Робин Кук
Признаци на живот (17)

15

15 април 1990 г.

8:47 сутринта

Облечен в най-новия си костюм, Нед Кели вървеше към хотел „Пенинзула“, понесъл букет прекрасни цветя. Когато приближи сградата, започна да оглежда паркираните коли, търсейки Уили Тонг. Откри го в зелен „Нисан“, паркиран малко по-далеч срещу хотела. Нед отвори вратата и седна до Уили.

— Как е? — запита той.

— Засега всичко е спокойно след бъркотията, предизвикана от мен — отговори Уили. — Стоя тук почти цялата нощ и наблюдавам главния вход. Още никой от тях не е излязъл.

— Чудесно — каза Нед. — А какво става с револвера?

— Получих го. — Уили се пресегна към жабката на колата и извади оръжието.

— „Хеклър и Кох“ — подсвирна Нед. — Та това е супер! А къде е заглушителят?

Уили извади и него и му го подаде.

— Ех, тая наша клиника! Всичко им е първокласно — възкликна Нед, като завинти заглушителя върху цевта на пистолета. После провери магазина с патроните. Всичко беше готово за действие. — Не ще ми е необходимо много време — каза Нед. — Искам да изтеглиш колата точно пред входа и да чакаш със запален мотор. Аз тръгвам. — И той напъха револвера под колана на панталона си.

С букета в ръка достигна до главния вход на хотела. Портиерът отвори пред него с поклон. По това време сутринта във фоайето на хотела беше истинско гъмжило. Туристи пристигаха, други си заминаваха, багажите им се трупаха на камари пред бюрото на отговорника за пиколата. Нед сигнализира на едно от по-младите момчета, товарещо багаж върху тролито си. През дългите години на тъмни сделки с различни китайски отрепки Нед бе научил дилетантски малко нещо от кантонския диалект. Именно на този език той помоли момчето за услуга. Момчето бе силно изненадано, че един гуейло се обръща към него на родния му език.

Нед бутна в ръката му хиляда хонконгски долара, а това бяха надниците му за няколко месеца. Очите му щяха да изскочат.

— Имам приятели тук, в хотела — каза Нед. — Искам да знам стаите, където са настанени, за да ги изненадам. Разбираш ли?

Момчето закима и се усмихна широко.

— Имената са Уилямс и Блументал. Не знам дали са в отделни стаи или в една обща.

Момчето кимна пак и се понесе към бюрото на отговорника. Впи поглед в списъка на гостите през рамото на шефа си, зает в момента с разговор по телефона, и се върна при Нед.

— Радостен съм да ви кажа, че стаите са шестстотин и четири и шестстотин и шест — съобщи момчето с широка усмивка и множество поклони.

Нед му благодари и отиде до павилиона за вестници. Взе в ръка списание „Тайм“ и започна да го разгръща, като мушна букета под мишница и огледа зорко товарещите багажа момчета и отговорника им. Нямаше никакви признаци някой да е забелязал сделката му с момчето. Всеки си гледаше съсредоточено работата.

Нед се качи с асансьора на шестия етаж и почака прислужникът да се доближи. Беше възстар слаб китаец.

— Имам подарък за теб — каза му на кантонски Нед и пъхна в ръката му хиляда хонконгски долара.

Беззъбата челюст на човечеца увисна.

— Искам малка помощ — усмихна се Нед. — Искам да отвориш шестстотин и четири, стаята на сестра ми. Ще й честитя рождения ден.

Старчето прибра парите и го отведе до вратата. Тъкмо понечи да почука, и Нед задържа ръката му.

— Не, не — каза той. — Искам да я изненадам.

Китаецът кимна, извади ключ от джоба си и го вкара в ключалката. Нед огледа бързо коридора в двете посоки и измъкна револвера. Вратата се открехна на сантиметри и старецът се отмести встрани, но Нед го блъсна силно в гърба, отвори с удар вратата, а китаецът се просна на килима в стаята.

Нед влезе със скок, хвърли цветята на пода и стисна револвера с две ръце. Жертвата му тъкмо се вдигаше в леглото и светлината от прозореца зад него осветяваше пясъчнорусата му коса. Тристан Уилямс изглеждаше объркан и се мъчеше да се изправи. Нед заби два куршума в челото му и той падна. Изстрелите се чуха като леко плющене.

Нед се обърна и потърси с поглед Блументал. Нямаше я в стаята. Тогава забеляза леко открехнатата междинна врата. Оттам се чуваше шуртене на вода.

