Виктор Близнец
Звън на паяжинка (9)

Всичко ще отплува

Чували ли сте как иде тихият и кротък дъжд? Седиш си в стаята, майка ти отваря прозореца и отвън лъха хлад, а ти седиш и се ослушваш… Някъде далече, в някакъв незнаен свят бавно се заражда шум… Не, още не е шум, а е шепотът на земята, шумоленето на сухата трева и на есенните листа. Вслушваш се напрегнато: може би след съня главата ти шуми? Не, ето през градината бавно преминава някакъв шум, стига до прозореца и чука по стъклото — равномерно, често-често и успокоително. Въздухът замирисва на летен дъжд и навява тихи сънища. Клепките ти натежават и те обгръща топло спокойствие, потъваш в тайнствена дрямка.

Седиш унесен, но слухът ти е остър, напрегнат — и чуваш как скърца, как набъбва мокрото дърво.

Мърморенето под прозорците замлъква, шумовете са изчезнали някъде зад къщи и нещо докосва раменете ми.

Трепвам, поглеждам през прозореца: дъждът вече е спрял, но слънце няма, то е някъде зад облаците. Небето е опушеносиво, но през него прозира ален задоблачен огън, и той пръска меки кремави отблясъци. На тази светлина по мокрите клони блестят дъждовни капки.

Откъм задрямалото поле лъхна ветрец и веднага забарабаниха капките, поронени от листата. Ветрецът се засили. Изглежда, още не е долетял тук, още набира сили в степта. Но там, в далечината е започнало нещо. Не зная дали бяга, или някой някого настига, но е ясно, че е настъпила голяма суматоха. Ниско над земята се търкалят и бързо-бързо подскачат странни бегълци. Сиви, космати, те прелитат през канавките, спират само да си поемат дъх и препускат още по-устремено. Гонят ги пак такива като тях — бързи и космати кълба. И едните, и другите тичат заедно през полето като стадо овце, тичат към селото и се крият уплашено из градините, из храстите, в канавките. Но какво е това? Зайци ли са? Или пък вълци?

Едно кълбо се откъсна, сякаш улучено от куршум и се отърколи странишком право при нас. Скочи с резки заешки скокове в нашия двор, скри се в сламата и замря.

Изтичах бързо от къщи и го приближих. О, я виж кой дотичал при нас — мишорката! Направила си в сламата гнездо и се спотаила. Още трепери от дъжда.

Не са зайци, ами вятърът е довял от полето мокри кълба трева, мишорка.

Става ми тъжно.

Вчера и ние бяхме като тази мишорка. И нас ни шибаше вятърът, а ние тичахме през градините. От всички страни към къщата на баба Сироха се стичаха хора. Насред двора беше спрял камион, трупаше се народ, звънтяха медни чинели, а мъжете вдигаха внимателно ковчега. Ковчегът беше дълъг и се подаваше от каросерията. Когато го наведоха, аз видях Адам: той лежеше строг и гледаше строго в небето. Изпитото му лице светеше мъртвешки бледо. Той умря, защото вече не можеше да диша, да говори, да се смее. Животът в него беше изгорял до капка. Сега от Адам лъхаше на пръст и той се беше запътил натам, откъдето никой не се връща.

Над ковчега му ридаеше, ослепяла от сълзи, непозната жена, до нея нареждаше баба Сироха, хлипаха и нашите майки. Усещах как от ударите на чинелите душата ми цялата трепери, а на гърлото ми застава горчива буца.

Погребаха Адам накрай селото. Под една стара, обрасла в лишеи бреза.

Не зная вият ли щъркелите гнездата си и на брези. Мисля, че да. Те обичат добрите хора. Онези, които лекуват птиците с билки или правят за децата пеещи мелнички.

— Нина — обадих се най-сетне, — лодката ти е протекла. Виждаш ли?

— Протекла е — кимна тя.

