Виктор Близнец
Женя и Синчо (2)

В кабинета на директора
Рапорт на младшия сержант от милицията Е. М. Рябошапка

— А-а, Цибулко! Влез, влез! Ела да ми обясниш каква е била, по дяволите, тази космата ръчичка. Отде се взе? Няма ли да ми кажеш? Момент само да приключа с телефоните…

Петро Максимович — така се казваше директорът — седеше на бюрото, а пред него черната и светлосинята пластмаса на три телефона. И трите отчаяно звъняха. Директорът притискаше с рамо едната слушалка към ухото си, втората държеше с ръка до другото ухо, а третата беше сложил пред себе си на бюрото. Седеше, наведен на едната страна, оплетен от телефонни шнурове и викаше в трите слушалки едновременно: „Ало!… Да, слушам… Да, да!… Разбира се!… Непременно!…“.

Женя разбра, че директорът няма да се отърве скоро от разговорите и за да не губи време, заразглежда етажерките. В кабинета на Петро Максимович имаше какво да се види. Всяко лято директорът водеше горните класове на археологически разкопки и донасяше от Южна Украйна по нещо ново: глинени съдове, каменни брадви и ножове, овъглено жито. Като разгледа внимателно остъклените шкафове край стените, Женя видя между стрелите, гребените, копията и един… човешки череп. Страшен, с дълбоки кухини вместо очи. Приближи се и прочете: „Череп на кимериец. VII век пр.н.е.“.

Женя впи поглед в празната изтляла кутия, от която се сипеше сив прах. Усети, че й призлява. Не можеше да повярва, че ето на̀, един ден и твоята глава с палавия къдрав перчем и щръкналите уши (те са като крила на пеперуда и шават не по-лошо от ушите на Бен) — че всичко това ще се превърне един ден в гол череп, в експонат, в тлен…

Но колкото по-дълго гледаше черепа, толкова по-малко се плашеше от него, а после взе даже някак да й харесва. Дощя й се да го поиздокара: да му върже кърпа, да му залепи изкуствена коса, да му изрисува с ярко червило устните. Ох, не… По-добре да стане мъничка-мъничка, да се свре в черепа като в гробница и да се спотаи. (Нади директорът ей сега ще я разпитва за ръчичката.) Ще се спотаи в гробницата, а Петро Максимович ще се озърне и ще каже: „О! Къде изчезна това момиче? Ей сега беше тука… Цибулко!“ — ще викне директорът и в чакалнята.

Тогава Цибулко ще се обади (със задгробен глас) от скривалището си: „Тук съм, другарю директор!“.

Женя се усмихна широко. На бузите й цъфнаха две симпатични розови трапчинки.

— Какво смешно открихте там, миличка? — чу изведнъж зад себе си пресипналия глас на директора.

Обърна се, веднага се наежи, наведе рязко подстриганата си глава. Застана пред бюрото и сега наистина ужасно приличаше на момче — палаво, упорито. Слабо, със сърдито щръкнали уши, с тънка изпружена шия, обрасла с копринен детски мъх.

Директорът размърда сухи устни, пое си тежко дъх и млъкна. На Женя и през ум не й минаваше, че той си мисли с тъга: „Е хайде, иди я разбери. Наежила се, затворила се е в себе си — върви че разбери какъв човек стои пред тебе, опитай се да проникнеш в тайния му свят, да доловиш поне нещичко от вътрешния му живот“.

— Цибулко, ела по-наблизо! — каза Петро Максимович. — Можеш ли да ми обясниш какво значи всичко това. Докладна записка на Изолда Маркивна Киши — това едно. И второ — рапорт от милицията. Пресен-пресен. Днес ми го донесоха. Виж!

Директорът извади от чекмеджето лист гланцова хартия, на който с уверен калиграфски почерк беше написано: „Рапорт на младшия сержант от милицията Евген Метиславович Рябошапка“.

