…

Женя се наведе над чина, разтреперана от срам. „Бен! — туптеше в слепоочията й кръвта. — До къде стигна, Бен! В очите го гледаш и лъжеш! Знаеш, че ви видях, всичко видях и пак се правиш на герой!… Ама не, стига, край! Стани!“ — заповяда си тя.

— Петро Максимович! — стана Женя и лицето й, допреди малко пламнало, изведнъж пребледня, а гласът й затрепери, сякаш ей сега щеше да секне. — Петро Максимович, аз зная кой изпочупи туите. С очите си видях.

Женя замълча и се обърна с лице към класа. Тя разбираше: още една дума и пътят към двора е затворен за нея: Бен вече никога няма да й се притече на помощ („Вадя, не я закачай!“), не, отсега той ще й стане най-заклетият враг. Разбираше, че губи неща, които толкова обича: игрите, тайните, криениците в мазето — но вече не можеше да се сдържи. Тридесет и пет ученика — някои враждебно, а други тревожно — бяха впили в нея очи. Точно така, недей да мълчиш — кажи истината! Високо — та всички да чуят! Бузите й отново пламнаха.

— Петро Максимович! Аз вярвах, че той сам ще си признае. Аз не исках, но той… той!… — Момичето се задави от вълнение.

— Успокой се, успокой се. Та кого, значи, си видяла там? — попита директорът, въпреки че по „почерка“ отдавна беше разбрал кой е свършил работата.

— Бен! — викна Женя и погледна момчето право в очите, а той седеше и се усмихваше, сякаш не беше чул, или не беше разбрал за кого става дума. (Допреди малко я поглеждаше виновно, умоляващо: „Знам, че си наше момче! Няма да ни продадеш, няма да кажеш“.) Но престорената усмивка бързо угасна, по лицето му мина сянка на тревога и Бен се размърда неспокойно на чина: „Предателка!“.

— Бен го направи! — добави Женя. — Той и неговата банда! Нека разкаже сам!

— Тъй, тъй, тъй… — каза директорът и думите му прокънтяха в напрегнатата тишина като удари на часовниково махало.

Дядо Андрон поглеждаше зашеметен ту към Бен, ту към Петро Максимович и си поемаше въздух като риба на сухо. „Майчице богородичко? — сви му се сърцето. — Къде ми е валидолът! Забравил съм си валидола!“

Зад гърба на Женя някой изсъска тихо:

— Портаджийка!

След малко пак:

— Ти си портаджийка…

Някой ръгна шепнещия в хълбока, момчетата от последния чин засумтяха. Едно от тях каза: „Ами хайде стани и го кажи високо, стига си шепнал!“. Тогава, макар и неохотно, вдигна ръка Костя Панченко. Директорът му кимна да говори. Панченко замърмори навъсено:

— Ама вижте какво… Тя е шпионка. Тя първо играе с нас, пък после отива в къщи, или на училище и… тъй де…

— Я ми кажи — прекъсна го директорът, — Цибулко да не е била случайно с вас на стадиона?

— Не, не беше… Тоест не — беше!… Първо я нямаше, ама после… после дойде и ние всички я навикахме, да не… — закаканиза Костя и съвсем се обърка.

Бен разбра, че този дърдорко може да издаде всички — нали по същество вече потвърди думите на Цибулко — и реши да спасява положението:

— Петро Максимович, аз всичко ще ви разкажа! — Той гледаше директора с искрени, честни очи и заговори, без ни най-малко да се смущава. — Ще ви кажа как беше — честна дума. Отиваме ние на стадиона и какво да видим: дърветата лежат изпосечени. Не, не бяха изсечени, ами… изскубнати. Изглежда, някой преди нас ги беше изсякъл, или по-точно — изкоренил. Ние не сме ги пипали, честна дума, не сме, ние само… ние само вдигнахме дръвчетата от земята и аз казах на момчетата: хайде да си поиграем и… и изобщо…

Бен почна много бодро, но скоро се обърка и също като Костя Панченко взе да повтаря: „въобще“ и „изобщо“. Изглежда, усети студената, враждебна тишина на класа, а после чу как директорът отсече: „Стига!“.

Петро Максимович седеше, закрил лицето си с ръце. Може би се вслушваше в неравните удари на болното си сърце, или му беше срамно и мъчно заради Бен: къде и от кого се беше научило това момче да лъже така?

