Робин Кук
Признаци на живот (12)

10

7 април 1990 г.

1:40 следобед

На височина хиляда метра над водата Мариса притискаше лицето си в стъклото на самолета и наблюдаваше огромния океан с промените в цвета на бистрите му води в зависимост от коралите под повърхността. Мислите й обаче летяха назад към Бостън. Чудеше се дали бе постъпила правилно, като остави Робърт сам, и как ли се развиват неговите отношения с Дона.

До нея седеше Уенди, зачела на глас купения туристически пътеводител. На Мариса сърце не й даваше да каже, че не се интересува от четенето.

— „Австралийският голям бариерен риф се е оформил в продължение на двайсет и пет милиона години — четеше ентусиазирана Уенди. — Тук има триста и петдесет различни вида корали, както и хиляда и петстотин вида тропически риби. Видимостта през водата достига до шейсет метра.“ — Тя се взря в Мариса. — Невероятно, представяш ли си?

В този момент пилотът съобщи, че наближават остров Хамилтън и всеки момент ще кацнат. След няколко минути самолетът се приземи гладко.

Островът представляваше тропически рай и високите хотели изглеждаха като чужди тела сред тази красота. Зеленината на дърветата лъщеше, а между тях никнеха цветя и храсти с най-различни ярки цветове. Плажовете искряха с белия си пясък, а водата мамеше с аквамарина си да скочиш в нея.

Настаниха ги в стая с изглед към морето. Уенди настоя да отиде веднага да договори лодка за утрешното гмуркане. Мариса не можеше да я изостави и тръгна с нея.

Флотилията наистина беше внушителна. Неколкостотин лодки от различен вид и големина бяха на док, с достатъчно място между тях за още толкова. Уенди държеше да отидат на кея, за да изберат сами плавателното средство.

— Ето тук една чудесна — каза тя. Бе спряла на ивицата, където бяха закотвени по-големите съдове. Встрани и под носа на яхтата бе изписано името Оз.

— С какво тази е по-добра от другите? — запита Мариса.

— Тази има много удобна платформа за гмуркане, точно над водната повърхност. Мога също да твърдя, че има собствен компресор, изпълващ леководолазните апарати с въздух. Освен това ми се струва, че е над шестнайсет метра дълга, а това гарантира по-добра стабилност при плаването.

— Разбирам — каза Мариса. Тя се учуди на голямата осведоменост на Уенди и се почувства в сигурни ръце.

— Май се интересувате от риболов или гмуркане, момичета? — попита симпатичен брадат мъж.

— Да речем — каза Уенди. — Колко ще ни струва, ако наемем яхтата за цял ден гмуркане?

— Елате на борда и ще разискваме въпроса — покани ги той. — Името ми е Рейф Мъри. Аз съм капитанът.

Със стъпката на опитен моряк Уенди мина по дъската, свързваща кея с яхтата. Мариса се опита да й подражава, но тясната дъска я уплаши. Капитанът й подаде ръка и тя успя да стъпи на борда, подкрепяна от силната длан.

Красив мускулест младеж излезе от кабината. Той се усмихна на жените и докосна австралийската си шапка.

— Това е първият ми помощник и майстор по гмуркането — представи го капитанът. — Името му е Уин Джонс. Познава целия риф като петте си пръста.

Уенди и капитанът обиколиха яхтата от край до край, а после седнаха в кабината за пазарлък. Мариса досега дори не подозираше за съществуването на тази практична черта от характера на приятелката си. Скоро приключиха с договарянето, капитанът почерпи по една бира и жените си заминаха, като Уин помогна на Мариса да слезе.

— Проклети, гадни американски копелета — изпсува Рейф, когато се върнаха в кабината. — Тая мръсница удари цената така ниско, че парите едва ще стигнат за гориво.

— Хайде, хайде — зауспокоява го Уин. — Нали знаеш, че от четири дни не сме имали и кьорав клиент. Ще ги заведем утре някъде наблизо и нека си играят цял ден.

— Ало! — чу се глас отвън.