Женя хвърли изпод вежди бърз и тревожен поглед, впери го в листа, а пред очите й изникна опасаният с ремъци, висок и як розовобузест милиционер, с когото се беше спречкала вчера. „Край! Загубена съм! Ужас!“ — затуптя в мозъка й, заблъска се като в стена сивичка и страхлива мисъл. Женя усети как цялата изтръпва от жалък страх. Такава чувство изпитваше само в самолета АН-2, който я отнасяше при баба Паша на село — когато самолетът изведнъж рязко се устремяваше надолу и потъваше във „въздушните ями“. Тогава усещаше в гърдите си студ, като от ментови бонбони, а отгоре сякаш я притискаше камък, както й тежеше сега чантата на раменете, сякаш в нея имаше не книги, а тухли.

Докато Женя излизаше от рязкото пике, директорът зачете монотонно — като нещо скучно и безинтересно:

Рапорт

на младшия сержант

от милицията

Евген Мстиславович Рябошапка

Довеждам до знанието на директора на 301-во Киевско средно училище следното:

Вчера, в 16 часа и 23 минути по московско време на ъгъла на улиците „Артьом“ и „Глибочица“ от мене беше заловен непълнолетен нарушител на обществения ред, който заяви, че е ученик от 5 „а“ клас на вашето училище.

Същина на случая: споменатият гражданин тичаше към трамвайната спирка до кино „Комунар“. Тъкмо в този момент трамвай №9 потегли и гражданинът, изглежда много ядосан, удари със спортната си чанта по един телеграфен стълб и възкликна: „Е-ей, край! Закъснявам!“. После, без много да му мисли, метна чантата си през рамо и скочи на стърчишката на трамвая, за да пътува гратис. Изсвирих два пъти късо и веднъж дълго, но споменатият гражданин продължи да виси на тъй наречената „стърчишка“. Тогава изсвирих три пъти продължително и трамваят спря. Изтичах при нарушителя на реда и заявих: „Гражданино! Как не ви е срам? Тц-тц-тц! Слезте!“. Но представете си моето учудване, когато споменатият гражданин се оказа не момче (въпреки че беше оперено и носеше джинси, а косата му беше късо подстригана), а се оказа момиче, което се потвърждаваше от симпатичността на лицето и двете трапчинки по мургавите бузи. Втори път не се сдържах и казах: „Тц-тц-тц! Как не ви е срам!“. Момичето се беше вкопчило в трамвая и не искаше да слезе. Приближих се и понечих насила да го сваля. В това време (моля ръководството на училището да обърне внимание на гореизложения факт) от спортната чанта се подаде малка космата ръчичка, свали от главата ми фуражката и я захвърли хулигански на асфалта. Наведох се да хвана фуражката, преди да я сгази лека кола, но в това време вратите на трамвая се отвориха и гражданката Цибулко (името ми съобщиха свидетели) веднага скочи в задния вагон. Прекъснах издирването на фуражката, която се отърколи в неизвестна посока и продължих да изпълнявам, но вече без фуражка, служебния си дълг: спуснах се да настигна Цибулко. Но вратата се затвори под носа ми, трамваят тръгна и изчезна бързо зад завоя — не успях даже да изсвиря подире му. Но още по-голяма неприятност ме очакваше в следващия момент. Зад трамвая се движеше огромен камион КРАЗ, натоварен с панели и бетонобъркачка. Със задното си колело този гигант прегази фуражката ми и я превърна в омлет натюр.

Моля дирекцията на училището да разгледа случая по същество и да накаже нарушителя, а също така да наложи на гражданката Цибулко глоба в размер на 13 рубли и 43 копейки, представляваща стойността на униформената фуражка, станала по вина на споменатата гражданка напълно непригодна.

Младши сержант от милицията

Евген Мстиславович Рябошапка

— Е, какво ще кажете? — попита директорът и посочи с поглед рапорта; той помълча, издуха прахта от черепа на кимериеца и се обърна като че ли вече към нашия далечен прародител чергарин: — Каква е тази дяволска ръчичка? Всички сякаш са се наговорили: ръчичка та ръчичка! И то космата!