Нед насочи оръжието си към лежащия на пода китаец. Посочи му с пистолета да се придвижи към дрешника. Отвори го и грубо бутна старчето вътре, след това превъртя ключа. Отиде до другата стая и бавно надникна вътре. Беше празна, но водата в банята шуртеше. Вратата й бе открехната около десетина сантиметра. Значи Блументал пълнеше ваната.

Съвсем безшумно Нед прекоси стаята и стигна до банята. Със силен ритник отвори вратата. Блументал бе коленичила пред ваната. При шума тя понечи да стане, но Нед изстреля два куршума в тила й. Тя падна във ваната, като прекатури кофа сапунена вода. Именно този факт смути Нед. Той я прескочи, грабна мъртвата за косата и изви главата й назад. Видя лицето на най-обикновена китайка, чистачка по стаите.

— Проклятие! — изпъшка той и се върна в другата стая.

Тук претършува джобовете на жертвата си и от документите му установи, че това не беше Тристан Уилямс, а Робърт Бюканън. Кой, по дяволите, ще е този Робърт Бюканън? Той запсува хамалски и напусна стаята. Слязъл във фоайето, обиколи всички места за почивка на гостите през свободното им време, но не намери нито една от жертвите си. Излезе от хотела и откри Уили точно отпред, седнал в колата със запален мотор. И той се настани до него.

— Да не си ги пропуснал при излизането им? — запита Нед.

— Няма начин. Следил съм цялата нощ — отвърна Уили.

— Не бяха в хотела. Убих други хора, така че забърках още по-голяма каша от теб.

— По дяволите! — изпсува Уили. — Какво ще стане сега?

— Знам какво няма да стане — каза Нед. — Няма да получим голямата награда, обещана от Лестър. Като сме без избор, трябва да потърсим съдействието на „Уинг-Син“. Хайде да тръгваме!

 

 

Придвижваха се напред метър по метър.

— Колко дълъг е този тунел? — запита Мариса. Бе започнала да се усеща, както когато бяха заключени в багажника.

Тристан се наведе напред и свали стъклото, отделящо задната част на колата от шофьора.

— Хей, Бентли, колко дълъг е този тунел? — запита той.

— Малко по-малко от една миля, мистър Уилямс — каза Бентли.

— Чу ли? — отпусна се на мястото си Тристан.

— Да, за жалост — отвърна Мариса. — При това темпо на придвижване ще ни е необходим повече от час, за да достигнем Хонконг. Никога не съм виждала такъв претрупан трафик.

Мариса и Тристан бяха в дълбините на Крос Харбър Тънел^[1]. Те бяха се срещнали тази сутрин с новия си шофьор, след като се измъкнаха от хотела през черния, служебен вход. Тристан бе сметнал за разумно да напуснат тайно хотела.

Бентли се оказа човекът, от когото имаха нужда и се надяваха да открият. Бентли Чанг беше изтъкан само от мускули и имаше телосложение на сумо борец. В отдела за езици се бе квалифицирал за работа в ООН. Говореше изряден английски, японски, кантонски, мандарин и до известна степен хакма и танка. Също така владееше и кунгфу. На Мариса й допадна, че имаше пистолет в презраменен кобур.

Колата им беше твърде представителна — брониран „Мерцедес“, обикновено ползван от световноизвестни посетители. Когато Мариса запита Тристан какво ще им струва всичко това, той й отговори, че е по-добре да не пита. Бе уредил всичко предишната вечер, като се свърза направо с компанията, даваща под наем лимузини, без да търси съдействието на главния портиер, когото подозираше, че има връзка с „Уинг-Син“ и че е причина за отвличането им предния ден.

Когато пристигнаха до спирката на въжената линия в подножието на Виктория Пийк, часът беше девет и половина. Уговориха се Бентли да ги чака долу, а те да идат до върха с кабинката.

— Някакви други въпроси? — попита Тристан.

— Само един — отвърна Бентли. — Ако работата ви е свързана с наркотици, нека да съм уведомен за това.

Тристан се разсмя искрено и му каза:

— Нямаме нищо общо с наркотиците. Не се тревожи.

Пътуването нагоре с червената кабинка на въжената линия беше истинско удоволствие. Понесоха се по гористия хълм сред гледка от красиви дървета и птици. Росата още се отцеждаше по листата.

За да направят явно присъствието си, те обиколиха неколкократно кулата. Тя беше триетажно здание с ресторанти и търговски щандове. Наоколо нямаше никой. Видяха само трима младежи китайци, подобни на отвлеклите ги предния ден. Никой от тях не им се обади.

Когато часът стана единайсет и петнайсет, решиха да си вървят. В този момент ги доближи стара китайка и попита:

— Извинете, вие ли сте мистър Уилямс?

