Виктор Близнец
Звън на паяжинка (6)

Глипа и Бакун

Той беше стар и умен кон. Доживяваше си живота. Вече дори не го спъваха, ами го пускаха свободен край брега. Конят пасеше край реката, често въздишаше и заспиваше прав.

Казват, че някога е бил бял, но козината му отдавна се е сплъстила и е станала мръсносива. А сега, когато над реката е надвиснала като пелена гъста мъгла и конят се е слял с нея, през млечния облак се чува само старческото му пръхтене.

В горещите дни той се криеше под върбите на сянка и дремеше там. Стоеше неподвижно чак до вечерта, провесил дебелата си космата бърна и нещо си спомняше. Винаги съм искал да разбера: за какво мисли? Какво си спомня? Какво му се привижда в полудрямката?

Може би му се присънват пътища (а той ги бе обходил безброй и безкрай). Едни от тези пътища му миришат на гореща прах, други на рядка есенна кал. Може би му се присънват нивя (а той ги е орал — от хоризонт до хоризонт), присънва му се дъхаво като чай степно сено (сигурно може да се струпа планина от сеното, което е пренесъл до конюшнята), присънват му се камшикът и впитата в тялото сбруя, присънват му се коларите: весели, навъсени, с медали, с протези, миришещи на дъхав тютюн — всички коняри, които са го впрягали и подкарвали.

Не зная какво сънуваше конят, но на мене той често ми се присънваше.

Идваше в съня ми, промушваше в нощта топлата си муцуна, оставаше за дълго замислен над моето легло, пръхтеше доверчиво в ухото ми. Аз се усмихвах насън (защото нещо ме гъделичкаше зад ушите), галех меките му кадифени бърни, мърморех нещо несвързано, протягах ръка към гривата му. После всичко ставаше като на кино, когато почват да викат: „Звук!… Дайте звук!…“. Леко, по-леко от перце конят ме вдигаше все по-високо над земята, дъхът ми секваше и аз се вкопчвах здраво в гривата му. Летяхме над брода, над стръмнината и беше толкова хубаво не да яздя, не да препускам, а именно да се нося във въздуха. Но тъкмо в този миг някой ме дръпваше и аз падах… падах, падах, сърцето ми туптеше силно от страх и аз увисвах над пропастта. Висях като на конец — още миг и ще полетя надолу. Извиквах, опомнях се и сподавеният вик засядаше в гърлото ми. Но щом заспивах, конят се връщаше при мен и ние отново политахме.

Конят се казваше Бакун.

Той вече не работеше. Той доживяваше живота си. И като всички стари същества размишляваше над отминалия си живот.

Тъжните мисли никога не го напускаха.

Обикновено когато Бакун пасеше в ливадата и поскубваше неохотно трева, отдалече личеше, че конят не толкова пасе, колкото размишлява над нещо неразгадано. И когато нагазваше сутрин в реката и цедеше през зъби хладната вода, пак беше ясно, че мисли. Дори с вода на устните не преставаше дълбоко да размишлява. Вече в сянката на върбите така потъваше в своите достъпни само за него конски мисли, че забравяше да отпъжда мухите и те се въвираха в ноздрите му, пълзяха по сълзящите му очи.

Никой не закачаше Бакун. Той по цял ден размишляваше.

Наистина, от време на време край къщи минаваха момчетии или чичковци с юзда в ръце. Значи, разрешили им бяха да вземат коня, за да свършат някоя лека работа — да докарат вода или да пренесат греда. Щом видеше човек да се приближава към него с юзда, Бакун не проявяваше нито радост, нито мъка. Стоеше мирно, навеждаше покорно врат и се оставяше да го оглавят. Едва когато тръгваха, дълбоко въздишаше и хълбоците му се издуваха.

Не го безпокояха често — един-два пъти през цялото лято. Тази година още никой не го беше закачал. Като че бяха забравили за него.

Но ето че един ден видях Глипа. Ще речете: какво от това, че си срещнал Глипа? Да, но първо на първо го видях посред бял ден, когато той обикновено спи и второ, на рамото му висеше юзда, а поводът се удряше в ботушите му и мелодично звънтеше. Освен това Глипа не беше сам, а с някакъв чичо, който много приличаше на Глипа. Изведнъж се сетих, че при съседа е пристигнал брат му и че двамата строят курник. Значи отиват да вземат коня.

Личеше, че братята отдавна не са се виждали. И двамата весели, приказливи, вървят и размахват ръце, понеже едва се държат на краката си. Глипа разказва нещо за зайци: „И аз — бам! А той — оле-ле! Че като го пипнах за ушите!“ — и Глипа награби близкия храст, но не успя да се задържи и се отърколи в канавката. Умрях си от смях, докато гледах как братът се мъчи да вдигне Глипа, а Глипа повлича и него в канавката.

