Виктор Близнец
Звън на паяжинка (8)

Подир паяжинката

Днес тя не е същата.

Погледнете: плува в лодката… свива насам и отдалече ми маха с ръка. Грижливо вчесана, седи до борда и дългата й коса докосва меката вода.

Лодката весело бърза.

— Добро утро! — казва ми тя.

— Здравей, Нина!… Внимавай, там има коренища.

Тя заобикаля плитчината на подводния камък, приближава стръмния скат и моята долчинка. „Ох, леле!“ — потреперих аз, защото лодчицата й подскочи и се понесе между камъните.

Нина се наведе, натисна по-леко веслото и рязко го изправи. Лодката спря като закована до скалата.

— Браво на тебе! — казах аз и надникнах в тесния пролив. — Уплаших се да не се разбиеш в скалата. Хвърли веригата да вържа лодката… Знаеш ли, Нина — дърдорех аз, без да спирам, зарадван, че тя дойде, — ей тука, точно на това място се беше заклещил един кон.

— Зная — отвърна Нина. — Ето тук. Един остър камък му се беше врязал в крака и аз му намазах раничката с йод, а камъка го избих с веслото.

— Значи ти си му помогнала? — опулих се аз и даже се усъмних: „Дали не ми се счу?“. — Значи, ти си спасила Бакун?

Нина сякаш не чу възгласа ми. „Трам… трам… трам…“ — затананика тя песничката „Влакче“ и запляска с длани по коленете си. Забравих, че Нина не обича да разказва за себе си. Заразпитвах я по-отдалече:

— То нощем ни-и-ищичко се не вижда — проточих напевно.

— Вижда се. Имам си фенерче.

— Какво фенерче?

— Ето го — и тя ми подаде голяма бяла гъба.

— Но това е гъба!

— Какво от това? Тя нощем свети.

Легнах и издух ризата си на корема — направих си тъмна шатра. Пъхнах в нея гъбата и надникнах с едно око: наистина… гъбата свети… със синьо студено пламъче. От него под ризата ми се разля синкав здрач и стана малка нощ — все едно че имаше и небе, и земя, и луна.

— Знаеш ли какво, Нина — скочих на крака, — вземи си фенерчето и да отидем в кариерата за глина.

— Какво има там?

— Там има дупка. Цяла пещера. Ужасно е дълбока. Малко е страшно даже. Хайде да идем!

Подадох й ръка. Тя скочи от лодката на брега, събу белите си обущенца. Оказа се, че на ръст е почти колкото мен, стига ми точно до перчема, само че е малко слабичка и не е почерняла — също като Адам.

До този ден Нина беше седяла само в лодката. А сега изведнъж стъпи на камъка и кой знае защо, наведе очи. „Не бой се. Да вървим!“ — искаше ми се да й кажа.

Поведох я през брода, през върбалака към отсрещния бряг.

Пътечката се катери стръмно нагоре. Пръстта под краката ни е суха, червеникава и начесто се срещат пъстроцветни кремъчета. Нина заподскача, запляска с ръце: „Ах, колко са хубави!“. Нали знаете: момичето си е момиче. Сочех на Нина най-красивите камъчета: някои са остри, други — плоски, трети приличат на старинни ножове. Какви са на цвят? Ето, виж: има светлозелени като салата, има и тъмнозелени и аленочервени. А как само изсичат искри! В къщи имам пълна шапка с кремъчета. Искаш ли да ти ги дам без нищо. Завинаги.

Приказваме си и изкачваме стръмнината. Вече по всичко личи, че скоро ще стигнем глинените ями: пътечката е поръсена тук-таме с бяла глина. Ето я и урвата почти отвесна, ръждива, изровена от дъждовете стена, а под нея — дупка. Това са входовете за кариерите.

Спряхме пред първия.

Сега си представете: кръгла дупка, трябва да се пъхнеш в нея като в мазе. Някой е изкопал даже стъпала в пръстта. Само че е тъмно. И лъха студ…

— Ще влезем ли? — предложих неуверено.

Изразът ми трябва да е бил доста плах, защото Нина се усмихна така, както се усмихват възрастните, гледайки с умиление детските лунички. Да става каквото ще — реших аз, поех си дълбоко дъх и се плъзнах надолу, до първото стъпало. Нина след мене. Тя вдигна гъбата, хванахме се за ръце и заслизахме надолу, под земята.

