Робин Кук
Признаци на живот (2)

Пролог

16 февруари 1988 г.

Когато в човешкия организъм нахлуят внезапно огромни количества заразни бактерии, те се настаняват дълбоко в отделните органи и системи, оформят се в големи групи и започват да пият соковете на живото тяло и да се размножават.

Такъв процес на бактериална инвазия не подминава и вътрешните полови органи на жената. Най-често бива атакувана нежната лигавица на фалопиевите тръби.

Ответната реакция на организма е незабавна. Той мобилизира всичките си защитни средства: течни среди, наситени с химически субстанции, имунобиологична борба и свръхпродукция на бели кръвни телца.

В случаите на туберкулозна инфекция — а тя е най-честа при салпингита^[1] — битката е много трудна. Туберкулозният бацил е обвит във восъчна капсула — тя е невероятната му броня, която го отличава от останалите бацили. Загърнат в нея, той е непобедим. Киселините не са в състояние да разрушат капсулата и тя не позволява белите кръвни телца да извършат фагоцитоза^[2]. Орди от бели кръвни телца се нахвърлят върху бацила, но восъчната му капсула ги спира; храбрите воини падат около него и го заграждат в дебела стена, наречена гранулом. Когато няколко подобни грануломатозни образувания се натрупат върху фината лигавица на фалопиевата тръба, отворът й се запечатва и през него не може да премине нито яйцеклетка, нито сперматозоид, така че няма възможност за зачеване.

Подобна бурна клетъчна драма се разигра в продължение на няколко седмици сред мрачните гънки в матката на 31-годишната Ребека Зиглър. Ребека нямаше представа за процесите в тялото си. Почувства само леко неразположение, съвсем слабо повишаване на температурата и едва забележимо ускоряване на пулса, появиха се незначителни болки ниско в корема и едва забележимо течение, но нито едно от тези явления не й даде основания за безпокойство. Взеха й намазка от влагалищното течение, обаче изследването не показа отклонение от нормата. Ребека престана да се занимава с тези дребни според нея неудобства. Та нали всичко останало в нейния живот се нареждаше чудесно. За радост на майка си преди шест месеца се бе омъжила и животът й придоби друг смисъл. Дори бе назначена и стана една от най-младите адвокатки във високопрестижна бостънска юридическа фирма. Всичко се бе подредило превъзходно и тя не желаеше да позволи на някакви дребни физиологични неудобства да помрачат доброто й настроение.

Но покрай тези дребни неприятности съществуваше нещо, което Ребека в този момент не можеше да разбере. Бактериите бяха задвижили в нейния организъм верига от явления, далеч надхвърлящи обикновените имунологични проблеми. Последиците щяха да я доведат до психически изпитания, да ограбят нейното щастие и дори индиректно да я убият.

 

 

21 февруари 1988 г.

Когато, вземайки острите завои, раздрънканият вагон на бостънското метро предизвика ужасно стържене на метал в метал, изхабените нерви на Мариса Блументал се изопнаха до скъсване. Влакът стигна на станцията Харвардски площад в Кеймбридж, Масачузетс. Мариса за миг стисна очи в напразен опит да защити сетивата си от грозния скърцащ екот. Изправи се с неудържимото желание да се махне веднага от метрото; освен от тишина и спокойствие тя се нуждаеше и от свеж въздух. Нейното дребно, метър и половина високо тяло бе просто смазано от грамадните мъжки туловища. Това я накара да почувства по-тежко обичайната си клаустрофобия. Въздухът във вагона бе задушаващо топъл.

Влакът спря рязко и запрати Мариса на пода. Вратите се отвориха и тя стъпи с облекчение на перона. Обикновено идваше дотук с колата си, но като имаше предвид, че й предстои дребна хирургическа интервенция, и не знаеше ще бъде ли след това в състояние да шофира, предпочете да вземе метрото. Предварително й бе предложено или да изпие някакви болкоуспокояващи лекарства, или да й приложат интравенозно лека обща упойка. Понеже не бе много издръжлива на болка, съгласи се на венозната слаба упойка. Ако се почувстваше до известна степен замаяна след обезболяването, би било нередно после да седне зад волана.

