Робин Кук
Признаци на живот (7)

5

21 март 1990 г.

7:47 сутринта

— Искаш ли да хвърлим ези-тура, та да видим кой ще прави аутопсията? — предложи Кен Мюлер на Грег Хомел, младши асистент патолог, временно придаден към Кен за обучение в специалността. Кен беше очарован от Грег. Момчето имаше силно желание за работа и притежаваше остър ум. Кен се усмихна, задето го нарича момче, та той беше само пет години по-млад от него самия.

— Ези — печеля, тура — ти губиш — предложи хитро Грег.

— Добре, хвърляй — отвърна Кен, задълбочил се вече в болничния лист, придружаващ жертвата. Това беше жена на трийсет и три години, паднала от шестия етаж на Женската клиника.

— Тура — оповести Грег. — Ти губиш.

Грег обичаше да извършва аутопсии, докато повечето от специализиращите му колеги ги мразеха. За него това беше любопитно занимание, своего рода детективска история с тленни останки, които крият някаква загадка. Кен не беше така ентусиазиран като Грег по отношение на аутопсиите, но в ролята на негов наставник приемаше спокойно този възторг на Грег.

Сега, когато четеше болничния лист на пациентката, той малко се ядосваше. Бяха минали повече от двайсет и четири часа от настъпването на смъртта, а Кен следваше твърдо принципа аутопсията да се извършва колкото е възможно по-бързо при нещастните случаи. Вярваше, че така ще научи много повече.

Жената е била докарана с линейка в болница „Мемориал“, за да опитат да я изведат от клинична смърт, но установили, че е окончателно мъртва, а след това поставили тялото в хладилната камера. То е трябвало да бъде изпратено в съдебната медицина, но поради претрупаност от работа пропуснали да го сторят. Накрая пристигнала молба от съдебната медицина аутопсията да се проведе в „Мемориал“ и шефът на Кен се съгласил с готовност. Винаги е било проява на политическа мъдрост да стоиш на страната на съдебната медицина. Не знаеш кога ще ти се наложи да искаш услуга от тях.

Тъкмо Грег се готвеше да направи началния Y-образен разрез на трупа, Кен му нареди да изчака:

— Прочете ли придружителния медицински лист?

— Разбира се — отговори Грег, почти обиден от подобен въпрос.

— Значи си запознат с инфертилните й проблеми? — запита Кен, все още навел глава над листа. — Опитите инвитро и блокираните фалопиеви тръби?

Запушените тръби задействаха някакво звънче в мозъка му и той си спомни посещението на Мариса.

— Да, и поради това тя е заприличала на възглавничка за игли — отвърна Грег.

— Ох! — изпъшка Кен, като погледна ръцете й.

— А тук има съвсем прясно убождане — посочи Грег сгъвката на левия лакът. — Виждаш ли подкожното кръвонасядане около вената? Взимана й е кръв малко преди да скочи от прозореца. Не допускам да е дело на нашата спешна бригада, защото тя е донесена мъртва при тях.

Очите на двамата лекари бавно се срещнаха. И двамата мислеха едно и също — пациентката сигурно не беше наркоманка.

— Може би ще трябва да потърсим намесата и на токсиколог — произнесе зловещо Грег.

— Тъкмо това е и моят съвет — каза Кен. — Запомни, че на нас ни плащат, за да се съмняваме.

— На вас ви плащат — засмя се Грег. — Като специализант аз получавам само някакво подаяние.

— Хайде де! — отвърна Кен. — Когато аз бях в твоето…

— Спести ми, моля те, тези слова — прекъсна го със смях Грег. — Добре ми е известно състоянието на медицината през средновековието.

— Какво ще кажеш за белезите от травмата при падането?

Грег изброи бързо външните белези от удара: двата крака бяха счупени, а също и тазовата кост; дясната китка бе прегъната под съвсем ненормален ъгъл; за изненада по главата липсваха каквито и да било белези.

— Добре — каза Кен, — започвай с разреза.

Грег отвори бързо корема, а след това с големи ножици сряза двустранно ребрата около гръдната кост.

— Охо — извика Грег, когато повдигна гръдната кост, — имаме известно количество кръв в медиастинума^[1].

— За какво ти говори това? — запита Кен.

— Бих казал, разкъсване на аортата — отвърна Грег. — Падането от такава голяма височина може да го предизвика.

— Изглежда, четеш и допълнителна литература по патологоанатомия — каза закачливо Кен.

— От време на време — съгласи се скромно Грег.

Двамата изгребаха внимателно кръвта и я изляха в градуиран цилиндър. Оказа се около 100–200 кубически сантиметра.

— Може би греша за разкъсаната аорта — укори се Грег, — количеството кръв трябваше да е много повече.