— Да, аз съм — каза Тристан.

— Трябва да ви поднеса извиненията на мистър Йип — каза тя, — че не може да дойде на определената среща. Ако пожелаете обаче да отидете до ресторант „Стенли“, ще бъде щастлив да ви срещне там.

— Кога? — запита Тристан.

— Друго не знам — каза тя и си отиде бързешком.

— Какво означава това? — погледна Тристан въпросително.

— Предполагам, че човекът в белия костюм е мистър Йип.

Бентли ги чакаше долу в колата. Като седнаха на задните седалки, Тристан го запита знае ли къде е ресторант „Стенли“.

— Знам, разбира се. Той е в Стенли, сър — отговори Бентли.

— Добре. Хайде да вървим в Стенли.

Този път влязоха в друг от подводните тунели, Абърдин Тънел, два пъти по-дълъг от тунела Крос Харбър, но поради по-бързото движение го изминаха за двойно по-кратко време. Когато излязоха от него, пред очите им се разкри прекрасна гледка: широки златисти плажове и тиха синьо-зелена вода с хиляди къпещи се хора.

Докато колата вървеше по шосето успоредно на бреговата линия, Тристан свали отново стъклото и запита:

— Бентли, да си чувал някога името Йип?

— То е често срещано, най-обикновено китайско име — каза шофьорът.

— Когато ние срещнахме този мистър Йип, той бе облечен в изряден бял копринен костюм.

Бентли извъртя рязко глава назад и колата се люшна встрани, но той мигом я овладя.

— Срещнали сте се с мистър Йип с белия костюм?

— Да — отвърна Тристан. — Изненадан ли си?

— Познавам само един мистър Йип с бял костюм и неговата специалност са силовите методи — обясни Бентли. — Той е четиристотин двайсет и шест. Това значи, че е червен полицай на триадите и техен екзекутор. Върши цялата мръсна работа: мошеничество със заеми, проституция, комар, контрабанда и всички подобни мръсотии.

— Отиваме в ресторант „Стенли“ за среща с този мистър Йип — обясни му Тристан.

Бентли отби встрани от пътя и удари спирачка.

— Налага се да поговорим — каза той.

През следващите петнайсет минути Тристан и Бентли направиха нова уговорка за по-високо заплащане. Срещи с мистър Йип не влизаха в досегашния договор. След това Бентли продължи пътя си.

— Известно ли ти е в коя триада е мистър Йип? — запита Трис.

— В наемните ми задължения не е предвидено да давам сведения за триадите — отговори Бентли.

— Добре тогава — каза Тристан. — Аз ще произнасям имена на триади, а ти ще кимнеш с глава, ако улуча.

Бентли помисли малко, после се съгласи.

— „Уинг-Син“ — изрече името Тристан.

Бентли кимна утвърдително.

Мариса беше уплашена от мистър Йип още при първата им среща, сега страховете й нараснаха значително.

— Имаме още достатъчно време да променим намеренията си и да отлетим веднага — подметна Тристан.

— Стигнахме толкова далеч — каза Мариса. — Не се предавам!

Бентли спря на паркинга, успореден с бреговата линия, като насочи колата с предницата към шосето. Кимна надясно.

— Това е ресторантът „Стенли“.

Слезе и им отвори задната врата. Двамата излязоха под яркото слънце, но преди да направят и стъпка, се отвориха вратите на някои от паркираните наоколо коли и половин дузина китайци ги обградиха. Някои имаха автомати в ръцете си. Мариса и Тристан разпознаха в трима от тях отвлеклите ги вчера младежи.

— Моля, останете на местата си — каза един от тях, отиде до Бентли и измъкна пистолета му. Претърсиха Мариса и Тристан, после ги ескортираха в ресторанта.

Вътрешността му беше семпла, но елегантна. Масите бяха в старинен стил, а стените в прасковен цвят.

Отведоха ги в сепаре на горния етаж. Мистър Йип седеше на масата, облечен в белия си костюм. Един от китайците му каза нещо на кантонски. Той се наведе напред и облегна лакти на масата.

— Обидихте ме — каза, — като сте довели със себе си въоръжен бодигард.

— Не сме имали намерение да ви обиждаме — обясни Тристан с малко пресилена усмивка. — Но вчера направиха опит да ни очистят.

— Къде? — попита мистър Йип.

— В хотел „Пенинзула“ — отговори Тристан.

Мистър Йип отправи поглед към довелия ги китаец.

Той кимна, явно потвърждавайки думите.

