Виктор Близнец
Женя и Синчо (5)

Васил Киндратович на трибуната на ООН

Киев притихна. Минаваше един часът през нощта. Майката и Женя вече спяха, когато по стълбата закънтяха тежки и бавни стъпки — сякаш някой бръскаше с метла. Прибираше се тридесет и пет годишният глава на семейството, Васил Киндратович Цибулко. Слаб, навъсен, с провиснали на носа очила, той се клатушкаше яко. С едната ръка се държеше за перилата, с другата притискаше към гърдите си сандъчето с бояджийските четки. На първата площадка Цибулко спря, пое си дъх и каза: „Дами и господа! Вие потопихте двадесет и шест контейнера на дъното на Атлантическия океан! — Той бутна с пръст стената. — Давате ли си сметка какво значи това? Заплаха за целия световен океан!“. Цибулко се олюля, погледна строго котешката муцуна, надраскана от някого върху червеникавата стена. Закани се на котката и се заклати към втория етаж, към дома си. Дълго не можа да улучи ключалката и подхвана отново: „Джентълмени, знаете ли какво съдържат тези контейнери? Да, страшна отрова. Това ви го казвам аз, Васил Киндратович!… Опомнете се!…“.

За да разберем към кого беше адресирана речта на Цибулко, трябва да се върнем малко назад.

Васил Киндратович беше „майстор по поднебесните работи“. По цял ден се катереше по скелите: под куполите на катедралния храм, по покриви и кули, с една дума там, където духат студени ветрове и над главата ти се носят облаци. Там горе, в небесата, той беше най-големия майстор бояджия в Киев. Така поне твърдеше: „От мене по-голям майстор бояджия няма да намерите!“. Беше много горд, че е боядисвал стените на университета, белосвал е с вар и синка камбанариите на катедралата Света София, правил е украсата върху фасадата на Двореца на пионерите. Беше не само бояджия, но и скулптор, художник, реставратор.

С една дума там, на скелите, Цибулко имаше златни ръце. Но слезеше ли на земята, тези ръце се протягаха понякога… към чашката.

Длъжен съм да заявя категорично: Васил Киндратович пиеше рядко. И то само по принцип, когато прочиташе във вестниците някое страшно съобщение: за атомни експлозии, за отравяне на водата, атмосферата или за нещо подобно. На връщане от работа Цибулко надничаше с тревожно сърце във витрините с окачени вестници и прочетеше ли тревожна новина, удряше каскет в коляното и заявяваше: „Така си и знаех! Предупреждавах ги!“. Възмутен докрай, тръгваше с решителна стъпка към кръчмичката да си намери на някоя масичка събеседник (съмишленик или противник) и да му докаже, че империалистите трябва незабавно да се усмирят, иначе ще докарат планетата до пълна катастрофа.

Така беше и сега. На първа страница на „Известия“ беше прочел съобщението — „Смъртоносният товар“, в което се казваше, че Вашингтон е потопил във водите на Атлантика 3000 тона отровен газ. Това така го потресе, че си поръча тройна доза и за малко не напердаши старчето, с което се разприказва, защото то заяви, че газът е като сапунени мехури, океанската вода ще го разнесе и няма да остане и следа.

С мъка укротиха разгневения Цибулко и го накараха да напусне кръчмата.

После бояджията Цибулко се разхожда до късно през нощта из киевските улици и булеварди, призовавайки гражданите да бъдат бдителни. Качваше се по бордюрите, по пейките и гранитните парапети и държеше речи:

— Граждани, хора, другари! Океанските вълни носят ужасна отрова! Тя приближава! Бреговете на Европа са вече черни!…

Издигаше себе си все по-високо и по-високо — на областни, на всесъюзни трибуни. Малко по-късно държеше речите си вече в Ленинград, в Париж, по европейски конгреси. Гласът му ставаше все по-мощен, придобиваше ораторска сила и интонации. След като беше говорил и от трибуната на ООН, той се беше довлякъл до блока на улица Стадионна, беше напипал вратата на апартамента си и беше отключил с непослушни ръце. Вмъкна се в антрето и заяви:

— Океанът е отровен, по плажовете на Флорида умират хиляди китове.

Но по миризмата на изпрано бельо веднага разбра, че си е вече в къщи. В миг се преобрази: млъкна, сякаш беше вече изтрезнял, и запристъпва на пръсти. Промъкна се тихо като балерина в стаята.

Заспа с предчувствието, че утре ще му трият сол на главата.

