Виктор Близнец
Звън на паяжинка (7)

Доктор Трак

В сайванта е сумрачно. Вратата е ниска и няма даже мъничко прозорче, та като застанеш в далечния ъгъл, дето са вехтите ясли, там е вече съвсем тъмно. Нещо писука в яслите, шумоли по стените, кара прогнилите дъски да пращят. Сайвантът като че ли целият шава от неспокойните си обитатели.

Не влизам навътре, сядам до вратата и чакам. Отвън влиза светлина. Слънцето ту се скрива, ту отново ми напича врата.

Изглежда небето се заоблачава. Доспива ми се.

Търпеливо чакам.

Изведнъж в сайванта долита лястовица. Стрелва се точно под напречната греда на вратата и в нищо не се закача. Толкова майсторски се стрелка! Често съм гледал как лястовиците си играят с Бакун. Конят пасе в ливадата, а те долитат отдалече и се прокрадват тихичко към него, политнали ниско, над самата земя. В бръснещия си полет изведнъж шмуг — право под коня! Мерне се под корема му, стрелне се нагоре и палаво зачурулика. Една прелети, после две, после под коня проблесне и прехвърчи цяло ято. Лястовиците почти докосват земята и като че ли искат да подразнят Бакун: „Чурулик!… Хайде, хвани ни де!“. Конят дъвче трева, от време на време размаха опашка, размърда бавно ухо, изобщо не обръща внимание на палавите лястовички. Само нарядко Бакун сдържано изпръхтява, ако някоя ветрогонка прелети точно под носа му.

Пак така смело влетява лястовицата и през вратата. Тя сякаш още отвън вижда, че таванът на сайванта е подпрян с греда, затова рязко заобикаля гредата, кръжи известно време из сайванта и се скрива в гнездото. Нито изчурулика, нито изшумоля с крило, влетя тихичко като сянка. Но вижте: като по сигнал се събудиха малките. И веднага: „Чик-чирик, чик!“ — зачуруликаха в един глас. Те са скрити в гнездото, от него стърчи само сив пух и се подават широко отворени човчици. Широките жълти уста са зейнали и молят, настояват — искат да ядат. Някое по-нахално птиче се надига над другите и вече налапва червейчето, кажи-речи заедно с човката на майка си.

Опитай се да нахраниш до насита такива гладници!

Лястовицата отлетя и малките се скриха. Заспаха. Гнездото е като празно.

В сайванта е тихо. И на двора е тихо. Смрачено.

Облегнах се на вратата, вперих очи в тавана и от нямане какво да правя заразглеждах гнездото. Случвало ли ви се е да наблюдавате как лястовица си прави гнездо? Най-напред почва да носи от брега плътни бучици пръст, не каква да е пръст, ами влажна, добре омесена с тревисти корени и влакна. Донесе в човчицата си бучица и я залепи изкусно за дървената греда. Погледне отстрани работата си и зачурулика доволна: радва се, че става хубаво. Наистина е красиво. Отначало прави от калта нещо като подкова или полумесец, после вдига закръглена грапава стена, после довършва, ред след ред, своето гнездо, което прилича на малка кошничка. Щом изсъхне, гнездото става бяло и може с години да виси под покрива, без да се развали.

Често ми се е искало да сложа стълбата, да се покатеря до гнездото и поне с крайчеца на окото да надникна… Да, но вие чували ли сте? Хората казват, че само да пипнеш с пръст гнездото на лястовицата, и птичето ще напусне вашия двор. Ще го напусне и никога няма да се върне, на всички лястовички ще обади да заобикалят отдалече вашата къща. Ако пък развалиш гнездо… Не, по-добре недейте! Виждал съм със собствените си очи: лястовичката има на гърдите си червена ивичка. Само да допре гърдички до сухата слама под стрехата, и сламата тутакси пламва… Къщата ви ще изгори до основи… А за щъркелите съм чувал, че ако им събориш гнездото, донасят в човките си жарава.

