Виктор Близнец
Женя и Синчо (17)

Празникът на лунната нощ

По всичко личеше, че наближава Нова година. Въпреки че до празника оставаха още две седмици, по балконите вече се зеленееха елхички, а целият град миришеше на бонбони и на „Киевски“ торти. Навсякъде цареше съвсем особено, предпразнично настроение — делово, малко трескаво, и всичко живо усилено пазаруваше. Хората се суетяха, бързаха, обикаляха магазините и пазарите, запасяваха се с продукти, напитки, с играчки за елхите, а любителите на опашки се редяха от сутрин до вечер за дефицитни стоки. Мъкнеха към къщи пълни чанти, от които стърчаха пакети. При среща познатите си честитяха наближаващия празник.

Професор Хай-Бичковски също се готвеше за Нова година. Той се зарадва на студа и на първия сняг, застлал земята с пухкава гладка покривка. Докато не бяха изчистили снега и не го бяха откарали извън града, професорът бързаше да го използва колкото може по-пълноценно. Всяка вечер пред прозорците на целия блок, само по едни гащета, той разтриваше със сняг гърдите си, гърба, лицето и пръхтеше от удоволствие. Якото му набито тяло пламваше, зачервеното му лице сияеше от радост. Професорът правеше няколко упражнения, после се разтриваше с колосан ленен пешкир и почваше да тича на място. Вдигаше рязко колене и така силно тъпчеше с крака, че наоколо му се вдигаше облак сняг. После Хай-Бичковски преминавате към целенасочено тичане — бягаше в лек тръст до стадиона и обратно. В двора спираше, за секунда хвърляше на гърба си няколко шепи сняг или разтриваше зачервеното си лице и продължаваше нататък. По прозорците се появяваха залепени до стъклата носове и устни — децата и майчиците им наблюдаваха с любопитство и учудване този странен професор. Жените се смееха, викаха мъжете си: „Кузя, Кузя, ела да видиш като прави нашият професор!“. Хората се присмиваха на чудачествата на Хай-Бичковски, но професорът сякаш изобщо не ги забелязваше и тичаше, обвит в бяла пара. После се поливаше с вода, подскачаше юнашки и поглеждаше с лека насмешка прозорците и долепените за стъклата носове: така трябва! — казваше погледът му.

И тъй, къщата живееше с предновогодишните си грижи. Семейство Цибулко щеше да има двоен празник — тъкмо на тридесети декември (има си хора с късмет!) тяхната майка празнува рождения си ден. В къщи всички се правеха, че изобщо са забравили това — всеки си има грижи, всеки тича и някак му е изхвърчало от ума. Галина Степанивна преписваше най-спокойно нещо бързо за радиото (но скришом вече беше опекла любимите сладки с орехи). Женя и баща й също не се издаваха, но вече си пошепнаха нещо в кухнята и се бяха разбрали: всеки ще приготви за мама своя изненада. Женя не се съмняваше, че баща й ще измисли нещо оригинално и съвсем неочаквано. Веднъж донесе направена от пластилин малка лодка, а в нея фигурките на майката, на бащата и на Женя — много сполучливи и много смешни, друг път беше изрязал от дърво странни животинки, трети път издаде домашен стенвестник. Толкова се смяха! Но какво да измисли тя? Да купи от пазара цветя? Това не е изненада. Да изплете ръкавици, както прави Виола Зайченко? Но Женя не умее и едва ли ще се научи, не й допадат такива занимания. Тогава какво?

