Виктор Близнец
Звън на паяжинка (4)

Адам

В нашата махала, в Шатрище, други момчета няма. Ние с мама живеем тука кажи-речи сами. Щото това съседи ли са? До дерето е къщата на Глипа (а Глипа спи по цели дни), по-нататък е запуснатата, олющена къща на старата Сироха. Разправят, че след войната двете й момчета загинали от мина.

От Шатрище до селото е далеч и мама не ме пуска да ходя там. Разхождам се сам из градината, сам се къпя в реката… Всъщност защо да съм сам? Когато се навеждам над реката и гледам дълго във водата, от дъното, от живия трепкащ полумрак към мене изплуват две фигури. Това са моите приятели — Адам и Нина.

Името на моя приятел е такова едно дебело — Адам. Виж, Нина е тънко име, прозрачно. Опитайте се да го произнесете: Ни-и-ин-на… Нали звънти като паяжинка на вятъра? А сега кажете: Адддам… Представяш си огромна като казашка могила камбана и уморения й вечерен звън: д-дам!…

В цялата околност няма по-хубаво място от брода.

Бавна, плитка река, тук-таме вирове, коренища, хладна върбова сянка, а ето го и каменният брод.

Той се вижда отдалече. Зелен бряг, тръстика, водни лилии, острица, а сред гъстата трева като гръб на слон се издава огромен валчест камък. По речния чакъл трепкат слънчеви зайчета.

Тук почва бродът.

Тук мама идва да пере.

Просне по храстите и по върбите бели чаршафи и калъфи и като погледнеш — сякаш парашутисти са се наспускали в ливадите.

Аз помагам на мама: цамбуркам във водата до посиняване. Ако не се къпя, пълзя на колене, изучавам скалите прагове, водопадите, проливите, островите и пещерите.

Да не си помислите, че тук има могъщи скали, образуващи прагове. Не, просто от двата бряга в рекичката се вдават два големи равни и гладки камъка — като плочи. Едната плоча е под водата, а другата се издига малко над нея. Помежду им — дълбок разтрог.

Разтрогът е моят пролив. Малко е тесен и краката ми едва се провират през него, но затова пък никой друг на света си няма такъв пролив.

На това място реката широко се разлива в каменното си корито, плиска се, гони леки вълни и проблясва като живак. Щом се наиграе на слънцето, водата се спуска към пролива и свадливо мърмори някъде под камъните.

По цял ден мога да слушам как бълбука водата.

Седнеш на камъка (а той се е нажежил!… пари през панталоните), потопиш крака в разтрога и замреш. Там, в дълбокото, клокочи и лъха студена струя, тя иска да те изтласка от тесния провлак. И водата на дъното е тъмна и студена — веднага те пронизва до кости и краката бързо се вкочанясват.

Вирнеш пети към слънцето и се наведеш пак над пролива. Отгоре камъкът е чист, гладко излъскан, но надолу става все по-тъмен, хлъзгав и ръждив от мъха. А на дъното се развява гъста мъхеста брада, огромна като брадата на Черномор. Там пълзят стоноги рачета, водни бълхи и от дъното някой недоволно пуска мехури.

Чак те дострашава…

Но в плитчината, по сивото каменисто дъно тече съвсем топла и прозрачна вода, като прясно издоено мляко. Тук се събират попови лъжички. Те сноват на тумби край брега, търсят нещо за хапване.

Един ден седях край залива си. Тъкмо бях пуснал във водата листа от киселец — това са моите бързи каравели, които трябва да преведа майсторски между скалите, та да не претърпят корабокрушение. Изведнъж върху мене падна сянка. Сякаш птица беше спряла над главата ми. Свих се, зачаках: кой ли ще да е?

— Какво правите, сър капитан? — чу се глас.

Гласът беше мъжки. Това би могло да ме успокои, но той прозвуча толкова ненадейно, че сякаш нещо ме прободе в хълбока. Наведох се и си измърморих нещо под носа (да не си помисли оня, че съм се уплашил или пък умирам от любопитство. Аз си имам грижи: да изведа флотилията от бурния пролив).

— Сър, при среща в морето капитаните се поздравяват… Здравейте!

Хъм, в нашето село никой не говори като на Острова на съкровищата. Обърнах се. На брега бе застанал слаб, дългокрак човек, облечен градски: светлосив панталон, бяла найлонова спортна риза и лятна шапка.

На слънцето дрехите му прозираха и човекът изглеждаше прозрачен.

— Добър ден — отвърнах му аз и седнах по-удобно (тоест, обгърнах коленете си с ръце). — Аз зная кой сте. Вие сте чичкото, дето гостува на баба Сироха.

— Абсолютно вярно! — каза дългокракият, седна и той на камъка, събу си обущата и опъна на слънце кокалести синкавобели крака. — О-ох как припича! — каза той и примижа. — Ще си постопля кокалите.