Мариса се завтече нагоре по стълбите и излезе на улицата. Посрещна я дъждовният февруарски сумрак и тя се спря да разтвори чадъра. Закопча връхната си дреха, стисна силно дръжката на чадъра и се понесе напряко на площада по посока на улица Маунт Обърн. Внезапен силен порив на вятъра провали усилията й да остане суха. Когато стигна до Женската клиника на улица Нътинг, по челото й се стичаха вадички като при обилно изпотяване.

Клиниката беше модерна сграда от червени тухли и огледално стъкло. Отпред имаше двор с тухлена пътека. Широки стъпала от гранит отвеждаха до главния вход.

Мариса пое дълбоко въздух и изкачи стъпалата. Въпреки че като лекар бе навикнала да влиза в медицински заведения, сега за първи път посещаваше болница като пациент, и то не само за изследване, а за хирургическа процедура. Фактът, че предстоящата операция беше дребна, не смекчаваше ефекта й върху нейното въображение. За първи път Мариса осъзна, че от гледна точка на пациента „малка“ хирургия не съществува.

Само преди две седмици и половина Мариса бе изкачила същите тези стъпала за ежегодното профилактично гинекологическо изследване, за да научи след няколко дни, че намазката, взета от влагалищния й секрет, показвала известни отклонения от нормата. Остана много изненадана, тъй като досега се бе радвала на отлично здраве. Леко се усъмни да не би тази аномалия да има някаква връзка с Робърт Бюканън. Наистина, преди да сключат брак, те твърде много се бяха задълбочили във физическите радости…

Мариса улови решително дръжката на масивната входна врата и се намери в преддверието на клиниката. Обстановката в хола беше доста внушителна и говореше за добър вкус и много пари. Тъмнозелен мрамор застилаше пода. Фикуси в огромни саксии бяха наредени край прозорците. Службата за информация беше разположена в кръг по средата. Мариса трябваше да изчака реда си. Разкопча палтото и изтръска капките вода от дългата си кестенява коса.

Преди две седмици, когато получи изненадващия резултат от изследването, тя проведе дълъг разговор с гинеколога д-р Роналд Карпентър. Той настоятелно й препоръча колпоскопия и цервикална биопсия.

— Нищо особено — й бе казал съвсем убедително, — няма да ви коства повече от изяждането на парче кейк, а ще знаем със сигурност протичат ли някакви процеси. Вероятно не. Може също да изчакаме и да направим повторна намазка, но ако бяхте моя жена, щях да настоявам за колпоскопия — ще рече, микроскопско изследване на шийката на матката.

— Знам какво е колпоскопията — му беше отговорила Мариса.

— Добре, значи разбирате колко е просто — беше продължил д-р Карпентър. — Ще направим преглед и ще вземем малко материал, ако има някакви неясноти, това е всичко. След по-малко от час ще сте си у дома. Освен това ще имаме готовност да ви помогнем, ако се появят някакви болки. В повечето клиники не прилагат обезболяване при тази процедура, но ние работим по-цивилизовано. Наистина е много лесно. Мога да го направя и насън.

Д-р Карпентър й беше симпатичен. Тя харесваше неговото свободно и непринудено държане. Ала разсъжденията му около биопсията я накараха да проумее, че лекарят гледа на хирургията по-различно от пациента. Не я интересуваше колко лесна е процедурата за него. Тревожеше се за ефекта върху самата нея. Дори да се пренебрегне евентуалната болка, винаги са възможни някакви усложнения.

Все пак не искаше нещата да се протакат. Като лекар съзнаваше добре какво значи да се отлага биопсията. За пръв път усети, че медицинските познания й пречат. Съществуваше макар и нищожен, но реален риск биопсията да покаже наличие на ракови клетки. Колкото по-бързо научи резултата, толкова по-лесно ще вземе решение.