Забелязах, че очите на Нина са подпухнали. Беше мълчалива както никога. Седяхме час, два и не можехме дума да изречем. Нина се беше загледала във водата, а вятърът развяваше леко черната панделка в косата й.

Нямаше го вече Адам.

За какво ли да говорим?

Денят беше навъсен: ту се надвесваха леки плашливи сенки, ту изчезваха надалеч; върхарите на дърветата вече забележимо пожълтяваха, в прозрачната хладна вода се отразяваха алените багри на есента.

Няколко пожълтели листа бяха полегнали по веслото. Погледнах още веднъж внимателно лодката и едва сега забелязах: беше се наклонила към десния борд. Хубавите, някога светли парчета брезова кора бяха почернели (с тях бяха обшити бордовете на лодката), тук-таме дъските бяха изкорубени и пропускаха. Беше се събрала доста вода и кърмата беше потопена; краката на Нина отдавна се бяха намокрили, а също и белите й обувчици.

— Слушай, Нина, твоята лодка вече за нищо не я бива.

— И така да е.

— Но защо?

— Мога и без лодка.

Не си представях Нина без нейното корабче. С какво ще плува до тук? За мене тя винаги ще плува: от облаците към земята, през тихите ливади към реката, а по реката — до нашия залив.

— Нина, ще ти направя лодка.

— Можеш ли? — Тя ме погледна и горчива усмивка докосна устните й.

— Ще се опитам.

— Но от какво ще я направиш?

Да, наистина, от какво? Седнах и се замислих. Да издълбая лодка от цяло дърво не ми е по силите, пък и няма да върши работа: реката ни е плитка. Само аз си въобразявам, че това е същински пролив, а всъщност между камъните, където се беше заклещил Бакун, едва се провира даже моят крак. Да можех да намеря нещо леко и плуващо, да не е мъчно за дялане и да се държи над водата, та лодката да стане хубава.

Изведнъж се сетих: има такова нещо! В колета!

Снощи у дома дойде баба Сироха. Спря под брезата, съсухрена и посърнала и ме повика с ръка:

— Ела тук!

Както винаги, крачеше бързо, без да се озърта и за това изглеждаше още по-скръбна и прегърбена. Когато влязох в къщата й, там още миришеше — как да ви го кажа — на свещи, на восък, на смърт миришеше. Бузите на старицата бяха хлътнали и тъмни, очите й също бяха хлътнали дълбоко; чак ме достраша да я гледам: тя сякаш се беше стегнала да върви подир Адам.

— Вземи — каза навъсено бабичката. — Днес му донесоха колет… Днес! — От това „днес“ (Адам три дена откак е в земята и вече никога няма да получи ни писмо, ни колет, ни капчица роса от небето) бузите на бабата се разтрепериха, тя ми тикна бързо шперплатовото сандъче в ръцете и ми рече: — Вземи го! За тебе трябва да го е поръчвал…

Не разбрах веднага кой е поръчвал нещо за мене, взех колета и си тръгнах бавно към къщи. Сандъчето беше разковано и когато надникнах, извадих от него зелени и зрели шишарки, тумбести желъдчета, които приличаха на изгорели от слънцето мъже с кепета, а кепетата им бяха със свински опашници. Измъкнах и дебело парче борова кора, клонче сиво-зелена елхичка, голямо сиво перо — от жерав или щъркел и още шепа разни дреболии.

Наредих всичко на масата и заразглеждах учуден всеки предмет поотделно: за какво е? За какво ли би го използвал Адам? И кой му го е пратил, откъде?… После се сетих: адресът! На капака на сандъчето вместо обратен адрес с химически молив беше нарисувано такова човече:

Както виждате, човечето приветстваше някого. Но кого?

Сигурно никога нямаше да разгадая тайната на колета. И може би никога нямаше да разбера кое е това човече, изпратило в селото ни перо от жерав и клонче зелена елха. Ако не беше Нина, за нищо на света нямаше да разбера.

