Робин Кук
Признаци на живот (20)

Епилог

22 ноември 1990 г.

11:55 сутринта

— Как се казва тази улица там? — запита Тристан, сочейки табелката пред Мариса, седнала до него в наетата от тях кола.

— Не мога да видя — въздъхна нетърпеливо тя. — Придвижи колата поне метър пред това дърво.

— Да, скъпа — каза Тристан и подкара колата леко.

— Чери Лейн — прочете Мариса.

— Чери Лейн? — запита Тристан и се наведе над картата в скута си. — Не мога да я намеря в тази посока.

— Вероятно ще трябва да се върнем и да попитаме — посъветва го Мариса. Преди малко бяха подминали автосервиз.

— Слушай — вдигна глава той. — Мога и сам да намеря проклетата къща.

Изгледаха се в очите и започнаха да се смеят.

— Доста сме напрегнати — каза Тристан. — Не знам дори дали Чонси ще ме познае. Не сме се виждали вече три години.

— Но нали е на шест? — каза Мариса. — Мисля, че ще те познае. Чудя се как ще реагира, като види мен.

— Ще те заобича — отговори Тристан. — Запомни ми думите!

— Ако пристигнем някога там — усмихна се тя.

— Имай ми вяра — отвърна той. — Само да открием това Коноли авеню.

— Та ние току-що го отминахме — каза Мариса. — Сигурна съм, че беше последната пресечка.

— Тогава остава само да завием обратно и да го намерим.

Върнаха се и го намериха. То се вливаше в Грийн стрийт. Само след петнайсет минути паркираха пред облицована в бяло дърво къща във викториански стил.

— Ето, пристигнахме — каза Тристан.

— Да, свършихме и тази работа — потвърди Мариса.

Пред къщата имаше китна полянка, а на малката портичка — табелка с името на собствениците: ОЛАФСЪН.

Мариса беше доста нервна. През последните три години Олафсънови, родителите на жената на Тристан, се бяха грижили за сина му Чонси. Мариса никога не беше виждала бабата и дядото на Чонси, нито самото дете. Докато Мариса и Тристан се бяха крили под опеката на ФБР, беше неразумно да търсят среща с тези хора. Беше решено да се срещнат днес, в Деня на благодарността.

Месеците, изминали от времето на завръщането им от Азия, бяха протекли бавно. Правителството ги бе настанило в малко градче в областта Монтана. И на двамата не бе разрешено да работят като лекари.

В началото на Мариса й беше много трудно. Да свикне със смъртта на Робърт, й отне дълги, мъчителни дни. Продължително време тя се бе чувствала отговорна за тази нелепа смърт. Да умре Робърт, когато все още бяха в недотам добри отношения — това я изпълваше с допълнителна душевна болка.

Тристан беше за нея стабилна опора, въпреки че изживяваше същите мъки при спомена за жена си. Той проявяваше към Мариса мило съчувствие и знаеше кога да я увлича в разговори и кога да я оставя сама.

Мариса се чувстваше виновна и за смъртта на Уенди. Трябваше да изминат месеци, за да изчезнат кошмарите с огромната акула.

За щастие времето въздействаше като изкусен лечител. Постепенно тя започна да се чувства все повече като предишната Мариса. Дори се завърна към обичайните си физически упражнения и започна да тича по няколко мили на ден. Като губеше ежедневно от теглото си, натрупано по време на лечението, укрепваше непрекъснато душевните си сили.

— Струва ми се, че е време да влизаме вече вътре — предложи Тристан и още недоизрекъл, вратата на къщата се отвори и навън излязоха възрастна двойка и малко момче.

Тристан слезе от колата и Мариса го последва. За момент никой не промълви ни дума.

Мариса огледа детето. Веднага откри приликата с Тристан в косата и в овала на лицето. След това огледа възрастните. Те изглеждаха много по-млади, отколкото бе предполагала. Мъжът беше висок и слаб, с остри черти. Жената бе дребничка, с прошарена коса. В ръката стискаше кърпичка и Мариса разбра, че тя плаче.

Представянето мина твърде мъчително, особено за Елейн Олафсън. Тя се извиняваше през сълзи:

— Съжалявам, но като видях Тристан, се събуди болката ми по загубата на Ева, а и ние се привързахме така силно към Чонси…

Чонси се бе уловил за ръката на Елейн, а очите му отскачаха от Мариса към баща му и обратно.

Мариса изпита дълбока симпатия към Елейн. Жената бе изгубила единственото си дете, а сега й предстоеше да загуби и внука си, за когото се бе грижила три години.

Когато влязоха в къщата, Мариса усети чудесния аромат на печена пуйка. Винаги бе обичала Деня на благодарността. Спомените от този празник във Вирджиния бяха облъхани с особена топлота. Беше време на спокойствие и сигурност.