— Сега пък какво има? — надникна през вратата капитанът. — Изглежда, нещата потръгват. Дойде и един японец.

— На мен ми прилича на китаец — каза Уин.

— С какво мога да ви услужа, сър? — провикна се Рейф. Двамата излязоха от кабината.

— Свободни ли сте да ви наема за утре? — запита китаецът.

— За какво ви трябваме? — запита Рейф. Беше готов да забрави договарянето с жените.

— Намислил съм да изляза на голям риболов по външната стена на рифа — отговори човекът.

— На вашите услуги — каза капитанът, — но външната стена е на четирийсет морски мили далеч. Ще ви струва доста скъпичко.

— Готов съм да платя — съгласи се китаецът, — но не обичам много хора на борда. Имате ли клиенти за утре?

Рейф повдигна въпросително вежди към Уин, преди да реши какво да отговори. Не искаше да пропусне парите на този китаец, но не му се изпускаха и парите на американките. Уин сви рамене.

— Току-що записахме две дами за гмуркане — обърна се Рейф към китаеца. — Но мога веднага да ги зачеркна.

— Две дами няма да смутят риболова ми — каза китаецът, — не поемайте обаче никакви пасажери повече.

— За мен е чудесно — каза Рейф, мъчейки се да скрие приятната си възбуда. — Елате на борда да се уговорим.

Китаецът скочи ловко и започна веднага:

— Името ми е Хари Уонг. В момента нямам много време. Какво ще кажете за двеста долара капаро? — Той извади парите.

— Ще свършат работа — прибра Рейф банкнотите. — Имате ли претенция за определен час на тръгване?

— Какъв час уговорихте с жените? — попита човекът.

— Осем часа. Устройва ли ви?

— Осем е добре и за мен — каза китаецът, — но може да ми се доспи, докато плаваме. Имате ли свободна кабина?

— Разбира се. Можете да ползвате главната кабина.

— Ще се видим в осем — усмихна се китаецът и скочи на кея.

Уили Тонг бе радостен. И Нед Кели сигурно ще бъде. Той влезе в бара „Краб“ и си поръча бира. Още не беше я доизпил, когато се появи Нед Кели.

— Как мина, приятел? — запита той.

— Гладко като коприна. — И Уили му разказа подробностите.

— Идеално! — възкликна Нед. — И аз оправих всичко без всякакви трудности. Наех такава мощна моторница, че може да тегли и супертанкер, ако й го закачиш. Хайде, допивай бирата и да вървим. Трябва да купуваме стръв, ама много стръв!

 

 

Курортът Хамилтън предлагаше голямо разнообразие от ресторанти с различни национални кухни. Двете приятелки избраха най-близкия до хотела, полинезийския. За да са в тон с обстановката, преди да влязат в ресторанта, те си бяха купили по един саронг^[1] с блестящи изображения на разни цветя.

След като подготвиха всичко за гмурканията през следващия ден, Мариса и Уенди прекараха остатъка от следобеда в слънчеви бани и плуване в чудесния басейн на хотела.

— Хайде да си поръчаме шампанско — посъветва Уенди, — за да отпразнуваме пристигането си тук.

— Досега мислила ли си за Густав? — запита Мариса.

— Разбира се — отговори Уенди. — Трудно е да не мисля, въпреки че се старая да не го правя. А ти за Робърт?

— Още в самолета — призна Мариса. — Смяташ ли, че е редно да му позвъня по телефона? Възможно е да съм прекалила с реакцията си относно Дона.

— Хайде да се обадим — каза Уенди. — Щом това ти чопли мозъка, направи го. И аз ще позвъня на Густав.

— Уенди! — наклони се напред Мариса, снишила глас. — Зад теб седи една азиатска мутра. Този човек непрекъснато се взира в нас.

— Къде? — реагира Уенди, като се извъртя назад.

— Не така рязко — хвана я Мариса за ръката.

— Какво искаш да кажеш? — изблещи се Уенди към приятелката си. — Как иначе ще видя кой е зад мен?

— Прояви хитрост! — пошепна Мариса. — Той седи три маси зад теб. С него има един много мургав мъж с къдрава коса. И двамата са забили погледи в нас.