Ботушите на братята бяха еднакви — ръждиви, окаляни. Двамата тъпчат изтежко с тях, олюляват се край брега и залитат ту към копривата, ту към канавката.

По една странична пътечка изтичах през градината към реката. Глипа и брат му не ме виждаха, но аз не откъсвах поглед от тях.

Чичковците се запътиха към брода. Ето, вече затрополиха по камъните и оня, гостенинът, се спъна, размаха ръце и цамбурна във водата! Облечен, обут, чичкото седи на плиткото, пляска с длани по водата и току повтаря „о-ох, че кеф!“. Този път Глипа вдигаше братчето си, а пък то го събаряше в реката.

Криво-ляво — минаха на отвъдния бряг. Изглежда, запрашиха навътре, защото се чуваше как нещо пращи в храстите и тук-таме потреперваше клонка.

Бакун стоеше в подножието на хълма и дремеше. Но шумът го събуди. Конят надигна глава, очите му проблясваха неприязнено към юначагите, които се измъкнаха мокри от храсталака и сега се клатушкаха към него. За всеки случай конят се поотстрани, като да казваше: „Вървете си по пътя, добри хора, аз не ви преча“. Но ръцете на братята бяха жилави и се вкопчиха от двете страни в гривата на коня.

Повлякоха Бакун към брода.

Пръв скочи на камъка Глипа. Повлече насила коня за юздата, но той се запъна. Изглежда, не обичаше да го насилват, особено когато трябваше да нагази внимателно във водата и да стъпи на камъка, който е хлъзгав и се клати. Братята дръпнаха коня, а той сякаш приклекна, изви силно гръб, присви сълзящи очи. Страдалческият му вид сякаш казваше: „Пуснете ме, сам ще вървя“.

Да, но беше налетял на хора, които не можеха да го разберат.

— Е-е-ей, ди-ий бе, добиче! — дръпна го Глипа с все сила за юздата. — Гавро, я му дай малко зор! — Глипа дръпна толкова злобно, като че ли искаше да откъсне главата на коня, а Гавро го шибна с пръчка по гърба. — Гавро, я го побутни и отзад!

Гавро блъсна с все сила коня с рамо.

Бакун полетя с цялото си остро тяло напред, удари копито в камъка и изведнъж… изведнъж нещо изпука.

Не можех веднага да разбера какво е станало. Видях само, че конят лежи, изпружен, долната му бърна е увиснала и безпомощно трепери.

Едва малко по-късно разбрах, че Бакун се е спънал и предният му крак се е заклещил в протока. Протокът е тесен и дълбок и някъде долу, между камъните копитото се беше впримчило неподвижно.

— Шантаво добиче — плесна се Глипа по мокрия панталон. — Гавро, хайде, вдигай го! Да става, крантата му с кранта!

Без много да му мисли, Гавро замахна и така шибна коня по ребрата, че веднага се изду сива дамга. Бакун въздъхна тежко, болезнено, надигна се, запълзя на колене. Но не можа да измъкне затиснатия между камъните крак.

— Гавро, я го ритни с ботуша! — Глипа задърпа коня за юздата, а Гавро му помагаше с ботуш.

Бакун се напъна още веднъж и подви силно крак. Кожата на гърба му се изду на бурунки — още миг и ще се спука, а старите кокали ще се разсипят.

Бакун изстена.

Най-сетне и Глипа съобрази, че е станала беля.

— Проклета кранта! — изруга той. — Виж я къде си е завряла петалото!

Братята едва се държаха на краката си и застанали над протока, се пулеха срещу подвития крак на коня.

— Ами сега? — попита братът. — Май нещо заяде, а?

— Голяма работа… ей сега ще оправим, ей сегичка! — и Глипа се пльосна смешно като жена върху камъка. Наведе се към коня, хвана се с две ръце за крака, както оня дядо за ряпата, изплези език и задърпа: „Хай-де, да-вай! Хай-де пак!…“.

Навел леко глава, Бакун беше вперил мътно и печално око в косматото ухо на Глипа.

— Е, братле, не потръгва ли? — попита Гавро.

— Заклещил се е.

— Значи тук ще се мре. Няма да се измъкне.

Братята седнаха на брега, прегърнаха се и запяха: „Ех, Дуня, Дуня-я…“, но Гавро изведнъж млъкна:

— К-как-во ще правим с крантата?

— Трябва да намерим т-трион — каза Глипа. — Ще му прережем крака — и край. Все едно не мож го измъкна. Заклещил се е.