— Амбулаторната хирургия е на третия етаж — най-любезно отговори на въпроса й момичето от информацията. — Просто следвайте червената линия, означена на пода.

Мариса погледна надолу и видя червена, жълта и синя линия при информацията. Червената линия я отведе до асансьорите. На третия етаж по същата линия стигна до голям прозорец и плъзгаща се стъклена врата. Медицинска сестра с бяла престилка отвори, щом Мариса се доближи.

— Казвам се Мариса Блументал — едва изхриптя. Наложи й се да се поокашля, за да го произнесе.

Сестрата намери нейната папка, хвърли бърз поглед върху съдържанието, за да се увери, че всичко е на място, и приготви гривничка от пластмаса с името й. После помогна на пациентката да си я сложи. Неочаквано за себе си Мариса се почувства унизена. Още като студентка в трети курс медицина болничната обстановка беше започнала да й харесва. Сега нещата се обърнаха с главата надолу. Прониза я тръпка на ужас.

— Ще трае само няколко минути — с разбиране додаде сестрата, а след това я насочи към някаква двойна врата. — Там има удобна чакалня. Ще ви повикат, щом са готови. — И стъкленият прозорец се затвори.

Мариса послушно влезе през посочената врата и се намери в голяма четириъгълна стая, мебелирана по последната дума на модата. Завари вътре около трийсет души. Усети как множеството погледи я проследиха, докато бързешком заемаше едно от свободните места в края.

През прозореца се виждаше Чарлс Ривър зад малкия зелен парк. Безлистните скелети на яворите, очертали брега, тъжно гледаха сивите води.

Мариса механично взе едно от списанията с лъскави корици от масичката пред себе си и започна без всякакъв интерес да прелиства страниците. Над ръба на списанието погледна крадешком към чакащите в залата и установи, че всички отново бяха насочили поглед към четивата си. Това я успокои. Чуваше се единствено шумът от прелистването на страници.

Мариса огледа набързо жените около себе си, като се чудеше какво ли ги е довело тук. Всички изглеждаха спокойни, но надали само тя се безпокои вътрешно. Помъчи се да съсредоточи вниманието си върху статията за новите модни тенденции, но не успя да се концентрира. А ненормалният влагалищен секрет й изглеждаше като предателство от страна на собствените й вътрешности, предупреждение за нещо, което ще стане. На трийсет и три години тя откриваше във външността си явни белези за остаряване, например леки бръчици около очите. Спряла поглед върху снимките на шестнайсет-седемнайсетгодишните момичета от женското списание, за момент помисли, че тези свежи лица й се присмиват и я карат да се чувства далеч по-стара от годините си.

Ами какво ще стане, ако биопсията се окаже положителна? Ако е развила рак на шийката на матката? Рядко, но все пак се срещаше при жени на нейната възраст. Внезапно тази вероятност я съкруши дълбоко. „Божичко! — помисли си тя. — Ами ако наистина се окаже рак, това ще рече да ми изрежат матката. Това е хистеректомия и означава, че не можеш да имаш деца!“

Зави й се свят и списанието пред нея се замъгли, пулсът й внезапно се ускори. Мисълта да остане без деца бе анатема за нея. Беше се омъжила само преди шест месеца и макар да не планираше веднага да забременее, знаеше, че децата ще осмислят главната част от живота й. Ако се случеше така, че не може да има деца, не й се мислеше за последиците нито за нея, нито за мъжа й. До този момент, чакайки биопсията, наречена от д-р Карпентър „парче кейк“, тя не бе обмисляла сериозно подобна вероятност. Изведнъж се почувства вътрешно наранена, че Робърт не бе проявил по-голяма загриженост и бе приел буквално думите й, че отлично ще се оправи и сама в клиниката. Тук откри, че повечето жени са придружени от своите съпрузи или приятели.

