Джон Фаулз
Аристос (8)

6.
Напрегнатият характер на човешката реалност

1

Благодарение на способностите ни да разсъждаваме, да си представяме, да предполагаме, ние мислено живеем в един свят на противоположности, противопоставяния и отрицания. Възможно е да съществува някаква абсолютна реалност, различна от тази. Възможно е да съществуват и други относителни реалности. Но ние, хората, обитаваме именно тази напрегната полярна реалност.

 

 

2

Всичко, което съществува или което можем да си представим, че съществува, е полюс. Всички чувства, идеи и мисли са полюси; а всеки полюс си има своята противоположност — своя контраполюс.

 

 

3

Има две категории контраполюси [т.е. противоположности]. Едната е небитието, несъществуването на полюс. Другата е всичко, което опровергава, напада, омаловажава, противопоставя се или се отклонява от полюса.

 

 

4

Очевидният контраполюс на една идея е противоположната й идея. земята е кръгла; земята не е кръгла. о всичко друго, което стои между моята мисъл и нейната непрекъсната съсредоточеност върху идеята (Земята е кръгла), също е контраполюс. На пръв поглед противоположната идея (Земята не е кръгла) е най-опасният враг на своя полюс; но всички онези второстепенни контраполюси (други съображения, други събития, други неотложни грижи, други идеи), които отвличат съзнанието от полюсната идея, я застрашават много повече, тъй като не привличат вниманието към нея, а по този начин я пренебрегват, свеждайки я до нула. От тук следва и парадоксалният извод, че именно противоположната идея сигнализира и поддържа своята полюсна идея, на която привидно е най-ярко противопоставена.

 

 

5

Дори когато противоположните твърдения са лишени от смисъл или са явно погрешни, те поддържат живота и дават смисъл на позициите, на които противостоят, точно както несъществуването на „Бог“ (според нашите човешки понятия) дава живот и смисъл на всичко съществуващо.

 

 

6

Нашето първо и най-непосредствено осъзнаване на това полярно противопоставяне е придобито от собствения ни опит — на тялото ни, а после и на разума ни.

Противоположностите на „аз“

7

Аз съм устроен така, че постоянно да осъзнавам различното естество на нещата около себе си. В определен смисъл всички те са мои контраполюси. Последователят на екзистенциализма на Сартр^[1] би казал, че те ме ограничават и тиранизират, че посягат на личността ми. Но именно те ме определят, казват ми кой съм, в противен случай няма да го знам. Осъзнавам също, че всички други обекти се намират в абсолютно същата ситуация: нищожен полюс в безбрежния океан от контраполюси, аз съм безкрайно изолиран, но моята ситуация се повтаря безкрайно.

 

 

8

Всички части на моето тяло: ръцете ми, езикът ми, храносмилателният ми тракт, са външни по отношение на самия мен. Думите, които изричам, са контраполюси. Няма умствена дейност, от която да не мога да се откажа и да се отнеса към нея като към контраполюс. По този начин самият аз съм изтъкан от противоречия. Моето тяло, моите мисли и моите думи приличат на градината, стаите и мебелите на къщата ми. Естествено, че за мен те са по̀ мои [т.е. по-близки], отколкото вашата градина или стаята, в която се намирате и четете в този момент; но един кратък анализ ми показва, че те не са мои нито в някакъв общ, нито в някакъв научен смисъл. Те са мои според изкуствената мяра на закона и според нелогичността (или биологичния характер) на емоциите. Моята градина е съвкупността от тревата, почвата, растенията и дърветата, която притежавам според закона и на която мога да се радвам, докато съм жив; но тя не е „моя“. Нищо не е „мое“, дори и това, което наричам „аз“; индивидуалността и противоположността ме отделят от всичко.

 

 

9

Виждам тези странни инструменти — дланите и пръстите, с които завършват ръцете ми; виждам тези странни инструменти — ръцете си, които висят от раменете ми; виждам тези странни инструменти — раменете си, които се разклоняват от шията ми; виждам този странен инструмент — шията си, която крепи главата ми; виждам този странен инструмент — главата си, която вмества моя мозък; виждам този странен инструмент — моя мозък, който сам вижда себе си и нарича сам себе си инструмент, опитва се да намери в себе си нещо, което да не е инструмент, за което той да е инструмент.

 

 

10

Къде тогава се намира главният полюс? Къде е азът, който ми позволява да направя всички тези описания? Който ми внушава, че всичко, което е в мен и извън мен, е друго? Той не е нищо повече от регистриране на феномени; безличен механизъм, отличаващ се от други подобни само по своето разположение в пространството и времето. В крайна сметка, аз е само обичайното състояние на човешкия ум.

 

 

11

Описанието, което обикновено даваме, е следното: „Осъзнавам нарушението в мозъка си.“ Но по-точно би било да се каже: „Това нарушение предизвика безпокойство, и то в конкретна област на житейския опит, в която се намира отражателят на безпокойството, изказващ това твърдение.“ Следователно „аз“ е само удобно географско описание, а не абсолютно битие.

 

 

12

Ако полюсът „аз“ може да се определи, то той е сборът от отразените (и запазените в паметта) нарушения в тази определена област. Ако не съществуваха нарушения нямаше да има „огледало“; нямаше да има „аз“. Накратко, „аз“ дължи своето съществуване на своите противоположности; без аза тях е нищо.