Директорът погледна уморено момичето, побарабани с пръсти по бюрото. Това означаваше: е, хайде де, чакам отговор!

Но Женя — именно защото я бяха извикали в кабинета и настояваха за отговор — веднага се запъна, скри се като костенурка в черупката си и запремига криво към плешивата глава на директора. От директора поне можеше да не се страхува. Нито ще се кара, нито ще й чете морал. Не е такъв човек.

Според Женя, Петро Максимович е особен човек. Сякаш не от този, не от сегашния свят, ами от някогашните времена, за които разказваше на уроците по история. Носеше широк старомоден панталон и широко сако, тъмни вратовръзки и изобщо правеше впечатление на суров, мълчалив човек.

Щом избиеше звънецът, веднага влизаше в час, оставяше дневника на високата катедра и се отпускаше тежко на стола. Седеше, притворил очи, като че си припомняше нещо. От първия чин Женя добре виждаше лекия копринен пух на главата му, през който прозираше лъскаво жълта като холандско сирене сипаничава плешивина.

Известно време директорът мълча.

А погледът на Женя проникваше като с рентгенови лъчи през плешивината: в главата на директора още не бяха се улегнали грижите около проклетата ръководна работа. Ехтяха звънци, провеждаха се съвещания, семинари, заседания, съставяха се планове и графици, утвърждаваха се предложения, изслушваха се кавги и разправии. Над всичко това витаеше тютюнев дим, клокочеше тежко сподавено боботене като пред изригване на вулкан; в боботенето се преплитаха човешки гласове, телефонни и коридорни звънци, скърцането на трамвая откъм улицата и неравномерното прекъслечно туптене на болното директорско сърце.

С една дума Петро Максимович пренасяше в клас цялата си канцелария и няколко минути не беше в състояние да се откъсне от безкрайните си ежедневни задължения. Седеше и тежко си поемаше дъх. Очите му се скриваха зад подпухналите и възпалени клепачи.

Пети „а“ притихваше. Женя гледаше уплашено подивялото и някак помъртвяло лице на директора.

Без да отваря очи, Петро Максимович питаше:

— Всички ли са в клас?

Дежурният скачаше, отговаряше отсечено:

— Всички!

Тогава директорът почваше урока.

Говореше тихо и непрекъснато кашляше, защото гърлото му пресъхваше. Над класа се лееше неговият спокоен, малко дрезгав глас, замисленият му разказ: за Ехнатон — могъщия владетел на Египет, за Нефертити — съпругата на фараона и първа хубавица на Изтока.

— Сега са много модерни медальоните с изображение на златната й главица — добавяше директорът. — Даже момичета от вашия клас (директорът хвърляше бърз поглед към редиците и лекичко се усмихваше) носят такива медальони, а когато попитах една ваша почитателка на модите (директорът погледна към задния чин, където гордо седеше Виола Зайченко и разтърсваше тупираната си индианска грива), когато й посочих медальона и я попитах коя е Нефертити, вашата съученичка ме зашемети с епохалното си откритие. Тя каза, че Нефертити била полска естрадна певица.

През класа мина лек шум — всички зяпнаха, всички едновременно си поеха дъх.

А директорът продължи урока.

Може би тъкмо за да могат да чуят тихия му (и винаги малко тъжен) разказ, класът притихваше, слушаше внимателно, а когато Бен или друго момче се размърдваше на чина, Петро Максимович млъкваше и поглеждаше с болка ученика. Върху сухото прежълтяло лице на директора се изписваха отколешна мъка и тъга. Даже Бен не издържаше този поглед и мируваше.

Директорът извикваше някой ученик да го изпита, а после седеше, навел глава встрани и болезнено се мръщеше — може би се обаждаше спечелената през войната язва, или за него беше мъчение да слуша как ученикът безбожно бърка Ахил с Есхил и Първата Пуническа война с Троянската.