— Не мисля така — каза Кен, като измъкна ръката си от отворения медиастинум. — Опитай аортната дъга.

Грег съсредоточено опипа цялата аорта. Изведнъж пръстите му влязоха в отвора на разкъсването. Наистина беше разкъсване на аортата.

— В края на краищата ти притежаваш всички качества да станеш добър патологоанатом — похвали го Кен.

— Благодаря ти, всевиждащи, всезнаещи Карнак Всемогъщи — пошегува се Грег, въпреки че явно бе поласкан от отправения му комплимент. Той насочи вниманието си към изваждането на вътрешностите от трупа. Но докато работеше, научноизследователската му мисъл бе започнала да задейства някакво алармено звънче дълбоко в главата му: имаше нещо объркано в този случай, нещо извънредно много объркано…

 

 

Вече преминала през три прехвърляния на ембриони в матката, Мариса не се боеше от болки пред поредното прехвърляне. За да бъде в изискуемото положение, тя трябваше да се просне по гръб и да присвие колене чак до гърдите, та тазът да излезе напред и нагоре. Това положение за нея беше срамно и унизително, още повече че всеки можеше да влиза и излиза от залата, а Робърт чакаше вън в чакалнята. В залата с нея бяха само доктор Уингейт, асистиращата сестра Тара Маклийш и мисис Харгрейв. Но ето че вратата се отвори и влезе Линда Муър.

— Много важно е за вас да се отпуснете — каза Линда, като се настани до главата на Мариса. Тя я потупа приятелски по рамото. — Бих искала да мислите само за приятни неща.

Мариса знаеше, че психоложката й желае само доброто, но да я съветва в този момент да мисли за приятни неща, беше абсурд. Не можеше да си обясни как ще й помогне това, особено като знаеше, че Робърт чака отвън. Тя беше изненадана, че я бе придружил тази сутрин в клиниката, след като бе спал в гостната стая.

— Всичко е готово — информира я доктор Уингейт, това той правеше винаги. — Най-важното е, както беше и последния път, да осигурим пълна асептика.

Мариса усети, че покриващият я чаршаф бе издърпан нагоре и сега тя бе изложена пред всички погледи. Затвори очи, докато Линда продължаваше да й мънка за отпускането. Но тя не можеше да се отпусне, толкова много зависеше от това прехвърляне на ембриони дори и нейният брак. Робърт я беше придружил до клиниката, но по пътя от Уестън до Кеймбридж и двамата не бяха си разменили ни думица.

— Първо стерилният спекулум — продължи доктор Уингейт. След секунда тя усети инструмента в себе си. — Сега ще промия всичко с физиологичен разтвор.

Мариса почувства струята течност вътре. После усети ръка върху рамото си. Отвори очи и видя покритото с лунички лице на Линда на сантиметри от своето.

— Отпуснахте ли се? — запита тя.

Мариса кимна утвърдително, но това беше лъжа.

— Готови сме за ембрионите — обърна се лекарят към Тара. Тя отиде веднага в съседната лаборатория. На Мариса той каза: — Може да почувствате леко пристягане, но не се безпокойте. Всичко ще протече като миналия път.

На Мариса й се искаше той да престане да споменава миналия път, защото тогава от прехвърлянето не излезе нищо. Тя чу завръщането на Тара в залата и си представи тефлоновия катетър, наричан тук томкат.

— Помнете: да се отпуснете — повтаряше Линда.

— Мислете за здраво, хубаво бебе — рече Харгрейв.

Мариса усети дълбоко в корема си някакво пристягане, но то не можеше да се нарече болка.

— Трябва да сме на около един сантиметър от дъното на матката — каза д-р Уингейт, — сега инжектирам ембрионите.

— Дишайте дълбоко — посъветва я мисис Харгрейв.

— Отпуснете се — отново се обади Линда.

Въпреки надеждите си Мариса не беше оптимист.

— Чудесно — промълви лекарят. — Изтеглям катетъра сега. Не мърдайте, докато не се уверим, че всички ембриони са вътре. — И заедно с Тара изчезнаха в лабораторията.

— Добре ли сте? — попита мисис Харгрейв.

— Много добре — отвърна Мариса, безпокояща се непрекъснато, че всеки миг може някой да нахлуе.

— Сега, когато всичко мина — подметна Линда, — аз си тръгвам. Смятам да разменя някоя дума с вашия съпруг отвън.

„Късмет“ — пожела й наум Мариса. Не й се вярваше, че тъкмо този ден Робърт ще бъде много достъпен.

В същия момент се върна д-р Уингейт.