Уенди се извъртя уж безцелно, огледа ги и каза:

— Е, та какво от това? Може да са харесали саронгите ни.

— Тази азиатска мутра ме кара да се чувствам много неудобно. Това е някакво вътрешно усещане. Да се махаме!

Когато излязоха навън, Мариса се захласна по красотата на австралийското нощно небе, кадифена синева, обсипана със звезди. Това подобри настроението й. Учудваше се защо се развълнува толкова, като видя азиатеца. Той седеше далеч от тяхната маса.

Когато се качиха в хотелската стая, Мариса приседна на ръба на кревата си и изчисли часовото време за момента в САЩ.

— В Бостън е седем и петнайсет сутринта.

— Ти позвъни първа — каза Уенди и се изтегна на леглото си.

С треперещи пръсти Мариса набра домашния си телефон. Когато чу сигнал отсреща, взе да измисля какво ще каже сега. При четвъртото позвъняване вече знаеше, че Робърт не е вкъщи, но почака до десетото. Обърна се към Уенди:

— Копелето не е у дома, а той никога не тръгва за офиса преди осем.

— Може би пътува по работа — каза Уенди.

— Едва ли! Сигурно е с Дона.

— Хайде, не прави веднага такива заключения. Да видим сега какъв е моят случай. — Уенди набра своя номер.

Мариса я наблюдаваше, докато Уенди чакаше. Накрая остави слушалката на място.

— И Густав не е вкъщи. Може би закусват заедно с Робърт — опита да се пошегува тя.

— Густав е хирург — каза Мариса. — По кое време ходи на работа?

— Ако не му предстоят операции, около седем и половина. Но наистина напоследък оперира твърде много.

— Ясно — каза Мариса. — Хайде да се поразходим.

Излязоха и се заразхождаха по плажа. Известно време не размениха нито дума.

— Имам лошо предчувствие относно брака си — промълви най-после Мариса. — Напоследък Робърт и аз гледаме винаги различно на нещата. Това не се дължи на намесата на Дона.

— И аз смятам, че тези проблеми с безплодието — кимна Уенди — слагат дълбок отпечатък в отношенията ни с Густав.

— Само като си помисля — въздъхна Мариса — с какви възвишени обещания започна връзката ни!

Двете спряха внезапно. Очите им бяха свикнали с тъмнината и те видяха пред себе си двама влюбени, вкопчени в здрава, неразделна прегръдка.

— Това ме прави носталгична и тъжна — каза Уенди.

— Мен също — съгласи се Мариса. — Да сменим посоката.

Мариса улови погледа на Уенди. Засмяха се и двете, а после поклатиха глави.

— Завистта е ужасно нещо — каза Уенди.

— Но поне знаем какво точно представлява — заключи Мариса.

 

 

На следващия ден Мариса бе разбудена от Уенди още на разсъмване. След солидна английска закуска надигнаха торбите и раниците си и пристигнаха на пристанището преди осем. Натовариха се на яхтата и Уенди видя голяма метална клетка със здрави стоманени пръчки. Горният й край бе закрепен с яки кабели за повдигателен кран.

Капитанът запали мотора и запромъква ловко яхтата между останалите съдове. Когато излязоха в открито море, той увеличи скоростта и се залюшкаха над вълните.

— За какво е тази клетка тук? — запита Мариса. — Вчера я нямаше на яхтата.

— Това е клетка за предпазване от акули — обясни Рейф.

— За какъв дявол ни е притрябвала? — извика Мариса, обръщайки се към Уенди, а тя сви рамене.

— Нали не отиваме някъде, където е пълно с акули? — обърна се Уенди към Рейф.

— Това е океан, милички — отговори той, — а в океана живеят акули. Винаги има вероятност някоя да се завърти около нас, но успокойте се! Повел съм ви, късметлии момичета, към външната стена на рифа. Това е само малка предпазна мярка. Външната стена на рифа е мястото, където са най-красивите и в най-голямо изобилие риби и корали.

— Не искам да срещам никаква акула! — извика Мариса.