— Опитите за убийство не са рядко явление — каза мистър Йип. — Такава е цената за извършване на известни услуги в Хонконг. Спрямо мен са правени няколко опита.

— Ние не сме свикнали на подобни неща — обади се Мариса.

— Независимо от това — реагира мистър Йип, — беше грешка да водите въоръжен бодигард при среща с мен. Освен това той вероятно не би имал възможност да ви защити.

— Ние сме чужденци — каза Мариса — и не знаем правилата.

— Този път ще ви извиня — рече мистър Йип. — Носите ли парите?

— Разбира се, приятелче — отговори Тристан, — но първо, какво става с информацията за нас?

— Моля ви — усмихна се мистър Йип и поклати глава удивен, — мистър Уилямс, не ме дразнете и не ме наричайте повече с вашето австралийско „приятелче“.

— Правилно — отвърна Тристан. — Предполагам, че нашата позиция за пазарлък е отново твърде слаба. — Той бръкна в джоба си, извади хотелския плик с парите в него и му го връчи. — За харчене по вашите забавления. — И му се усмихна.

— Научавате бързо нашата хонконгска бизнес практика — пое плика мистър Йип. Разкъса го и веднага преброи парите, след което ги прибра в джоба си.

— Научих, че „Уинг-Син“ има делови връзки с австралийска компания, наречена „Фертилити Лимитид“ — каза мистър Йип. — От Китайската народна република те прехвърлят всеки два месеца по двама китайци вече няколко години. „Уинг-Син“ урежда транспорта им от мястото на прехвърлянето, а то е Пърл Ривър, северно от Джухай, до Абърдин. Оттам те ги закарват до летището Кай-Так, настаняват ги в самолет и ги отправят за Брисбейн. Това е за „Уинг-Син“ приятен, печеливш бизнес, е, не много голям, но приемлив.

— Кои са тези хора? — запита Тристан.

— Не зная и не ме е грижа — сви рамене мистър Йип. — Точно колкото за студентите от площад Тянанмън. Ние не се интересуваме кои са те. Нас ни интересува единствено плащането на нашите транспортни разходи.

— Защо биват извеждани по контрабанден път от Китайската народна република?

— Нямам представа — отвърна мистър Йип. — Това не е важно за „Уинг-Син“.

— Досега не ни казахте нещо, което да не знаем — размаха ядосано ръце Тристан.

Мариса се размърда неспокойно. Страхуваше се, че той ще разгневи китаеца.

— Съгласих се да проведа проучвания за вас и наистина го сторих — каза мистър Йип. — За да успокоя недоволството ви, бих ви предложил и допълнителна възможност. Да посетите капитана на джонката, който поема хората от Китай.

Мариса долови веднага, че Тристан посиня от гняв. Страхуваше се, че той може да предприеме нещо, с което да постави под заплаха тяхната сигурност. Надяваше се, че ще прояви интерес към предложението на мистър Йип. Самата тя се заинтересува. Може би споменатият капитан би им осигурил необходимата информация.

— Добре — съгласи се Тристан. — Ще сторим и това. По какъв начин да намерим този капитан?

— Той е в Абърдин — каза мистър Йип. — Ще ви дам един от моите сътрудници да ви отведе при него. — След това инструктира на бърз кантонски диалект един от своите хора.

 

 

— Умирах от страх, че ще направиш някоя глупост — каза Мариса.

— Този гаден плъх ни изигра — възмути се Тристан. — Тая кална свиня прибра парите и ни хвърли в лицето куп дрънканици. — Всичко това Тристан изрече на австралийски жаргон.

— Понякога се чудя дали говориш английски — каза Мариса.

Те бяха отново в лимузината, а Бентли следваше мерцедеса, който ги отвеждаше при капитана, споменат от мистър Йип.

Когато навлязоха в Абърдин, те забравиха за момент грижите си. Градът беше нещо изключително. Грамадното пристанище бе претъпкано от хиляди китайски лодки и джонки, така притиснати една до друга, че образуваха плуващ град от коптори. Насред мизерията и мръсотията се издигаха няколко плаващи ресторанта, украсени с червени и златни шарки.

— Колко хора живеят тук? — запита Мариса.

— Около двайсет хиляди — отговори Бентли. — Мнозина от тях рядко стъпват на брега. Пратени са тук от правителството.

— И никакъв водопровод, никаква канализация. Можеш ли да си представиш какво огромно количество чревни бацили се развъждат в цялата тази мръсотия? — каза Тристан с отвращение.

Когато навлязоха в самия град, видяха множество бижутерийни магазини и банки. Беше ясно, Абърдин е град на голямото богатство и пълната бедност.