— Всичките ембриони са вътре — обяви той. Мариса усети, че спекулумът е изваден. Лекарят я потупа нежно по задника и продължи: — Сега вече можете да легнете по корем, но не мърдайте много, точно както миналия път. Искам да останете по корем три часа, а след това да лежите по гръб един час. След общо четири часа сте свободна да си вървите.

Мисис Харгрейв освободи спирачките на количката носилка и започна да я бута.

Мариса благодари на доктора.

— Винаги сте добре дошли, скъпа — отвърна лекарят. — Всички ще ви стискаме палци.

Когато излязоха в чакалнята, Мариса чу мисис Харгрейв да произнася името на Робърт. Разговорът с Линда явно е бил кратък, тъй като нея вече я нямаше в чакалнята.

Робърт се изравни с мисис Харгрейв и се запътиха към стаята, определена за Мариса.

— Бях осведомен, че всичко е протекло сполучливо — каза той.

— Настроени сме оптимистично — отвърна мисис Харгрейв. — И яйцеклетките, и зародишите бяха в отлично състояние.

Мариса не продума. Тя бе убедена, че Робърт не се чувства очарован. Без съмнение Линда го беше ядосала.

Стаята, където я настаниха, беше приятна. На прозорците имаше жълти завеси, а стените бяха в светъл зелен цвят.

Мариса бе прехвърлена внимателно от носилката на леглото. Както й бе наредено, легна по корем, с извита настрани глава.

— Добре ли си? — настани се срещу нея Робърт.

— Толкова добре, колкото е възможно.

— Но ще бъдеш по-добре, нали? — настоя той.

Тя можеше да се закълне, че е нетърпелив да си тръгне.

— От мен се иска сега да лежа тук — отговори тя. — Ако имаш работа, иди си я свърши. Аз ще бъда добре.

— Сигурна ли си? — И Робърт се изправи. — Ако всичко е наред, има някои неща, които трябва непременно да свърша.

Мариса си мислеше колко е благодарен, че бе извинен. Преди да напусне стаята, той бързешком докосна с устни бузата й.

Състоянието, обзело я напоследък, я караше да се чувства много по-удобно сама. При бавното влачене на минутите обаче, започна постепенно да се чувства самотна, дори изоставена. Тя започна да очаква с нетърпение посещенията на някоя сестра от време на време, за да проверява положението й.

След като най-после изтекоха четирите часа, пристигна мисис Харгрейв, за да й помогне да се облече. Отначало Мариса се колебаеше да стане, да не би да увреди прехвърлените зародиши, въпреки че бе спазила точно предписаното време за лежане. Мисис Харгрейв я окуражи.

Преди да напусне клиниката, мисис Харгрейв я посъветва в следващите няколко дни да не се пресилва и да избягва полов живот. „Няма такава опасност — помисли си Мариса, — особено ако Робърт продължи да спи в гостната.“ Не можеше да си спомни кога за последен път бяха имали полов контакт.

Тя поръча такси да я прибере от клиниката. Най-малко й идваше наум да безпокои Робърт по този повод.

Прекара останалата част от деня в почивка. В седем вечерта гледа новините, като непрекъснато наостряше ухо да чуе колата на Робърт. Към осем започна да поглежда към телефона, а в осем и половина набра номера на офиса му. Остави телефона да звънне двайсет и пет пъти, като се надяваше, ако Робърт е увлечен в работа, все пак по някое време да го чуе, но никой не вдигна слушалката.

Оставила телефона, Мариса се вторачи в часовника, учудена къде може да е той. Сигурно е на път за вкъщи, се мъчеше да убеди себе си. Беше си обещала да не плаче, защото й се струваше, че това може да увреди зародишите. Но както седеше в тъмнината да чака Робърт, обзе я страхотна самота. Въпреки огромните й усилия сълзите сами се затъркаляха по бузите й. Даже и да беше забременяла днес, при това развитие на взаимоотношенията им не се знаеше щеше ли да бъде това достатъчно, за да се съхрани бракът им. С все по-задълбочаващо се отчаяние тя се чудеше какво ще стане с нейния живот…

 

 

Седнала зад волана на колата си, Мариса се бе запътила към Бийкън Хил, където се събираше групата „Ризолв“, на малка живописна улица. Тя намери лесно мястото и паркира наблизо. Отиде до неголяма красива къща и позвъни.

Вратата бе отворена от изключително привлекателна жена на трийсет и няколко години, с елегантна копринена рокля. Това накара Мариса да се почувства облечена бедняшки в своите джинси и пуловер.

— Аз съм Сюзън Уокър — подаде ръка жената и сърдечно раздруса ръката на Мариса.

Мариса също се представи.

— Толкова сме радостни, че дойдохте. — Тя я покани вътре.