— Вероятно няма и да срещнете — каза Рейф. — Това е работа на Уин. Просто иска да е сигурен.

Яхтата се насочи право на изток, точно срещу слънцето, а капитанът даде пълен напред. Отначало плаваха в чисти тюркоазни води, но скоро се намериха над самия риф и водата стана тъмносиня. Малко след десет часа капитанът намали скоростта и нареди на Уин да отиде на носа, близо до котвата. Каза на жените, че търси канала между двете стени на рифа.

— Това е най-доброто място за гмуркане в целия свят — разпалено заобяснява той.

След половин час яхтата бе закотвена и Мариса забеляза, че са спрели точно над два огромни реда корали и водите образуват над тях прибой.

— Тук ли ще се гмуркаме? — попита Уенди.

— Точно тук — отговори Рейф. — Аз имам работа в машинното и ви оставям тримата тук. Не се отделяйте от Уин. Не плувайте на своя глава далеч от него.

Те влязоха в кабините, облякоха банските си и когато излязоха на палубата, Уин им помогна да сложат леководолазните костюми и да нагласят шлемовете и кислородните маски. Уенди се бе настанила вече върху платформата за гмуркане, изградена към една отстраните на яхтата, когато се чу ужасно метално скърцане — Рейф повдигаше с крана клетката за акули и я потопи във водата до платформата. Мариса също бе готова, нахлузи дебелите ръкавици, предпазващи от порязване при допир с коралите, и се приближи до Уенди, която й припомни цялата сигнализация от жестове за водене на разговор под водата.

— Готови ли сте, момичета? — запита Уин, който дойде до тях на платформата.

Уенди я увери, че е напълно готова, а Мариса кимна.

— Тогава следвайте ме — каза Уин, като се хвърли гърбом във водата.

Уенди незабавно се гмурна след него.

Взирайки се във водата, Мариса видя цели повлекла водорасли, понесени от течението, което беше бързо и влечеше извън рифа към морето. Решила да не се бави повече, тя ги последва. В мига, когато потъваше, изпита удивление. Стори й се, че изведнъж е попаднала в друг свят. Водата беше много по-бистра от нейните очаквания. Видя се заобиколена от рибки пеперуди и ангелски риби. На стотина метра пред нея Уин и Уенди бяха спрели пред прага на канала. Виждаше ги така ясно, сякаш висяха във въздуха. Пясъкът под нея блестеше и създаваше впечатление, че всяко зрънце се откроява отделно. Като погледна наляво и дясно, съзря стени от корали с най-фантастични форми и цветове. Зад себе си виждаше дъното на яхтата и металната клетка, увиснала на кабелите.

Мариса не правеше никакви усилия и течението я понесе към другите двама. След като размениха окей сигнализация, и тримата заплуваха наляво, извън канала. Мариса се задържа за кратко над ръба на рифа и се втренчи в тайнствените дълбини. Опита се да преодолее примитивния ужас, потрепери и си помисли какви ли неизвестни същества обитават тази бездна.

Тя забеляза, че Уенди и Уин я бяха изоставили. Заплува бързо, за да се присъедини към тях, уплашена да остане сама. Страховете й обаче бяха веднага изтласкани от неописуемата красота на обграждащия свят. Сребристият облак рибки кардинал, който я заобиколи, изтласка всичките й фобии.

Когато последва другите в кораловото великолепие, тя бе поразена от огромния брой и разнообразието на рибите. Цветовете им бяха по-блестящи от всичко на сушата. Коралите си съперничеха по цветове и форми, като от подобие на глави се променяха до еленови рога. Прозрачни морски ветрила се люшкаха лъкатушно от течението. Омаяна от красотата, Мариса изведнъж се сепна, като осъзна, че другите бяха изчезнали.

Стрелна се напред и скоро видя Уин, спрял на място, да бърка в мрежа, прикрепена към кръста му. Извади ръката си, тя бе пълна с рибки за стръв. Веднага бе обграден от риби папагали. Той ги прогони и отиде до входа на подводна пещера, като размахваше ръка. Сърцето на Мариса подскочи до гърлото. От мрачните дълбини доплува огромна треска, дълга около два метра и тежка към триста килограма. Мариса едва не припадна, но бързо се успокои, когато видя огромната риба да поема направо от ръката на спокойния Уин подадената стръв.