— Всичко това е от контрабандна дейност. Абърдин е бил център на контрабанда и пиратство далеч преди Хонконг да съществува. Естествено, тогава не се е наричал Абърдин.

Близо до моста Ап Лей Чоу водещият „Мерцедес“ спря при дока с китайските лодки. Помощникът на мистър Йип излезе от колата и Бентли се установи на паркинга. Докато тримата слязат и доближат кея, китаецът бе повикал моторизирана китайска лодка. Всички се качиха на нея и тя се понесе по мътната нечистотия.

— Надявам се, че лодката няма да се прекатури — изкоментира Тристан. — Само едно потапяне в тази помия, и всички сме мъртви.

В същия момент видяха група дечурлига да се гмуркат във водата с нескривано удоволствие.

— За бога! — извика Тристан. — Та тези хлапаци трябва да притежават страшно развита имунозащитна система.

— Кои са тези хора? — запита Мариса. Пред очите й се редуваха джонки с цели семейства и прострени дрехи да съхнат.

— Повечето са танка — отговори Бентли с нотка на присмех в гласа. — Те и техните предци живеят от векове във водата.

— Да разбирам ли, че ти не си танка? — каза Тристан.

Бентли се разсмя така, сякаш Тристан го сравнява с някаква първобитна общност.

— Аз съм кантонец! — заяви гордо той.

Скоро моторницата им мина покрай цяла редица джонки и при една от по-големите видяха отвор, не по-висок от линията на гърдите. Изведнъж от него излезе мощен китаец и се втренчи надолу към тях. Имаше рядка козя брадичка, а косата му бе натъкмена в старинна прическа с плитка. Бе облечен с ватена жилетка. Панталоните му бяха широки и достигаха малко под коляното. На краката си имаше сандали с кожени ремъци.

Разкрачил леко крака и поставил ръце на кръста си, той започна да говори с нисък, гробовен глас. Бентли каза, че това е танка. Човекът на мистър Йип се впусна в продължителна дискусия с него. И двамата спорещи изглеждаха ядосани. Посред разправията между солидните крака на баща си се появи тригодишно дете и погледна надолу.

— Имат неразбирателство за някакви пари — обясни Бентли. — Техният спор не ни засяга.

Внезапно капитанът се обърна към тях и каза нещо с гневен гърлен глас, сочейки ги с пръст.

— Добре — рече Бентли. — Можем да се качваме на джонката.

— Отидете сами — каза Мариса, като се взираше в гневните и немигащи очи на капитана.

— Моля — добави Бентли, — ако не се качите, той ще се почувства много обиден, защото ви покани.

Щом като Мариса, Тристан и Бентли се озоваха на джонката, докаралата ги лодка изчезна. Мариса се разтревожи.

— А как ще се върнем обратно? — запита тя.

— Не се тревожете — обясни Бентли. — Лодката ще се върне. Те отидоха да вземат само полагаемите се пари за капитана.

Капитанът ги заведе на по-горната, главна палуба и всички насядаха на бамбукови рогозки.

— Капитанът иска да се представи — каза Бентли. — Той се казва Зур Фа Хуанг.

Мариса и Тристан се усмихнаха и кимнаха. Същото стори и капитанът. Оттук нататък Бентли пое ролята на преводач.

Първата им работа беше да уточнят парите, полагащи се на капитана за информацията, давана от него. След дълга разправия със Зур Бентли предаде, че е уговорил хиляда хонконгски долара. Тристан ги плати. На въпроса кои са прехвърляните тайно хора, откъде идват, каква е професията им, Зур отговори, че не знае нищо и само допуска, че някои от тях са монаси. Тристан се разгневи много, а Мариса го предупреди, че са в ръцете на истински съвременен пират, та да внимава.

— И аз платих на тоя тъпак хиляда долара — крещеше Тристан, — за да ми каже, че не знае нищо.

Като видя гнева му, Зур направи ново предложение: тази вечер в шест часа той щял да преведе нови двама китайци. Ако пожелаели, те можели да го придружат и да говорят с подлежащите на контрабандно прехвърляне. Тристан трябвало да плати по две хиляди долара за себе си и за Мариса за тази цел. За три-четири часа щели да обиколят устието на Пърл Ривър и да се върнат тук. Последва ново разгорещено спазаряване и сумата бе определена общо на три хиляди и петстотин.

 

 

— Няма да се качим на тая скапана джонка — каза Мариса, когато седнаха отново в „Мерцедеса“ на Бентли. — Ще навлезем в китайски води. Ако бъдем заловени там, ще прекараме не знам колко години в техните затвори. Не можем да си позволим такъв риск.