В хола около двайсет-трийсет души, предимно жени, седяха или обикаляха, разговаряйки. Създаваше се впечатление за най-обикновено коктейл парти. Като благовъзпитана домакиня Сюзън хвана Мариса под ръка и започна да я представя на всички посетители. В това време входният звънец отново се обади и домакинята се извини, за да отиде до вратата.

За изненада и удоволствие на Мариса тя веднага бе изведена от неловкото положение. Тъкмо й се струваше, че в момента ще се окаже не на място, когато представената й от Сюзън Соня Бревъртън я запита какво работи, след като й бе съобщила, че самата тя е брокер във фирмата „Пайн Уебър“.

— Аз съм детска лекарка — отвърна Мариса.

— А, още една докторка! — отбеляза Соня. — Това показва, че и вие, професионалните лечители, страдате като нас. Другата медичка тук е офталмоложката Уенди Уилсън.

— Уенди Уилсън! — извика Мариса и погледът й започна да обикаля из стаята. Тя усети приятна възбуда. Уенди, така ли? С нея бяха учили заедно в Медицинския институт „Кълъмбия“. Очите й се спряха върху жена точно насреща през хола, не по-висока от самата нея, с къса пясъчноруса коса.

Мариса се извини на събеседницата си и започна да се провира между хората към старата си приятелка. Колкото повече се доближаваше, толкова по-безпогрешно различаваше дяволитите черти на това приятно лице.

— Уенди! — изкрещя Мариса, прекъсвайки приятелката си посред започнатата фраза.

Уенди се извъртя бързо.

— Мариса! — извика тя и я притисна в обятията си.

— Откога си в Бостън? — запита Мариса.

— Повече от две години. Специализирах в университета на Лос Анжелос, работих известно време в болницата, а след това се придвижих на изток заедно със съпруга си. Той е хирург от Харвард. Аз съм в Центъра за очи и уши. А ти какво правиш? Когато се върнах, питах и ми казаха, че си заминала на работа в Атланта.

— Това беше само двегодишен ангажимент — обясни Мариса. — Прекарах го в Центъра за контрол върху заболяванията. — След това тя й разказа набързо за женитбата си, практиката си и къде точно живее.

— Уестън! — засмя се Уенди. — Та ние сме съседи. Къщата ни е в Уелсли. Я чуй, да не би да си тук като лектор на беседата тази вечер?

— Уви, не — отвърна Мариса. — А ти по какъв повод?

— Съпругът ми и аз правим вече две години опити да се сдобием с дете. Това беше истински ужас!

— Същото е и с мен — каза Мариса. — Не мога да повярвам, че безплодието ни доведе до тази среща. И аз се безпокоях, че тук няма да срещна познат човек.

— Тази първата ти среща с „Ризолв“ ли е? — запита Уенди. — Аз съм тук май че за пети път, но не бях чувала твоето име.

— Идвам за първи път — отвърна Мариса. — Винаги съм се колебаела дали да ги посетя, но напоследък психиатърката ме посъветва.

— На мен ми е приятно — каза Уенди. — Проблемът е, че не мога да накарам дебелоглавия си съпруг да дойде. Нали ги знаеш хирурзите, не признават нищо извън хирургията.

— Как му е името? — запита Мариса.

— Густав Андерсън. Той е един от онези бяло-руси шведи.

— И аз не мога да накарам съпруга си, Робърт, даже да се доближи до нещо, миришещо на терапия. Не е хирург, но е твърдоглав.

— Може би поне ще си поговорят — каза Уенди.

— Не зная. На Робърт не му харесва да мисли, че е манипулиран. Психоложката се опита да поговори с него по време на последната процедура, но стана по-лошо.

— Моля, извинете ме — издигна глас над общия брътвеж Сюзън Уокър. — Нека всеки си намери място и започваме.

Двете приятелки седнаха на близката кушетка. Мариса кипеше от въпроси към приятелката си, но трябваше да ги сдържа най-търпеливо. Двете бяха извънредно близки по време на следването. Това, че загубиха контакт след завършването, беше въпрос на местопребиваване и на стремителното впускане в различни специалности. След като си бе наложила толкова дълга изолация заради безплодието, сега Мариса бе направо възторжена, че бе открила стара приятелка, на която може да се довери от душа.

По едно време търпението й да стиска уста се изчерпа и тя откри, че е отегчена от това събиране. Жените ставаха една по една и всяка разказваше историята и преживяванията си. На Мариса й втръсна всичко това, защото все едно слушаше своята собствена история.

Една от жените се изправи. Тя беше по професия адвокатка и наблегна, че инфертилните жени се нуждаят от специална закрила и подкрепа на обществото.