„Ставаш смешна!“ — обвини се безгласно, като се мъчеше да контролира емоциите си. Беше изненадана и смутена. Не беше характерно за нея да изпада в истерия. Бе свикнала да мисли за себе си като за човек, който трудно може да бъде изваден от равновесие. Освен това й бе напълно ясно, че Робърт не би могъл да я придружи даже и при най-голямо желание, тъй като имаше изключително важно заседание с управителния съвет на своята бизнес компания.

— Мариса Блументал! — прозвуча гласът на сестрата.

Мариса скочи и я последва по дълъг бял коридор. Накрая бе въведена в малка съблекалня с насрещна врата към залата за процедури. През открехнатата врата успя да види гинекологичния стол с лъскавите подставки за краката.

— Нека да приключим с рутинната проверка — каза сестрата, като пое ръката на пациентката и прочете името й на гривничката върху китката. Доволна, че няма грешка в името, тя остави купчинка дрехи върху скамейката и добави: — Преоблечете се с тази роба, чорапи на краката и забрадка на главата, а вашите дрехи приберете в гардероба. Ако имате някакви ценности, можете да ги заключите в чекмеджето. Когато сте готова, влезте вътре и седнете на гинекологичния стол. — Тя се усмихна. Държането й бе професионално, но примесено с известна топлота. Усмихна се любезно и я остави сама.

Докато се преобличаше, Мариса осъзна колко симпатични й бяха станали всички в Женската клиника — от обикновената информаторка до лекуващия лекар. Но най-вече й допадаше проявеното внимание към всеки пациент и искреното взаимно доверие между обслужвания и обслужващите. Сега, когато й се налагаше да се подложи на биопсия, тя бе съвсем доволна от избора си на лечебно заведение. Ако беше предпочела някоя от големите болници в Бостън и по-специално своята „Бостън Мемориал“, неизбежно щеше да се окаже в контакт с хора, които познаваше. А винаги бе полагала грижи да запази личните си проблеми само за себе си. Не желаеше те да бъдат предмет на разисквания сред колегите. Дори да не се занимаваха с нейните проблеми, никак нямаше да й е приятно да среща своя гинеколог из коридорите или в кафенето.

Болничната роба, забрадката и чорапите я превърнаха от лекар в пациент. С леко смъкнати чорапи тя се довлече в залата за манипулации и седна послушно на ръба на гинекологичния стол, както й бе казала сестрата.

Хвърли бегъл поглед наоколо и забеляза апарат за анестезия, няколко стъклени шкафа с хирургически инструменти. Всичко това отново я паникьоса. Освен страха от самата биопсия и колкото и да си напомняше, че възможността за евентуална хистеректомия е нищожна, обхвана я предчувствие за наближаваща катастрофа. Изведнъж осъзна колко много бе започнала да цени живота си, особено през последните две години. След като се омъжи за Робърт и завърши специализацията си по педиатрия, й се струваше, че всичко върви прекалено добре. Колко много неща в живота си имаше за губене — ето какво я ужасяваше.

— Здравейте, аз съм доктор Артър — чу се поздравът на едрия плещест мъж. Той сияеше и създаваше приповдигнато настроение. До него видя пакети в целофанова обвивка и пълна бутилка с прикачена към нея тръбичка за интравенозно вливане. — Аз съм анестезиолог и моята грижа е по време на предстоящата ви процедура да не усещате болки. Имате ли алергия към нещо?

— Нямам — отговори спокойно Мариса. Беше доволна, че този човек ще я отвлича от собствените й мисли.

— По всяка вероятност всичко това не ще ни е необходимо — говореше д-р Артър, докато забиваше иглата във вената на дясната й ръка, — но по-удобно е да сме готови, в случай че на доктор Карпентър му се наложи повечко упойка.

— За какво може да му потрябва повече упойка? — запита нервно Мариса, докато наблюдаваше капките от системата, вливащи се във вената й. До този момент не й се беше случвало да се подложи на венозно вливане.

— Ами ако докторът реши, че му трябва конусовидно изрязване от шийката на матката за биопсия, вместо обикновеното взимане на лигавица или да проведе някаква по-разширена манипулация — отвърна д-р Артър. — Явно в такъв случай ще трябва да ви дадем повече упойка. Целта ни е цялата процедура да мине колкото може по-безболезнено за вас.