Уенди изплува зад Уин и му сигнализира, че и тя иска да храни тази грамада. Уин й показа как да поднася стръвта. След като Уенди го нахрани, грамадното животно се прибра с мързеливи движения в леговището си, а Уенди го последва и надникна в пещерата, а след това сигнализира на Мариса да дойде при нея. Мариса колебливо я последва. В една от цепнатините се бе разположила огромна зелена моренова змиорка с отворена уста и оголени иглоподобни зъби. Мариса се отдръпна. Би предпочела никога да не види подобно същество. С нова риба Уин успя да го измъкне от цепнатината. Чудовището се загърчи из водата и грабна стръвта със страшните си челюсти, след което бързо се вмъкна в пещерата.

Уенди и Уин продължиха да плуват по дължината на рифа, а Мариса размишляваше върху подводното царство. Прикрит под външния блясък и красотата на рифа, живееше и друг, хищен свят. Неговото ръководно начало беше: яж или ще бъдеш изяден.

След около един час под водата Мариса започна да се изморява. Леко й се гадеше от постоянното люшкане и се умори да се бори с течението, за да не я метне върху острите като бръснач корали. Накрая реши, че за днес й е достатъчно.

Тя сигнализира на Уенди и Уин, че се връща на яхтата. Уенди кимна и понечи да я последва, но Мариса й даде знак да остане, докато се насити на водата.

Мариса се обърна и заплува към изхода на канала. Тя видя дъното на яхтата и изненадващо за нея — друга, по-малка лодка близо до яхтата и вляво от нея. Достигнала платформата, тя се повдигна и седна отгоре, а краката й висяха във водата. Реши да си почине за минутка. Разхлаби маската и я избута на челото си. Докато чакаше да се отмори, тя почувства значително раздвижване около потопените във водата си крака. Понесени от течението, във водата плуваха парчета от риби, вътрешности и съсирена кръв. Хиляди риби бяха надошли и се хранеха лакомо. Но изведнъж нещата станаха сериозни. Из дълбините изскочи двуметрова баракуда и лапащите риби хукнаха на вси страни. Хищникът изчезна така бързо, както и бе дошъл.

Кръвта на Мариса се смрази. Инстинктивно вдигна краката си върху платформата, а гнусотиите продължиха да се носят по водата. Сред плисъка на вълните тя чу съвсем определен шум, сякаш нещо падаше отвисоко във водата. Насочи поглед натам и видя двама души да изсипват кофи с отпадъци в морето. Единият бе изправен в малката лодка, а другият до перилата на яхтата, вътре в нея. Ветрецът донесе до ноздрите на Мариса миризма на гниеща риба. Метален кабел свързваше двата плавателни съда. Мариса се изправи и изкрещя с все сила:

— Хей! Във водата има гмуркачи!

Двамата вдигнаха глави към нея и тя видя, че единият е азиатец. След това се наведоха отново и продължиха да изсипват остатъка от смрадливия боклук.

— Рейф! — изкрещя Мариса.

Азиатецът скочи по кабела в малката лодка. След това мощният й мотор изтрещя и тя се понесе с бясна скорост на запад.

— Рейф! — изкрещя повторно Мариса.

Той излетя от машинното помещение, омазан с масло и грес.

— Тук имаше двама души — извика Мариса. — Те изсипаха мръсотия в морето около яхтата. Избягаха с мощна моторница на запад. — И тя му показа с ръка чезнещата лодка.

— Боже мой! — извика Рейф. — Искаха да ловят риба.

— Да ловят риба?! — едва не изплака Мариса. — Погледни само какво изляха в морето!

— Исусе! — изкрещя той, като се наведе към водата.

— Може ли тая гадост да докара акули? — запита Мариса.

— Велики боже! Разбира се! — отвърна Рейф.