Той си свали шапката, сложи я до себе си и си приглади перчема. Изведнъж забелязах, че лицето му е някак не нашенско, съвсем различно от лицето на Глина, на баба Сироха, от моето. През лятото ние почерняваме като гърне на огън. А неговото… Не бяло, а прозрачно бледо лице с остър нос, остра брадичка и цялото прорязано от сини жилчици. Ще речеш — слънце не е виждало.

— Сър! — каза човекът. — Не ме наричайте чичко, не съм заслужил това почетно звание. Наричайте ме просто Адам. Както приятелите ми от института.

— Адам? — произнесох недоверчиво. — Вие такова… да не ми се подигравате?

— И през ум не ми минава! Презимето ми е Адаменко. За по-лесно — Адам. Така се е наричал първият човек на земята. Нали не е лошо някъде и в нещо да си пръв… А вие как се казвате?

— Льонка.

— Не ми харесва — бедничко е някак. Хайде да те кръстим Ленд. Капитан трети ранг Ленд. Добре звучи, нали?

— Е… ама вие ми се присмивате.

— Да пукна, ако се присмивам! Нали вие сте капитанът на тази флотилия? — И той посочи киселеца, който вече беше минал пролива и листата сега плуваха на върволица, като същински каравели наближаваха брега.

„Виж го ти! — рекох си. — Сети се, че е флотилия.“ Понеже възрастните — нали ги знаете — щом видят лист, и кажат — лист. През ум даже не им минава, че този лист може да бъде какво ли не: във водата — каравела, във въздуха — птица, а на гърдите ти — орден… „Изглежда не е лош човек този Адам“ — помислих си аз.

Адам си запретна крачолите (и прасците му бяха синкавобели), нави ги до коленете и предложи:

— Искаш ли да поджапаме… ей там — и кимна към чистия подводен камък.

Вдигна като жерав дългия си крак и нагази предпазливо във водата. Изохка силно (кой го знае защо — а водата е толкова топла!), после нагази и с другия крак и пак примижа — ох, че хубаво!… Зашляпах и аз подире му по плитчината. Тук течението е силно, прозрачната вода бълбука и бъбри ли, бъбри. Тя обикаля бързо-бързо краката ти, гъделичка те между пръстите и разхлажда разгорещеното тяло.

Постояхме малко на камъка. Адам се наведе, като че се прекърши през кръста, и заби дългия си нос във водата.

— Ленд, какво е това?

До брега стърчеше гнила лилаво-черна клонка, облепена от край до край с черни топчета — на цели гроздове.

— Какво е това? — попита Адам.

— Мидички — отговорих. — Залепили са се за клонката и спят. Ако хвърлиш клона ей там, в дълбокото, мидичките ще се отлепят, защото на дъното им е студено. И пак ще изпълзят на плиткото, в топлата вода.

— Ами това какво е? — пак се наведе като жерав Адам, разглеждайки внимателно дъното.

— Бръмбари плавачи. Вижте, не плуват, ами сякаш скачат. Ще речеш, че си имат моторчета.

— Ами това какво е? — посочи Адам един лист от репей, наведен ниско над водата.

— Това е жабешка къща. Вгледайте се: този лист не е като другите — жабите са си направили от него плик. Прегънали са го на две и здраво са го залепили. Сега вътре има хайвер. А като се излюпят поповите лъжички, всяка ще си пробие дупчица и — скок! — във водата.

— Виж ти какви чудеса! В института не сме учили такива работи.

— Ами какво сте учили?

— Как да направим изкуствено слънце. Да свети по-ярко от истинското.

— Я виж ти! — подсмръкнах аз. — Слънце!… По-голямо от нашето?

— На тебе това не ти ли стига? Я се виж колко си почернял — същински папуас.

— Да де… ама две слънца. Едното за през деня, другото за през нощта. И се разхождай колкото си щеш. Кажете, скоро ли ще направят такова слънце?

— Виж какво, Ленд — помрачня Адам и присви светлосивите си студени очи. — Учените се заловили да направят слънце. Мислели, че то ще свети на хората. Но не успели да направят истинско слънце — тяхното било като кибритена клечка — припламне и веднага угасне. Разбира се, тяхната клечка била огромна… С такава може да се подпали земята. Скалите, реките, небето — всичко да изгори.

Опитах се да си представя този страхотен пламък. Каква ли ще да е тази клечка, каква й е главичката, та може да подпали земя, небе и море?… Но Адам прекъсна мислите ми.

— Остави! — махна той с ръка. — Не си блъскай главата. Тук край реката е същински рай, а ние сме се захванали за ада. Пък и лекарите са ми забранили да мисля и говоря за тези неща. По-добре знаеш ли какво да направим! — Адам огледа с око на стопанин камъша, тинестия бряг малко под брода и каза: — Я по-добре да направим яз и воденица.