Птиците не прощават на злосторниците.

Затова и нашата къща, и къщата на баба Сироха никога не са горели. А у Глипа, откакто се помня, вече два пъти имаше пожар. Къщата му, измазана с глина, още си стои полуобгоряла, а от сайванта са останали само главни от гредите и едно нащърбено овъглено корито.

Лястовиците са свикнали да стоя на прага, а те да прелитат ниско над мен, някоя даже пикира, като че ли иска да откъсне косъм от главата ми, но само се стрелва над нея и влиза в сайванта. Хубаво ми е да седя сред лекото шумолене, сред сините лястовичи сенки и меката, приглушена от облаците светлина. Доспива ми се и през дрямката чувам: някой ме вика. „О-о-нка!“ — донася до мене вятърът.

Скачам тревожен и поглеждам към пътя: там стои баба Сироха. Дребничка, прегърбена старица със съсухрено лице. Облечена в широка черна пола. Стои, мълчалива и сурова, чака да ида при нея.

— Хайде с мене — казва ми тя строго. — Адам те вика.

Тръгвам подир бабичката (а тя припряно ситни) и ми е странно, и малко ме е страх: Сироха никога не ме е викала… и то при Адам. Какво ли става у тях?

Тръгваме към дерето, отминаваме къщата на Глипа; пътечката ни води до градината на бабичката и ние потъваме в синкав сумрак, а над нас се шири царството на слънчогледовите пити и зелените листа. Прекосяваме градината, ето го вече и двора на Сироха. Малка бяла къщица, до прозореца клонеста ябълка, по-висока от комина; ябълките са надвиснали над сламения покрив. С короната си старото дърво е засенчило почти целия двор. Сега виждам: под бялата ябълка бяла постеля, а на нея лежи Адам и зъбите му блестят — и те бели, та чак синкави.

— О-о, капитан Ленд! — вдига ръка и ми козирува Адам. — Радвам се да ви видя!… Седнете, моля.

Той ми сочи едно разклатено столче и предупреждава: внимавай, креслото е праисторическо. Сядам по-близо до него и ми е приятно и някак неудобно, че той така красиво разговаря с мене.

Тук, под ябълката, е хладно и няма вятър, седиш си на сянка, над главата ти гъст сънен листак, само тук-таме малки пролуки и през тях върху леглото на Адам падат слънчеви зайчета.

Адам не крие: радва се, че съседът му е дошъл. Не е ли ужасно: в такава жега, в такова хубаво време, когато можеш да се разхождаш, да дишаш чист въздух, да се печеш на слънце, налага се да лежиш в пухена постеля, върху възглавница и да се топлиш с горещо питие. Гласът на Адам е отпаднал, тънката му синкава ръка увисва безсилно, но днес той все пак не е такъв, какъвто е бил до вчера. Очите му са оживени, в тях се е появило нещо весело, подигравателно, неспокойно.

Баба Сироха постоя малко, скръстила ръце на гърди, погледна тъжно и строго Адам, въздъхна и си влезе в къщи. Адам закачливо ми смигна:

— Знаеш ли защо те викнах? Разузнаването ми докладва, че тези дни на брега е имало битка. Някакви хора се опитали да осакатят коня. Тъй де — те щом живеят без глави, конят ще преживее без крак. Но, както разправят, ти си се случил там, видял си всичко и както твърдят, даже си се отличил…

„Отличил съм се бил…“ Май че го прекалява. Погледнах Адам: не се ли подиграва? Не, погледът му е сериозен. Той се обърна леко към мене, пое си дъх и ме помоли:

— Ленд, разкажи ми как надхитрихте Глипа?

Полюлях се на скърцащото столче, помислих си: какво ли има за разказване? Как тичах уплашен ту към полето, ту към къщи, като да ме гонеше някой! Това ми е цялото геройство. Виж Бакун е друго. Кон и половина е той!