Като казах, че ще направя корабче, спомних си за боровата кора и — бегом в къщи. Взех сандъчето с всичките богатства в него, взех и нож, награбих всичко, което можеше да ми свърши работа и изтичах пак на реката. Реших, че докато аз изрязвам лодката, Нина ще подреди подаръците, ще си поиграе с тях. Толкова са интересни…

Но още щом стъпих на камъка, Нина ме погледна и пребледня:

— Пристигна ли колетът? Дойде ли? Кога?

Тя стана рязко и лодката се залюля под нея. Скочи на брега и много разстроена, със сълзи на очите, се спусна към сандъчето.

— Погледни, всичко, всичко е изпратил! Всичко необходимо — шепнеше тя и слагаше в полата си шишарките, желъдите, сухите клонки.

— Кой ги е пратил? Ти познаваш ли го? — попитах, съвсем объркан. Баба Сироха ми каза: „Трябва заради тебе да ги е поръчал“, а се оказва, че колетът е за Нина и момиченцето го е чакало с нетърпение.

Нина пъхна ръка в сандъчето и намери нещо чак на дъното, под сухия мъх.

— Да, има… Бележка! — Извади късче хартия, разгърна го развълнувана и бързо го прочете.

— Чети. Чети на глас — помолих я аз.

— Само няколко думи са. Има и за тебе. Ето — и Нина ми подаде бележката.

Прочетох я:

Мили Адаме,

Не умея и няма да те утешавам. Ти си мъжествен човек. Радвам се, че в последните си минути ще имаш до себе си верни приятели. Изпращам им онова, за което ме молиш. Нека в степта замирише на нашето борово Полесие. Поздрави и на двамата — на капитан Ленд и на Нина.

Твой Алс

След „Твой Алс“, както и върху капака на колета, беше нарисувано човече с шапка, вдигната за поздрав.

— Нина — попитах аз, — кой е този Алс?

Като омагьосана, Нина внимателно подреждаше боровите шишарки, желъдите, клонките всичко. Разглеждаше ги, миришеше ги и ги редеше в полата си. Отново я попитах:

— Нина, кажи ми кой е Алс?

— Той е като Адам. Учили са заедно.

— Къде е той сега?

— Той прави същото, каквото и Адам — второ слънце.

— Не го ли е страх? Няма ли това слънце да изгори и него, както изгори Адам?

— Те не мислят за себе си. Била съм с тях. Те казват: трябва. Трябва над земята да има още едно слънце. Да свети по-силно от нашето. Те казват: трябва.

— Но защо да „трябва“? Нима така е лошо? Нима не ни стига слънце, или трева в ливадите, щурчета, пеперуди, пухчета от глухарче? Защо трябва да се измисля още едно слънце?

Нина беше стиснала силно устни и сякаш върху тях беше застинало това решително „трябва“. Разбрах, че тя повече нищо няма да ми каже.

Минута или две седяхме мълчаливо. Аз пръв наруших тишината:

— Добре. Ще ти направя лодка, Нина.

— От борова кора?

— Разбира се.

— Чудесно! Винаги съм мечтала за тъкмо такава лодка от борова кора. Те са най-хубавите: леки, красиви и не протичат. Адам се канеше да ми направи лодка, но не успя. — И Нина наведе глава.

Коленете й трепереха. Тесните й бели обущенца бяха съвсем подгизнали от водата и отпред вече се подаваха премръзналите й пръстчета. „Есен. Студено й е“ — помислих си аз.

Взех парчето борова кора (непознатият ни приятел беше изпратил доста голямо: трябва да го беше откъртил от някой стар дънер. Кората беше на слоеве като сладкиш, същинска шоколадена вафла с бели захарни пластове. Даже на вид беше сладка. Опитах я с език: хъм, тръпчива и мирише на смола.

Гледам: Нина седи, подпряла главица с юмручета, гледа съсредоточено как майсторя и едва забележимо, сдържано се усмихва. Май си мисли: голям чудак е този Льоня — опитва кората на вкус…

Повъртях в ръце боровата вафла, замислих се: как да я изрежа, та да измайсторя корпуса на лодката. Реших да махна най-напред излишното, да я изстържа отстрани, та да са готови кърмата и бордовете. После ще мога вече да издълбая и сърцевината.