— Ако съществуваше такава формална подкрепа — заключи тя, — може би моята колежка и приятелка Ребека Зиглър щеше да бъде в този момент сред нас.

След като адвокатката седна, в стаята настъпи пълна тишина. Всички си спомняха с тъга за мъртвата жена. Когато се изправи следващата гостенка, Мариса се обърна към Уенди:

— Ребека посещаваше ли често тези сбирки?

— Да, горката жена — отговори Уенди. — Дори на последното събиране, преди да се самоубие, говорих с нея.

— Беше ли много потисната? — попита Мариса.

— Не съм забелязала такива признаци — отговори Уенди.

— Видях я в деня на смъртта й — съобщи Мариса. — Всъщност тя тогава удари съпруга ми.

Уенди изгледа Мариса с изненада.

— Това стана в клиниката — обясни Мариса. — Тогава тя беше изтървала нервите си и буйстваше. Мъжът ми се опита да я възпре и тя го удари. Любопитно е, че тогава поведението й не беше на потиснат човек. Да, беше разгневена, но не депресирана. Изобщо беше ли спокоен човек?

— Такава изглеждаше винаги когато съм я срещала.

— Странно — изкоментира Мариса.

— Време за почивка с кафе — съобщи Сюзън Уокър, след като последната жена свърши разказа си. — Тази вечер имаме почетен гост, доктор Алис Мортланд от Колумбийския медицински център в Ню Йорк. Тя ще ни изнесе лекция за най-новите аспекти на Гаметния интрафалопиев трансфер.

— Интересуваш ли се от лекцията? — погледна Мариса към Уенди.

— Ни най-малко — заяви тя. — Не виждам как ГИФТ ще помогне на двете ми напълно запечатани фалопиеви тръби.

— Свети Толедо! — извика Мариса. — Моят проблем е същият: и аз имам запушени тръби.

— Та това е чудо — изсмя се кратко Уенди. — Какво представляваме ние, нима истински близначки? Нека си представим, че сме в Медицинския институт и се готвим да избягаме от лекции. Можем да се спуснем до този приятен бар и да си побъбрим.

— Няма ли да обидим домакинята? — попита Мариса.

— Не и Сюзън — успокои я Уенди. — Тя е разбран човек.

Десет минути по-късно Мариса и Уенди седяха една срещу друга до огромен прозорец, гледащ към оживената Бийкън стрийт с помръкващата Бостънска градина зад нея.

Двете жени си поръчаха минерална вода и се засмяха.

— Никакъв алкохол. Нека пролетта е вечна — пожела Уенди.

— Преди седмица ми присадиха за четвърти път ембриони — подхвана Мариса.

— Отново съвпадение — удиви се Уенди. — Същото стана и с мен, само че моето е за втори път. Къде ги провеждаш ти?

— В Женската клиника в Кеймбридж — отвърна Мариса.

— Не мога да повярвам — учуди се Уенди. — Аз също ходя там. При доктор Уингейт, нали?

— Да — каза Мариса. — Доктор Карпентър е моят гинеколог, а доктор Уингейт ми провежда фертилизацията инвитро.

— Аз ходя при Миган Картър — каза Уенди. — Винаги съм предпочитала жените гинеколози. При Уингейт съм само за инвитро.

— Не е за вярване как не сме се срещнали досега. На мен те ми се нравят, защото стриктно пазят лекарската тайна, и това е главната причина да избера тази клиника.

— Точно така възприемам и аз нещата — каза Уенди.

— Подейства ли ти шокиращо, когато разбра, че фалопиевите ти тръби са запушени? — попита Мариса.

— Напълно — отвърна Уенди. — Не съм го допускала никога. Каква ирония, като си помисля само за хилядите противозачатъчни мерки, предприемани от нас по време на колежа и следването, а сега не си представям как може човек да не иска дете.

— Абсолютно по същия начин разсъждавам и аз — потвърди Мариса, — но изненадата ми беше страшна, когато разбрах, че причината за блокиране на тръбите ми е туберкулозен салпингит^[2].

— Тези съвпадения започват да стават загадъчно тайнствени — постави с удар Уенди чашата си върху масата. — Диагнозата е същата и при мен: развитие на туберкули по тръбите. Дори кожната ми проба Пирке е положителна.

Почти цяла минута двете жени се взираха една в друга. Толкова много бяха съвпаденията, та не беше за вярване. Епидемиологичната подготовка на Мариса я накара изведнъж да се усъмни. Паралелността на техните два случая беше нещо изключително. Това я върна във времето на следването им.

— И ти ли мислиш каквото мисля аз? — запита Уенди.