Изслушал докрай „гениалния незнайко“, директорът питаше:

— Е, колко да ти пиша, миличък? Три или четири?

В такива случаи рядко някой се решаваше да моли за повече. Само Бен изтърси веднъж, без да се замисля:

— Пишете ми петица!

— Добре — съгласи се директорът.

Той огледа любопитно това весело, охранено, пращящо от сила и здраве момче, което стоеше сега малко предизвикателно пред класа и полюляваше коляно.

— Добре — повтори директорът. — Ще ти пиша пет. Но при едно условие: кажи ми наизуст някой откъс из Хезиод, от поемата „Труд и дни“, в която се говори за петте века: златния, сребърния и тъй нататък…

— Какво, какво? — изпъна шия Бен, а на лицето му се изписа безкрайно учудване.

— За петте века. Нали ви я бях посочил като допълнителна литература — и Петро Максимович издекламира:

Най-напред безсмъртните богове, които обитават Олимп,

Даруваха златен век на смъртните, притежаващи слово,

И хората живееха безгрижно, със светли души,

като същински богове…

Бен премрежи своите светлосини и толкова красиви очи — като на герой от каубойски филм. Премрежи очи, постоя дълбоко замислен, като че наистина си припомняше по-нататъшните редове из Хезиод.

— Не — произнесе с достойнство Бен. — Няма да мога. Забравил съм го.

— Ех, случва се — каза с иронична усмивка директорът. — Случва се. Тогава един по-лесен въпрос: какво знаеш за Хезиод?

— За Хезиод ли? — Бен пак присви дълбокомислено поглед. От усилието пухкавите му бузи пламнаха като на момиче. — За Хезиод… Хезиод… А-а-а! Ами онзи, нали? Дето го играе Смоктуновски. Да, да, спомних си — те се дуелираха с шпаги. И тоя беше някакъв джебчия!

Бен разтвори широко неимоверно сините си очи и въздъхна с чувството на човек, преминал благополучно между Сцила и Харибда.

— Виж какво, миличък — каза директорът. — Откакто Нефертити стана полска певица, ти направи второто епохално откритие… Професор Введенски (имаше такъв известен историк) ми писа навремето единица за този откъс из Хезиод, въпреки че го знаех наизуст — само защото сбърках нещо в последните два стиха. Как да ти пиша петица, момчето ми, след като ти в свещената си простота бъркаш гениалния поет с някакъв побойник или джебчия. Седни си, миличък. За такъв отговор ти пиша три плюс. Плюса ти го слагам за храбростта.

През класа пак премина лек шум. Но това хич не смути Бен. Все пак плюсът е някакво отличие, а славолюбивото сърце на Бен не беше никак равнодушно към отличия, награди и значки.

Бен направи жест, сякаш си окачи на гърдите новополучения плюс и си седна.

А директорът помоли учениците да разгърнат картата на Атика и отново се обърна към класа със спокойния си, малко дрезгав глас. Той често спираше, бършеше с кърпа плешивината си и тогава Женя виждаше как в пълната с грижи глава на директора настойчиво звънят телефони.

Женя обичаше Петро Максимович, обичаше неговите часове, с удоволствие тичаше до кабинета да вземе картите и нетърпеливо вдигаше ръка да я изпита. Но сега… Кой знае защо, сега се намръщи и заби поглед в пода. Така правеше винаги. Даже ако се чувстваше виновна и дълбоко в душата си се разкайваше, тя не можеше да изцеди даже сълза на покаяние, а само се мръщеше и мълчеше.

— Цибулко — обърна се към нея директорът. — Кажете ми, ходите ли на плуване?

— Ходя.

— Всеки ден?

— Всеки ден.

Момичето отговаряше, без да вдига глава. Ръцете й бяха заети с чантата. (Защото вътре, уморено от неподвижното седене, вече шумолеше между тетрадките онова, косматото дяволче.)

