Виктор Близнец
Женя и Синчо (14)

Мъглата, „Хонконг“ и туите, които се гонеха

— Скъпи деца! — заговори през марлената превръзка Изолда Маркивна Книш. — Вие сигурно знаете, че в Киев се шири епидемия от грип…

Изолда Маркивна приличаше сега на операционна сестра — тя стоеше пред класа строга, с бяла марлена превръзка, закрила лицето й до очите.

5-и „а“ слушаше учителката с нарастваща весела възбуда. Най-досетливите (между тях, разбира се, и Бен) си затваряха крадешком чантите и поглеждаха нетърпеливо към вратата. Зад прозорците плуваше гъста като дим есенна мъгла, понесла влага, дъждове и вирусни грипове. От мъглата долитаха боботенето на камионите и звънтенето на трамвая, който завиваше до самото училище, преди да се спусне към Подол. Влажната мъгла сякаш проникваше и през двойните рамки на прозорците. В класа беше студено, тъмно и неуютно. Но въпреки проклетото лошо време и марлената превръзка, гласът на Изолда Маркивна звучеше както винаги с чисто, прозрачно сопрано.

— Мили деца! — продължи тя. — Грипът, който върлува, е тежък и дава сериозни усложнения. Както съобщава пресата, вирусът е много устойчив, учените са го нарекли „хонконгски“ — според града, в който се е зародила епидемията. Тя обхванала почти цяла Азия, прехвърлила се е в Близкия Изток, а сега грипът се приближава и към нас. Може би сте чули по радиото, че в Киев са взети решителни мерки. Затворени са кината („У-у-у!“ — възглас на разочарование в класа), не работят и редица учреждения („О-о-о!“ — израз на възторг). Въпреки това, вече има болни, и то с тежки усложнения. Затова има нареждане по улиците всички да ходят с марлени превръзки. Това едно. И второ — има решение да бъдат временно прекъснати заниманията в учили…

Още не беше произнесла докрай дългоочакваната дума, и краката вече затрополиха по пода, момчетата затръшнаха с гръм и трясък капаците на чиновете си. Бен пръв скочи от мястото си и с един скок се намери до вратата.

— Вива ла грипа! — извика той и размаха триумфално юмруци. — Момчета, по домовете!

След него се втурнаха и останалите, стълпиха се пред вратата.

— Стойте! Къде? Назад! — развика се подир тях учителката. — Срамота! Като че ли ги пускат от затвор! И това ми било пионери!… Да, разпускаме ви, но първо седнете и си запишете домашните за цялата седмица. Чухте ли? По всички предмети!

Петокласниците, проявили така бурно своя възторг, веднага посърнаха, замърмориха недоволно и насядаха оклюмали по местата си. Изолда Маркивна започна да им диктува домашните по математика, ботаника, география, по украински и по руски език. Диктуваше с напевен, меден глас, сякаш съобщаваше нещо извънредно приятно. Върху наведените детски глави се посипаха страници, параграфи, номерата на задачи и упражнения.

— Виж, това е вече епидемия! — измърмори Бен, записвайки цифра след цифра в тетрадката. — Грипа можеш и да го преболедуваш, ама от тия параграфи като нищо ще предадеш богу дух.

— Като нищо! — изгледа го сърдито Изолда Маркивна изпод извитите мигли. — За теб специално хич не ме е страх, че ще умреш от преумора… Стига си мърморил — записвай!

След десет минути учениците вече изскачаха през вратата на училището като кифлички от автомат. Излитаха един след друг, гмуркаха се в гъстата влажна мъгла и обвити от ситния дъжд, веднага изчезваха, сякаш се разтваряха в мъглата. Женя тръгна напряко, през Лукиянивския пазар; мократа земя се хлъзгаше под краката, трябваше да се навежда, за да не се подхлъзне, да не се закачи за телта, да не се спъне в трамвайните релси. Откъде се беше взела тази мъгла? Тя се стелеше ниско над земята и прехвърляше пълзешком оградите, цедеше се на плътни струи през пролуките между дъските, провираше се и под тях. Чуваше се как по шосето напрегнато реват моторите (и на тях не им стигаше кислород), как някой кашля в сумрака, в който се бяха смесили пушек и кален дъжд. На Женя й се струваше, че вижда как в мъглата плуват вирусите на грипа: извиват се и се преобръщат във въздуха като малки змийчета. Най-отвратителните „хонконги“ се вият точно над главата й, пикират, за да се пъхнат в носа или в устата й… Женя закри лице с ръка и хукна бързо към къщи.