Тристан и Ерик скоро се настаниха в хола с по чаша бира в ръка да гледат футбол. Мариса и Елейн отидоха в кухнята. След известна начална стеснителност Чонси се опитваше да бъде и в двете стаи, като кръстосваше от кухнята до хола и обратно. Тристан бе решил да не насилва нещата. Искаше да даде време на детето да се приспособи съвсем естествено към тях.

— Може ли да ви помогна? — обърна се Мариса към Елейн. Тя знаеше, че за обяд като този имаше да се правят много неща.

Елейн я посъветва да си почине, но Мариса настоя и скоро се залови да приготвя салатата. Започнаха да разговарят за тазсутрешното им пътуване от Бют в Монтана до Сан Франциско. Мариса изчака Елейн да се поуспокои и минаха на по-лични теми.

— Тристан каза на Ерик по телефона, че двамата смятате да се ожените — заговори Елейн, явно чувствайки неудобство.

— Такива са плановете ни — отговори Мариса. За самата нея беше трудно да повярва. Преди няколко месеца не би й минало през ум, че ще се реши на такава смела стъпка, но преминаването от приятелство към интимни отношения бе протекло бавно. Те се засилиха по време на тяхното укриване. Тогава, за изненада на Мариса, техните напъпващи чувства бяха разцъфтели с внезапна и силна страст.

— И имате намерение да осиновите Чонси? — запита Елейн. Тя отвори фурната и заля пуйката със сос.

— Да — отговори Мариса. — Знам колко много ще ви липсва детето. Но трябва да ви доверя и нещо друго. Ние с Тристан решихме да започнем работа тук, в Бъркли, така че за детето да не е необходимо да променя училището и да бъде близо до вас. Вие и Ерик можете да сте с него толкова често, колкото искате. Разбираме колко трудно ще бъде както за Чонси, така и за вас, и искаме да направим възможно най-неусетно промяната.

— Но това е чудесно! — извика Елейн и за втори път, откакто бяха дошли, се усмихна щастливо. — Нямах никаква представа за вашите намерения. Все си мислех, че ще се върнете в Австралия.

— Никога — каза Мариса. — Тук ще бъде най-добре и за двама ни. Искаме толкова много неща да останат зад гърба ни. Нуждаем се от ново начало.

Настроението на възрастната жена значително се повиши след неочакваната новина за оставането им в Бъркли.

— Ние с Ерик ви гледахме в „Добро утро, Америка“, а също и в „Шейсет минути“. Когато чухме какво са правили в тези клиники, бяхме ужасени! Боже господи, какво ли не вършат хората за пари!

Мариса кимна утвърдително.

— Разсмях се — продължи Елейн, — когато Чарли Гибсън направи сравнението между тези престъпни доктори и Ал Капоне.

— То звучеше до известна степен иронично — каза Мариса.

— Абсолютно — съгласи се Елейн. — Знам, че единственото обвинение, което са успели да предявят на Капоне, е било за неплатени данъци. А след всичко сторено от тези мръсници в клиниките, единственото обвинение към тях е за насилието, проявено при набиране на нелегални съдружници.

— Все пак клиниките са затворени — каза Мариса. — Проблемът е в това, че е невъзможно да се докаже приложената при хиляди жени БЦЖ. Но разследването на обвиняемите продължава. Засега то е установило, че лекарите престъпници са планирали редовна биопсия въпреки нормалната намазка. И това е доказано в практиката им както в САЩ, така и в Европа.

— Няма ли тези мошеници да бъдат тикнати в затвора? — запита възрастната жена.

— Надявам се, че някои от тях ще се озоват там — отговори Мариса. — Най-окуражаващ е фактът, че повечето от директорите на по-малките клиники са готови да представят доказателства, ако тяхната вина бъде смекчена. С помощта на свидетелските им показания ще се докаже вината на организаторите на това нечовешко престъпление.

— Дано приберат тези копелета където им е мястото. — И Елейн се поприведе към ухото на Мариса, като я запита относно плановете й за лечението инвитро. — Ще опитате ли отново заедно с Тристан?

— О, не! — отвърна категорично Мариса. — Минах през толкова мъчителни цикли без никакъв положителен ефект, но ние ще имаме деца.

— О? — учуди се Елейн. Тя бе узнала, че Мариса не може да забременява.

— Първо, имаме си Чонси — каза Мариса. — Знам, че ще го обичам така, сякаш е мой син. Но Тристан и аз планираме и осиновяване.

— Наистина ли? — запита учудено старата жена.

— Имаме намерение да осиновим и китайско бебе от Хонконг — заключи Мариса.