Бях се спотаил зад храста и ги слушах. Чух как Глипа каза: „Ще му отрежем крака…“. Разтреперих се целият, косата ми щръкна, в главата ми възникнаха страшни, нелепи видения: как тези двамата се промъкват с трион до коня… костите скърцат, а те режат ли, режат.

От това скърцане и стъргане в гърдите ми нещо се сви и още по-страшни картини се зароиха в главата ми. Защо не — помислих си аз, — Глипа е способен на всичко, той… Децата разправяха как потопил лодката им в езерото. Учениците си бяха направили сами една тъпоноса лодка — същинско корито. Ходеха с нея да се къпят. Хубаво, ама лодката на учениците му вадела очите на Глипа. За какво им е туй корито? За лудории! Да плашат дивите патици! Отишъл една вечер с брадвата и фрас-фрас-фрас! — пробил в дъното дупка и пуснал лодката във водовъртежа.

Както виждате, на Глипа не му е за пръв път да сече или да реже.

Но Бакун… Той лежеше — стар, с излиняла козина, с клюмнала глава и жилите по врата му болезнено потрепваха.

Аз скочих, страхът ме блъсна по гърба и вече бях готов да тичам накъдето ми очи видят, да викна някого на помощ. Но нещо ме спря. Ето! Като си помагат един на друг, братята стават и тръгват нанякъде. Казват, че трябва да отидат при бригадира да му искат разрешение: може би ще е по-добре направо да утрепят беззъбата кранта (тоест Бакун), и без туй няма полза от нея, поне кожата й да вземат.

Мокрогащите братя зарязаха коня, запалиха цигари и се заклатиха покрай брега. Поеха към управлението.

Щом изчезнаха зад храстите, веднага скочих на камъка и изтичах при коня. Бакун ме позна, докосна със сухи бърни бузата ми и тихичко изпръхтя. Муцуната му е топла, а сивата сплъстена козина сега е като посипана с топъл прах. Само в очите му свети влага и от тях са плъзнали мокри пътечки.

— Бакуне, ставай! Ставай, Бакуне! — потупах нежно коня по гривата.

Бакун тръсна глава, като че се канеше да се изправи на крака, но само въздъхна и отпусна безсилно муцуна. Беше тежък и неподвижен като чувал с картофи. Козината му се свличаше, на гърдите и по ставите кокалите му стърчаха като вкаменени бурунки. Лазех около него, суетях се, не знаех какво да правя. Попипах заклещения крак и още повече се уплаших: много яко беше затиснат. Май докато братята са дърпали коня, Бакун се е опъвал и е натикал крака си още по-надълбоко там, където протокът е най-тесен, а копитото му се е свлякло чак под камъка.

Как сега да го измъкнеш!

Но аз реших все пак да рискувам; напрягах се и дърпах, исках да измъкна вцепенения и като излян от чугун крак, но всичко беше напразно. Кокалестият крак не се поддаваше. Не биваше повече да дърпам — колената на Бакун и без туй бяха целите в кръв.

Какво да правя, кажете какво да правя?

А времето минаваше, взе да се здрачава и вече ми се привиждаше: братята… стържат с триона… Трябва да са вече наблизо…

Не помня как съм изкачил стръмнината, как съм дотичал до вкъщи. Обиколих двора, надникнах навсякъде — няма жива душа. Вратата на къщата е залостена с дървеното резе, в сайванта цвъртят лястовиците, мазето зее като черна дупка. „Ох, ама и аз кого ли търся! — проблясва ми изведнъж през ума. — Ума си търся. Та мама е в полето.“

И без да си поема дъх, хукнах към нивите. Пътят е още топъл, петите потъват в меката прах, изпод краката ми шумно излитат сиви облачета. Препускам в лек тръс, а мислите ми летят още по-бързо: представям си как ще видя мама, как всичко ще й разкажа, как ще се втурнем двамата към реката. „Олеле — помислих си пак, — ами накъде съм хукнал?… Къде е мама? Та аз не зная къде работят днес…“ И хукнах пак с все сили обратно. Гърдите ми се свиват, едва дишам. Дотичах у дома и разперих ръце: ами сега накъде, кого да викам на помощ?

Сироха не може — стара е.

Адам няма да ми помогне — той не става от леглото.

Скочих и се втурнах към селото. Все някого ще намеря.

Слънцето е вече ниско, почти докосва земята, по пътя за село няма жива душа, сиви от праха магарешки тръни са се строили край пътя и само една фигурка изскочи от падинката в степта. Жена с бяла забрадка. Походката ми е позната — бавна и уморена. Я гледай, та това е мама!

Не помня как се намерих до мама, как скрих лице в топлите й, корави длани и от глупост даже заплаках (трябва да бях много уморен от тичането, или много развълнуван) и замърморих нещо несвързано за коня и за Глипа.