Хванах ножа: той реже гладко и леко. Червената стружка се сипе и се навива на кравайчета. Всичко върви добре: ето, корпусът вече се е издължил и изострил — вярно, още е грапав и не е издялан докрай, но по всичко си личи, че не е какво да е, ами нещо сериозно. Само едно ме тревожи: щом я докоснеш с ножа, горната люспа изхвърча и кората се отделя — изглежда, лошо е слепена. Но нищо, скоро свиквам и работата ми спори.

Нина седи замислена, гледа мълчаливо какво излиза изпод ръцете ми и не проронва ни дума. Тъкмо за това най-много я уважавам. Знаете ли, ако вместо Нина до мене седеше някой друг, като нищо щеше да се обади: „Не дялаш както трябва, не стържеш правилно, ей така, а не така…“. С една дума, щеше да ми надуе главата и тогава човек непременно нещо разваля. А другият потрива доволно ръце: „Аз какво ти казвах? Какво ти казвах?“.

Нина е друг човек. Вижте: подпряла е лице с юмручета, лицето й е кротко, замислено, в очите й — търпеливо очакване. А над нея — ту слънце, ту сенките на облаците.

— Погледни — казвам й — „Санта Мария“^[1] пристигна. Вече е хвърлила котва.

От върбата се отрони жълт лист и падна във водата. Продълговат, лъскав, с гордо вирната, извита опашчица, той напомня каравелата „Санта Мария“, която бях виждал в една книжка. Листото стоеше неподвижно. Но ето, духна ветрец, по водата се появиха бразди и подгониха корабчето към брега. То се носеше и въртеше острия си нос, като че ли избираше къде ще е по-добре да хвърли котва.

— Льоня — обади се Нина. — Ще може ли и на моето корабче да направиш висока кърма?

— Добре, ще ти направя. Ето — показах й почти готовото корабче.

То се вместваше в дланта ми, новичко, тъмночервено, с мирис на смола. Яките, старателно издялани бордове се стесняваха надолу, а цялата носова част рязко се издигаше нагоре.

— Ох!… — каза тихо Нина и очите й светнаха. — Същинска „Санта Мария“!

Оставаше ми съвсем малко: да издълбая сърцевината. Ножът ми е с остър връх — направих вдлъбнатини край бордовете, край кърмата и носа. Сега трябва само да човъркам леко боровата кора — тя сама се отделя.

Корабчето стана по-дълбоко, трюмовете вече побираха повече и сега мислех къде да сложа пейка и къде да са ключовете за веслата. Чистя дървесината, издухвам стружките, а Нина леко се усмихва и ме поглежда изкосо.

— Какво има, Нина?

— А, нищо. Много ти са юнашки мустаците.

— Какво? Какво?

— Имаш рижи мустаци. Като на пират.

Издухах мустаците, отърсих шоколадените стружки, покрили не само ризата, но и панталона ми, вдигнах корабчето в ръка.

— Готово! — казах. — Остава само да изрежа веслата.

И ето, нашето корабче е вече спуснато във водата. То леко се поклаща. Двете борови весла блестят на слънцето. Червените бордове отхвърлят върху вълните гъста алена сянка. И Нина леко се полюлява. Тя стои в корабчето и съвсем не прилича на онова момиченце, което седеше доскоро тъжно на брега. Вижте: лицето й е станало по-строго, веждите са навъсени, тя като че ли усеща вече как насрещният бриз я шиба в гърдите — завързала е на стегнат възел косата си с панделката, хванала се е с една ръка за борда, а с другата придържа бялата си рокличка, която се развява на вятъра.

— Нина, почакай! Ами платното? Имам парче платно, почакай!…

Вдигам високата мачта с напречна греда, закрепвам я с канап и лепило. Вятърът издува моето платно и то вече плющи тревожно, а бързото течение кара корабчето да завие.

