Робин Кук
Признаци на живот (10)

8

2 април 1990 г.

9:35 часът сутринта

Въпреки че се свързаха в събота по телефона, Мариса не беше се срещала с Уенди до момента на явяването им в съда в понеделник сутринта. Когато влязоха в съдебната зала, Мариса видя Уенди и Густав, седнали вляво от централната пътека. Робърт я насочи надясно, но Мариса се дръпна и седна до Уенди.

Уенди беше в плачевно състояние. Беше се втренчила право пред себе си, сякаш бе изпаднала в транс. Очите й бяха зачервени, с отекли клепачи. Мариса я докосна по рамото. Щом я видя, нови сълзи обляха страните на Уенди.

— Какво ти е? — попита загрижено Мариса.

Уенди се опита да отговори, но не излезе нищо, успя само да поклати отчаяно глава. Мариса я хвана под ръка и я изведе вън от залата. Намери дамската тоалетна и влязоха там.

— Какво има? — запита Мариса. — Да не е нещо между теб и Густав?

Уенди поклати отрицателно глава и продължи да плаче. Мариса я притисна силно към себе си.

— Да не се вълнуваш за тези съдебни глупости?

— Моята кръвна проба — поклати тя отчаяно глава. — Взеха ми кръв в събота. Не съм бременна.

— Но това е само първият тест — зауспокоява я Мариса. — Предстои и друга проба за установяване нивото на хормона.

Стараеше се да се показва оптимист, но студенина прониза сърцето й. Тази сутрин, преди да дойдат в съда, и на нея бяха взели кръвна проба в „Мемориал“.

— Хормоналното ниво е толкова ниско — проплака Уенди. — Не е възможно да съм бременна. Просто си го знам.

— Така ужасно съжалявам — каза Мариса.

— Извинете — обърна се към тях току-що влязлото момиче. — Някоя от вас да е доктор Блументал?

— Аз съм — обади се изненадана Мариса.

— Вашият съпруг ви чака. Каза, че трябва да дойдете веднага.

— Изглежда, са започнали призоваването. Трябва да сме там.

Робърт ги чакаше точно пред вратата на залата.

— Какво става пък сега? Не разбирате ли, че трябва да сте вътре, когато започнат да призовават по отделните случаи?

Въпреки нетърпението на Робърт Мариса и Уенди не бяха призовани следващия половин час. Докато чакаха напрегнато, адвокатът Фриборн им обясни, че най-напред минавали по-тежките обвинения, като убийство, изнасилване, грабеж и т.н. Едва в десет и двайсет часа съдебният чиновник обяви:

— Държавата срещу Блументал-Бюканън и Уилсън-Андерсън.

— Ето, това сме ние — изправи се мистър Фриборн, подкани с жест Мариса и тя се изправи до него. Същото направиха Уенди и нейният адвокат. Четиримата се придвижиха към местата, определени за обвиняемите. Съдията Бърано не прояви особен интерес, а продължи да рови в книжата пред себе си. Съдебният чиновник прочете с ясен глас обвиненията към Мариса.

— Признавате ли се за виновна? — попита той накрая.

— Мисис Мариса Блументал-Бюканън не се признава за виновна — обясни със своя заповеднически глас адвокатът Фриборн.

Същата процедура се повтори и с Уенди и същият отговор дойде от страна на нейния адвокат.

В този момент малко встрани от съдийската маса се изправи районната заместник-прокурорка. Тя се обърна към съдията:

— Ваша Милост, обвинението предлага преразглеждане на плащанията по тези два случая. Обвиненията са твърде сериозни, а и нанесените имуществени щети в споменатата клиника са значителни.

— Ваша Милост — взе думата мистър Фриборн, — ако ми позволите, моята доверителка доктор Мариса Блументал-Бюканън е известна и утвърдена лекарка в нашия щат. Получавала е престижни държавни награди. Твърдо съм убеден, че може да бъде освободена от наложената сума за гаранция, определена от госпожа съдийката. Доктор Блументал-Бюканън е самата гаранция със своята лекарска съвест.

— Ваша Милост — намеси се и адвокатът на Уенди, — бих искал да се присъединя към предложението на своя уважаван колега. Доктор Уенди Уилсън-Андерсън е от състава на известния Масачузетски център за очи и уши. Работи там като офталмолог.

За пръв път съдията вдигна очи от книжата пред себе си и като изгледа групата, застанала пред него, с хладен поглед, каза:

— Мога да намаля гаранциите наполовина, по пет хиляди на всяка.

Точно в този момент спретнат и елегантен мъж доближи прокурорската маса. Той допря с ръка рамото на прокурорката и поговори доста продължително с нея. Когато приключи разговорът, прокурорката се съвещава известно време с двамата си колеги.