— На мен ми се струва, че оставайки тук, в Хонконг, поемаме още по-голям риск. Имам предчувствието, че като тръгнем с капитан Фа Хуанг, ще разрешим проблемите си.

— Накъде? — запита Бентли, а Тристан му показа с жест да почака и продължи да обяснява на Мариса:

— Хората пътуват ежедневно за и от Китайската народна република. Научих, че и ние можем да получим визи за няколко часа, като платим малко повече. — Тристан отново се обърна към Бентли и запита: — Пътуват ли много хора от Хонконг към Китай и обратно?

— Колкото щете. Властите в Китай ги окуражават да ходят там да харчат доларите си. Аз имам перманентна виза и често ходя.

— Добре — каза Тристан, — защото се надявам да ни придружиш в това пътуване.

— Възможно е — отвърна Бентли, — но ще трябва да коригираме отново моето заплащане.

— Очаквах това — каза Тристан. — Ще го уредим.

 

 

Нед Кели чакаше в частния си апартамент на зданието Шанхай Банкинг Корпорейшън в Хонконг, за да бъде приет от Харълд Панг, един от най-висшите ръководители в града. Като председател на съветите на повечето големи корпорации, той беше един от най-могъщите хора в колонията. Независимо от огромните си легални бизнесвръзки беше и Драконовата глава на „Уинг-Син“. Благодарение на тази му позиция той беше преуспял и в легалната си дейност.

— Добре дошли, мистър Кели — каза Панг.

Последва кратък банално куртоазен разговор и най-после стигнаха до същността на въпроса.

— Мистър Лестър ме изпрати да ви помоля за услуга от „Уинг-Син“ — подхвана Нед. — Един австралиец и една американка се намират в Хонконг, за да се ровят в нашите така преуспяващи взаимни връзки с „Уинг-Син“. Те трябва да бъдат елиминирани.

— Тези хора имат ли голям обществен престиж?

— Не — отговори Нед. — Те са само обикновени лекари.

— Щом не са обществено известни фигури — каза мистър Панг, — тогава ще ви струва само сто и петдесет хиляди хонконгски.

— Не е ли много за стар бизнес приятел? — запита Нед. Той знаеше, че това е далеч по-малко от обещаната награда, но искаше да прибере разликата.

— Тази цена покрива само предстоящите разноски.

— Трябва да се свърши незабавно — каза Нед.

— В такъв случай ще се срещнете с екзекутора сега — каза мистър Панг. — Мистър Йип е в склада на компанията „Шанхай Шипинг“ в Тай Кок Цуй. Той ще ви очаква.

Нед се поклони, отпусна се и се успокои. Когато „Уинг-Син“ обещае нещо, смятай го за свършено.

 

 

Бентли вкара колата през задния вход на хотела. Ранният следобед бе минал бързо покрай ваденето на необходимите визи за КНР. Бентли бе доказал, че е безценен. Той имаше връзки и бе уредил всичко много спешно веднага щом напуснаха Абърдин.

— Е — каза, когато спря колата. — Какво решихте? — Знаеше, че Мариса все още се колебае дали да предприема тази авантюра.

— Какво ще правим? — обърна се Тристан към Мариса.

Тя не отговори, продължаваше да се колебае.

— Бентли, по-добре почакай малко — каза Тристан. — Явно е, че все още не сме решили напълно.

Като влязоха в хотела, Тристан отиде направо до гишето за депозити и изтегли голяма сума пари. Мариса оглеждаше фоайето, търсейки китаеца, който ги атакува вчера.

— Това напрежение ме подлудява — каза тя, когато се качиха в асансьора. — Не съм сигурна, че ще издържа.

— Ето още едно основание да се качим на джонката — вметна Тристан. — Колкото по-бързо узнаем истината, толкова по-добре и тогава ще напуснем това проклето място.

Пристигнаха на шестия етаж и тръгнаха бавно към стаите си.

— Но къде е обслужващият етажа? — запита Мариса. Тя беше свикнала той да ги посреща винаги когато се появяваха.

— Доста странно — съгласи се Тристан. — Ах, по дяволите! Какво значи това „Не ме безпокойте“ на вратата ми?

— Нещо не е наред — каза Мариса.

Влязоха в стаичката на китаеца. Малката му електрическа печка и чайникът върху нея бяха зачервени до крайна степен и водата отдавна се бе изпарила.

По телефона до асансьора Тристан повика охраната. След две минути се появиха двама от хотелските детективи. Единият беше бял, другият — китаец. Те помнеха Мариса и Тристан от епизода през вчерашния ден. Отвориха вратата на Тристан.