Качихме се на камъка. Адам ми рече да се съблека. Пръв хвърли ризата, панталона с изгладени ръбове и остана по гащета. Майко мила! Какъв е бял и нескопосен! Слаб и дълъг като върлина, под синкавата кожа прозира целият му скелет — броят му се ребрата. Толкова бял мъж, с толкова дълги ръце никога не е имало в нашето село.

Съблякох се и аз, сгънах на камъка дрехите си до Адамовите. Как ли ще изглеждам, ако обуя неговия панталон — мина ми през ума. Сигурно ще потъна целият в него и ще остане място два възела да се вържат. Което е право, право си е — дребничък съм.

Да, ама я вижте колко съм почернял! Мама казва, че гърбът ми е шоколаден, е, малко мърляв, а пък неговият? Тялото му е бяло и накокошинено като на гъсок… Ех, няма страшно, ще поживее тук, ще почернее и той.

И тъй, оставихме си дрехите и малко под брода се спуснахме към рекичката. Само до водата и обратно: на това място брегът е блатист, тинята е като черно тесто, щом стъпиш, забълбукват мехури. Колкото по-надълбоко потъваш, толкова повече мехури се вдигат и ти гъделичкат коленете.

На това място не бент, ами и язче не мож направи.

Намерихме по-сухо място. Адам каза:

— Хайде да почваме! Меси кал и ми я подавай.

Тинята се случи гъста, глинеста. Аз меся плоски питки и ги подавам на Адам. На това място рекичката се стеснява, а на Адам крачищата му дълги и той стърчи над водата като кран.

Виж го ти, колко хитро вдига бента: прегражда откъм двата бряга, а в средата оставя пролив. Бентът расте и водата се надига, залива камъша; под нашата стена вече се е събрало езерце. Водата не тече мързеливо, ами напира през теснината като мътен поток.

— Дай, дай още глина! — припира Адам. Сега той заприщва протока и рекичката клокочи, подрива нашето съоръжение.

Адам се е задъхал. На него, разбира се, и през ум не му минава как се е оплескал с глина — целият се е нашарил. По гърдите, по коленете, по раменете му — ръждиви ивици, като на зебра. Но това съвсем не му пречи на работата. С кокалестите си ръце измъква като с ръжен изпод носа ми глинените питки, трупа ги, оглажда ги с пръсти, трамбува ги върху бента. И ето — бентът е вече готов, издига се като мокра черна стена и прегражда пътя на течението. Рекичката е вече укротена.

— О! — възкликва Адам. — Ами къде да намерим жлеб?

— Какво е това жлеб?

— Нещо съвсем просто: тръба или коритце, по което да се стича водата.

Хъм, проста работа значи… Обикалям бързо (на ум, разбира се) целия двор, надничам в пруста, в сайванта, в мазето и не намирам нищо подходящо. Ами водосточната тръба край къщи? Желязната тръба, разядена от ръждата, но нали от нея си направих далекобойно оръдие?

— Водосточната тръба върши ли работа? — питам.

— От туй по-хубаво — здраве. Иди да я донесеш! Ама бързо.

Помислих си, че докато изтичам до вкъщи и обратно, водата ще отнесе бента. Че като хукнах към къщи — сякаш вятърът ме издуха по стръмнината. А като тичах пак към рекичката — петите ми святкаха. След мен подскачаше и дрънчеше тръбата, огненоръждива като Рекс. Изрисува ми ребрата на червени дамги.

Дотичах до брега. Не, нашият бент си стои. Водата се е вдигнала високо, от камъша стърчат само зелени връхчета. Отсам бента водата се е разляла широко, а отвъд съвсем е спаднала, вижда се голото дъно, лепкавата тиня, а из локвите пълзят водни бълхи, бръмбари, змиорчета.

Адам ме похвали, пое тръбата, зазида я в бента, а над нея струпа дебел пласт глина. И ето, по тръбата, отначало на плаха струйка, а после все по-силно потече вода. Мътна, тя постепенно се избистряше, изсветляваше, набираше сила, спускаше се като поток, изравяше под бента вдлъбнатина като диря от копито. Водата се носеше бързо, мърмореше в тръбата, шумно хвърляше пръски. Под върбите сякаш забълбука пролетен поток.

— Е, какво ще кажеш? — попита Адам. — Харесва ли ти тази музика?

Той стърчеше като върлина, целият изпоцапан с кал, и се усмихваше. Беше много доволен и си поглаждаше перчема, но косата му беше толкова рядка, че цялата прозираше.

— А утре, уважаеми Ленд — заяви Адам, — утре ще направим дървена воденичка (сега е вече късно) и ще я наместим до улея. Ще видиш как водата работи за човека. Нали знаеш как го е казал Маршак:

За да пада отвисоко

покорената вода

и да движи тя турбини,

влакове да кара тя.