— Възможно е — отговори Мариса. — Чудя се за онези месеци от практиката ни, прекарани в Белвю. Спомняш ли си случаите от туберкулоза, особено резистентните на лечението? Помниш ли, че тогава се говореше за ново разрастване на туберкулозата?

— Как може да забравя.

— За щастие рентгеновото изследване на белия ми дроб е съвършено чисто — заяви Мариса.

— Също и моето — добави Уенди.

— Чудя се дали сме изолирани случаи или част от по-голяма, по-различна форма на туберкулозен салпингит, и то в такава здрава нация като САЩ. — Мариса поклати глава.

— Защо да не се върнем на събранието и да попитаме има ли други със същата диагноза? — предложи Уенди.

— Сериозно ли говориш? — запита Мариса. — Шансовете са толкова малки, че едва ли си заслужава.

— Все пак любопитна съм — отвърна Уенди. — Съвсем близо е и цялата аудитория ни е подръка.

Докато вървяха обратно към къщата, Мариса повдигна въпроса за разправиите с Робърт, въпреки че й беше неприятно, но изпитваше нужда да сподели с близък човек проблемите си.

— В последно време започна да спи в гостната — промълви Мариса. — Отказва също среща с психолог. Заявявал ми е, че не се нуждае от никого да му обяснява защо е нещастен.

— Всички ние, инфертилните, имаме семейни недоразумения — съгласи се Уенди, — и то по-специално ангажираните в инвитро. Естествено, всеки се справя посвоему. Моят съпруг Густав прехвърли малкото внимание, което ми отделяше, изцяло върху работата си. Винаги е в болницата. Всъщност не го виждам у дома.

— Робърт прави същото все повече и повече. Ако поне един от имплантираните зародиши не хване, не виждам по какъв начин ще можем да предотвратим бурята.

— Вие се върнахте! — зарадва се Сюзън, като им отвори вратата. — Пристигате тъкмо навреме за десерта.

Уенди сподели със Сюзън какви са намеренията им. Тя ги въведе в хола. Тук гостите, вече обособени в малки групички, разговаряха и ядяха шоколадов кейк.

— Мога ли да помоля за вниманието ви за последен път — провикна се Сюзън и обясни, че Уенди има няколко въпроса към тях.

Изправена в средата на хола, Уенди се представи на тези, които не знаеха, че е лекарка. След това ги запита колко от тях лекуват запушени тръби.

Три жени вдигнаха ръка.

— На някоя от вас да е казано, че тръбите й са блокирани от туберкулозен процес? — запита ги тя.

Всяка направи въпросителна гримаса и повдигна вежди. Никоя от трите не беше сигурна.

— На някоя от вас да е било препоръчано да взима лекарство, наречено изониазид? — намеси се Мариса. — И да ви е било препоръчано да го взимате месеци наред?

Две от жените вдигнаха ръка. Те заявиха, че след като им е била направена лапароскопия, и двете са били насочени към интернистите си. Там било споменато някакво лекарство за по-продължително време, но и на двете то не било дадено, а ги посъветвали да се явяват на всеки три месеца за контролен преглед.

Мариса записа имената и телефонните им номера: Марсия Лайонс и Катрин Золк. Те обещаха, че ще се консултират с домашните си лекари, за да установят със сигурност какво е лекарството.

Дълбоко изненадана, Мариса дръпна Уенди настрана.

— Струва ми се невероятно! Ето че заедно с нас случаите станаха вече четири. Изглежда, хипотезата от Белвю се потвърждава.

— Четири случая не правят серия — предупреди я Уенди.

— Но ни дават значителни основания за размисъл — настоя Мариса. — Четири случая от доста рядко заболяване в сравнително малка географска зона; освен това при нито един от случаите няма данни за същата инфекция в други органи на пациентката. Мисля, че сме по следите на нещо трудно обяснимо. Имам намерение да проследя докрай тази работа — зарече се Мариса.

— Да го извършим тогава заедно — предложи Уенди.

— Чудесно! — съгласи се Мариса. — Най-напред смятам да използвам връзките си с Центъра за контрол върху заболяванията. Можем да започнем още тази вечер. Къде е колата ти?

— До Центъра за очи и уши — каза Уенди.

— Моята е по-близо. Ще те откарам до твоята кола, а после ще ме следваш, за да идем у дома. Съгласна?

— Съгласна съм! — отвърна с готовност Уенди.

Докато благодаряха и се сбогуваха с домакинята, Мариса каза:

— Знаете ли причината за безплодието на Ребека Зиглър?

— Мисля, че запушени тръби — отговори Сюзън.

— Случайно да имате нейния телефонен номер? — запита Мариса.

— Струва ми се, че го имам — каза Сюзън, взе го от кабинета си и го връчи на Мариса.