— А-а, не — закани ми се с пръст Адам и си намести възглавницата, за да легне по-нависоко. — Така лесно няма да се измъкнеш. Виж, ако отидем на реката, там няма да имаме време за разговори, там само ще работим. Намислил съм едно нещо — ще видиш!… Но сега, скъпи Ленд, представи си, че се намираме в каюткомпанията. И всеки от нас ще разкаже по една история — съгласен ли си?… А тъй като си по-млад от мене, ти ще започнеш пръв. — Адам ме хвана за ръката, изглежда забеляза, че нямам желание и вече някак простичко, с мека усмивка добави: — Льоня, сериозно, разкажи ми нещо… За Бакун или за твоята рекичка. Ти знаеш…

Слънцето вече залязваше и жълто-зелени сенки лягаха върху гърдите и лицето на Адам. Да, той и сега беше като прозрачен. Над възглавницата стърчеше острата му брадичка, подаваше се тънкият му остър нос — прозрачни, като от восък. Адам често облизваше горещите си устни, дишаше тежко, с хриптене. Усетих как нещо ми гъделичка гърлото, а очите ми парят. Наведох глава към земята и си помислих: Адам по цели дни лежи сам и освен баба Сироха няма кой да му продума.

— Добре, Адаме. — За начало подсмръкнах. — Един ден тръгнахме… Хем да знаеш — точно така си беше.

— Нали се разбрахме — без лъжи — подхвърли Адам.

Настаних се по-удобно на столчето и погледнах Адам. Той беше скръстил ръце върху бялата завивка — готов да слуша. И аз започнах.

— Един ден тръгнахме с мама… Ама преди това аз се разболях — от коклюш май беше. Тогава мама взе бричката, с която се возеше преди бригадирът (той сега има мотоциклет — „ИЖ“ се казва, чудесен мотоциклет с кош…).

— Та майка ти взела тогава бричката — напомни ми Адам.

— Да де, взе бричката, впрегна Бакун, а мене уви с палто и с кожух, като стар дядо ме уви, че беше много студено, и потеглихме към Загатне, при доктора. Пристигнахме вече по здрач. Потропахме на вратата, излезе една лелка с кофа и парцал в ръка и ни препречи пътя. „Здравейте! — поклони ни се тя, — че да бяхте дошли барем посред нощ! Докторът откога е свършил прегледите.“ И ни тръшна вратата под носа. Пренощувахме у едни добри хора и на заранта пак потропахме. Ето я лелката. „Здрасти! — рече ни. — Пак ли сте вие? Докторът днес няма да преглежда. Сидир Петрович отиде на съвещание.“ Тогава мама пошепна нещо на ухото на лелката и оная едва не хукна подир нас… После обърнахме бричката и си тръгнахме за дома…

Прекъснах разказа си и погледнах Адам: слуша ли ме? Той лежеше спокойно, в ъгълчетата на полуотворените му устни беше застинала лека, печална усмивка… Помълчах още малко: може би не му е интересно?