— Предварителното разглеждане на делото се обявява за осми май 1990 година — обяви съдебният чиновник.

— Ако позволите, Ваша Милост — прокурорката доближи отново съдийската маса, — получи се ново развитие на разглеждания случай. Мистър Брайън Пирсън би желал да се обърне към почитаемия съд.

— А кой е мистър Брайън Пирсън? — попита съдията.

— Аз съм юрисконсултът на Женската клиника — представи се мистър Пирсън. — Престъпленията по това дело са извършени на територията на клиниката. Доктор Уингейт, директор на клиниката, ме изпрати да отправя молба към почитаемия съд. Въпреки че поведението на обвиняемите е непростимо, клиниката желае да се снемат обвиненията, като двете лекарки признаят по съвест своята отговорност и дадат дума, че в бъдеще ще се отнасят с респект към клиниката и подобни прояви не ще се повтарят. За нанесените имуществени щети ще се договорим при приемливи условия.

— Най-меко казано, това е направо небивало — каза съдията и се обърна към прокурорката: — Какво е мнението на обвинението по повод на това развитие на процедурата?

— Нямаме нищо против, Ваша Милост — отговори прокурорката. — Ако клиниката не желае да се налагат санкции, то прокуратурата няма да настоява за тях.

— Е, това вече е извънредно любопитно! — каза съдията и като се обърна към Мариса и Уенди, произнесе на латински: — Никакво преследване! Това се случва за първи път в моята практика. Но ако никой не иска да обвинява никого, налага се да прекратя делото. Преди да го сторя обаче, искам да изразя своето мнение. — Той се наклони напред и впи вече остаряващите си очи в двете жени пред себе си. — От запознаването си с материалите по това дело стигнах до заключението, че и двете сте постъпили съвсем безотговорно и по-специално в качеството си на лекарки. Не мога да допусна такова явно пренебрежение към закона и частната собственост. Делото е прекратено, но вие трябва да се чувствате безкрайно задължени на клиниката за проявеното благородство и доброта.

Адвокатът Фриборн докосна ръката на Мариса и я подкани да излизат. Съдебният чиновник вече призоваваше участниците в следващото дело. Объркана, но щастлива да напусне съдебната зала, Мариса заговори едва когато се отдалечиха достатъчно:

— Как стана всичко това?

— Много просто — отговори адвокатът. — В клиниката са решили да се покажат великодушни и да снемат от вас всякаква отговорност, с изключение на договарянето за резонни компенсации.

— Как мислиш — намеси се Робърт, — какъв ли вид компенсация ще искат?

— Нямам никаква представа — отвърна адвокатът.

Уенди прегърна Мариса и я притисна силно към себе си.

— Ще ти се обадя — пошепна Мариса на ухото й.

Уенди кимна и си заминаха с Густав и техния адвокат.

Робърт се съвещава още няколко минути с Фриборн, след това се разделиха. Върна се при Мариса и я отведе до колата.

— Изглежда, извадихте голям късмет — каза, когато потеглиха. — Фриборн никога не е чувал за такъв случай. Проява на великодушие от страна на клиниката беше снемането на отговорностите.

— Всичко това е майсторско прикритие — натърти Мариса.

— Какво?! — изгледа я Робърт, сякаш не бе чул добре.

— Чу ме добре — отвърна Мариса. — Това беше хитро скроен трик, за да не разбере обществеността какви горили наемат за пазачи в клиниката. Това беше и най-хитрият номер, за да ни отстранят от нашите проучвания за тези туберкулозни салпингити и евентуални разкрития около смъртта на Ребека Зиглър.

— О, Мариса! — изохка Робърт.

— Съдията не подозира за останалите подробности — продължи Мариса. — Той няма представа за мащабите на този случай.

— Не знам ще мога ли да понасям това повече! — каза Робърт, като удари с юмрук по волана.

— Спри колата! — изкомандва Мариса.

— Какво?

— Искам да спреш ей там.

— Да не ти стана лошо?

— Хайде, спри.

Робърт се огледа назад през рамо и спря пред музея.

Мариса отвори вратата, излезе и като я блъсна зад себе си, тръгна, без да се обърне.

— Какво става? — извика след нея Робърт.

— Просто ходя пеша — отвърна Мариса. — Имам нужда да остана сама. Ти ме влудяваш.

— Аз ли те влудявам? — викна той и добави под нос: — Боже господи! — Запали мотора и си тръгна.

Мариса пое към педиатричната си клиника. Влезе през задния вход на зданието, за да не срещне никого. Промъкна се по черни криволичещи коридори до кабинета си. Седна зад бюрото си и се замисли дълбоко. Никога не бе се чувствала така изолирана и самотна. С изключение на Уенди не можеше да открие нито един близък човек, с когото да поговори.