Присъниха му се експлозии, земетръси, планински срутвания. Вълните на океана подмятаха Цибулко нагоре и го пускаха с главата надолу, не му достигаше въздух и някой упорито го гъделичкаше по носа. Цибулко кихна и се събуди. От тъмното му се счу фъфлещ глас: „Как само хърка — стъклата треперят!… Я се обърни на хълбок и млъквай!“. Нечии пръстчета пак го хванаха за носа и взеха да напъхват внимателно в ноздрата му кибритена клечка или пръчица. „Ап-чхи! — кихна уплашено Цибулко. — Какъв дявол ме е полазил?“ В тъмното нещо се размърда на гърдите му и пак прошепна: „Хъркас!… Ама ти сега се ми спрес!…“. Усети под носа си допира на космата ръка и му замириса на гъби и плесен — на нещо животинско, а не човешко.

Цибулко изстина: каква е тая дяволия?!

Понечи да размърда ръка — не може; ръката му е изтръпнала, станала е като умряла риба. Пръстите са се слепнали като на мъртвец. Лежеше неподвижен и не дишаше, после раздвижи криво-ляво пръсти, протегна ги предпазливо в тъмното и дръпна шнурчето. Лампата светна. О, боже! Точно на гърдите, под носа му седеше някакво дяволче. Беше присвило очи и се закриваше с мънички длани от светлината. Беше червеникаво, дребничко, с космати ръчички.

Макар да осъзнаваше, че днес беше попрехвърлил мярката и може всичко да му се привиди, Цибулко ритна все пак с коляно и викна:

— Къш! Махай се оттука! Къш, дяволе!

Напрегна се, подхвърли с лакти и колене чаршафа, отметна го.

Зверчето тупна на пода, отърколи се, но веднага скочи и затрополи с копитца по паркета. След него се влачеше тънка дълга опашчица с кичурче накрая.

— Галя, дяволи! Къщата е пълна с дяволи! — заразтърсва жена си Цибулко.

Викът му стресна и Женя.

Събуди се разтревожена, запримига, за да отпъди съня. Наоколо беше тихо и тъмно, само вън, на улицата светеше фенер, сякаш обкръжен от жълт пух. Нощ, тишина. А до нея, зад стената, се чува шум, тропот и гласът на баща й:

— Стой! Дръж го, дръж го!

Нещо издрънча (сигурно чаша), счупи се със звън, и събуди ехо в нощната тишина.

Женя най-сетне проумя, че шумът не идва от съседите, от Жупленкови, които все се карат, ами от тях, от предната стая. Чуваше се как там баща й гони някого и крещи:

— А-а! Ей сега ще те спипам! Стой, къде бягаш!

Момичето отметна одеялото и се свлече от леглото, напипа веднага с крака вехтите чехли. Застина и се озърна плахо: да отиде ли при родителите си? Какво става там?

В предната стая бяха запалили лампата, изпод вратата проникваше тясна белезникава ивица. Подът се тресеше от тропот, гръм и трясък — както в клас, когато играят на жмичка. Ето, падна стол, а баща й вика. Изглежда, беше скочил от канапето и се беше хлъзнал на паркета, защото изохка и сърдито изруга.

Ох! Сега се събуди и майка й. Занарежда сънено и ядосано:

— Господи, Василе, какво правиш? Какво си се разбеснял посред нощ? Ще събудиш хората!

— Галя! — пуфтеше баща й. — Галя, тук има дяволи! Виж — един подскача ей там, край стената!

— Пак си направил главата! Знаех си аз! Вече и дяволи ти се привиждат. Нали ти казах докъде ще те докара чашката!

— Ама не, Галя, погледни! Шмугна се под нощното шкафче, не — под телевизора. Скри се. Ами очите му!… Зелени, облещени, чак ме дострашава!

Цибулко ту се хилеше, ту скачаше уплашен, и гласът му беше дрезгав и писклив от възбуда.

— Вася! — вече сериозно се уплаши майката. — Да нямаш треска? Легни, помъчи се да заспиш, успокой се…

Но баща й настоя възмутено:

— Ох, Галя, стани, като ти казвам! Моля те, стани. Ето го — ей там, в ъгъла. Погледни! Много те моля!

Леглото изскърца. Навярно майка й беше станала.

Женя стоеше по нощница зад вратата и усещаше бодежи под ребрата — от студ, или може би от нерви. Дръпна лекичко с пръст вратата към себе си и когато ивицата светлина преряза тавана, надникна с едно око през пролуката.

Родителите й са коленичили и сякаш правят метани — надничат под нощното шкафче.

— Я гледай! — замря в нисък поклон майка й. — Вече и на мен взе да ми се привижда! Май наистина има нещо! Дали не е плъх? Вася, подай ми лопатата, ще се опитам да го измъкна.

Но изведнъж пред родителите застана съненото момиче. Премрежило очи от светлината, по бяла нощница, с подпухнали клепачи, с меки, кръгли, порозовели от топлината ушенца. Сънена, доверчива пеперудка.

— Мамо… Недей с лопатата. Там няма нищо. Ще ти обясня…