Докато караше колата към дома, възбудата й растеше. Четирите случая на изолиран туберкулозен салпингит изведоха нейния собствен от сферата на изключенията и я насочиха към тенденцията за обществено значимо заболяване.

Мариса вкара колата направо в гаража, а после посрещна Уенди, която паркира отпред. Влязоха в къщата през официалния вход.

— Хубава къща — възхити се Уенди, следвайки Мариса по коридора на път към кабинета й.

— Така ли мислиш? — произнесе Мариса без ентусиазъм. — Била е на семейството на Робърт още преди да се оженим. Да ти кажа откровено, никога не съм я харесвала.

Мариса се зае веднага да търси домашния телефон на Сирил Дубчек. Намери го и се обърна към Уенди:

— Ще позвъня на един от шефовете в Центъра за контрол върху заболяванията. През последната година от пребиваването ми там имахме за кратко време по-интимни отношения.

Мариса набра телефонния номер и зачака. Уенди понечи да каже нещо, но Мариса вдигна ръка да я възпре.

Сирил беше на телефона. Отначало си размениха обичайните любезности, а след това Мариса натисна бутона за усилване и гласовете екнаха в стаята.

— Чувал ли си напоследък из Центъра да се приказва за внезапно повишаване на броя на туберкулозните салпингити?

— Не, доколкото си спомням — каза Сирил. — Защо питаш?

— Тук, в Бостън, има четири случая. Това са относително млади жени и при тях няма данни за туберкулоза в други органи, по-специално в белия дроб.

— Какво искаш да кажеш с относително млади?

— Малко под и над трийсетте.

— Твърде са старички да ги лекува педиатър — каза Сирил. — Как стигнаха до твоето внимание?

— Знаех си, че не мога да те надхитря — усмихна се Мариса. — Истината е, че аз съм един от тези случаи. Вече една година ми правят фертилизиране инвитро. Тази вечер открих още три жени със същата необичайна диагноза.

— Много съжалявам, че те накарах да говориш за своите неволи — извини се Сирил, — но тук, в Центъра, не съм чувал нищо по въпроса. Мога обаче да попитам в бактериологията. Ако съществува нещо подобно, те със сигурност са в течение. Като поговоря с тях и науча нещо, ще ти се обадя веднага.

След съответното сбогуване Мариса затвори телефона и изключи усилвателя. После се обърна към Уенди и я запита дали е удобно да потърсят мъжа на Ребека Зиглър.

— Не съм сигурна дали точно сега имам настроение за това. — Уенди погледна часовника си. — А и минава десет.

— Мисля, че си струва рискът — отвърна Мариса и набра номера. След седмото позвъняване някой вдигна. В слушалката екна силен шум: смехове и музика. Мариса попита дали се е свързала със семейство Зиглър и чу гласа да вика на останалите да се умирят за малко.

— Вие ли сте съпругът на Ребека Зиглър? — попита Мариса.

— Бях — каза мъжът. — Кой се интересува?

— Аз съм доктор Блументал. Надявам се да не ви безпокоя в неподходящо време. Получих телефонния ви номер от „Ризолв“. Известна ли ви е тази организация?

— Да — отговори мъжът. — Нещо не е в ред ли?

— Ако не ви причинявам голямо безпокойство — продължи Мариса, — бих искала да ви задам въпрос относно състоянието на Ребека.

— Някой да не си прави майтап по телефона?

— Не — каза Мариса, — наистина. Бих искала само да попитам проблемите на Ребека бяха ли свързани с нейните фалопиеви тръби? Това са тръбите от яйчниците до матката.

— Зная какво са фалопиевите тръби — отвърна мъжът. — Само за минутка, моля. — И той викна към гостите: — Млъкнете за малко бе. Не мога да чувам. — А после отново й заговори: — Моите приятели. Стадо говеда.

— А относно Ребека? — настоя Мариса.

— Да, нейните тръби бяха блокирани.

— А случайно да знаете какво е довело до блокажа? — продължаваше да настоява Мариса.

— Знам само, че бяха блокирани. За повече от това ще трябва да попитате нейните доктори. — Изведнъж се чу трясък и шум от посипани стъкла. — Исусе! — извика мъжът. — Хей, аз трябва да вървя! — И връзката прекъсна.

Двете жени се втренчиха една в друга и Уенди каза:

— Толкоз за опечаления вдовец.

— Поне не трябва да се чувстваме виновни, че позвънихме — заключи Мариса. — Все същото запушване на тръбите. Мисля, че си заслужава да поразровим случая. Ако се окаже, че и тя е имала туберкулозен салпингит, цялата работа започва да загрубява.

Уенди кимна.

— Чакай малко — извика Мариса.

— Сега пък какво? — запита Уенди.