След около час реши да приеме няколко амбулаторно болни, за да се откъсне от всичко това, но веднага осъзна, че мислите й са толкоз разпилени, та не би могла да се концентрира. От главата й не излизаше мисълта за Женската клиника.

Телефонът звънна и тя вдигна веднага слушалката.

— Доктор Блументал? — запита женски глас.

— Да — отговори Мариса.

— Тук е лабораторията към болницата „Мемориал“. Разполагаме с резултата от изследването на вашето ниво за бета-хорион-гонадотропен хормон. Много е ниско, само два милиграма на кубически милиметър. Можем да го повторим след двайсет и четири или трийсет и пет часа, ако желаете.

— Благодаря ви — отговори Мариса с безразличен глас. Записа си нивото и затвори телефона. Точно от това се страхуваше. Не беше забременяла.

Вторачи невиждащ поглед в записаните цифри, очите й се замрежиха и сълзите й рукнаха. Чувстваше се така изморена от цялата тази бъркотия. Отново се замисли за Ребека Зиглър и причините, които я бяха довели до самоубийство, ако наистина е било самоубийство.

Телефонът зазвъня отново. Тя грабна веднага слушалката с надеждата, че се обаждат да й съобщят за грешка в изследването. Възможно ли е след всичко това да е забременяла?

— Ало? — обади се Мариса.

— Телефонистката ми каза, че сте в кабинета си — заяви регистраторката. — Имате посетител тук, при мен. Дали…

— Не мога да приема никого — прекъсна я Мариса и затвори. Почти веднага телефонът иззвъня отново. Мариса не се помръдна.

Няколко минути по-късно се почука на вратата. Тя остана безмълвна. Чукането се повтори, но тя продължи да не му обръща внимание. Видя вратата да се отваря и бе готова да скочи срещу нахалника. Като съзря доктор Фредерик Хаузър на прага, тя се усмири.

— Да не се чувстваш зле, Мариса? — попита загрижено той.

— Малки лични проблеми — отговори тя. — Всичко ще се оправи. Благодаря ви за вниманието.

Той пристъпи в стаята. Едва сега забеляза, че с него беше и друг човек. С изненада позна Сирил Дубчек.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза той.

— Доктор Дубчек ми съобщи, че сте работили заедно в Центъра за контрол върху заболяванията. Когато регистраторката ми каза, че не приемаш посетители, сметнах, че е време да се намеся. Надявам се, че съм постъпил правилно — каза доктор Хаузър.

— О, разбира се! — отвърна Мариса приветливо. — Нямах представа, че е доктор Дубчек. Толкова съжалявам, Сирил. Хайде, влизай и сядай!

Не беше го виждала няколко години, но той не бе се променил. Все така безупречно облечен и все така красив.

— Мисля, че ще е най-добре да ви оставя насаме — подхвърли тактично д-р Хаузър и бързо напусна стаята.

— Той ми каза, че си имала много неприятности с твоето лечение — започна д-р Дубчек.

— О, страхотно напрежение — каза Мариса. — Само преди минути научих, че и последното прехвърляне на зародиш е неуспешно. През тия месеци само плача. Изплаках си очите.

— Толкова ми е мъчно! Бих желал да открия някакъв начин да ти помогна. Но въпреки всичко изглеждаш чудесно!

— Моля те! Не ме гледай! Не мога да се понасям в този си вид.

— Доста трудно е да разговарям с теб, без да те гледам — каза Сирил с усмивка на дълбока симпатия. — Макар да личи, че си плакала, за мен ти си все така хубава, както винаги.

— Нека сменим темата — помоли Мариса.

— Тогава ще ти разкажа защо спрях тук. Трябваше да прелетя над Бостън по друга работа, но приятел от бактериологията дойде тази сутрин при мен с новината, че открил ново място на концентрация на туберкулозен салпингит.

— О?!

— Изненада ме локализацията. Искаш ли да отгатнеш?

— Мисля, че в момента ми липсват интелектуални сили.

— Брисбейн — каза Сирил.

— Австралия?

— Да. Брисбейн, Австралия. Той е в онази част от страната, наричана Златния бряг.

— Не съм даже сигурна в коя част от континента е Брисбейн.

— Намира се в Куинсланд, източното крайбрежие. Веднъж го посетих по служба. Очарователен град. Великолепен климат. Цял низ от високи строежи по протежение на плажа южно от града.

— Има ли някаква теория защо концентрацията е именно там? — запита Мариса.