Дупката, изкопана с лопати, беше стръмна и хлъзгава. Стъпвах предпазливо, първо с единия крак, после с другия. Нещо лепкаво се закачаше за косата ми. Вървях приведен и усещах как Нина диша в тила ми.

— Не те ли е страх? — попитах.

— Не… Далече ли е?

Не зная тя дали се страхува, или само мене ме побиват тръпки? Защото точно над нас е надвиснала планина от пръст, а горе сноват трактори и се разхождат чичковци с лопати. Изходът е тесен, той не се вижда в тъмното и не е лесно да стигнеш до него. Щеш не щеш, счува ти се: земята трепери, тътне… още малко и по врата ти ще потече пясъчно ручейче, а после ще чуеш грохот и пръстта ще се срути… От страх дъхът ни секна и вече си говорехме шепнешком.

— Нина, вдигни по-високо фенерчето — тъмно е.

— Дали да не се върнем?

— Не, скоро ще стигнем.

Слизам още по-надолу, тунелът става все по-мрачен, а краката ни пощипва студ. Изведнъж се подхлъзнах и се пльоснах в тъмното, в мократа зееща пропаст. Ох! Нещо падна върху мене и ме притисна. Нещо ми светна право в ухото.

— Нина, ти ли си?

И двамата се уплашихме, но веднага се разсмяхме.

Нина стана, вдигна високо фенерчето.

— Погледни! — каза тя, възхитена. — Виж колко е красиво!

Бяхме вече в кариерите, в бялата пещера. Виждали ли сте бяла пещера? От чиста, бяла глина? Подът, стените, таванът — всичко е като измазано с вар, примесена със синка и всичко сияе с поразително равна, студена светлина.

Нина гледаше бялото сияние; лицето й се разхубави от възхищението, а на бузите й разцъфтяха дълбоки вишневоалени трапчинки. В трапчинките сякаш блестеше мед. Усетих даже сладост в устата си, свих си езика на фунийка и близнах с крайчеца му бузата й.

— Ей! — извика Нина. — Не ме плаши.

Тя изтри бузата си с длан, вдигна още по-високо фенерчето и се приближи до стената: в бялата, студена, разровена от лопатите глина, святкаха разноцветни камъчета, блестяха червени жилки. От жилките се процеждаше вода и студени капки падаха върху краката ни. Капките сякаш веднага замръзваха и в пещерата звънко отекваше ехото на всеки удар.

Стана ми студено, приближих се до Нина и си зашепнахме на ухо:

— Нина, очите ти светят.

— И твоите.

— Носът ти е студен.

— И твоят.

— Устните ти треперят.

— И твоите.

— Хайде да избягаме от тука.

— Хайде.

Щом хукнахме, цялата пещера в миг затрепери и заговори.

Катерехме се нагоре, блъскахме се един в друг и пищяхме — дали от страх, или от смях — трудно мога да кажа. Ето ни най-сетне отново над земята… Колко много слънце, колко топлина и аромати! Колко е хубаво горе!

Постояхме един до друг, стоплихме се, надишахме се.

— Хайде да поиграем на камъчета — предложи изведнъж Нина.

— Хайде — съгласих се аз, но си помислих, че може би не бива… Това е момичешка игра. Пък и аз освен на дама, на нищо друго не бях играл, бях гледал само как играят другите.

— Пу-пу-пу — аз съм първа! — извика Нина и бързо си събра хубави, гладки камъчета. — Ето ги — точно пет.

Тя седна на земята, оправи си рокличката, после си задуха с тайнствен израз в шепата и нареди камъчетата някак особено върху дланта си.

— Ще играем на „квачка“ — заяви тя.

Не успях да примигна и Нина вече метна камъчетата. Подхвърли ги високо, обърна бързо бялата си ръка и — хоп! — улови ги с опакото на дланта. Камъчетата се чукнаха във въздуха, паднаха на куп върху ръката й и в миг замряха — нито едно не се отърколи на земята. Нина ги хвърли още веднъж — и ето, камъчетата са пак върху нейната длан.

Браво!

И аз съм играл на „квачка“ — улавял съм по едно-две камъчета. Според правилата продължаваш да играеш само с тези камъчета — колкото е уловила „квачката“. Не хванеш ли нищо — край, излизаш от играта, братле.