Влезе в антрето мокра, просмукана с миризма на пушек и веднага чу: някой трака на машината. Сърцето й радостно се сви: „Мама! Дошла си е по-рано от работа! Ами ако… ако има грип… ако е болна…“.

Влезе на пръсти в стаята. Седи… милата й майчица. Приближи се на пръсти и прегърна майка си през врата, притисна се към нея. Беше й домъчняло за майка й, толкова малко време бяха заедно: само рано сутрин и късно вечер. Галина Степанивна обърна към Женя щастливо, усмихнато лице, взе ръцете на дъщеря си в своите.

— Ох, колко са студени!… Влажно ли е навън?

— Влажно е. Отвратително време.

Женя каза, че са ги разпуснали за една седмица и сега поне ще се начете: татко е донесъл от библиотеката две книги за войната — „Брестката крепост“ и „Битката за Киев“.

Женя се съблече и седна на канапето. Но не разтвори книга, а с тиха, стаена радост гледаше майка си. Галина Степанивна седеше до прозореца пред ниска кръгла масичка. Момичето виждаше буйната й тъмна, пусната върху раменете коса. Виждаше и ръцете й, които се движеха по клавиатурата — бързи, точни, свикнали с всякаква работа.

Навела глава встрани, майка й надникна в тъмната вътрешност на своя „Ундервуд“, сложи нова лента, чисти листа с индиго, удари няколко букви — за опит. Всичко е наред. Облегна се на стола и почна да пише толкова бързо, че дъщерята не успяваше да следи пръстите й, които тичаха по клавишите, отместваха валяка и отново сякаш изстрелваха дълъг картечен ред. Оглушена от този трясък, Женя все не можеше да разбере откъде иде някакъв настойчив, непрекъснат звън — дали от улицата, от етажа над тях, или от тяхното антре.

— Мамо, струва ми се, че някой звъни — докосна тя Галина Степанивна по рамото.

— А-а, може би е авторът — каза майката и изтича в антрето.

Автори майка й наричаше журналистите от радиото и от вестниците, пенсионерите, професор Хай-Бичковски, с една дума всички, които носеха ръкописи и я молеха да ги препише. Сигурно и сега звънеше някой от тях.

Галина Степанивна отвори, поздрави влезлия и каза: „Заповядайте, съблечете се“. Докато гостът си окачваше палтото и мърмореше нещо весело, майката се втурна в стаята и прошепна на дъщеря си: „Поразтреби малко. Това е писателят Рибалко. Донесъл ми е новата си «повест».“

Рибалко! Ами сега? Женя сякаш се вцепени насред стаята и запримига. Нали още в трети клас беше прочела веселата му книга за знаменитите тореадори от Васюкивка и за сраженията им с кравата Контрибуция. Четеше и се превиваше от смях. А сега самият Рибалко, жив писател, е дошъл в къщата им. Какво ти разтребване!

Момичето се отпусна на един стол и се спотаи в ъгълчето.

В стаята влезе висок мъж — приличаше малко на Тарапунко^[1], само че без мустаци и по-млад. Лицето му беше хитро, очите живи и насмешливи. Той връчи на майка й дебела папка и каза (хем сериозно, хем на шега):

— Препишете я колкото може по-бързо! Това е забележителна творба, която светът очаква с нетърпение.

После се озърна и видя в ъгъла Женя. Лицето му веднага придоби комично сериозен израз. С дългия си остър нос изписа във въздуха въпросителна.

— Охо! — възкликна радостно писателят. — Ти ли си, разбойнико! Хайде, казвай, много ли бели правиш в училище?

Женя беше вече свикнала — с панталоните и спортната фланелка, че и с тази късо подстригана коса, всички я мислят за момче, но толкова безцеремонно… Тя се сви и замря в ъгъла си, усети как цялата пламва.

— А двойки носиш ли? — настъпваше бъбривият гостенин.