— Пропуснахме да питаме тези две жени от „Ризолв“ къде провеждат лечението си. Зная, че Ребека беше в клиниката.

— Имаш номерата им. Обади се — посъветва я Уенди.

Мариса позвъни последователно и на двете. Те отговориха, че се лекуват в Женската клиника.

— Започва да става интересно — подметна Уенди.

— За мен е ясно, че трябва да посетим клиниката. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Например утре. С мен ли си?

— Не бих пропуснала за нищо на света — каза Уенди.

— Здравейте — чу се мъжки глас.

И двете се обърнаха към вратата. Там стоеше Робърт, облечен по домашному и с чехли на бос крак. Държеше очилата си в ръка.

Мариса излезе иззад бюрото и представи старата си приятелка Уенди, като му обясни накратко обстоятелствата около неочакваната им среща в „Ризолв“. Робърт раздруса сърдечно ръката на гостенката.

— Запътил съм се към кухнята да си направя чай — обясни той. — Желае ли някоя от вас да се присъедини?

— С удоволствие бих изпила един чай — обади се Уенди.

Робърт се обърна и изчезна към кухнята.

— О — каза Уенди, — а аз си мислех, че Густав е красавец.

— Аз го обичам — закима Мариса, — но сега вървим по трънлив път. — Тя присви рамене. — Поне аз го усещам така.

Когато влязоха в кухнята, Робърт вече беше сложил чайника на печката и наредил различни кутии с чай и три чаени купички върху масата.

— Е, как мина сбирката ви? — запита той.

Мариса я описа възторжено и наблегна на обстоятелството, че е била посетена от повечето съпрузи.

— Вашият съпруг беше ли там? — обърна се Робърт към Уенди.

— Не, той беше зает в операционната.

— А идвал ли е някой друг път? — настоя Робърт. В това време чайникът засвири и той скочи да го вземе.

— Не е имал възможност да посети ни едно събиране — отговори Мариса вместо Уенди.

— Ясно — каза той и започна да пълни купичките с врялата вода, но на лицето му играеше усмивка, която подразни Мариса.

— Сигурна съм, че ще промениш мнението си за „Ризолв“, ако посетиш поне едно събиране — отвърна Мариса.

— Може би ще трябва да поговоря с мъжа на Уенди — каза Робърт. — Струва ми се, че сме сродни души.

— Отлична идея — съгласи се Уенди.

— За мен събирането беше изключително полезно — каза Мариса, — не само че срещнах отново Уенди, но открих, че четири от събраните там имаме една и съща рядка диагноза.

— За туберкулозата ли говориш? — попита Робърт.

— Точно така — отговори Мариса.

— И аз съм една от четирите — добави Уенди.

— Да не се майтапите, а? — удиви се Робърт.

Мариса разпалено му заобяснява колко е необикновен този факт и му каза, че утре започват официалните си разследвания в Женската клиника.

— Какво имате предвид под официално разследване?

— Искаме да научим колко още случая като нашите има там — отвърна Мариса. — Искаме да разберем дали Ребека Зиглър е имала същото заболяване.

— Клиниката няма да ви предостави подобна информация.

— Защо не? — запита Мариса. — Това може да има социално-здравни последици. Може да открием нещо… нещо, свързано с токсичен синдром.

Робърт изгледа първо Мариса, после и Уенди. Установи, че са много разпалени, и ги посъветва:

— Мисля, момичета, че трябва да си седнете на дътата. Дори да разнищите до дъно тая загадка, това няма да излекува вашето безплодие. Сериозно се съмнявам, че ще стигнете донякъде с клиниката. Би било страшно неетично, дори незаконно, да ви предоставят документация за пациентите си без тяхно съгласие.

Мариса нямаше желание да го слуша.

— Този проблем за туберкулозата ме гризе от самото начало. Решила съм да го разнищя до дъно независимо какво ще ми струва. Току-що говорих със Сирил Дубчек и той може да ме подкрепи, позовавайки се на авторитета на Центъра за контрол върху заболяванията.

Робърт само поклати глава. Той явно не одобряваше всичко това.

— Добре тогава. Ще ви оставя да кроите детективски планове.

Взе си чая и изчезна.

Когато стъпките му заглъхнаха, Уенди се обади:

— Боя се, че той е прав. Май ще ни бъде изключително трудно да се доберем до медицинските документи.

— Трябва да опитаме — заинати се Мариса. — Може да се позовем на лекарския си авторитет, разбираш ли, да подходим професионално. Ако и това не помогне, ще измислим нещо друго. Нали си с мен?

— Абсолютно! — отвърна Уенди. — Ще се държим!

Мариса се усмихна. Не можеше да дочака утрото.