— А сега — „превоз“ — каза Нина.

Изсипа скъпоценните си камъчета на земята и почна „превоза“, а после и „въртележката“. Подхвърляше бързо и нависоко камъчетата — по едно, по две, че и по три. Докато те прелитаха пред носа й, тя подхващаше от земята още едно камъче, подхвърляше и него и успяваше даже да плесне междувременно с длани или да се завърти на пети и да хване камъчетата във въздуха, без да изтърве нито едно. Аз само примигвах и гледах как се премятат плитчиците й, как й святкат очите и как проблясват на слънцето нейните колене, как мърда устни, като че ли си помага и с тях, за да хване прелитащите пред нея вълшебни камъчета.

— Край! — въздъхна Нина и облиза капчиците пот, увиснали на нослето й, после се отпусна уморено на земята. Бузите й пламтяха, в очите й трепкаха палави искри.

Ами да, умира си от радост!

Но аз какво да правя? Аз, клетият, как да се измъкна? Да бяхме на реката, да играехме на „дядо носи баба“ — така щях да запратя камъчето, че то триста пъти щеше да подскочи над водата. Честна дума — хич да не са триста, ама поне седем или осем. А сега…

— Слушай, Нина — предложих аз, — хайде да се качим на Хивря.

— Уплаши ли се? Не смееш да играеш?

— Не съм се уплашил, но ще закъснеем за Хивря.

— Какво има там?

— О-о-о! Ти такива неща изобщо не си виждала. Хайде, по-бързо.

Хивря е нашата планина. Стръмният й скат е обърнат към слънцето. Там, на припека, тревата прегаря, земята дими и от сухия пелин очите ти почват да смъдят.

Изкачваме планината, все по-близо сме до небето. От тука се вижда степта, неравният насип на пътя и телеграфните стълбове, застанали като оловни войничета.

— Седни — предложих аз на Нина и потупах с длан нажежената земя.

Седнахме така, че Нина да вижда мене, а аз нея.

— Отгатни кой живее тук? — показах й аз замаскирана дупчица в тревата.

В дупчицата едва можеше да се провре пръст. Но колко хубаво е направена: отворът е кръгъл, стените гладки и покрити с тъничък слой памук. Нищо че е в земята — дупчицата е чиста и светла.

— Тук живее паяк кръстоносец — каза Нина.

— Вярно. Ей сега ще си поприказваме с него.

Извадих такъмите си — найлонов конец и малко смола. Намачках смолата в длан, постоплих я с дъх да поомекне, източих я на „езиче“. Окачих „езичето“ на конеца и го спуснах бавно и внимателно в дупката.

— Дръпни — предложих на Нина. — Но недей силно, ами лекичко.

Показах й как трябва да ядоса паяка. На всичкото отгоре и послъгах, че ако го ядосаш, той почва да свирка.

— Е, какво става? — питам аз Нина.

Нина се е навела с тайнствен израз над дупката. С една ръка мърда конеца, а с другата ми се заканва с пръст:

— Ш-шът!… Дърпа… Хваща конеца!

— Като дръпне по-силно — измъкни го!

Така и стана: Нина се дръпна назад, конецът след нея и паякът излетя от дупката като рак подир стръв. Сив паяк кръстоносец се беше вкопчил като с клещи в смолата. Той се олюляваше на конеца точно пред носа на Нина, размахваше мъхнатите си пипала и молеше за пощада.

Тя нямаше да е момиче, ако не беше скочила, ако не беше захвърлила паяка и не беше се разпищяла, ако не ме беше плеснала по врата:

— Ей, лъжльо!… Изкара ми акъла!

Докато се блъскахме един в друг и пищяхме, паякът измъкна пипалца от смолата и се шмугна в дупката си.

— Интересно, как ли си предат нишката? — попита Нина.

— Кой?

— Ами паяците.

— Според мене… Хъм!… Мисля, че събират прашинки и я изпридат от тях. И нишки си предат, и мрежи за мухите, и памук си правят — за паячетата… Защо те интересува?

— Ами така. Я виж колко е тънка нишката. — Нина размаха пръст във въздуха.

Между две стръкчета трева беше увиснала паяжинка. Тя блестеше на слънцето. Огъващите се стъбла я изопваха силно като струна. Паяжинката тънко и приспивно звънтеше.