Майката се усмихна. Беше я развеселила грешката на писателя — беше решил, че Женя е момче, и то от изтърваните. За да не развали играта, каза само:

— А не, Женя двойки не носи. Само петици.

— Я виж ти! Не очаквах! Не очаквах! — каза високо Рибалко и не стана ясно — зарадва ли се, или го разочарова тази новина.

Постоя, разглеждайки лукаво Женя, и със същото бързо и неочаквано темпо попита:

— Книгата „Кукурузо“ чел ли си я?

— Чел… — измърмори момичето, без да вдига глава.

— Нали е гениално? Същински Шекспир, че и по-хубаво дори, защото Шекспир даже в Англия го четат с речник. Да, да, попрекалил е старецът, попрекалил е!…

Сега Женя зяпна от учудване и показа на госта двата си широки предни зъби. И кестенявите си очи, които умееха лукаво да се смеят.

Но гостът загуби изведнъж интерес към „разбойника“, получаващ петици, сбогува се с майката и на излизане от стаята весело посъветва:

— Ако грипът позвъни на вратата ви — изпъдете го. Нашибайте го с чесън и с люта ракия.

— Благодаря. Точно тъй ще направим — отвърна майката.

Тя изпрати госта, върна се в стаята, а на хубавото й мургаво лице още грееше усмивка.

— Весел чичко, нали?

— Да — съгласи се Женя, все още развълнувана и смутена, но и малко разочарована, че писателят се оказа човек като всички — на лицето му нямаше нищо такова… марсианско.

Галина Степанивна седна да работи, а Женя се зачете. Разтвори „Битката за Киев“ и сърцето й тревожно заби: бродът… черна есенна мъгла, взривове на бомби и зарево над реката, едва забележимо се очертава високият и стръмен отвъден бряг („Там е врагът!“), а вълните са тежки и студени, прожекторите заслепяват; Днепър гъмжи от малки салове и понтони, с които го преминават нашите войници. До шиите във водата, под куршумите, през бурното, стремително течение… Изведнъж Женя си спомни: танкът! В гората! Там, където си направиха снимка! Миналата пролет, през май, бяха с целия клас на екскурзия в Ново-Петровци. Отбиха се от пътя в гората и там, на една поляна, между боровете видяха танк. Истински боен танк, само че стар, ръждясал. Той стоеше на едно хълмче, върху скромен тухлен постамент и между гъсениците му растеше трева. Танк! Разбира се, момчетата се развикаха. Всички се закатериха към купола, смееха се, снимаха се. Тогава Женя не знаеше, не беше и помислила дори, с цената на какви нечовешки усилия са изкачвали нашите войници танковете на стръмния бряг. Докарвали ги с лодки и салове, а фашистите обстрелвали бясно с картечници; мокри, премръзнали, нашите бойци изнасяли буквално на ръце тези тридесет и пет тонни гиганти на стръмния бряг на Днепър; а колко бойци, покосени от куршумите, отнесли и погребали в тъмните си дълбини буриите вълни на реката…

… Тогава, на екскурзията, те се смееха, крещяха: „И нас, и нас да ни снимате!“. Бен потриваше доволен ръце и повтаряше: „Честна дума! Ще се повозя един ден на такъв танк!“.

А сега, сега вече й е ясно, че не биваше така да се смеят там, до танка върху полусрутения, обрасъл с трева постамент. Трябва просто мълчаливо да постоят.

Женя вдигна очи от книгата и се загледа замислена през прозореца. Навън мъглата ставаше все по-гъста, в стаята се стъмни съвсем и въпреки че беше по пладне, майка й помоли да запали лампата. После посъветва дъщеря си:

— Не си преуморявай очите. Облечи се по-топло и иди да се поразходиш. Толкова рядко излизаш.

Момичето обу гумените ботуши, облече палтото и момчешката ушанка. Излезе на двора. Веднага усети, че времето се е променило: вятърът беше постихнал и сега мъглата не плуваше, а стоеше неподвижно, гъста и бяла като мляко. Не се виждаше даже съседният блок, където живееше Бен. Котелното и клонестите дървета в градината и под прозорците бяха заприличали на страшни космати чудовища. Сред тези огромни привидения до котелното стърчеше някакво стълбче. Женя пристъпи по-близо и ахна: Зайко! Слабичко дългоухо хлапенце, загърнато в огромен шал. То беше премръзнало, посиняло, но въпреки това стоеше, вперило тъжен поглед в Жениния прозорец.