„Така значи. — Директорът забарабани с пръсти по бюрото. — На тези петокласници, кой знае защо, им се струва, че учителят е едва ли не техен враг. Не могат да разберат, милите, че такъв враг като мене сън не го хваща без приспивателно, защото не го оставят на мира тези палави Беновци, Цибулки и стотиците като тях. Толкова са различни тези деца — искрени и хитри, добри и лоши, а ти мислиш за всяко едно: ох, дете, как да вложа в главата ти разум, а в гърдите ти — сърце?“

— Да плуваш всеки ден — това е наистина чудесно — продължи директорът. — Господи, какво ли не бих дал да можех поне веднъж в седмицата да ходя не да плувам, ами просто да се разхождам по брега на Днепър, да дишам чист въздух. Да, но!… — и директорът разпери безпомощно ръце — искаше да каже, че такъв разкош не е за тях, педагозите, и в оплешивялата му глава пак се понесоха като вихър звънци, съвещания, графици, конференции…

— От вашия клас само ти ли ходиш да плуваш, или има и други?

— Само аз.

— Но защо? Никой ли не иска? Ти опита ли се да проагитираш някого?

— Не ис… не знам.

— Не знаеш. — Петро Максимович направи пауза. — Ти имаш ли си приятели в училище? Или в махалата, в басейна? Имаш ли си приятел?

Женя понадигна чантата, пристъпи от крак на крак. От продължителното напрегнато стоене й беше изтръпнал гърбът. Помисли си: „Хм… Дали имам приятел? Че такова нещо казва ли се? Особено пък на възрастен?“.

Приятел…

Женя погледна през прозореца и лицето й просветна, големите й светлокафяви очи се оживиха и в тях припламнаха златисти искри. Очите й бяха сериозни като на възрастен и малко тъжни. Женя си спомни за своя Мотя, когото обичаше, с когото дружеше, но се срамуваше пред хората от приятелството си с него. Защото Мотя беше два пъти по-малък от нея. Това дребничко хилаво момченце, клепоухо като нея и прилично на зайче, стърчеше всеки ден самотно в двора, до топлоцентралата и гледаше към прозорците на Жениния апартамент. Стоеше често с овързана глава (щом настинеше, и ушите му почваха да текат) и търпеливо с часове я чакаше.

Когато Женя излизаше на двора, Мотя просто замираше от радост, долиташе при нея и неспирно бъбреше — припряно и смешно. Толкова сериозно и загрижено й разказваше за котетата, за някаква строшена лека кола, за едни лоши момиченца — за всичко на света. А колко беше щастлив, когато Женя му подаряваше медни копчета, стъкълца и лъскави хартийки, от бонбони.

Женя дружеше и с професор Хай-Бичковски от третия етаж, с кондукторите в трамвая, с едноръкия инвалид, дето продава семки на пазара, със стария пощаджия, който разнася и през зимата пощата без ръкавици и твърди, че не му е студено, с продавачката на мляко, с бръснаря Мусий Давидович, който й прави спортни фризури, без да чака ред…

Та могат ли да се изредят всички, с които е дружила и дружи Женя Цибулко? Но как да го разкаже на директора? (Особено пък за тайния си приятел, за дяволчето?)

— Не — отговори хладно Женя. — С никого не дружа. Трябва да уча…

— Лошо — каза директорът. Изглежда разговорът го беше поуморил, защото все по-често притискаше ръка към болното си сърце и се мръщеше. — Лошо — повтори той. — На твоите години човек непременно трябва да има приятели. Сред хората, сред дърветата и дори сред паяците. Въпреки че аз, право да си кажа, не вярвам в твоята самотност. Не вярвам. Струва ми се, че ти чисто и просто не искаш да говориш откровено. Но това си е вече твоя работа…

Директорът хвърли дълъг, уморен поглед към прозореца, към пердетата, пожълтели от слънцето и покрити с въглищен прах. Откъм улицата се носеше равномерното потракване на мотор — ремонтираха пътя пред училището. Долиташе и скърцането на трамвая на завоя, шумът на големия град.