— Е, а после? — не се стърпя Адам. — Нали обеща да ми разкажеш за коня…

— О да, съвсем забравих! — сепнах се аз. — За Бакун исках да ти разкажа и се отплеснах. Случва ми се. Та до къде бях стигнал?… А, да! Ти ходил ли си в Загатне? Не? Жалко! Реката не е като нашата — на жабите до коляно, ами е широка, с пясъчно дъно и е пълно с раци — с ръце да ги ловиш. А бродът е каменен, като минаваш по него, бричката подскача. Беше есен, духаше студен вятър — прерязва те през гърба. Та мама реши да минем за по-пряко през брода. Стигнахме до брега и какво да видим — реката замръзнала. До вчера се пенеше между камъните, а сега беше скована в лед. Мама спря и се замисли: „Какво да правя? Да карам до мостчето — повече от пет километра са…“. Докато се чудеше, аз се измъкнах тихичко изпод кожуха и хайде на леда. А ледът като стъкло, нов-новеничък, ясенец му викаме по нас. Хлъзнеш се, а той те понесе — не можеш спря. След мен и мама дойде до леда. Стъпи на него, олюля се — ледът пращи, огъва се, но не се пука. Ами конят?… Копитата му са остри. Ако Бакун хлътне — разсъждава мама на глас, — ще си пореже краката. Но и да не пропадне, пак няма да мине по леда — не е подкован. А Бакун (честна дума — това се вика кон!), Бакун като че ли разбра защо е угрижена мама. Пристъпи към реката, изпръхтя и помириса леда. Брей: какво прави той? Коленичи. Преви крака като плазове и се заплъзга по леда, подсказва ни, подсеща ни: хайде, помагайте! Мама даже плесна с ръце: „Ех, че умник! Хайде, Льоня, бутай бричката!“. Хванахме се от двете страни, тикаме бричката, а конят се плъзга по колене, движи се по гладкия лед. Ледът се огъва, пращи, но не се троши. Щом стигнахме брега и хоп, Бакун веднага скочи на крака, ето го вече стъпил на земята… Пък аз никакъв коклюш не съм имал, ами съм настинал на пързалката — завърших разказа си, да не би Адам напразно да се развълнува. — Като се прибрахме у дома, мама ме напари с горещи картофи и веднага ми мина.

— Интересна история — каза Адам. — А това за Бакун е наистина чудесно… Само едно не мога да разбера, кой е бил по-голямо добиче: Бакун, дето се плъзгал на колене по леда, или лелката, дето ви треснала вратата: „Не приема!“. Ти как мислиш, Ленд? — попита ме Адам.

— Според мен — навъсих аз чело, засумтях и се залюлях на стола (труден въпрос ми беше задал Адам), — според мен… Охо, колко много ябълки имате и са почти узрели, бузките им поруменели. Бива ли да опитам ей оназ там, падналата?

— Опитай я.

Отърколих с крак падналата ябълка, ритнах я нагоре, хванах я във въздуха и право в устата. О-ох!… Зелена, ужасно кисела ябълка, слюнките ми потекоха и дето се вика — видях звезди посред бял ден.

Адам не беше вкусил от ябълката, но само ме погледна и той изкриви уста. Стори ми се, че се поусмихна.

— Хитър човек си ти! — каза ми.

Обърна се на хълбок, оправи си възглавницата, накани се, изглежда, нещо да ми говори.

— А сега чуй моята история. И понеже заговорихме за медицина, ще ти разкажа, Льоня, за истинския доктор Трак… Ето на — гласът на Адам изведнъж се промени и той отчаяно въздъхна, — ето го и моят доктор Охболи.

От къщата излезе баба Сироха. Носеше на чинийка чаша вода и някакви прахчета.

— Стана ли вече време? — посрещна я с умоляващ поглед Адам.

— Да, пий! — каза Сироха.

— Бабо Лизо! Толкова гадории съм изгълтал…

— Пий! Трябва на всеки два часа да ги вземаш. Докторката тъй рече.

— Хубаво, дай ги. — Адам глътна лекарството и от прахчетата устните му като че ли още повече побеляха.

Баба Лиза си отиде, а пък Адам, след като го бяха прекъснали, се обърна и легна на другия хълбок. Беше бледен и приличаше на мъртвец. Редичкият му зализан перчем плувна в пот. По лицето му избиха жълти петна. Адам полежа така и като че задряма, но после отърси от лицето си болезнената сънливост и пак се обърна към мене.

— И тъй, сега ще ти разкажа историята на Трак — продължи той все така бавно и замислено, както беше почнал. — Аз съм щастлив човек. Имам си две баби. Едната живее в степта, а другата в Полесието. А Полесието, скъпи Льоня, е царството на гъбите и на русалките. Какви гори има там, какви езера и реки. Да можеше само да ги видиш! Там има бели щъркели.