Потънала в такива мисли, Женя лежеше увита като пашкул в дебелото одеяло. Навън беше тиха мразовита нощ. На покрива на съседната къща искреше бяла преспа сняг. Пердето не беше спуснато и уличната лампа хвърляше през прозореца жълтата си светлина. Прилична на тази лампа, в небето висеше неподвижна, бледа и студена луна. По нея се очертаваха леките контури на планинските вериги и моретата…

Беше дошло времето на светлите лунни нощи. Може би за пръв път през кратичкия й живот на Женя, кой знае защо, не й се спеше (толкова е красиво навън!), искаше й се да си мисли за нещо хубаво и тревожно, в главата й от само себе си възникваха и се свързваха една с друга красиви думи. Те приличаха на думите, които толкова й харесваха — от поемата на Лермонтов „Мцири“. Женя си ги шепнеше и с радостно учудване усещаше, че възникват римувани редове:

Стихнаха трамваите, снеговете спят.

Лунна светлина, снежинките летят…

Навън цареше трепетна снежна тишина. Лунната светлина сякаш не се лееше, а се беше сгъстила в студения въздух. Уличната лампа дремеше до коляно в снега, обвит в жълт пух. А сенките бяха налягали да спят под дънерите на дърветата. Тишина, безмълвие. Сънен покой. Но какво е това? Троп-троп!… Там, навън, по тенекиения перваз нещо бързо изтрополи. Звукът беше такъв, сякаш по желязото удариха тежки капки дъжд. Но какъв дъжд? Всичко е сковано от студ. Женя се ослуша: няма ли да изтрополи отново. Но навън пак всичко притихна. И все пак — какво е това? — Сега вече в мамината стая нещо изшумоли, сякаш повя ветрец. После затрака машината. Някой се разходи по клавишите и в стаята зазвънтяха мелодично чукчетата, удрящи по голия валяк. Може наистина да е вятърът? Но не — няма полъх. Навярно й се е счуло: всичко тъне в сънена тишина.

Женя затвори очи, залюля я топла мъгла, още миг и тя щеше дълбоко да заспи. Но ето че пак задрънча тенекиеният перваз. Някой забарабани припряно и силно. Дали искаше да я дразни, или молеше да го пуснат на топло? Сънят отлетя и Женя стана внимателно от леглото — да не изскърца пружината. Скри се зад пердето, надникна с едно око и се разсмя: та това е нейният Синчо! Лудува, пустото дяволче, прави си шеги! Сигурно той е подскачал по клавишите на „Ундервуда“, а сега танцува по перваза. Навел е глава и старателно потропва с копитца, подскача, удря се в гърдите, а опашката му е щръкнала като въпросителна.

— Синчо, какво правиш? — Женя му чукна лекичко по стъклото. — Премръзна ли, та танцуваш на студа?

Като видя Женя, Синчо хич не се смути, напротив — заудря още по-силно с копитцата, заситни, затропа и сивата му сянка заподскача по-бързо на лунната светлина. После се преметна във въздуха, мярна се като катеричка край стъклото, пред носа на Женя и изчезна в сънната тишина, а след малко в стаята изшумоля ветрец — Синчо изскочи от отдушника, който се тъмнееше над прозореца, направи остър вираж и скочи на Жениното рамо. Беше студен като снежинка и целият трепереше.

— Синчо! Премръзна ли ми, миличко?

— Нищо подобно, горещо ми е! Аз се веселя!

— Ами защо ти е толкова весело?

— Как защо?… Ти не знаеш ли?… О-о, ама ти наистина не знаеш! Ние имаме днес голям празник.

— Какъв празник? До Нова година има още три дена?

— Бе каква ти Нова година! Ние си имаме наш празник — карнавал на лунната нощ.

— Ела се постопли и ми разкажи какъв е този празник.

Момичето свали от рамото премръзналото си дяволче и го сложи на коленете си. То веднага се притисна към Женя, сви се на клъбце и премрежи очи.

— Е хайде, разправяй!

Синчо вирна муцунка и със смешно-сериозен израз зафъфли:

— Едно време в тази нощ ние се събирахме в гората, на една голяма поляна; стотина души, че и повече, и всички танцувахме. Ох, какви карнавали ставаха! Какви игри! Цялата гора трепереше! А пък чичо ми Синтюх Безбрадия се качваше на най-високия бор и удряше оттам с копита месечината — като дайре…

— Пак твоите измишльотини! — усмихна се Женя.