— Не, но бе отбелязано известно покачване на случаите от обща туберкулоза в страните, позволили значителна имиграция от Югоизточна Азия. Доколко Брисбейн е приел от тези хора, нямам никаква представа. Съществува слабо покачване на туберкулозата и тук, в САЩ, но не повече, отколкото са се разпространили наркоманията и СПИН-ът, нито пък се дължи на промяна в патогеничността на самата бактерия. Ето ти и статия относно случаите в Австралия.

Той подаде на Мариса ксерокопие от статия, отпечатана в „Австралийски журнал по инфекциозни болести“.

— Явно авторът е патологоанатом и е открил двайсет и три случая на туберкулозен салпингит. Доста добра работа е написал.

Мариса прегледа статията. Беше й трудно да се възхити. Австралия беше на другия край на света.

— Приятелят от бактериологията ми каза и нещо друго — продължи Сирил. — Има един случай на дисеминирана туберкулоза тук, в „Мемориал“. Споменавам ти го, защото пациентката е двайсет и девет годишна и произхожда от заможна бостънска фамилия. Казва се Ивълин Уелс. Помислих си, че може също да те интересува.

— Благодаря ти, Сирил — направи опит да се усмихне Мариса. Боеше се, че може отново да се разплаче. Срещата със стария приятел я разчувства.

Сирил постоя още петнайсет минути, след което реши да си тръгва. Трябвало да бъде в Атланта тази вечер.

След като приятелят й си отиде, депресията я обхвана отново. Остана продължително на стола си, без да върши нищо, но не заплака. Наблюдаваше през прозореца с празен поглед улицата. По някое време се досети за информацията, донесена от Сирил. Реши да прочете статията по-късно, грабна си палтото и се отправи с колата към „Мемориал“.

Ивълин Уелс бе настанена в отделен стъклен бокс от интензивното отделение. Младата жена умираше. Докарана в болницата в безсъзнание, състоянието й не се променяше. Полагаха изключителни грижи за нея: беше включена на командно дишане, цял сноп тръбички за интравенозни вливания обхващаше тялото, но без никаква полза.

Мариса се срещна с нейния лекар. Той я осведоми за тежкото заболяване на жената, а Мариса го замоли, ако е възможно, да й даде допълнителни сведения за гинекологичното състояние на болната и да разбере от нейния съпруг дали е посещавала Женската клиника в Кеймбридж.

След това се прибра у дома. Макар че не беше яла цял ден, подмина кухнята и се настани в кабинета си. Въпреки пълното изтощение не легна да спи, а се зачете в статията, донесена от Дубчек.

— Часът е почти девет — изненада я Робърт, изправен на вратата. Не беше го чула кога е дошъл. Тонът и целият му вид изразяваха постоянната раздразнителност напоследък.

— Много добре знам колко е часът — отвърна Мариса.

— Можеше поне да звъннеш един телефон — каза Робърт. — Последно те видях тази сутрин, когато хукна от колата. Вече се канех да те търся с полиция.

— Твоята загриженост е наистина трогателна — каза иронично тя. — Ако те интересува този факт, не съм забременяла.

— Признавам, че не съм и очаквал да бъдеш. — Гласът на Робърт бе поомекнал. — Поне никой не може да ни обвини, че не сме положили всички усилия. Жалко, че нови десет хиляди излетяха напусто.

— Божичко, дай ми сили! — въздъхна Мариса.

— Гладна ли си? — попита Робърт. — Аз умирам от глад. Какво ще кажеш да излезем навън за вечеря? Би трябвало да отпразнуваме твоята победа в съда. Зная, че не ти се ще заради лошата вест, но и спечелването на делото не е малка работа.

— Защо не отидеш сам?

Не беше в настроение и й се искаше да му върне удара заради споменаването за десетте хиляди долара, но нямаше сили да започва кавга.

Той напусна стаята и след малко тя го чу да си приготвя нещо за ядене в кухнята. Мариса понечи да го последва, но веднага осъзна, че няма никакъв смисъл да разговаря с него. Той не я разбираше изобщо, да не говорим за тревогите й по туберкулозата. Седна пак и продължи да чете статията.

Звънът на телефона я сепна, но тя продължи да чете. Защото по това време сигурно търсеха Робърт.

— Мариса! — провикна се Робърт. — За теб!

Мариса грабна слушалката.

— Съжалявам, че те безпокоя така късно — прозвуча гласът на Сирил Дубчек по телефона. — Когато се върнах в Центъра, получих някои допълнителни сведения. Струва ми се, че са интересни за теб. Случаите на туберкулозен салпингит не са ограничени само в САЩ и Австралия. Започнали са да се появяват и в Западна Европа с широко разпространение в някои области, но не такива големи групи както в Брисбейн. Засега няма сведения за Южна Америка и Африка. Важното е, че проблемът възбуди и моя интерес. Ако успееш да се добереш до нещо, обади ми се.