Мариса потрепери, като чу думите „по-разширена манипулация“. Избълва неудържимо:

— Искам да сме съвсем наясно, че съм дала писмено съгласие да ми се извърши само биопсия и нищо по-разширено като например хистеректомия.

Д-р Артър се разсмя шумно, а след това се извини, че намира нейното напомняне за смешно.

— Не се тревожете. Никой не извършва хистеректомия в манипулационна.

— Каква упойка ще ми дадете? — запита глуповато Мариса.

— Искате да научите кои са прилаганите средства?

Тя кимна. Никой в клиниката не знаеше, че е лекарка, и тя предпочиташе така да си остане. Когато попълваше молбата да я приемат за наблюдение в клиниката, в нея имаше въпрос само за местоработата й. Бе написала просто „Бостън Мемориал“, а никой не я попита лекарка ли е и тя го възприе като израз на взаимно доверие.

Д-р Артър остана за миг изненадан, после сви рамене.

— Ще ви приложа смес от малко количество валиум и лекарство, наречено кетамин. Това е чудесен коктейл против болката. Понякога довежда и до краткотрайна амнезия.

На Мариса й бе известен кетаминът. В педиатрията често го прилагаха при силно болезнената смяна на превръзки на обгорени деца, но тя не знаеше за приложението му в амбулаторната хирургия. Когато го сподели с д-р Артър, той се усмихна бащински.

— Ааа, прочитате нещо от популярната медицина? — А след това я предупреди: — Запомнете, полузнанията са опасно нещо. Всъщност най-широкото приложение на кетамина е при амбулаторната микрохирургия. — Изведнъж той се втренчи в Мариса. — Боже, та вие изглеждате доста напрегната!

— Мъча се да се преборя с тревогата — потвърди Мариса.

— Ще ви помогна — предложи д-р Артър. — Сега ще можете да изпитате ефекта от комбинацията валиум и кетамин. — Той пое спринцовка и каза през рамо: — Тази биопсия е все едно да изядеш парченце кейк.

Мариса кимна без всякакъв ентусиазъм. Тази кулинарна метафора й бе додеяла. Истината беше, че е много напрегната. Когато анестезиологът бе влязъл при нея, тя се бе поотпуснала, но в момента всичко й се струваше много по-зле. „Аз съм лекарка — повтаряше си наум, — не бива да изпадам в отчаяние.“

Внезапно в залата стремглаво нахлу д-р Роналд Карпентър в хирургична екипировка, с кепе и маска на лицето. Придружаваше го жена, облечена като него, но нейната маска бе смъкната под брадичката. Въпреки маската Мариса позна лекаря.

— Нали ни предстои само биопсия? — запита тя нервно, тъй като гинекологът бе облечен като за сериозна операция.

— Мисис Блументал нервничи поради страх от хистеректомия — обясни д-р Артър, изправен встрани от пациентката.

— Хистеректомия?! — остана като гръмнат д-р Карпентър. — За бога, какво говорите?

— Струва ми се, че нашата пациентка е прекалила с четене на медицинска литература — повдигна вежди д-р Артър, изпразни спринцовката в тръбичката, водеща към вената на Мариса, и усили капковидната анестезия.

Д-р Карпентър дойде до Мариса и сложи ръка на рамото й. Взря се в тъмнокафявите й очи и заговори успокоително:

— Ще извършим само най-обикновена биопсия. Никога не е ставало дума за хистеректомия. Ако ви учудват дрехите ми, току-що излизам от операционната, а маската не свалям, понеже леко съм се простудил и да не заразя пациентите.