— Бен! — изрече директорът, малко по-рязко от обикновено. — Вече имах с тебе един разговор за пушенето. Тогава аз те молих: хайде без лъжи и без лицемерие. Сега пак повтарям: нима мислиш, че аз, че Цибулко, че всички ние тук сме толкова прости, толкова наивни, та не можем да разберем, че лъжеш. Та нали на лицето ти е изписано: лъжа е… Виж какво, приятелю… — Директорът беше вече явно сърдит и ядосан. — Не са страшни момчешките лудории и глупости. Не са. Не е чак толкова страшна и отвратителната постъпка, която сте извършили. Знаеш ли кое е страшното, гълъбче? Лъжата! Да, лъжата! Тази малка, невинна лъжа, която води до голямата и разяжда като ръжда все по-дълбоко душата ти. Туите могат пак да се насадят, счупеното стъкло — да се постави. Но съвестта? Нея не можеш да си върнеш! Фалшът разяжда човешката душа и често пъти — безвъзвратно. Тогава нищо не може да спаси пропадналия. Опомни се, Бен. Опомнете се, момчета! Докато не е късно…

Дядо Андрон седеше като зашеметен и бял като тебешир. Още щом чу, че някой от 5-ти „а“ е изкоренил туите, веднага си каза, че тази работа не е минала без неговия Бен. Но не очакваше, не мислеше, че любимият му внук така ще го засрами, ще го опозори пред целия клас.

— Господи! — шепнеше си Андрон. — Нямам вече сили да се оправям с него. Аз го отгледах, аз го отхраних, сега родителите да го поемат. Те да го възпитават, те да го учат на ум и разум. Моето търпение свърши.

Когато звънецът изби, дядо Андрон се сбогува с директора. Подаде му дългата си жилава ръка и го увери разпалено, че веднага ще бие телеграма, една за Европа и една за Азия, ще викне зетя и дъщерята — веднага да се приберат и да се разправят със сина си. То на какво прилича това — едно дете, и то да расте само при живи баща и майка.

 

 

Андрон Касиянович се затътри бавно по коридора, понесъл към къщи мрачните си мисли, а директорът слезе на първия етаж, в учителската стая. Оказа се, че учителят по трудово ще отсъства — имал събрание в завода. Значи, 5-ти „а“ ще има след един урок „прозорец“ — свободен час. Петро Максимович постоя пред програмата, прегледа я внимателно (от главата му не излизаше тази история с Бен) и си каза: „Ще отида още веднъж да ги поразтърся. Тези момчета няма да се отърват така лесно от мене“.

5-ти „а“ притихна учудено, когато след един час при тях отново влезе Петро Максимович. Личеше, че се е поуспокоил, поомекнал е и сега не гледаше толкова навъсено.

— Зная, че сте уморени и че съм ви омръзнал днес — каза директорът, а около очите му се събраха добродушни бръчици, — но въпреки това нахълтах повторно при вас. Не мога да се успокоя. Искам да изясня някои неща — и за себе си, и за вас.

Петро Максимович погледна Бен и каза строго:

— Андрий, я ела тук! По-бързо де, какво се бавиш?

Но Бен дълго и шумно става, дълго си пъха ръцете в джобовете и най-сетне се заклати небрежно и с попревит гръб към дъската. Застана пред класа и наведе глава. Изгледа само изпод вежди Женя с няма закана: ей, внимавай!

— Чуй сега какво искам да разбера аз, старецът. През живота си не съм кършил дървета. Не че съм ангел, но все така се случваше, че нито едно дърво не ми се изпречваше на пътя. Та бих искал да разбера: ти как чупеше туите? Как? Изскубваше ги из корен? Или ги хващаше за стъблото и ги огъваше? Я покажи! Видях те как измъкваше дръжката на вратата. Правеше го гениално. Беше опрял крака в стената и дърпаше. Но с дърветата? Предполагам, че човек трябва страшно да се ядоса, да се навие, да се разлюти та да сграбчи изведнъж хубавото дръвче и да го изкорени. Я ни покажи как.

Бен направи гримаса, сякаш беше изпил лъжица лимонов сок.

— Говори де! Имай поне капчица мъжество да отговаряш за постъпките си.

— Ама аз!… — измърмори Бен. — Много е просто. Хващаме дървото и ей така… огъвахме го.

— За стъблото?

— Да.

— Панченко и той ли?

— И той.