Мариса му благодари и приключиха разговора.

Тази нова информация бе изключително важна. Проблемът се интернационализираше. Даже бе пробудил любопитството на Сирил.

Мариса взе да обмисля различните възможности. Може ли туберкулозата да е мутирала така, че да се е превърнала във венерическо заболяване? Може ли да е станала скрита инфекция у мъжкия индивид? Би ли трябвало да настоява Робърт да се изследва? Не й допадаше да мисли така, но си го позволяваше, понеже желаеше да разгледа всичко от научна гледна точка. Посегна към телефона и позвъни на Уенди. Отговори Густав:

— Извинявай, но Уенди отказва всякакви разговори.

— Мога да я разбера — каза Мариса. — Моля те, когато ти е удобно, предай й, че съм я търсила и да ми позвъни веднага.

— Безпокоя се за нея — сподели Густав. — Никога не съм я виждал така потисната. Не знам какво да правя.

— Мислиш ли, че ще ме приеме, ако дойда сега? — предложи внезапно Мариса.

— Струва ми се добър вариант. — Гласът на Густав бе окуражаващ.

— Тръгвам веднага.

Мариса грабна палтото си и слезе в гаража. Тъкмо когато се готвеше да седне в колата, се появи Робърт.

— Къде, по дяволите, си се запътила по това време? — запита троснато той.

— У Уенди — каза Мариса и натисна автомата за отваряне на гаражната врата. — Мъжът й е много разтревожен.

— Тоест? — ядоса се той.

— Ако не разбираш — каза Мариса и се качи в колата си, — съмнявам се дали ще се намери някой да ти го обясни.

Тя изкара колата извън гаража и автоматът затвори вратата. След петнайсет минути бе пред дома на Уенди. Преди още да позвъни, Густав й отвори.

— Направо съм ти благодарен, че дойде в този час.

— Доволна съм и аз. Къде е Уенди?

— Горе, в спалнята, втората врата вдясно. Да ти приготвя ли нещо? Кафе? Чай?

Мариса поклати отрицателно глава и изтича нагоре по стълбите. Почука леко на вратата. Като не получи отговор, почука по-силно и извика името на Уенди. Вратата се отвори веднага.

— Мариса! — възкликна Уенди истински изненадана. — Какво правиш тук? — Бе облечена в бял пеньоар, очите й бяха все още зачервени, но все пак изглеждаше по-добре, отколкото сутринта в съда.

— Густав ми каза, че не искаш да говориш по телефона, също, че е много обезпокоен. Позволи ми да дойда при теб.

— О, за бога! Аз не съм толкова зле, но съм потисната. Отчасти се дължи и на него. Иска от мен да бъда благодарна за великодушието, според неговите разбирания, на клиниката!

— Робърт разсъждава по същия начин.

— А аз му заявявам, че това е хитро скроено мошеничество.

— Съгласна съм.

— Какво стана с твоята проба за бременност?

— Не ме питай. — И Мариса поклати отрицателно глава.

— Какво ще кажеш да пийнем нещо, кафе или чай? Ох, по дяволите, тъй като не сме бременни, не искаш ли по чаша вино?

— Чудесно! — прие Мариса.

Двете слязоха в кухнята. Появи се и Густав, но Уенди му каза да изчезва.

— Но той наистина се безпокоеше за теб — рече Мариса.

— О, нека страда малко — отвърна Уенди. — Днес следобед така ме вбеси, че му налетях с една от грамадните игли за лапароскопия, та да разбере какво съм изпатила тези дни.

Уенди отвори бутилка скъпо вино и отидоха в трапезарията.

— Не бях сигурна дали ще те заинтересува — каза Мариса, когато се разположиха на масата, — но донесох статия, която ми даде моят приятел Сирил Дубчек.

— Точно за такова нещо мечтаех — отговори иронично Уенди. Тя я взе и я запрелиства. През това време Мариса й предаде всичко, съобщено от Сирил.

— Невероятно! — възхити се Уенди. — Брисбейн е мястото, откъдето се тръгва за най-голямото природно чудо в света, Големия бариерен риф, рай за гмуркачите леководолази.

— Не съм се интересувала много от гмуркане — заяви Мариса.

— Това е едно от местата в света, което винаги съм мечтала да посетя — призна Уенди. — Гмуркането е моята велика страст. Започнах в Калифорния, когато специализирах. Всяка ваканция прекарвах на Хаваите, за да упражнявам гмуркането. Всъщност там се срещнахме с Густав. Ти не си ли се гмуркала?

— Съвсем малко. Тренирах в колежа, а след това няколко пъти съм опитвала на Карибските острови.

— Влюбена съм в този спорт, но за съжаление твърде отдавна не съм имала възможност да се гмуркам.