Мариса се вгледа в кристалносините очи на д-р Карпентър. Тъкмо щеше да отговори, когато синевата пробуди у нея потискания от дълго време ужас, предизвикан от появата на случайния мъж в хотелската й стая в Сан Франциско преди няколко години; ужасът от принудата да го удари, за да спаси собствения си живот. Точно в този момент целият епизод изплува в съзнанието й със страхотна яснота; тя просто усещаше пръстите на нападателя около шията си. Започна да се задушава. Залата се завъртя пред погледа й, а в ушите й писна звън, който все повече се усилваше.

Усети, че нечии ръце я притискат да лежи по гръб, докато тя се мъчеше да се изправи, за да диша по-леко. Главата й се отпусна върху облегалката на гинекологичния стол, залата престана да се върти и дишането й се облекчи. Изведнъж осъзна, че очите й са затворени. Когато ги отвори, видя наведени над себе си лицата на д-р Артър, на жената и на д-р Карпентър.

— Добре ли сте? — я запита последният.

Тя се опита да отговори, но не се чуха думи.

— Ооо — възкликна д-р Артър, — та тя е свръхчувствителна към упойката! — Той бързо й премери кръвното. — Поне то е наред. Слава Богу, че не инжектирах цялата доза!

Мариса затвори очи. Най-после бе спокойна. Продължи да чува някакъв разговор, но той сякаш идваше много отдалеч и не се отнасяше за нея. В същото време усети да я покрива някакво невидимо оловно одеяло. Почувства, че й вдигат краката върху стойките на гинекологичния стол, но това не я смути. Гласовете заглъхваха все повече и повече, чу смях и звуци от радио. Усети инструменти да влизат в нея и чу звук на метал о метал.

Поотпусна се спокойно до момента, когато почувства пристягане ниско в корема, както при менструация. Всъщност това беше болка, но не нормалната болка, а по-скоро притеснение. Опита се да отвори очи, но клепачите й бяха тежки като в нощен кошмар. Последва нова болка, този път достатъчно силна, за да повдигне главата й от облегалката.

Залата се появи пред очите й като през мъгла. Успя да види само горната част от главата на д-р Карпентър, работещ между коленете й. Колпоскопът бе избутан встрани. Сякаш доловил нейния взор, гинекологът повдигна глава. Тръпка на ужас я разтресе. Обърканото от упойката съзнание превърна пред очите й нейния лекар в демон с маска: очите му вече не бяха сини, а черни като оникс и страхотно разкривени. Някаква ръка притисна рамото й назад и главата й отново се отпусна върху облегалката.

Раздираше я силно желание да крещи, но тя го превъзмогна. Някаква част от мозъка й бе съхранила достатъчно разсъдък, та да й напомни, че картините пред очите й са предизвикани от лекарствата. Опита се отново да седне и да хвърли поглед към лекаря, за да се убеди, че всичко е плод на нейното замъглено въображение, но веднага я задържаха чифт ръце. Тя започна да се бори с тези ръце и разстроените й мисли я върнаха в хотелската стая в Сан Франциско, когато трябваше да победи убиеца и да пролее кръв.

Повече не можеше да издържа и закрещя, но не се чу никакъв звук. Стоеше на ръба на пропаст и бавно се хлъзгаше към дъното. Опита да се хване за нещо, но съвсем безуспешно, и потъна в дълбок мрак…

 

 

27 февруари 1988 г.

— Проклятие! — мърмореше под нос Мариса, докато оглеждаше целия си служебен кабинет. Не можеше да си спомни къде беше оставила ключовете си. За десети път вече издърпваше и преравяше чекмеджето на бюрото си, където обикновено ги слагаше, а после го затваряше с гневен удар.

— Свети Толедо! — викна тя, като хвърли поглед към часовника. Оставаха й по-малко от трийсет минути, за да пристигне в хотел „Шератон“. Там щеше да се състои тържеството за връчване на специалната й награда за научна работа. Нищо не й вървеше през този ден. Най-напред я забави много спешният случай на дете с остра бронхиална астма — шестгодишната Синди Маркхъм. Сега пък не можеше да намери ключовете си.