— Козирката негова ли е?

— Негова е.

— И кой още?

— Родя Зинчук.

— Аха, същият Зинчук, който пред всички заяви, че е лежал три дена от грип и че можем да попитаме майка му? Същият Зинчук, нали?

Бен само въздъхна тежко и наведе по-ниско глава.

— Чудесна компания! — поклати глава Петро Максимович. — Каква солидарност! И тримата искахте да се измъкнете, да излъжете и другарите си, и мене, своя учител. Кого лъжете, момчета?… Нали още щом влязох в клас, щом видях лицата, веднага разбрах коя котка е близнала млякото. Не мене, а себе си лъгахте, момчета. Пак добре, че Бен, макар и със закъснение, но все пак си призна. Седни си, Андрий. А сега с много по-голямо удоволствие ще си поприказвам с Коля Максюшко. — Директорът топло се усмихна: — Стани, Коля. Можеш да отговаряш от мястото си.

Максюшко се надигна смутен, без да разбира защо се обръщат към него. Той изобщо все се червеше и се объркваше пред този клас, защото беше съвсем отскоро в 301-во училище, едва от пролетта, а и по начало си беше стеснителен — каквото и да го попитат — почваше да пристъпва от крак на крак и да мърмори нещо неразбираемо. Изглежда, момчето се притесняваше от външността си — беше най-високият в класа, червенокос, а носът му — като картоф, за което момичетата много го подиграваха. Затова все гледаше да не се набива в очи. Когато го вдигнаха, заставаше някак странешком към дъската и сякаш се вцепеняваше, та трябваше да му теглят думите с ченгел от устата.

— Разкажи ни, Максюшко — обърна се към него директорът, как садихте с татко ти градина в Березняки.

Момчето помълча, пристъпи от крак на крак и сви рамене: че какво има за разказване.

— Вие знаете, Максюшко не е от бъбривите. Затова ще говоря вместо него. — Директорът се изкашля добродушно, отпъди с длан усмивката си. — Та така значи. Таткото на Максюшко е известен неврохирург и тази пролет го преместили в областната болница, в Лукиянивка и му дали там апартамент. Преди те са живели в Березняки, нали знаете къде е — отвъд моста на Патон, на другия бряг на Днепър. Живеели там до самия бряг. А дебелината на пясъка там е пет метра. Нали така, Максюшко?

Момчето измърмори нещо и кимна: ами да!

— Пясъкът е чист, като пресят. На такъв не расте нищо, даже върбалак. И ето, представете си: на брега израства висока сграда, облицована с бял камък. Хубав блок, чудесни апартаменти, лошото е само, че наоколо е голо, само пясъчни дюни. Нито едно храстче. А да можехте да видите какво е там сега — същински рай: сред пясъка — овощна градина, люлякова алея, розариум, море от цветя. Вярно ли е, Максюшко?

— Вярно е — кимна момчето.

— Та аз исках да ни разкажеш как садихте дръвчетата.

Момчето свъси рижите си вежди и се изчерви.

— Е хубаво — усмихна се директорът. — Тогава аз ще ви разкажа. Бащата се прибирал вечер от работа, викал съседа си, и той лекар, взимали Микола и отивали тримата на двора да копаят дупки. Само че в ронливия пясък трябва да се копаят не обикновени дупки, ами цели кладенци, по три метра дълбоки, за да ги напълнят после с пръст. Нали така, Микола? Те носили торф, тиня и чернозем чак от ливадата, от дерето. С кошници, с кофи, с чували — кой както можел. Ти, Микола, по колко кофи тиня носеше?

— Къде? За една дупка ли?

— Да, за една дупка.

— Ами… — Микола заби очи в тавана, размърда устни. — Ами по двеста кофи, че може и по двеста и петдесет.

— Охо! — възкликна едно от момичетата.

— Не ги намалявай, не ги намалявай, Микола! Баща ти казваше — повече от триста. Ръцете ти били целите в мазоли, моето момче, като на ковач. Виж, после си влачил вече по-малко, появили се помагачи — защото скоро цялата кооперация се запалила по това озеленяване, излизали и мало, и голямо. Но отначало сте били само трима. Баща ти казвал: най-добрата агитация е да излезеш и да се заловиш за работа. Отначало никой не ви помагал, нали? Първите ябълки вие сте ги посадили, и първите люлякови храсти. Отначало сами сте ги поливали, окопавали. По колко кофи вода носеше?