Една двойка бели щъркели живееше и при моята баба Груня. Щъркелът се казваше Трак, а щъркелицата — Траковица. Рано напролет те се връщаха от странство и кръжеха над селото. Баба Груня излизаше от къщи и им махаше с кърпа. Птиците кръжаха и се спускаха все по-ниско. Тогава баба помолваше момчетата да качат на покрива колело. Щъркелите кацат на колелото и си вият на него гнездо.

Спомням си една година пролетта беше студена, през нощта фуча виелица. Баба излязла на двора и какво да види — мокър сняг до колене, а в снега лежат Трак и Траковица, крилете им отпуснати, вече и глава не могат да вдигнат. „Милите ми!“ — завайка се баба Груня, внесе ги в къщи, напали печката, нахрани ги, даде им да пият отвара от билки.

Оздравяха Трак и Траковица, още повече обикнаха баба.

Всяка година те си виеха високо и разкошно гнездо. И се редуваха да го пазят. Спомням си: вече е тъмно, небето цялото в звезди, а в гнездото стои щъркел, като че ли го е изрисувал някой с креда. Замрял на един крак, вирнал клюна и ти се струва, че луната виси от клюна на Трак.

Баба Груня обичаше, преди да си легне, да поприказва с щъркелите. Застане посред двора и пита:

„Я кажи, Трак, ще ми обещаеш ли за утре дъжд?

— Тра-ка-трак“ — трака с клюна той.

„Бе то си личи — отвръща му баба. — Звездите са ясни, тревата е суха, утре ще е жега. Пък аз съм взела разсад, исках да посадя зеле в градината, та сега не знам какво да правя…“

„Трака-трак“ — казва щъркелът.

„Бе май така ще е най-добре“ — въздиша баба и се прибира.

Всяка есен баба изпращаше щъркелите на път. Застане пред портата, размаха кърпа и им заръчва: „Хем да се не делите. Ако срещнете облак — летете по-нависоко, ако засвятка и загърми — спуснете се по-нисичко“.

Но една есен баба не излезе да ги изпрати. Вече се бяха събрали щъркелите от цялата околност и бяха описали прощалния си кръг над горите и езерата, а сега ято след ято вече поемаха за топлите страни. Само бабините щъркели бяха останали. Продължаваха да кръжат над селото и да тракат тревожно с клюновете — не, няма я баба да ги изпрати. Тогава Трак кацна насред двора и гледа: вратата на къщата открехната. Влиза той в къщи. Оглежда с лъскавите си кафяви очи стаята, миндера. А, ето каква била работата! Баба лежи, прежълтяла от слабост. Не може думица да изрече. „Трака-трак“ — казва й щъркелът и избързва нанякъде. След малко се връща. Тича при баба, протяга й клюна си… жаба. Прясна-прясна. От блатото.

„Ох, докторчето ми… — нарежда баба, трогната от грижата на Трак. — Искаш да ме излекуваш, нали? От твойта билка си ми донесъл… Няма как, ще стана да ви изпроводя, че вие без баба си няма да отлетите.“

Надига се баба с пъшкане от миндера, изпраща щъркелите. Наскоро след това почина.

Хората се чудеха: през пролетта дълго време в небето ден след ден кръжи двойка щъркели и не иска никъде да кацне. Най-сетне кацна все пак на един хилав бор край селото. На бора най-близо до гробището, където са заровени баба и нейните синове.

Адам свърши разказа си. Изглежда, беше се уморил; пъхна ръка под главата си и май отново задряма. Лежеше бледен и мълчалив. Побиха ме тръпки, стана ми някак чоглаво от страх: „Жив ли е Адам?“. Като погледнеш — изпънатото одеяло никъде не се надига, като да няма човек в леглото, само брадичката му стърчи и острият нос. А някъде там, извън леглото, на едно столче са Адамовите крака, сини и неподвижни.