Синчо скочи на перваза, а Женя се пъхна под одеялото, запазило нейната топлина. Но дяволчето, кой знае защо, изведнъж се натъжи и впери умислено зелените си очета в месечината. Кой знае за какво си спомняше. Може би наистина беше имало голям род, брадати чичовци и дядовци, а в тези светли лунни нощи си бяха правили в гората луди веселби? Кой знае. От спомените очите на Синчо пламнаха още по-силно и засияха с ярки морскозелени искри.

— Слушай, Синчо — обади се Женя, за да насочи другаде мислите му. — Много хубаво стана, че дойде. Искам да ми помогнеш. Вдругиден мама има имен ден. Каква изненада да й приготвя?

Синчо се усмихна, седя известно време безмълвен и само мръщеше хитрата си космата муцунка. После удари с юмруче по перваза и заяви:

— Аз зная какво искаш. Зная!

— Така ли? Хайде, кажи! Ти винаги отгатваш мислите ми.

— Ти искаш такова едно — сама не знаеш какво, ама да бъде — дявол знае що. Така е, нали?

— Е, виж какъв си! Говоря ти най-сериозно, а ти…

— И аз говоря сериозно. Ей сега ще ти го донеса. Почакай!

Изтрополи с копитцата и се изви нагоре като езиче на пламък. Стаята тънеше в млечносиня лунна светлина и в това сияние подир дяволчето заискри тъничка диря, сякаш бяха прелетели блестящи трепкащи снежинки.

Къде е бил и колко време го е нямало — това Женя не можеше да каже, защото вече потъваше в топла дрямка. Но ето, пердето се разлюля и Синчо тупна като топчица студ върху леглото. Изпръхтя, постоя малко да се постопли и пъхна в Женината ръка нещо кораво и студено — като замръзнал картоф.

— Какво си ми донесъл! Не виждам.

— Не виждала, че да не си сляпа! Я погледни! — Дяволчето разпери длани и в ръцете му със студен пламък заблестя въгленче. То осветли студеното клъбце върху Женината длан. А клъбцето се оказа… какво мислите? Луковичка. От нея даже висяха малки коренчета, с полепнали по тях бучици пръст.

— Луковица — измърмори разочаровано Женя. — Какво да я правя?

— Не бързай, не бързай! — каза сърдито Синчо. — Първо я посади в саксия — това едно. Сложи я на прозореца — две. И трето — поливай я с топла вода. Тогава ще видиш…

— Добре. Ще го направя. А ти ми покажи сега въгленчето. Е, какво се намръщи?

— Не бива! — отвърна Синчо и си скри юмручето зад гърба. — Това е моя тайна.

— Покажи ми го! Стига с тия твои тайни!

— Обещаваш ли да мълчиш?

— Как можеш да ме питаш? Нали отдавна сме се разбрали!

— Е-е тогава… Ама никому дума! — Синчо разтвори ръка. — Погледни: това е малко бугало. Огънчето, което ми предаде моят дядо (спомняш ли си — аз вече съм ти разказвал). Ето го…

Женя погледна към Синчовата длан — върху нея лежеше светулка. Жива, опаловосиня. Тя светеше и сияеше като ледено кристалче. Сякаш всеки миг щеше да се стопи върху черните Синчови длани.

— Красиво бугалце! — прошепна Женя.

— Ш-ш-т! Мълчи! Чуй какво ще ти кажа. В това бугалце е моят живот. Скрит е вътре, в средата. Дядо ми каза, че ако го загубя и ако някой го намери и го стъпче, аз ще умра…

— Какво говориш! Това са измислици!