— О, господи! — Въпреки обзелия я ужас Мариса спусна маската върху лицето си и се хвърли във водата.

Веднага около нея се струпаха риби от всякакъв вид и големина. Видимостта под водата бе намаляла рязко. Мариса се устреми напред, без да мисли за друго, а само как да докара Уенди на яхтата. Близо до входа на тунела тя видя първата акула. Беше немного голяма, покрита с надлъжни тъмни ивици. Тя кръжеше бавно около излятата смрад и изведнъж се стрелна напред, за да налапа цяла върволица проточени черва. Отвратителното същество ужаси Мариса повече от всичко на този свят. Тя заплува наляво към кораловата стена и като заобиколи издатина на рифа, видя Уин, застанал над Уенди, а самата тя се бе заровила под него в цепнатина и изследваше нещо. Главата и торсът й не се виждаха, а навън стърчаха само краката и плавниците.

Преди да стигне до тях, Уин случайно се обърна и видя Мариса. Тя размаха отчаяно ръце, за да го насочи към разиграващата се оргия на чудовищното ядене. Той видя всичко, спусна се енергично към Уенди, раздруса я и загреба мощно към яхтата. Изведнъж започнаха да прииждат все повече и по-големи акули. Сред тях Мариса разпозна и едра риба чук. Огромният звяр имаше вид на експонат, излязъл от праисторическите времена, от ерата на динозаврите. Това чудовище нападна една акула и откъсна парче от нея. В миг наоколо се скупчиха други акули и я изядоха още жива.

Уин профуча край Мариса. Тя се обърна назад, очаквайки Уенди да се появи зад него, но отново стърчаха само плавници. Мариса се поколеба какво да стори и в същия миг се появи главата на Уенди. Тя веднага разбра в каква каша са попаднали. А броят на акулите нарастваше с всяка секунда.

Изпаднала в паника, Уенди се насочи към Мариса, но бе принудена внезапно да спре. Няколко акули се спуснаха помежду им. Мариса заплува по гръб към яхтата, за да може да не изпуска от поглед Уенди. Тя просто се задушаваше от непрекъснато нарастващия ужас.

Изведнъж всички акули се разпръснаха с мощни удари на опашките. Мариса въздъхна, като помисли, че Бог е чул молбата й, но веднага видя какво ги бе разгонило. От тъмните дълбини връхлиташе огромна осемметрова бяла акула, най-кръвожадният звяр сред морските обитатели.

Когато Уенди видя тази грамада, тя се паникьоса напълно. С неритмични, разпокъсани движения на ръцете и краката пое напред. Мариса също побягна. При изхода от канала си позволи да погледне назад. Уенди полагаше отчаяни усилия да се измъкне, но колосалният звяр проявяваше жив интерес към нея.

Акулата спря за миг, след това със силен удар на опашката се хвърли върху Уенди, извъртя се леко странично и огромната зинала паст я захапа през гръдния кош, като я раздруса така, че шлемът и маската й отлетяха. Плувна грамаден облак кръв. Той закри всичко и от Уенди повече не се видя нищо.

Ужасена, Мариса загреба бързо към яхтата. Уин вече се бе напъхал в клетката. Тя докопа вратичката и натисна, но Уин я бе залостил отвътре. Не можеше да разбере какво целеше той. Обръщайки се назад, Мариса видя чудовищното създание да идва към тях, като от устата му се лееше кръв.

За част от секундата тя спря от другата страна на клетката. Присви се на топка, стискайки отчаяно стоманените пръчки на клетката. С внезапен скок акулата докопа клетката с грамадната си уста. Мариса успя да се задържи на мястото си, докато мощните челюсти се мъчеха да разкъсат стоманените пръчки. Петнайсетсантиметровите остри зъби стържеха по метала. Няколко от пръчките се огънаха под грамадните челюсти. Акулата разтресе клетката така, че маската и шлемът на Мариса отхвърчаха, но тя се удържа за здравите пръчки. Внезапно огромният звяр изостави клетката. Ръката на Уин бе раздрана от рамото надолу, но той все пак успя да вдигне клетката.