— Льоня, качвай се! — вика ме Нина. — Ще отплуваме заедно.

— Как? И аз ли да се кача?

— Разбира се.

Изведнъж си помислих: та това не е обикновено корабче, това е фрегатата на Нина, направена от боровата кора, която ни прати непознатият Алс, онзи, който сваля шапка, за да поздрави хората. Защо тогава да не се кача?

Корабчето се беше понесло към пролива и аз овреме скочих на палубата: веднага се озовахме сред пръстите на клокочещия бързей, заля ни вода; хванах здраво веслото, викнах на Нина: „Пази се!“ — и обърнах платноходката така, че тя да заобиколи острия камък. Още веднъж ни подхвърли силно нагоре, заля ме пяна, а после излязохме на открито и заплувахме по течението.

Седяхме мокри един до друг под платното и гледахме към брега. А по нашия бряг се редуват ту издълбани от водата пещери, в които се преплитат коренища — черни и въззелени като морски октоподи; ту светли пясъчни плитчини, покрити с малки мидички: ту високи глинени откоси, целите в дупки — в тях живеят ята бързолети, които кръжаха сега с викове над ливадите.

Плувахме под върбите като в зелена пещера. Вътре цареше тих сумрак и само от време на време някъде горе просветваха като жарава гроздове зряла калина. Бях хванал веслата, избирах пътя. Изведнъж Нина докосна рамото ми. Озърнах се. Зад нас плуваше неотстъпно старото корабче на Нина. Изглежда, не искаше да се олюлява самотно върху вълните на пролива. Сега ни следваше бавно, пълно до половината с вода.

— Там има някой — каза Нина.

— Кой? Никого не виждам.

— Погледни към кърмата.

Наистина! На кърмата беше кацнала жълта стреловидна пеперуда. Стори ми се, че сякаш върху малък самолетоносач е кацнал двукрил самолет. Може би е претърпял авария и сега корабчето го откарва до близкото летище?

На един остър завой старото корабче заби нос в брега и заседна. Уплашена от тласъка, пеперудата отлетя. В полет тя приличаше още повече на самолетче, лесно можеше да се види и пилотът, който ни махаше с шлема от кабината и ние се сбогувахме с него.

След малко и нашето корабче спря. Какво има? Наоколо ни боботеха водовъртежи. Неспокойната вода въртеше на повърхността си пяна, но продължаваше да стои на място: нещо й преграждаше пътя. Само много дълбоко, чак на дъното течението се устремяваше силно напред, клокочеше, избликваше като водоскок и рушеше преградата. Нашата платноходка потреперваше като жива, но не помръдваше от мястото си. Спогледахме се с Нина — не можехме нищо да разберем. Наведох се през борда, огледах се внимателно и изведнъж забелязах: там, където се събираше пяна, от водата стърчеше нещо като плетена кошница.

— Аха! — възкликнах аз. — Всичко е ясно.

— Какво има? — не разбра Нина.

— Винтер! Винтерът на Глипа. Има си той едно приспособление за ловене на риба, изплетено от пръти. С него прегражда цялата река. Знаеш ли какво говорят хората? Нощем Глипа вдигал преградата в горното езеро и пускал водата с шараните, дето ги въди колхозът. Сума ти риба отмъква, мошеникът му с мошеник — с килограми!…

— Да, личи, че са пускали водата — каза Нина.

Наистина, ако се взреш, веднага ще видиш: доскоро водата се е разливала тук нашироко — ето, островчетата са покрити с тиня, тревата е полегнала, по сухите клонки виси мъх.

„Интересно — помислих си, — какво ли се е хванало във винтера на Глипа?“

Взех един дълъг прът и го потопих в реката — там, където пяната вдигаше мехури. Потопих го, но прътът се закачи — под него шаваше нещо. Развъртях пръта и водата веднага кипна — рибите се запреобръщаха като цепеници, засуетиха се, заудряха водата с опашки, заизвиваха се. Един шаран така плесна с опашка, че изхвърча на брега, пое си дъх и се метна обратно във водата.