Китаецът влезе пръв, а след него и англичанинът. Мариса и Тристан останаха на прага. Двамата огледаха последователно и двете стаи, после англичанинът вдигна телефонната слушалка, като предварително я покри с носната си кърпа, и се обади на управителя. Помоли го да дойде, понеже открили двойно убийство — на една от чистачките и на мъж, явно гост на хотела.

— Трябва да ви съобщя неприятна новина. Открихме два трупа — каза китаецът на Тристан и Мариса. — Моля ви нищо да не докосвате. — После се обърна към Тристан: — Може би, сър, вие ще хвърлите поглед на убития мъж, за да го разпознаете.

— Аз съм лекар — намеси се Мариса, — мисля, че и аз трябва да видя трупа.

— Както желаете, мадам — вдигна рамене китаецът.

Следвайки китаеца, Мариса и Тристан влязоха в 604.

Когато Мариса погледна трупа, тя нададе кратък вик. Затвори ужасена устата си с ръка. Жертвата лежеше по гръб, с очи, втренчени безжизнено в тавана. Над очите зееха две дупки от куршуми, а под главата и на килима се беше стекла локва кръв, започнала да се съсирва.

— Това е Робърт! — изхлипа Мариса. — Съпругът ми Робърт!

Тристан я прегърна и отстрани от ужасната гледка.

Тогава чуха чукане по вратата на дрешника.

Детективът китаец повика партньора си и той веднага дойде от съседната стая. Посочи му дрешника и чуха отново почукване. Двамата отидоха до вратата и тъй като ключът бе в бравата, отвориха я. Вътре откриха разтреперания обслужващ етажа. След като го поокуражиха малко, той склони да влезе в стаята и започна бърз монолог на китайски.

Детективът китаец преведе: човечецът казал, че убиецът го заплашил с револвер и го накарал да отвори стаята. Казал също, че убиецът бил гуейло.

— Кажи му да го опише и питай виждал ли го е преди — намеси се в разговора детективът англичанин.

Китаецът разпита отново старчето, а после преведе:

— Казва, че не го е виждал преди и не можел да го опише, тъй като за него всички бели хора изглеждали еднакви.

По това време пристигна и хотелският управител.

Мариса бе изпаднала в шок и Тристан стоеше до нея, обхванал я с ръце. Управителят поднесе съболезнованията си и хиляди извинения от хотелската управа, като добави, че е говорил с полицията и оттам са му наредили гостите на хотела да не влизат в своите стаи и да не докосват нищо. Той си бил позволил да ги прехвърли в апартамента „Марко Поло“. Те бяха отведени и настанени в най-луксозния апартамент на хотела.

Мариса потъна в едно от креслата, напълно изтощена.

— Не мога да повярвам — изпъшка тя. — Защо е дошъл? Никога не съм мислила, че ще пристигне, и то след последния ни телефонен разговор.

Тристан приседна до нея и улови ръката й.

— Какво се е случило? — запита напрегнато той.

Мариса се отпусна и си изля душата. Тя никога не бе му споменавала за семейните си неприятности, особено от последните месеци. Разказа всичко от начало до край и завърши:

— Той никога нямаше да дойде тук. Сторил го е заради мен. — Сълзите като река обливаха лицето й.

— Мариса — поклати глава Тристан. — Не можеш да знаеш какво е мислил, когато се е запътил насам, но не бива да виниш себе си за тази трагедия. Ти не си виновна.

— Мисля, че ще е добре да сменим хотела — предложи изведнъж тя.

— Аз имам по-добра идея — отговори Тристан. — Какво ще кажеш да идем на джонката?

— Бях забравила — каза тя. — Не ми е до пътуване с нея. Особено сега.

— Напротив — отвърна той. — Тъкмо сега му е времето. Разбери, че трябва да правим нещо, а не само да седим. Трябва да ангажираме в нещо вниманието и мисълта си, за да се отклоним от тези трагични преживявания.

— Добре — каза накрая Мариса. — В момента се чувствам така, сякаш нямам какво повече да губя.

Тристан вдигна телефона и нареди да им приготвят няколко кутии със сандвичи и бутилирана вода. Слязоха долу и се измъкнаха пак през служебния изход. Бентли чакаше в колата.

— Към Абърдин — викна му Тристан. — Започваме контрабанда.

Тръгнаха и скоро навлязоха пак в тунела Крос Харбър, където веднага забавиха ход поради голямото движение.

— Проклятие! — измърмори Тристан, поглеждайки часовника си. — Времето почти изтича. Ако Фа Хуанг реши да вдигне котва точно в шест, ние оставаме извън борда.