— Не са измислици и мене ме е страх. Наведи си ухото да чуеш нещо тайно: бях скрил бугалцето в Пушча-Водица, под едно пънче. Но нали вече ти казах — там почнаха да копаят. Обиколих цялата гора — дано намеря друго скривалище, ама на всяка крачка захвърлени вестници, консервни кутии. Затова избягах тука, в града и скрих бугалцето наблизо…

— Къде? — наостри уши момичето.

— А-а, не! Това никому няма да кажа! Аз съм последният Синчо. Ако умра, друг Синчо няма да се роди.

— Не бой се. Докато сме заедно, ти никога, никога няма да умреш. Аз ще те пазя. Съгласен ли си?

Синчо я ръгна лекичко с рогцата, което на неговия език значеше: благодаря.

В това време луната се беше скрила зад комина на съседната къща. Трябва да беше много късно. Женя повъртя в ръце луковичната, замисли се къде да я скрие, и я сложи до себе си на възглавницата.

— И мене ме е страх за един човек — въздъхна тя сънено.

— За кого? За Бен?

— А-а, не! — усмихна се момичето. — Хич не ме интересува този Бен! Ние се скарахме. Завинаги!… От друго ме е страх. Вдругиден мама има рожден ден. Зная, че ще бъде хубаво: гости, ще има музика, смях. Само че татко… Като си пийне, веднага хваща някого за жертва и почва да държи речи!…

— Не бой се! — пошепна съзаклятнически Синчо. — Имам за него един лек. Омайно биле.

— Какво, какво биле?

— Омайно. На прах.

— Не, не! — уплаши се Женя. — Не искам никакви прахове. Кой те знае какво ще измислиш!

— Добре де, да направим тогава друго. Аз ще седна в ъгъла, на бюфета, никой да не ме види и няма да свалям очи от твоя Цибулко. Нали знаеш какъв ми е погледът: гледам ли някого, той седи мирно и тихо като омагьосан и няма никакво желание да държи речи. Разбрахме ли се?

— Добре! — кимна Женя.

Синчо й махна с лапичка за лека нощ. Скочи и се шмугна в отдушника, а подире му полетяха студени сребристи искри.

Женя погледна още веднъж белия сняг на перваза, сънените дървета, лунното сияние, което се лееше иззад покрива на съседната сграда, въздъхна, обърна се на дясната си страна — и дълбоко заспа.

 

 

И ето, гостите насядаха край масата. От третия етаж слезе професор Хай-Бичковски и озари стаята с ярката си руменина. Изолда Маркивна се яви, придружена от своя кандидат на науките. (След първото си посещение тя поддържаше приятелски отношения с майката на Женя.) Сега тя се настани до професора, а от другата й страна седна съпругът — навъсен широкоплещест, късо подстриган атлет. До него се извисяваше дебелата, розовобузеста Стела — колежка на майка й, а по-нататък още няколко момичета — машинописки. Имаше и приятели на баща й — солидни реставратори със своите не по-малко солидни съпруги. В центъра на масата — майка й. Толкова щастлива и развълнувана! С бяла бродирана блузка, с медальон на гърдите, леко начервена и напудрена. Ами прическата! Като от журнал — висока и много красива. На Женя й се струваше, че майка й никога не е била толкова празнична и млада. До нея седеше баща й — и той щастлив като именник. Кашляше изтежко и час по час приглаждаше меката си копринена коса или си оправяше очилата.

Най-сетне наляха първата чаша. Професорът държа тържествена реч за жената, за нейната роля в семейния и обществения живот и затова че Марс е мъртва планета само защото не са се сетили да пратят там някои хора от украинското радио (професорът погледна весело машинописките). С една дума — за здравето на домакинята!

Пиха.

После Изолда Маркивна помоли да й дадат думата. Тя стана, цялата окичена с украшения от кехлибар; приличаше на марсианка, чието съществувание професорът току-що беше отрекъл. Изолда Маркивна помоли за внимание:

— Скъпа Галя! — обърна тя към домакинята извити сини мигли. — Позволи ми да ти подаря този радиограмофон заедно с няколко плочи. Нека под звуците на музиката в кухнята ти да ври вкусен борш и изобщо животът в този дом да бъде весел!