— Какво е мнението ти за статията? — смени темата Мариса.

— Добра е, но авторът не е сигурен за начина на разпространяването — каза Уенди.

— Същият въпрос тревожи и мен — сподели Мариса. — Чудя се дали не е по венерически път.

— Какво ще кажеш за заразени влагалищни тампони?

— Идея. Аз ползвам само тампони.

— Аз също — откликна Уенди, — но за съжаление в статията не се споменава нищо за употребата им.

— Хайде да позвъним в Брисбейн и да поговорим със самия автор — каза Мариса.

— Каква е разликата в часовите пояси между Бостън и Австралия? — запита Уенди.

— Нямам представа — отговори Мариса.

Уенди вдигна слушалката и набра номера на „Справки“. Зададе въпроса си, а после се обърна към Мариса:

— В Австралия са четиринайсет часа напред от нас.

— Това значи?

— Че там сега е утре около обяд.

Взеха номера на клиниката „Грижи за жената“ в Австралия, в Брисбейн, където работеше авторът на статията, и дадоха поръчка за разговор чрез трансокеанската служба. Уенди включи високоговорителя на телефона, за да слушат и двете. Телефонът звънна и Уенди каза:

— Обажда се доктор Уилсън от Бостън, САЩ. Бих искала да говоря с доктор Тристан Уилямс.

— Не съм убедена, че при нас има Тристан Уилямс — отговори телефонистката. — Почакайте за момент, моля. — Чу се музика, докато жената се осведомяваше, а след това отново гласът й: — Казаха ми, че доктор Тристан Уилсън е работил тук, но вече отдавна не е при нас.

— Бихте ли ми казали къде можем да го намерим? — запита Уенди.

— За жалост нямам никаква представа — бе отговорът.

— Имате ли „Личен състав“?

— Естествено, имаме. Да ви свържа ли?

— Моля, ако обичате.

— Личен състав — чу се мъжки глас.

Уенди обясни отново, че иска да разбере местонахождението на д-р Тристан Уилямс. Отново бе помолена да почака. Този път измина по-продължително време, докато гласът се обади пак:

— Съжалявам, но току-що научих, че доктор Уилямс е работил тук и преди около две години е бил освободен. Сегашното му местопребиваване е неизвестно.

— Ясно — каза Уенди. — Можете ли да ме прехвърлите в патологията?

— Разбира се — отговори човекът от Австралия.

Чакаха цели десет минути, за да се обади някой от патологията. Уенди каза името си и какво иска.

— Никога не съм се срещал с този човек. Напуснал е клиниката, преди аз да постъпя.

— Написал е статия, когато е работил в клиниката ви — обясни Уенди. — В нея са описани серия пациентки. Интересува ни проследени ли са те в по-нататъшното им развитие и има ли още допълнителни случаи.

— Не сме имали нови случаи — отвърна докторът. — Колкото до проследяване на описаните случаи, не е правено такова.

— Можете ли да ни посочите някои от имената на описаните случаи? — запита Уенди. — Бих искала да се свържа с тях и да проуча медицинската им история. Имаме пет подобни случая тук, в Бостън.

— Абсолютно невъзможно. Тук спазваме стриктно предписанията за лекарска тайна. Съжалявам. — Последва щракане от затваряне на телефона.

— Затвори! — изрева Уенди възмутена. — Ох, нервите ми!

— Старата история за лекарската тайна е бариерата, поставяна пред нас — продума разгневена Мариса. — Колко жалко!

— Много съм любопитна — каза Уенди — да разбера как ще се държат с нас тези господа от „Грижи за жената“, ако утре се изправим на прага на клиниката им?

— Да, да! — подметна Мариса. — Хайде да изтичаме утре сутринта и да ги попитаме.

— За мен всичко това не е така абсурдно — каза Уенди със светнали очи. — Любопитна съм да видя какво ще сторят, ако посетим клиниката им. Струва ми се, че ще бъдат поласкани да посрещнат двама лекари, прелетели половината свят, за да се запознаят с техните условия и методи на работа.

— Сериозно ли говориш? — запита учудено Мариса.

— Защо не? Колкото повече мисля по това, толкова по-добре ми звучи. Каква ваканция ще си устроим, боже! Ще открием този Тристан Уилямс. Все някой от патологията ще знае къде е заминал. Сама разбираш, че така ще го намерим по-лесно, отколкото да го издирваме по телефона.

— Уенди — каза Мариса с уморен глас, — нямам вътрешната нагласа да пътувам хиляди километри, за да търся някакъв неизвестен патолог.

— Но това ще бъде страхотно забавление за нас. — Очите на Уенди заблестяваха все повече. — Ако не друго, ще посетим Големия бариерен риф.