— Зайко, мене ли чакаш?

— Чакам те — изрече покорно и жално Мотя. Но личицето му вече сияеше от радост.

Женя му оправи шала и каза:

— Да се поразходим ли до стадиона?

— Хайде! — съгласи се Мотя и си подаде ръката.

Изглежда, много се беше затъжил за Женя, защото се вкопчи в нея и забъбри, заразправя новините си: баба му умряла, а пък котаракът довлякъл в кухнята мишка, а днес изведнъж нещо изпращяло и всички лампи изгорели, та сега у тях е тъмно… Беше толкова бъбрив и така старчески мъдър, че Женя го слушаше и вътрешно се усмихваше. Увлечени в разговор, стигнаха до улица Стадионна, засадена с високи канадски тополи, които застилат лете земята с пух, бял като сняг, а Зайчето тъкмо сподели с Женя, че татко му е обещал да му купи истинска щека и кънки и че тази зима ще ходи на стадиона и ще се учи да играе хокей.

— Аз и свирка си имам! — похвали се Мотя, порови в джоба на палтото си, измъкна черна рогова свирка с шнурче и за по-убедително изду бузи и свирна.

— Ти си ми истинско Зайче! — похвали го Женя. — Хайде, наведи се.

През пролуката в дървената ограда те влязоха в стадиона. Той не беше много голям. Около терена бяха засадени люляк и акации. През зимата тук правеха пързалка и в мразовитите вечери над стадиона се носеха виковете на момчетата „а-ах!“, „удряй!“, „шайба!“, тракаха щеки, шайбите се удряха глухо в стената. Но сега на мястото на хокейната площадка имаше локви, а мъглата беше окачила черни студени капки по железните вратарски мрежи. На футболното игрище също блестяха локви, но под тях се зеленееше подстригана трева и нечия коза равнодушно я пасеше.

Момичето и Мотя прекосиха стадиона и стигнаха до пущинака. Миналата пролет го бяха превърнали в парк. Пионерите от тяхното училище и младежите от механическия завод поработиха яко: засипваха канавки, изкореняваха пънове и най-важното — посадиха туя. Женя много обичаше тези красиви тъмнозелени дървета с дъх на смола: те приличаха на млади кипариси и напомняха на момичето Крим, Алушта и красивото, сякаш разтопено от жегата море, в което си играят делфини. Младите туи растяха на хълма зад стадиона и вечер, по залез-слънце, над острите им върхари, също както над кипарисите в Алушта, припламваха златисти слънчеви корони. Сега, обвити в мокра мъгла, туите стояха на височинката като прегърбени старци с кожуси.

От мъглата, от влагата и ветровете тук, на открито, Женя премръзна, а Зайчето направо се вкочаняса. Вече не бъбреше неспирно, а само тихичко подсмърчаше.

— Хайде да се прибираме — каза Женя.

— Хайде — бързо се съгласи Мотя.

Тъкмо тръгваха обратно, когато чуха изведнъж момчешки гласове и сред тях бойните възгласи на Бен, а после и рязкото остро свиркане на Вадя Кадуха. Гласовете и свиркането се носеха откъм дерето, над което растеше първата алея туи.

Женя и Мотя веднага се обърнаха натам… и какво беше това чудо?! Туите не стояха неподвижно. Те сякаш плуваха или тичаха в мъглата. Ето — едно дръвце се понесе стремително в кръг, после спря, скри се зад другите и нечий гласец извика предизвикателно: „Ехо! Тук съм!“. Женя не можеше да проумее какво става. Сякаш някакво момче гонеше туите, а те го дразнеха, отскачаха и ту се пръсваха, ту пак се скупчваха.

— Какво правят? — попита Зайчето и надникна учудено изпод майчиния шал.

— Кои „те“?

— Ами момчетата! От нашия двор.

Изведнъж Женя я осени страшна догадка: „Нима момчетата… нима са били способни на такова нещо — да изтръгнат храстчетата от корен?… Тези прекрасни, стройни дръвчета, над които вечер сияят златни корони?“.

— Да идем там! — каза решително Женя. — Бегом!