Адам отвори бавно сънени очи, намери ме с поглед и понечи леко да се усмихне. Но само едва забележимо помръдна устни.

— Е, Ленд? — попита ме някак виновно. — Тъжна история, нали?

— За Трак ли?

— Да.

— А не, защо, много е интересна. Само едно не разбрах: ами щъркелчетата? Трак нали е имал деца?

— Имаше. Но се пръснаха. Всяко семейство си прави ново гнездо.

— В нашата степ щъркели идват ли?

— Рядко. Щъркелите обичат водата, горите, широките езера…

— А вие ще отидете ли там?… Дето е живяла вашата баба Груня?

— Не зная. Ако стане чудо, може и да отида.

— Ех, да си намерех две щъркелчета… мънички… Щях да им сложа колело.

— Хитър човек си ти! — каза Адам и все пак се усмихна.

Тъкмо се бяхме заприказвали и от къщи пак излезе баба Сироха със същата чинийка в ръцете — с водата и с лекарството.

— Бабо Лизо! — като дете й се замоли Адам. — Толкова се надявах, че ще избягам в степта от инжекциите, от прахчетата, от медицината… Да знаеш как са ми омръзнали…

— Пий — каза бабата, но ръцете й се разтрепериха, водата в чашата се разля и аз видях: сълзи напълниха очите й. Тя преглъща със суха сбръчкана уста неканените сълзи, изхлипва и казва: — Че аз искам ли да те мъча, сине? Мисля си само: може пък да помогне, може да оздравееш, да се вдигнеш, да се съвземеш, че нали те гледам като свещица се топиш пред очите ми. Каква е тая моя орисия! И синовете ми щяха вече да са мъже, да живеят и да се радват на живота като хорските деца, а пък то — и двамата си отидоха…

— Бабо Лизо!… — Гласът на Адам потрепери. — Не ми се сърди. Аз съм дръвник. Аз съм глупак. Прости ми. Повече няма да те мъча. Дай лекарството.

Бабата се затътри към къщи, а аз дълго седях прегърбен, като че ли тежест ми притискаше раменете и стягаше до болка гърдите ми. Като се размисля: май и аз съм виновен; май си е точно така. Замъкнах Адам във водата, че се и радвах — глупак с глупак! Ах какъв бент, ах каква воденичка! А той сега си плаща за тези играчки.

— Повече няма да ходим на реката — измърморих навъсено.

Адам си изпи лекарството и пак притихна, лицето му се покри цялото с жълти петна. Не отговори веднага, помълча, почака да премине тежкият спазъм и чак тогава каза:

— Не, Льоня, ще отидем на реката. Защото нито реката, нито ти, приятелю мой, никак не сме виновни. Всичко е много по-сложно. Как да ти обясня?… Излизал си, да речем, с лодка навътре в морето, много надалеч, и изведнъж лодката ти е протекла. Какво ще направиш? Ще скръстиш ръце и ще чакаш кротко водата да напълни лодката? Или ще гребеш? Нали ще гребеш, ще налягаш на веслата, докато имаш сили, докато си жив. Та и аз, Льоня. Много отдавна още в института моята лодка протече. Но аз продължавам да греба. Вече потъвам и въпреки това греба. За да живея до последния си дъх. Да живея като тебе, като всички нормални хора. Разбра ли ме, капитане? Не оклюмвай нос — ще отидем на реката и ще вдигнем истински бент, от тухли. Ще измайсторим такава воденичка, че и когато си в клас, пак да я чуваш как трака. Малко да се привдигна и веднага ще идем…

На прага стоеше баба Сироха, тя беше излязла да завие Адам и се беше спряла мълчаливо, слушаше го тревожно, напрегнато и на съсухреното й лице сякаш беше застинал скръбен упрек: „Какво говориш, Адаме? Къде ще вървиш толкова болен: нали до вкъщи те водя като дете?…“.