— О, сега започвам да разбирам мотивите ти. Посещението на австралийската клиника е само повод за гмуркаческа експедиция.

— Няма закон против забавленията, докато си гледаш работата — усмихна се Уенди. — Изглеждаш така зле, както и аз.

— Благодаря ти, мила приятелко! — каза кисело Мариса.

— Говоря сериозно. През последните шест месеца толкова претеглихме, плакахме като бебета, прибавихме наднормено тегло. Кога за последен път си бягала? Помня те, че ти имаше навика да бягаш всеки ден.

— Това се казва удар под кръста.

— Важното е, че и двете можем да ползваме отпуска — каза Уенди. — И двете сме пощурели по тези случаи на туберкулозен салпингит, но се мотаем тук, а аз ти предлагам с един куршум да ударим два заека.

— За салпингитите можем да научим нещо повече от болниците, в които работим.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си склонна да ползваш отпуска? — настоя Уенди.

— Донякъде — потвърди Мариса.

— Благодаря ти — отвърна Уенди. — Понякога умееш да се инатиш здравата.

— Но аз не знам как Робърт би го приел. Напоследък имаме доста конфликти. Мога да си представя неговата реакция, ако му съобщя, че искам да ходя в Австралия.

— Сигурна съм, че Густав ще приеме идеята. Тъкмо и той ще си почине от разправиите.

— Искаш да кажеш и те да дойдат с нас?

— По дяволите, не! Густав има нужда да си почине от мен. Ще проверим не съм ли права.

Уенди изплаши Мариса с крясъка, призоваващ Густав.

— Не мога да се отърва от този навик — извини се тя и пое нова глътка от чашата си.

— Какво има? — появи се тичешком Густав.

— Всичко е чудесно, скъпи — отвърна мило Уенди. — С Мариса решихме да си вземем отпуска. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е прекрасна. — Явно Густав се почувства успокоен от промяната в настроението на Уенди.

— Мариса се бои, че Робърт няма да бъде така сговорчив. Ти как мислиш? — запита Уенди.

— Не го познавам добре — каза Густав. — Но знам, че и на него му е дошло до гуша от тези процедури инвитро. Мисля, че му е нужна малка почивка. За къде се гласите, момичета?

— За Австралия — отговори Уенди.

— Защо не Карибско море? — почти хлъцна Густав.

По-късно, когато Мариса потегли за дома си, умът й бе разбъркано кълбо от мисли. Изминалият ден се състоеше от бърза смяна на емоции и непредвидими случки. Минути след като напусна възторжената Уенди, тя взе да размишлява върху отиването до Австралия. Все пак идеята да избягат за малко я привличаше, а и решението за подобно пътуване беше най-подходящият завършек на направо луд ден. Макар да не беше убедена, че ще успее да се справи така ловко с Робърт, както Уенди с Густав.

Остави колата в гаража и влезе в къщата. Навсякъде беше тихо, но тя чу лекото чукане по клавишите на Робъртовия компютър в кабинета му. Поколеба се малко пред вратата и влезе.

— Робърт, бих искала да поговорим.

Той се извъртя към нея.

— Уенди и аз мислихме дълго — продължи Мариса.

— О?

— Може да ти прозвучи малко шантаво…

— Вече не очаквам да чуя нищо смислено.

— Решихме, че ще ни се отрази добре, ако вземем малка отпуска.

— Засега не разполагам със свободно време.

— Не, не ти и аз, а само ние, жените; Уенди и аз.

Робърт се замисли за миг. Стори му се, че идеята има своите достойнства. Ще се отрази добре върху нервите и на двамата.

— Не звучи чак толкова шантаво. Накъде сте намислили да поемете?

— Австралия. — Мариса трепна, когато думата изскочи.

— Австралия! — извика Робърт, грабна очилата от носа си и ги хвърли върху изписаните листа пред себе си. — Австралия! — повтори той изумен.

— Ние имаме и своите основания — продължи Мариса, — не сме измъкнали Австралия току-така от шапката, като фокусници. Днес научих, че мястото на най-голямата концентрация от случаи на туберкулозен салпингит е в Брисбейн. Освен това разбрах, че заболяването взима интернационални размери. Открити са отделни огнища и в Западна Европа. Така че можем да направим някои изследвания и да се позабавляваме. Идеята беше на Уенди. Тя е запалена по гмуркането и Големият бариерен риф…

— Ти беше права! — прекъсна я Робърт. — Звучи съвсем шантаво. Лекарската ти практиката е в плачевно състояние, а ти искаш да прелетиш половината свят, за да продължаваш своя кръстоносен поход, който едва не те натика в затворническата килия. Отначало си помислих, че искате да направите малка разходка, например до Бермудите. Нещо съвсем нормално.