Хвана Мотя за ръка и го повлече по стръмнината; краката им се хлъзгаха надолу заедно с глината и мокрите листа. Най-сетне се изкатери на хълмчето, пое си дъх и също като баща си, когато беше много възмутен, се плесна по коляното:

— Я ги виж! Нехранимайковци, хулигани! Какво правят!

Край рова се гонеха туи. Зад едно дръвце с олющена кора се мярна гърбът на Бен; Бен намести на главата си черния авиаторски шлем и пак хукна, като се прикриваше с една туя и крещеше разпалено: „Хайде, хвани ме, хвани ме де! Ето ме!“. И други глави и гърбове надничаха иззад гъстата зеленина; мярна се червеният шал на Кадуха, Вадя скочи встрани и всички туи в миг се понесоха напред, сякаш понесени от невидими същества, и изчезнаха някъде в мъглата.

— Какво сте направили, хулигани! — развика се Женя, задъхана от злоба. — Ще ви дам да се разберете!… Ей сега ще викна милиция!

Туите, които допреди малко тичаха насам-натам, изведнъж застинаха. Набитото момче, което ги гонеше, сякаш се вцепени, размахало ръце. Не беше с вързани очи, както мислеше Женя, а с черни защитни очила, плътно прилепени към лицето; сега в мъглата, през тъмните стъкла, то сигурно едва различаваше в мрака някакви тъмни сенки като призраци.

Женя изведнъж разбра всичко: армията на Бен играеше на шпиони, а младите дръвчета им бяха потрябвали за маскировка…

— Какво сте направили! — развика се заканително Женя и гласът й трепереше от сълзи на гняв и възмущение. Всичко беше очаквала от Бен, само не това.

Туите застинаха над рова; поглеждаха враждебно и уплашено тези двамата, дето им прекъснаха играта; сред дръвчетата премина сподавен шепот. Още миг и туите положително щяха да нападнат в бодлив строй Женя и Мотя. Но изведнъж се чу изсвирване: толкова решително и взискателно можеше да свири само младшият сержант от милицията Евген Рябошапка. После се разбра, че Зайчето се беше сетило за бащиния си подарък — съдийската свирка и от уплаха я беше надуло с все сила.

— Братлета, мильовците! — изрева Кадуха и уплашената армия, скрита зад туите, хукна дружно към храсталака, към дълбокия ров. Чуваше се само пращене на съчки и листа под краката.

— Ей, разбойници! — крещеше подире им Женя. — Ще кажа всичко на родителите ви!

Но в този миг вниманието й привлече друго: дръвчетата, които стояха допреди малко над рова, изведнъж изпопадаха. Женя и Зайко се втурнаха към тях и замряха: всички насаждения бяха унищожени до корен. „Виж, виж! И тези!… Как е възможно?“ — обикаляше и се вайкаше Женя. В душата й сякаш бяха премазали и стъпкали нещо — момичето разбра, че приятелчетата на Кадуха не са имали ножове и са кършили дръвчетата с ръце. Някои туи са били по-жилави и понеже не са могли да ги прекършат, успели са само да ги обезобразят, да им одерат кората.

Най-младите туи, които лесно са изкоренили и с които са се прикривали в играта, лежаха сега като мъртви.

Посинялото от студа личице на Мотя се изкриви, устните му се разтрепериха, той беше готов да заплаче.

— Същински варвари! Как е възможно! Как са могли? — повтаряше с болка Женя и се навеждаше над всяко дръвче. — Кадуха е виновен! Той ги е подсторил! „Пълзешком по земята!…“ А ония са готови да пълзят пред него, да му се подмазват!

— Ох, ами къде ли е моето дръвце? — озърна се момичето.

Веднага си спомни как тогава, през пролетта, дойдоха с баща си на съботника и също посадиха туя — може би най-мъничката, толкова стройна и хубава. Посадиха я в самия край на склона. Погледна тревожно нататък: дръвчето го нямаше! От земята стърчеше само разцепеният крайчец на ствола с извити бели влакна.

— Бен! — каза глухо Женя и изведнъж гърлото й се сви. — Как можа! Не, няма да оставя това така! Ще отида при директора!