Тя стисна безпомощно устни и се напрегна да си припомни какво беше правила последно с тях. Изведнъж й просветна. Предната нощ бе взела купчина детски картони, за да ги дообработи вкъщи. Веднага отиде до шкафа с амбулаторните карти, отвори го и видя ключовете там на лавицата. Грабна ги и се устреми към вратата. Още преди да я отвори, зазвъня телефонът.

В първия момент понечи да го остави да си звъни, но съвестта й заговори — ами ако става въпрос за някое дете, подобно на Синди Маркхъм? С въздишка се върна и вдигна слушалката.

— Какво има? — запита с непривична острота.

— Доктор Блументал ли е? — прозвуча спокоен мъжки глас.

— Същата. — Мариса не успя да разпознае гласа. Очакваше да чуе секретарката си, притеснена като нея за времето.

— Обажда се доктор Карпентър. Разполагате ли с някоя минута?

— Да — излъга тя, обзета внезапно от напрежение. През последните дни очакваше с нетърпение това обаждане.

— Първо, искам да ви честитя наградата, предвидена за днес. Нямах представа, че сте лекарка, а още по-малко научен работник, спечелил толкова престижна награда. Твърде смущаващо е да научиш от сутрешните вестници такива неща за пациентите си.

— Извинявайте. Сигурно трябваше да ви съобщя по-рано за всички тези неща — погледна часовника Мариса.

— Учудвам се как педиатър може да бъде въвлечен в научноизследователска работа върху ебола хеморагичната треска? — запита д-р Карпентър. — Това е просто необяснимо. Само за миг, нека надникна, вестникът е пред мен: „Изследователската награда «Пибоди» се присъжда на д-р Мариса Блументал за изясняване на промените, свързани с трансмисията на ебола вирус от първични на вторични контакти“. О-о-о!

— Две години работих към Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта — обясни Мариса. — Получих задача да проуча случай, където ебола вирусът бе разпространяван съвсем целенасочено.

— Ами разбира се! Спомням си, че бях чел — възкликна д-р Карпентър. — Боже мой, вие ли бяхте?

— Боя се, че да.

— Доколкото помня, едва не бяхте убита! — каза д-р Карпентър с явен възторг.

— Имах късмет, много голям късмет — отговори Мариса. Тя се питаше какво би казал д-р Карпентър, ако му съобщеше, че по време на биопсията неговите сини очи й бяха напомнили човека, опитал се да я убие тогава.

— Потресен съм! — призна д-р Карпентър. — Но съм извънредно доволен да ви съобщя радостна за вас новина. Обикновено го прави секретарката ми, но щом прочетох тази сутрин за вас, реших да ви се обадя лично. Резултатът от биопсията ви е отличен. Както ви казах тогава, колпоскопията дава много данни, но чрез биопсията човек има стопроцентова сигурност. Защо да не си планирате нова намазка за след четири или най-много шест месеца? След това няма да ви търсим поне година.

— Чудесно — каза Мариса, — добре. И нека ви изразя благодарността си за хубавата новина.

— Удоволствието е мое — отвърна д-р Карпентър.

Мариса се раздвижи неспокойно. Все още беше много притеснена от поведението си по време на биопсията. Събрала достатъчно кураж, тя се извини отново.

— Ами не го споменавайте повече — отговори д-р Карпентър. — Но след вашето неприятно изживяване смятам да се откажа от кетамина. Знам, че лекарството има известни предимства, но съм имал и други два случая, подобни на вашия. Така че ви моля, не се извинявайте, ами кажете, имали ли сте други неприятности от биопсията насам?

— Всъщност не — отвърна Мариса, — но още два пъти насън ме спохождаха същите кошмари.

— В такъв случай аз трябва да ви поднеса извинения. Следващия път няма да ви даваме кетамин. Как ви се струва това обещание?

— Мисля, че засега няма и да се налага.

— Отговор на здрав човек — каза д-р Карпентър. — Все пак ще ви очакваме след около четири месеца.

Тя затвори и полетя навън. Оставаха й петнайсет минути да стигне до „Шератон“ — невероятен подвиг при движението по улиците на Бостън.