— Олеле, какви риби! — учудих се аз. — И колко много! Забих пръта — не пада.

— Но какво да правим сега? Та това е разбойничество! Дали да не викнем някого?

— Защо? Сами ще измислим нещо… Знаеш ли какво, Нина? Глипа затиска винтера със слама. Ще измъкна сламата и ще пусна рибата да отплува към долните водоеми.

— Хайде! Само че по-бързо!

Нагазих във водата, а тук е дълбоко и краката затъват в тинята. Наведох се ниско, напипах с ръка потопения винтер, награбих снопче слама и го измъкнах. Щом го измъкнах, чух: рибата се размърда… запляска с опашки… и се понесе на стада между краката ми.

— Ето я, ето я! — виках и плясках с ръце по водата, за да подгоня рибата. — На стада плува! Към свободата!

Тлъстите шарани влачеха мързеливо подире си вълна и плуваха бавно по течението. Мърдаха важно и плавно опашки, а люспите по хълбоците им проблясвала като златни. Рибата не се боеше от нас, плуваше до самия бряг. Дълго изпращахме шараните край брега. Но я виж! Пак преграда! И тук водата правеше водовъртеж и вдигаше пяна. Оказа се, че предвидливият Глипа е сложил още един винтер — контролен. Извадих и тук тапата от наръч гнила слама. Сега пътят от горния до долния водоем беше свободен.

— Ами винтерите? — попита Нина. — Глипа може пак да ги зареди и пак да лови шарани.

Хъм, винтерите… Какво да ги правя?

— Нина — казах аз, — вече се здрачава. А ние сме мокри и премръзнали: виж как ти е настръхнала кожата на лактите. Хайде да накладем огън.

— О-о, чудесно!

На брега събрахме сухи съчки и клони в шубраците. Докато Нина палеше огъня, аз измъкнах винтерите на Глипа. Те бяха се измокрили здравата на дъното, бяха почернели и от сто крачки миришеха на тиня и на рибени люспи. Изправих тежките съоръжения така, че единият винтер да подпира другия и стана нещо като колибка, а под тях оставаше място за огъня. Когато пламъкът лумна, видяхме грандиозна картина: винтерите задимиха. Топлият съскащ дим пълзеше като змей през преплетените пръти и се вдигаше като черен стълб нагоре.

— Погледни! — каза Нина. — Като че димят юрти на ескимоси. И ние с тебе сме ескимоси и ядем сега мечо месо.

— Да — свих се аз, — същински ескимоси. И седим на снега.

Дали от огъня беше станало по-тъмно, или не бяхме забелязали как здрачът се беше сгъстил, но вече ни обграждаше тъмна нощ, а от черните храсти лъхна речна влага. Когато огънят отмяташе за кратък миг тъмнината, аленият отблясък падаше върху платното и тогава виждахме мачтата и дремещия кораб край брега. Над него светеха звезди, сини като искрите на бенгалски огън.

Хвърлих още съчки, пламъкът лумна високо чак до винтерите. Мокрите ракити дълго съскаха и мърмореха, но най-сетне винтерите се запалиха и осветиха като две ракети цялата ливада със снопове искри.

Това се казва зрелище!

Нина подскочи (очите й блестяха) и хайде: „Трам-та-там! Трам-та-там!“, завъртя се край огъня, размаха плитки, запляска с ръце и аз подире й — уж удрям дайре, а пламъкът пращи, сипе искри по земята. Чувате ли? В джунглата гърмят тамтами!

И изведнъж — нощ…

Огънят се срути, разсипа се, веднага лъхна хлад, обгърна ни пустота, опари ни есенна тъга.

Помежду ни стоеше нощта; аз държах Нина за ръката, но не я виждах. Ние притихнахме, сякаш осиротяхме без огъня. Някъде в небето самотно прелетя със свистене нощна птица.