— Нали ти казах! Нали ти казах! — подсмърчаше жално Мотя. — Нали ти казах, че Бен има апандисит в мозъка!

В това време момчетата се посъвзеха. Вадя Кадуха като най-опитен по въпросите на „бягай-настигай“, разбра, че няма никаква милиция, а на хълмчето стоят двама нещастни сополанковци от техния двор и следователно армията му се е уплашила от нищо и никакво. В дерето веднага запращяха и се олюляха клонки, под краката заджвака мокра глина и героите почнаха да заобикалят Женя и Зайко. Мотя се вкопчи в ръката на момичето и притихна уплашен.

Окопитени, момчетата завикаха в един глас:

— Ей, Жабалино! Ти що се довлече? Да шпионираш? Да портиш?

— Шпионка! И оня микроб с нея!

— Момчета, заобиколете ги откъм фланговете! Да не ги изтървете!

— С шрапнели, огън бий!

Женя и Мотя се наведоха, а към тях полетяха пръчки, коренища, парчета глина.

И ето, пред Женя щръкна зловещата фигура на Вадя Кадуха. Момичето се приведе и прикри с едната си ръка Зайко.

— Е? — изгледа я страшно Кадуха и удари Женя по ушанката, но още не много злобно. — Хайде, на колене, чу ли! Закълни се, че никому няма да кажеш!… Нищо не си видяла! Хайде!

Кадуха я удари по-силно. Женя залитна, бутна неволно и Зайко, а той уплашено захлипа. В това време още някой ритна болезнено Женя и очите й се напълниха със сълзи, тя вече искаше да се обърне и да върне удара, но в този миг…

— Вадя! — изсъска неочаквано Бен и закри Женя с рамото си. — Да не си посмял да я пипнеш! Ако трябва, аз ще я ступам! Тя е от нашия клас…

— Брей, да се не знае! — смая се Кадуха. — От вашия клас! Ще я браниш до смърт, така ли? Виж го ти — Матросов! Ами да искаш случайно един по муцуната!

— Хайде де!

— А мислиш не! Ще ми се фука пред госпойцата!… Ей ти! — Вадя нарочно блъсна свилата се Женя в гърба (да покаже, че хич не му пука от защитници като Бен). — Сега ще ти отвинтя носа, че да не го пъхаш друг път в чужди работи! Хайде, подай си носа!

Вадя разпери кални пръсти и ги протегна право към Жениното лице.

— Ей, момчета! — чу се отнякъде силен мъжки глас. — Я стойте! Виж ги ти — герои! Налетели на момиче! И детето уплашили! Я марш оттука! Хайде, изчезвайте!

През парещите сълзи, през мъглата Женя видя: на хълма е застанал някакъв чичко с ботуши, с дълга мушама и води с въженце коза, същата, дето се разхождаше флегматично из футболното игрище и пасеше трева.

Кадуха и приятелите му наведоха глави, стрелкаха изпод вежди чичкото и се споглеждаха.

Женя усети как палещата обида й задави гърлото; тя изведнъж горчиво заплака и каза през сълзи:

— Чичко, вижте как са изпочупили туите! И моята, дето я посадихме с татко…

— Т-ю-ю! — изсвири от учудване чичкото. — Значи те са изпокършили дръвчетата?!

— Те, чичко, те! Ей сега, преди малко!

— Стой! — викна чичкото на козата. — Стой! Ей сега ще си поприказвам с тях по шофьорски!

Мъжът заслиза от хълма, мократа му мушама громолеше като да беше от тенекия, а ботушите заджвакаха шумно през калта.

— Бяга-а-ай! — кресна дрезгаво Вадя и верните му войници заскачаха един през друг в дерето и хукнаха към храсталака, като чупеха дръвчетата и губеха последните копчета от саката и якетата си.

Мотя ревеше и размазваше с юмруче сълзите си, питаше тихо Женя силно ли са я ударили и дали я боли. Но момичето не отговаряше на въпросите му, а само го дръпна за ръката:

— Мотя, хайде да бягаме! Да си вървим! Че могат и да ни посрещнат пред вратата на стадиона.

Двамата хукнаха, хванати за ръце, а мъжът стоеше над рова и викаше в мъглата:

— Все едно, ще ви намеря! Хулигани! Живи дървета ще ми изкореняват!