— Споменах ти за паяците. Ами ти имаш ли си вкъщи котенце или куче, или морско свинче? Не си ли гледаш някое животинче? — продължаваше да разпитва със същия спокоен тон директорът.

Женя направи гримаса като да я бяха настъпили по крака. Погледна с болка директора: защо питате? Каква котка, какво морско свинче? Някои хора може и да си имат. Щастливите хора!

— Петро Максимович — каза тя и едва не заплака. — Аз нищо си нямам, нищичко. Толкова ги молих! Като ходихме в Куренивка, на птичия пазар. Там един чичко продаваше кученце — рошавичко едно, беличко с черно петънце на носа. Помолих мама: хайде, да го вземем, всички си имат, хайде! А мама: „Не, та не… — Защо да мъчим животното? Кой ще го гледа туй кученце? Нас по цял ден ни няма, ами през лятото, като идем при баба ти на село — тогава? Да седи да скимти в апартамента?…“.

Петро Максимович я изслуша внимателно, присви очи и погледна хитро Женя.

— А-а… Значи си ги молила да ти купят куче?

— Кученце!

— Ами онова… с косматата лапичка? Да не би да е тъкмо това, което си искала?

„Ами да!“ — за малко да се изпусне Женя. Но веднага се усети и прехапа език. Замръзна, ужасно объркана, пред бюрото: как можа Петро Максимович за всичко да се досети? И как хитро я подхвана!

— Да не е било кукла, играчка, или някое животинче — какво е туй с косматата ръчичка, дето си го носила в клас?

— Петро Максимович, нямаше никаква ръчичка! Никаква! Честна дума.

Женя погледна с няма молба директора и в очите й даже проблеснаха сълзи.

— Добре, добре! — каза забързано директорът (и пак се намръщи от болка). Изглежда беше разбрал, че няма да научи от момичето нищо повече. Затова викна към приемната: — Поканете Изолда Маркивна!

„Само Изолда й липсваше!“ Женя извърна глава към ъгъла, където беше черепът. И си каза: „Мълчи! Скрий се в гробницата и мълчи!“. Тя даже не видя как учителката по рисуване влезе в кабинета. Само чу зад гърба си забързаното потропване на токчетата й, после едно кратко „Да, кажете!“ и откъм вратата лъхна на парфюм.

— Изолда Маркивна — каза тихо директорът. — Много ви моля, наминете днес у Цибулко. Разберете как живее това момиче, какви са родителите й, с кого дружи това дете.

— Добре — отговори кратко Изолда Маркивна и си оправи фризурата — косата й беше боядисана в неземен лилав цвят.

Когато Женя излезе от кабинета, Петро Максимович меко и сякаш с извинение спря Изолда:

— Прощавайте, исках да ви попитам за тази краставица… Разбирам, имате си програма. И все пак… хм, обемно изобразяване на краставица… не е ли твърде сложно. Не е ли по-добре да заведете учениците в парка — сега е есен, там е хубаво, и нека децата да си рисуват цветя, дървета, каквото им допадне?

— Петро Максимович. — Изолда Маркивна веднага взе висока нота. — Ако им позволи човек, ако ги пусне на самотек, нали знаете…

— Зная, зная! — замаха с ръка Петро Максимович, само и само да не почне сега някоя безкрайна дискусия на педагогическа тема — от тях и без туй всеки ден го боли глава. — Та ще ви моля, значи, да наминете при Цибулко.

И той вдигна слушалката, за да покаже, че разговорът е приключен.

Само едно премълча директорът. За онова, което му се привидя. Когато Цибулко излизаше от кабинета, директорът изведнъж зърна как от чантата й за миг се подаде — какво мислите? — същата рижа космата ръчичка и му махна, като че му каза: „Довиждане, Петро Максимович!…“.