— Есен е — каза Нина.

— Есен е — повторих. — Птиците скоро ще отлетят за топлите страни.

— И за мене е време.

Усетих как тя леко ми стисна ръката.

… Нина си отиваше в есента.

Наесен всичко си отива: листата по водата, облаците, паяжините, птиците, учениците, комбайните. Всичко заминава за някъде, всичко си взема сбогом. Нина също си вземаше сбогом.

Както винаги, ние се срещнахме на реката. Тя седеше в корабчето, аз на камъка. Над водата преминаваха сенките на ята жерави.

— В кой клас ще бъдеш сега? — ме попита Нина.

— В трети.

— Значи скоро ще ме забравиш.

— Е-е — свих рамене, — защо са тези празни приказки?

— Не, ти ще ме забравиш — каза тихо, но твърдо Нина. — Аз имах много приятели, те пораснаха, купиха си мотоциклети, транзистори, билети за футболни мачове. Когато им ходя на гости, те ме гледат със сънени очи и не могат да ме познаят. „Коя си?“ — питат ме те. „Нина“ — отговарям аз. „Не те познаваме.“ „Не си ли спомняте как слушахме в степта паешкото радио?“ — „Ама че глупости!… Паешко радио! Върви си по пътя, момиченце, не ни баламосвай!“

Не ми беше ясно за кого разказваше Нина, но аз, кой знае защо, веднага си представих Глипа как примигва, заслушан в своя грамофон: той като пийне, върти все една и съща плоча:

Эх, Дуня, Дуняя-я,

Дуня ягодка моя…

— Всички не са такива — измърморих обидено. — Адам не те забрави. Той често ми говореше за тебе.

— Адам… — Нина произнесе някак особено това име. — Адам беше дете. Голямо дете. Той си имаше своя Бум, своята Торбалана и своето фенерче. Фенерчето ми го подари — нали го видя.

— Значи Адам ти го подари? — Чак сега разбрах откъде беше взела гъбата, която ни светеше в пещерата с лунна светлина.

Бръкнах в джоба и извадих богатствата си. Нагазих до колене във водата до корабчето и казах:

— Нина, ето две камъчета. Най-хубавите. Едното е светло, а другото с алени жилки. Те изсичат огън. Ако ти стане някога много страшно, вземи ги, изсечи си огън и вече няма да те е страх.

— Чудесни камъчета — благодари ми Нина и ги уви грижливо в кърпичката си. — Е, Льоня, време е да тръгвам.

Тя седна в корабчето, спусна веслата на вода. Леката платноходка от борова кора излезе на течението. Цялата река беше осеяна с жълти листа и от тях ми се мержелееше пред очите. Сред жълтите листа плуваше кроткото й корабче. Над нея прелитаха паяжинки, а още по-горе — ята жерави. Реката лъкатушеше през долината и изчезваше зад червеникавия хълм. Корабчето се отдалечаваше все повече, сливаше се с хоризонта, превръщаше се в малка точица. Сега ми се струваше, че виждам тъжното момиче, което розовее на слънцето като запалена свещ.

— Сбогом, Ни-на! — махах й с ръка.

„О-огом!“ — отвърна ми ехото.

— Ела пак другото лято. Ще те чакам. Чуваш ли?

— Чувам!… Ще дойда!…

Повдигнах се на пръсти, но платноходката вече беше станала мъничка като сянката на жерав. Изведнъж ми се стори: това наистина е жерав! Погледнете, вдигна се над водата, полетя ниско над ливадата, после се стрелна рязко в небето, направи завой и полетя след отдалечаващите се ята.

Виждах Нина като насън. Ето я — тя насочва приказната си фрегата към светлосин залив, гребе сред облаци, извисени над нея като скали. Платното е като бяло перо. А наоколо — чиста небесносиня вода — дъното не се вижда.

Нина отплува за топлите страни. Заедно с птиците.

… И досега не зная имаше ли наистина такова момиче, или аз просто си го бях измислил.