— Не е чак толкова ненормално — отвърна Мариса. — При обстоятелството, че заболяването се интернационализира, все някой би трябвало да се заеме да го проучи.

— И смяташ, че този някой трябва да си ти? — веднага се противопостави Робърт. — Не съзнаваш ли, че в твоето състояние си напълно неподходяща?

— Според мен съм достатъчно квалифицирана.

— Ооо, дълбоко грешиш. Няма начин да бъдеш обективна. Ти самата си един от тези случаи. И ако те интересува моето мнение, мисля, че заминаването ти в Австралия е пълен абсурд. Толкова от мен. — Загърби Мариса и насочи вниманието си към компютъра.

Мариса разбра, че той не желае повече разисквания. Обърна се и напусна кабинета му.

„Робърт е прав“ — мислеше си тя. Идеята да заминат беше екстравагантна както по отношение на времето, така и по отношение на разходите; не че финансите бяха основната й грижа. Все не можеше да се освободи от чувството, че не сега е време да обикаля като ненормална по света.

Мариса звънна на приятелката си.

— Е? — обади се мигом Уенди, сякаш бе чакала до телефона.

— Не е добре — каза Мариса. — Робърт е категорично против, поне що се отнася до Австралия, иначе за отпуската няма нищо против.

— Проклятие! — изруга Уенди. — Съвсем съм разочарована. Почти съм си опаковала багажа. Просто усещам по себе си австралийското слънце.

— Друг път — каза Мариса. — Съжалявам.

— Засега толкова, лягай си. Сигурна съм, че утре разговорът ви ще бъде по-различен. Ще видиш, ще спечелим!

Като затвори телефона, Мариса усети, че думата „лягане“ силно я привлича. Прибра се в спалнята, като си мислеше, че Робърт може да я изненада — просто заради едната промяна.

 

 

Когато сутринта Мариса отвори очи, разбра веднага, че се е поуспала. Слънцето осветяваше ярко стаята. Часовникът показваше почти осем и трийсет — един час по-късно от обикновеното й пробуждане. Наметна пеньоара си, запъти се към гостната и установи, че леглото е празно и неоправено. Повика силно Робърт, но никой не се обади. Надникна в гаража, колата му я нямаше. Изпи едно кафе, взе душ и се отправи с колата си към Педиатричната клиника. Влезе в кабинета си и завари секретарката да подрежда пощата. Тя й предаде, че преди малко са я търсили от интензивното отделение и са заръчали да се обади, когато дойде. Мариса позвъни и се свърза с лекаря, наблюдаващ тежко болната Ивълин Уелс. Той съобщи, че е послушал съвета й и е направил влагалищна натривка: гъмжала от туберкулозни бацили. Каза също, че болната посещавала от седем години Женската клиника, но съпругът й и досега не е успял да получи препис от медицинската й документация. Уговориха се да поддържат по-нататъшна връзка за състоянието на болната.

Проблемът за туберкулозния салпингит я занимаваше всецяло. Реши да проведе категоричен разговор с Робърт. Той трябваше да я разбере. Качи се в колата, за да осъществи веднага намерението си. Стигна сградата, където беше офисът му, качи се с асансьора на четвъртия етаж и се изправи пред вратата му. Влезе в стаята пред кабинета му. Регистраторката я позна веднага и й кимна усмихната, тъй като говореше по телефона. Мариса почука леко и влезе. Отначало долови известна суматоха от някакво странно раздвижване — секретарката Дона се полуизправяше от креслото до бюрото, а Робърт бе полунадигнат от стола си. Той бързо седна на мястото си, а Дона със самочувствие приглади късата си поличка надолу към коленете.

Поразена, Мариса впи поглед в съпруга си. Връзката му бе разхлабена, двете горни копчета на ризата разкопчани, косата, винаги грижливо сресана, бе в пълен безпорядък, а до бюрото му на пода се търкаляха обувките на Дона. Цялата сцена бе тъй банална, че Мариса се чудеше да плаче или да се смее.

— Може би ще трябва да почакам отвън — каза най-сетне тя, — за да имате време да привършите диктовката. — И се насочи към вратата, за да излезе.

— Мариса! — извика Робърт. — Стой! Не е това, което си мислиш. Дона просто ми разтриваше раменете.

— Както и да е — каза Мариса с фалшива усмивка, — аз ви оставям сами. Всъщност дойдох да ти кажа, че заминавам за Австралия.

— Не! Забранявам ти! — изкрещя Робърт.

— О, наистина ли? — Мариса се извъртя на токчетата си и излезе.

От телефона на паркинга, където бе колата й, позвъни на Уенди и се уговориха да излетят в пет следобед за Австралия.