Мариса бе затворила очи. Чувстваше се така тъпо, сякаш всичко, случващо се около нея, не бе реалност.

 

 

Екскурзоводът гледаше през бюрото към човека срещу себе си. Напрежението помежду им беше нормално за двама експерти в една и съща мръсна работа. Мистър Йип знаеше, че Нед е жесток варварин, а Нед мислеше, че мистър Йип е гадна лакома свиня в бял костюм.

Седяха в същия кабинет, където бе посрещнал за първи път отвлечените от неговите хора Мариса и Тристан. Уили беше отвън с хората на мистър Йип.

— Надявам се, че мистър Панг ти е позвънил — каза Нед.

— Стори го наистина — отговори мистър Йип, — но ми съобщи само, че имаме да вършим работа. Каза ми, че става дума да се справим с една двойка, мъж и жена, и ти ще платиш на „Уинг-Син“ сто и петдесет хиляди долара. Не уточни други подробности.

— Мъж и жена — подхвана Нед. — Имената им са Тристан Уилямс и Мариса Блументал. Настанени са в хотел „Пенинзула“, но скоро може да го сменят.

— Какво съвпадение — усмихна се мистър Йип. — Със същата двойка се срещнах точно в този кабинет.

— По какъв повод? — запита Нед.

— Платиха ми за информация — каза мистър Йип. — Интересуваха се за хората, които прехвърляме тайно от Китай.

— И какво научиха? — поразмърда се нервно Нед на стола си.

— Много малко, мога да те уверя. „Уинг-Син“ никога не се е бъркал в работата на „Фертилити Лимитид“. Така че какво се полага на мен в цялата тази работа? — запита Йип.

— Обичайните десет процента — отговори Нед.

— Обичайните са петнайсет — усмихна се Йип.

— Дадено — съгласи се Нед.

— Удоволствие е да правиш бизнес с човек, запознат с нашите методи — каза Йип. — И имаме късмет. Въпросната двойка е планирала тази вечер да отплава с джонката, контрабандираща хората за „Фертилити Лимитид“. Това прави задачата ни много по-лесна и ефикасна. Труповете ще бъдат изхвърлени в морето. Чиста работа.

Няколко минути по-късно бяха вече в гъстия трафик.

— Няма ли по-бърз начин да пристигнем? — запита Нед.

— Отпусни се — каза Йип. — Считай работата за свършена.

 

 

Дори тунелът Абърдин бе претъпкан по това време на деня. Все пак успяха да пристигнат, когато Фа Хуанг даваше разпореждания за вдигане на котвата. Мариса забеляза, че капитанът има компания. Двама китайци със зли лица стояха на кърмата и наблюдаваха тяхното пристигане, а на Мариса се сториха бандити.

— Това са матросите на капитана — обясни Бентли.

Качиха се на джонката и по стълбата на горната палуба. Тук капитанът ги поздрави и им представи двамата си матроси: Маа и Лю. И двамата се поклониха. После капитанът им заповяда и те пъргаво вдигнаха котвата. Запалиха двата дизелови мотора и с много лавирания джонката излезе в открито море.

Насочиха се на запад, към бреговете на КНР. Залезът беше прекрасен над спокойната вода и под чистото небе. Очите на Мариса не виждаха тази красота. Тя бе седнала на парапета и със затворени очи плачеше, а приятният бриз изсушаваше сълзите й, преди някой да е успял да ги забележи. На всичко отгоре започна да й се повдига, когато джонката се разлюля от бързия ход.

 

 

Нед Кели започна да псува така грозно, както само австралиец умее, когато видя, че мястото на джонката на Фа Хуанг е свободно.

— Попитай съседите дали Уилямс и Блументал са се качили на джонката! — изкрещя заповеднически Нед.

— Да не съм ти слуга — озъби се мистър Йип. Нед го ядосваше все повече.

— Какви ги дрънкам! — изпъшка Нед. Той знаеше, че с Йип трябва да се отнася внимателно, ако иска да върши работа с него. — Моля те, попитай ги. Извинявай, не исках да те обидя.

Йип се обърна към съседите и поговори на танка, после каза:

— На борда е имало двама бели дяволи.

— Можем ли да тръгнем след тях? — запита Нед.

— Разбира се — отговори мистър Йип, — има само един проблем.

— Какъв е той? — запита Нед.

— Ще трябва да пуснеш още малко сухо. Налага се да наема специална моторница пура. Тя е с мощен мотор и никой не може да я надмине по скорост. За един час изминава петдесет мили.