— За всяко дърво?

— Да.

— Водата беше по-малко. Десетина кофи. Ама дърветата бяха много, пък и трябва често да се поливат — два-три пъти на седмица.

— Водата я носехте от Днепър, нали? За да не хабите водата за пиене… Ще ви обясня защо — обърна се директорът към класа. — Този квартал е нов. Първата година водата не стигала и за хората. Та Микола и момчетата от техния блок трябвало да носят вода за поливане от реката. Нали така, Микола?

— М-м-хъ — потвърди момчето.

— Е, кажи сега — хвана ли се вашата градина, посадена сред пясъка?

— И как още! Край блока всичко тъне в зеленина — оживи се Максюшко.

— Ти ходиш ли на гости на момчетата?

— Ходя.

— Ами онези ябълки, белфльорките, дават ли вече плод?

— Това лято много са родили. Ей такива ябълки! — Максюшко просия, като че ли държеше в ръце и показваше на целия клас огромна, налята със сок, ароматна ябълка.

— Ами тук, в Лукиянивка, ще садите ли пак нещо пред новия блок?

— А, посадихме вече. Откъм улицата. Песекиня, орехи и люляк. Татко много обича люляка.

— Сами ли ги садихте, или всички съкооператори?

— Пак като в Березняки. Отначало сами, после заедно. Хората чакат някой да почне. Пък татко не го сдържа — той винаги пръв почва…

— Коля, я ми кажи… Ти да си чупил някога фиданка?

Максюшко изпуфтя учудено: хич бива ли да му задават такъв глупав въпрос? Човек, който сади, може ли да кърши?

Ами как би постъпил с хулиган, който пред очите ти се качи на някоя ябълка и почне да чупи клони, да превива стъблото?…

Максюшко намръщи чело, навъси се — мъчеше се навярно да си представи: какъв ли ще е тоя тип, дето ще се гаври с ябълка — с това чудесно дърво, което цъфти, после налива плодовете си със слънце, шумоли от вятъра с плътните си листа и също като човек поскърцва, когато времето е лошо?

— Аз на такъв екземпляр… бих му откъснал главичката — въздъхна Максюшко, уморен от продължителния и труден за него разговор.

— Да му извиеш главата — май ще е прекалено, Коля! Но да го нашариш с пръчка по гърба, хм!… Въпреки че съм категорично против телесните наказания, мисля, че против такова наказание нямаше много-много да протестирам…

Директорът погледна Бен — вече спокойно, с лукава усмивка, затаила някаква изненада. Изведнъж произнесе с официален тон:

— А сега чуйте, другари. Аз обещах в районния отдел на милицията, че ние, тоест 5-ти „а“ клас, ще посадим идната пролет вместо унищожените дървета нова площ с туи и ще я обявим за пионерски парк. Правилно ли постъпих, другари?

Няколко гласа избоботиха неуверено:

— Правилно.

— Не виждам да сте много ентусиазирани. Повтарям още веднъж: ще ги посадим заедно — правилно ли е?

Сега целият клас викна в хор:

— Правилно!

— За бригадир на градинарите назначавам Коля Максюшко. Той е голям специалист. Негов заместник ще е Бен. Чуваш ли, Андрий? — Директорът кимна на Бен. — Ти садил ли си някога дърво?

— Н-н-не… — измърмори едва чуто Бен.

— Е хубаво, ще опиташ. Ще изпиташ и тази радост. Радостта на човек, свършил със собствените си ръце нещо полезно. И понеже си бил най-големият герой при унищожаването на туите, ще ти дам най-хубавата работа — да копаеш дупките. Ясно ли е? Да, още нещо. Кажи на родителите си (мисля, че те скоро ще се върнат в Киев), кажи им, че посадъчният материал ще бъде купен за тяхна сметка. Това прави, ни повече ни по-малко, точно тридесет рубли. Тези пари трябва да се внесат в касата на „Паркове и украса“. И то незабавно. Това е. Свободни сте.

Краката изтрополиха по паркета и учениците изхвърчаха като изстреляни от чиновете. Викове, шум, тичане. Зад гърба на Бен ехидно гласче (Виолиното):

— Е-е-е, Бенчо. Налудя ли се, миличък! Нашироко си погуля! Цели тридесет рублички! Като си дойде татенцето — хубаво ще ти отупа джинсите!