Сред радостни възклицания Изолда Маркивна и нейният съпруг връчиха на Галина Степанивна радиограмофон „Мелодия“.

Беше дошъл часът на изненадите.

Професорът измъкна като фокусник изпод сакото си прозрачна колба: в нея плуваха малки рибки — кардинали. („Браво на нашия Проф! — зарадва се Женя. — Сега вече няма накъде — и ние ще си имаме аквариум!“) Бащата разгърна своя фотомонтаж, който зае половината стена, и гостите първо ахнаха, а после се разсмяха, защото видяха как семейство Цибулко, облечено в мечи кожи, се е разположило живописно на див, необитаем остров. Чудесно!

Ами Женя? (Тя усети как й се сви сърцето.) Стана мълчаливо от масата и се запъти под любопитните погледи на гостите към стаята си. Върна се веднага. Личицето й беше пребледняло и се беше разхубавило от вълнение и смущение. В ръцете си Женя държеше саксия с пръст, от която се подаваше скромно зелено храстче. Две тесни листенца, а върху тънкото извито стебълце — бледосиньо цветче.

— Я вижте! — произнесе някой учудено.

— О! — възкликна и майката. — Та това е кокиче!

Да, това беше истинско горско кокиче, от онези, които никнат в ранна пролет, още щом почне да се топи снегът.

— Но къде го намери? Посред зима?

Галина Степанивна, която най-много от всичко обичаше цветята, сложи кокичето до себе си, миришеше го, искрено се чудеше, радваше му се и не можеше да му се нарадва. А Женя се скри зад гърбовете на машинописките, гледаше майка си, любуваше й се: „Милата ми майчица! Същинско дете!“.

Насядаха отново край масата. „Граждани! — подхвана дълбокомислено професорът. — Къде се е зародил животът на Земята? Във водата, в световния океан! Затова ви съветвам — пийте само минерална вода и никога няма да ви напусне чувството за хумор, доброто настроение и най-важното — здравия разум: Да-да!“ — И Хай-Бичковски пресуши на един дъх цяла чаша минерална вода. Жените подкрепиха весело професора, някои от мъжете бурно запротестираха, с една дума, разговорът край трапезата ставаше все по-оживен, вече всички говореха едновременно и никой никого не слушаше.

А върху бюфета, в най-тъмния ъгъл, седеше невидим за възрастните нашият рошав Синчо. Той се хилеше лукаво, вслушваше се в разговорите, но не откъсваше нито за миг погледа си от Цибулко. Сякаш омагьосваше разпаления оратор със зелените си изпъкнали „светофарчета“. И чудно нещо! Васил Киндратович беше тих и кротък като никога: не се намесваше в спорове, не произнасяше речи за световните катастрофи — седеше до жена си празнично тържествен, поддържаше непринуден разговор и като радушен стопанин подканяше гостите да си хапнат, слагаше на всички от салатата — негов специалитет.

„Е, как се държи твоето татенце? — Синчо смигаше победоносно на Женя и много му се искаше тя да го похвали. — Ясно ли ти е какво мога — само с поглед омагьосвам хората!“

„Ох, миличък Синчо, голям си ми лъжльо!“ — усмихна му се Женя.

В стаята миришеше на пролетни кокичета, тихо звучеше музика, майката седеше щастлива сред най-близките си приятели, а на Женя й беше хубаво, но изпитваше и някакво особено чувство, искаше й се да стане, да отиде някъде далеч-далеч извън града и да каже на някой съвсем непознат човек: „Здравейте. Как се казвате? Хайде да потанцуваме. Ей тук, в гората!“. Женя изживяваше един от онези редки мигове, когато сърцето прелива от светла радост и от смътни, неясни желания.