— Това трябва да е антена — досетих се аз. — За паяшкото радио.

— Хайде да послушаме какво предават.

— Хайде.

Наведох ухо, послушах и казах:

— „Ни-и-ин-на… Ни-ина…“ — това предават.

Нина наведе ухо, послуша и каза:

— „Льо-о-ня… Льо-ня…“ — това предават.

Отново наведох ухо и казах:

— „Лъ… лъ… лъ-жеш ме, Нина“ — това предават.

— „Не е вярно, ти лъжеш…“ — това предават.

Сега и двамата наведохме ухо, ударихме си челата и паяжинката — хоп! — взе че се скъса.

— Ох, колко жалко! — каза Нина.

— Жалко! — въздъхнах аз.

Без да се наговаряме, станахме от земята и тръгнахме подир паяжинката. Тя летеше във въздуха, извиваше се като струна; беше жива и палава и полетя някъде към степта, а ние бързахме след нея.

— Виж, тя заобикаля бурените.

— Виж, тя бяга от лястовицата.

— Виж, свива към пътя.

Вървим двамата подир паяжинката, стигаме до стария път и сме готови да продължим нататък; ако трябва, ще стигнем и до белия град, в който има бели къщи и бели павилиончета, в които продават сладолед. Там и ремъците на милиционерите са бели. Сигурно щяхме да стигнем до града, но вятърът олюля паяжинката, вдигна я в небето, високо над телеграфните жици, по-високо и от лястовиците, натам, към пухкавите облаци. Паяжинката изчезна, стопи се.

На земята останаха само стълбовете с белите чашки, а между тях изопнатите жици, които навярно също звънтят. Допрях ухо до черния стълб: бръм-бръм-бръм… — боботеше и трепереше разтревоженият стълб: напрегнатият му стон идеше от земята, минаваше до дървото и отлиташе някъде по жиците.

— Ей — казах аз на стълбовете, — за какво си бръм-бръмчите?

— Бръм-бръм-ча… — отговори стълбът.

— Ех! — махнах с ръка. — С вас, стълбовете, можеш ли да се разбереш? Бу-бу-бу, ду-ду-ду… — и толкоз… Нина, хайде да се прибираме, че сме много далече.

Наистина, чак сега забелязах колко сме далече. Стояхме на самия връх на планината, над нас се простираше небето, а там долу се виждаше къщурка, толкова мъничка и бяла — същинска гъбка. Не личаха нито прозорците, нито вратите, само тъмни точици. Насред двора един въпросителен знак ми маха с лапичка като на комар. Оле-ле!… Сигурно са се усетили, че Льонка го няма никакъв и сега го викат, а от Льонка ни следа.

— Да тичаме, Нина!

— Да тичаме.

— Хайде да се надбягваме.

— Хайде.

Търчиш по нанадолнището и ти се струва, че си яхнал Бакун. Прелиташ през храсти и канавки, зелените корони на върбите се носят насреща ти и вече те облъхва речна прохлада.

Ето го и бродът.

— Нина, ще дойдеш ли утре?

— Не зная.

— Ела. Нали виждаш — тук съм сам.

— Добре. Ако с Адам не се случи нищо, ще дойда.

— Довиждане, Нина.

— Довиждане.

— Льоня, ти с кого говориш?

С мъка надигам натежала от слънцето глава. По гърдите и по лактите ми са се изписали сложни рисунки, личи, че дълго съм лежал върху грапавия камък. Всяка издатинка, всяка дупчица се е отпечатала върху тялото ми. От слънцето и от лежането пред очите ми е паднала мъгла и не съобразявам веднага кой ме пита. А-а, мама е дошла. Стои с кофата, носи пране. Ще го плакне на реката.

— С кого говориш, Льоня? — отново ме пита мама.

— С никого. Лежа сам. С кого мога да говоря, като на нашата улица няма нито едно дете?

— Горкото ми момче — казва тъжно мама. — По цял ден се препича на камъните, няма с кого да си поиграе.

Мамо, не ставай тъжна, недей.

Нищо, че лежах тука сам и че никъде не съм ходил. Въпреки това бях и в бялата пещера, и паяка хванах, и се разходих из степта — с една дума, капнал съм от игра и сладко-сладко се наприказвах.