Стояхме двамата, вечерният път беше пуст; мама ме погали, притисна главата ми до гърдите си и само с крайчетата на пръстите (меко, едва ме докосваше) взе да ми реши косата, да ме гали по немития врат, по опърлените, както тя казваше, уши. После ме запридумва да се успокоя, защото всичко ще се оправи, а „мъката и бедата ще отплуват с водата“. Глипа днес няма да се върне — уверяваше ме мама — в кръчмата са докарали молдавско вино и родните братя така са се вкопчили в бутилките, че едва ли някой ще ги вдигне чак до сутринта. Каза още, че ако Бакун е закъсал, по-хубаво да не го закачаме, да не го мъчим, най-добре е да го оставим сам. Той знае как да си помогне.

… И тази нощ аз летях с Бакун, падах от висока планина и сънувах някакво чудовище — то се беше промъкнало до къщата ни и сечеше с брадва единия ъгъл. Ето, дървената ни къща вече пращи, навежда се на една страна и под леглото ми се лее вода… Мама ме събуди, попита ме дали не съм прекалил с къпането, ако ли не, да спя и да не се въртя в леглото.

На сутринта, като погледнах през прозореца — сякаш мечки са пушили — нищичко не се виждаше от мъгла.

Сякаш бяха покрили с марля и върбите, и камъша край реката, и нашата градина, и трънките на отвъдния бряг.

Изтичах към реката и спрях учуден насред ливадата. Странно: облачето мъгла се носи, наближава те, обгръща те от глава до пети, минава като тънки нишки край тебе и през тебе, но без да те докосне дори, без да те пипне, без да закачи косъмче по тебе. Но ти усещаш: лицето, косата, ризата ти — от влагата всичко е омекнало, а на устните ти — вкус на дъждовна вода.

Постоях, гребнах с шепи от редичката мъглива пелена и хукнах към брода.

Нали там е Бакун. Лежи, нещастният, като закован. И разбира се, нищо не е ял. Трябва поне трева да му наскубя.

Обиколих бъзовите храсти и изведнъж: „Фъррр!…“. В мъглата нещо изпръхтя срещу мене от един храст. Трепнах и даже приклекнах от уплаха! Сърцето ми за малко да изскочи от гърдите като врабче.

А от храстите се подаде муцуна… Конска.

„Бакуне, ти ли си? Ох, да те вземат мътните!“

Изтичах до коня, увиснах на врата му. А той стои и като че се усмихва, бърните му зелени, целите в зеленило от трева.

„Бакуне, кой те освободи? Или ти сам? Я си покажи лапата…“ Бива си ме и мене, обесих му се на врата, а конят е сакат. Единия си крак (ранения) държеше вирнат нагоре. Докоснах чашката на коляното и Бакун замижа от болка. Да, предният крак е сериозно ранен: кожата е одрана, копитото е смазано, под козината се е спекла кръв.

Поприказвахме си с коня, аз го сресах, изчоплих калта от раните и язвичките, а той пръхтеше доволен и ме обгръщаше с миризмата на гореща сдъвкана трева. После го пуснах: „Върви да пасеш, Бакуне…“.

Вдигнал високо глава, конят закрачи с мъка към върбалака.

Мъглата постепенно се вдигна, изгря бяло слънце, което можеш спокойно да гледаш. То не заслепява очите. Седях до брода на камъка и гледах нагоре: слънцето ту се появява, ту изчезва сред сивите космати облаци. Не зная дълго ли съм седял така, но изведнъж чух: някой слиза по ската и боботи със силен бас.

Скочих. Идеха братята Глипа.

Единият беше понесъл преметнат през ръката брезент, другият — брадва и голям остър нож. Братята отиваха към брода и весело си приказваха, запалили цигари. Въобразяваха си, че Бакун ги чака, затиснат от камъните.

Изведнъж те се срещнаха: братята, запътени към реката и Бакун, тръгнал и той натам. Спряха като вцепенени. И впиха очи: братята в коня, а конят в братята. Бакун изпръхтя изненадано, а после… после не повярвах на очите си. Кроткият стар кон, който допреди малко куцукаше, изведнъж силно ритна, изпръхтя юнашки и препусна — вярно, накуцвайки — но толкова бързо, както никога не бях го виждал да препуска.

Някъде на другия край на ливадата се разнесе победоносното му цвилене.

Братята се спогледаха облещени.

— Е, братле, засечка май, а? — попита Гавро.

— Измъкнал се е — можа само да каже Глипа.

Братята се запътиха към къщи.

А там, където бяха стояли, видях един храст с вълчо грозде по бодливите клони.