Това ще направим утре. А сега… Сега ще измислим още нещо.

С тайнствен израз на лицето Адам изчезна сред храстите. Пристъпваше бавно и предпазливо като бял изследовател в джунглата. Той събра пръчки, от една млада върба одра парче кора, откъсна голям жилав репей. И се върна със скромната си плячка. Дълго мисли и обмисля, и най-сетне набоде пръчките около тръбата, надяна върху тях широкия репеев лист и го завърза за кората.

Той още си играеше с хитроумната си измислица, когато водата изведнъж забарабани често-често, звънко по листото.

— Ла-та-та-та!… — лопотеше листът. Струята удряше по самия край на листото, то трепереше и забързано бърбореше нещо.

Вече се свечеряваше; настъпи оня тих час, когато сенките изпълзяват изпод върбите. И тъкмо в този миг над брега зазвуча високо говорът на реката. Гледах Адам като да беше майстор магьосник. А той се смееше, навел главата си встрани, белите му зъби блестяха, а на устните му беше застинала бледа усмивка.

— Как се казва вашата рекичка? — попита Адам.

— Никак. Рекичка и толкоз. Момчетата й викат на подбив — Жабешката.

— Това не ми харесва — заяви Адам. — Помисли си само: ако нямаше рекички, изворчета, ако нямаше поне някое малко поточе, какво щяха да правят хората? Щяха да измрат като риби, изхвърлени на пясъка. Рекичката ни дава живот. А нас ни мързи да й дадем поне име… Хайде, позамисли се — как да кръстим вашата рекичка?

Ослушах се: тишина и спокойствие, в градината гука гълъбица, а отвъд нашия бент рекичката бърбори неспирно като жерав.

— Бърборана — казах аз. — Можем ли да я кръстим така?

— Бърборана — повтори Адам. — Хубаво име. Още утре ще нанесем нашата рекичка на картата. За да научи целият свят: има на тази земя една тиха и спокойна рекичка, открита за човечеството от двамата капитани — Ленд и Адам.

Помислих си: дали този ужасно висок човек не идва от Острова на съкровищата, където живеят моряци и продавачи на лимонада? Защото у нас, в Шатрище, толкова мършави хора няма — това едно. И второ — тук никой не говори като прочутите капитани от книгите. С една дума хранех тайната надежда, че двамата с Адам ще потеглим някой ден на пътешествие, та ако ще макар и само през степта, натам, където земята се слива с небето.

А засега отидохме до брода да се измием на плиткото с кучешки сапун (така се казва една трева, приличаща на лишей). От храстите, откъм потъмнелия бряг лъхна хлад, остро замириса на мента, а вечерната вода стана още по-топла. Водата е мека, гальовна. Нагазил си по-надълбоко и не ти се излиза. „Интересно — мисля си, — каква ли воденица ще направи утре.“

— Адаме — почвам да го подпитвам отдалече, — ще останете ли повечко време при баба си?

Мълчи. Извръща лице, гледа клоните на дърветата, позлатени от слънцето.

Дали ми се сърди? Но за какво? Може би просто не ме е чул. Повтарям по-високо:

— За малко ли сте дошли, или ще поостанете при баба си?

— Не — отговаря той и гласът му потреперва. Замълчава, а после казва студено, затаил нещо дълбоко у себе си. — Дошъл съм тук, Льоня… за да умра.

Каза го спокойно, толкова спокойно, че усетих как ме побиха тръпки и сякаш мравки ме полазиха по цялото тяло, по гърба… Шегува ли се Адам? Ами гласът му? Не, с такъв глас не се шегуват.

Адам се обърна към мене. Раменете му бяха отпуснати, сухите ръце виснаха вяло край тялото, като мъртви. Чак сега забелязах, че Адам е някак страшно прозрачен. Слънцето хвърля върху него коси лъчи и бледото му лице прозира, прозират и хрущялите на ушите му, цялото му немощно тяло.

Разбрах, че Адам не се шегува.

Защото бавно се топи на смъртоносен огън.

— Виж какво, Ленд… — присви той студените си очи. — Има такова едно не много весело нещо, което се нарича левкемия… Виждал ли си как догаря свещ? Бавно, полекичка пламъкът изблизва восъка, докато го стопи. Такава е и моята болест — изпепелява кръвта капка по капка, до последното кръвно телце. Лекарите се чудят, че още съм жив… Но май няма да е вече за дълго…

Той махна с ръка — сякаш искаше да каже: е, да оставим тъжните разговори! И ми заръча веднага да се обличам.

Бързахме да се приберем. Адам се катереше стремително по хълма, вдигаше високо крака. Ситнех подире му и ми се виеше свят — не зная от какво.

А между върбите, обгърнати от топъл сумрак, сънено мърмореше рекичката.