 

 

13

В определен смисъл обаче всеки отделен контраполюс [т.е. всяка отделна противоположност] трябва да изглежда враждебен по отношение на „призрака“, наречен „аз“, който е съставен от всички останали контраполюси. Контраполюсът, директно противоположен на „Аз съществувам“ е „Аз не съществувам“. Но колкото и парадоксално да изглежда, това не е най-враждебната ми противоположност, тъй като дори смъртта ми (както свидетелстват надгробните плочи) в крайна сметка говори за моето съществуване. Обикновено мислите за собствената ни смърт не са мрачни; напротив, това е един от най-простите начини да осъзнаем, че сме живи. Но всички контраполюси, външни по отношение на моето тяло, на моето непосредствено обкръжение и на моето имущество, всъщност ме прикриват. Те разсейват моето (както и това на другите хора) съсредоточаване върху себе си. Те ме омаловажават. А по този начин те увеличават моето лично усещане за немо.

 

 

14

Съзнателно или подсъзнателно ние очакваме и изискваме от контраполюса да сигнализира и потвърждава нашето съществуване по някакъв начин; защото ние го притежаваме законно, защото той ни обича, мрази или се нуждае от нас; защото той ни признава; защото можем да се идентифицираме било с него, било чрез самия процес на взаимно противопоставяне срещу него. Колкото повече осъзнаваме нищото в неподвижния център на нашето битие — нищо, което прикриваме с говорене за „аз“, толкова по-усилено се мъчим да открием тези качества в контраполюсите, отразяващи егото (или разрушителни за немо), които можем да изберем, за да „обзаведем“ своя живот.

 

 

15

Между всички тези контраполюси, както избираеми, така и неизбежни, и полюса „аз“, съществува връзка; но тъй като самите контраполюси са полюси със свои собствени контраполюси (един от които е установен от „аз“), ситуацията на полюса „аз“ напомня сложна игра на теглене на въже. Трябва да си представим неизброимо количество участващи отбори, въжетата на които са преплетени в сложен възел в центъра; отбори, различаващи се по сила, някои от които са пряко свързани, други — индиректно въздействащи, а много от тях — диаметрално противоположни. Възелът в центъра — това е „аз“, а разнопосочните сили, резултат от тегленето, създават състоянието на напрегнатост.

Напрежение

16

Напрежението е резултатът от въздействието върху личността на противоречащите си чувства, идеи, желания и събития. Понякога тегленето на въжето е едностранно в смисъл, че човек прекрасно знае коя „страна“ желае да победи. При повечето конкретни политически и обществени ситуации това е именно така. Антисемитът не може да бъде привлечен от ционизма, а пацифистът — от въоръжената агресия. И все пак напрежение има, доколкото човек е наясно, че в обществото съществува и противоположната гледна точка. Но в много други ситуации конфликтът се крие във всеки отделен човек. Дърпат го ту в едната, ту в другата посока. Този модел може да се превърне в приятно и ритмично движение като при нормалното сексуално сношение, но може да заприлича и на истинско изтезание; а в извънредни случаи обтегнатите въжета (индивидуалното съзнание) може да не издържат и да се скъсат под въздействие на голямото напрежение.

 

 

17

Ефектът от напрежението може да бъде положителен или отрицателен: игра или тревога. Подобно на всеки друг механизъм в общия процес напрежението е безразлично към организмите, които засяга. То може да ги доведе до екстаз, но може и да ги унищожи.

 

 

18

Всеки един от нас, всяко едно общество, всеки един свят е център на мрежа от подобни напрежения; а онова, което наричаме прогрес, е просто резултатът от противодействащи му сили. Да бъдеш човек или човешка институция е като да си принуден да ходиш по въже. Трябва едновременно да балансираш и да се движиш напред.

 

 

19

Никога няма да постигнем състояние на пълно равновесие. За нас единственото идеално равновесие може да бъде житейското. Дори ако за миг постигнем такъв идеален баланс, времето няма да ни позволи да го задържим. Времето придава реалност на това равновесие.

 

 

20

Еволюцията се променя, за да остане същата; а ние се променяме, за да станем други. От наша, човешка гледна точка времето тече, за да може всеки миг да е подчинен на случайността и да се нуждае от баланс.

 

 

21

Нашето удоволствие и нашата болка, нашето щастие и нашата завист във всеки даден миг ни съобщават дали пазим равновесие или падаме. Живеем в най-добрия от всички възможни за човечеството светове, защото дотолкова сме се адаптирали и развили, че за нас той не може да бъде нещо друго; чувстваме се най-добре и най-щастливи в тази напрегната въжеиграческа ситуация, в която колкото по-високо се издигаме, толкова повече усъвършенстваме уменията си. В тази ситуация височината се определя основно от нашата способност да се самоунищожаваме. Колкото по-високо се издигаме, толкова по-стабилни — а какво е стабилността, ако не една форма на равенство? — трябва да станем. В противен случай падаме.

Механизмът на напрежението

22

Фундаменталното напрежение е между удоволствието и болката; а трите основни области на противопоставянето удоволствие-болка са второстепенните напрежения, формирани от добро-зло, красиво-грозно, сигурност-несигурност. Фундаменталната истина за тези напрежения е, че „положителността“ на техните „добри“ полюси (тяхната ценност за нас) изцяло зависи от „отрицателните“ контраполюси. Всеизвестно е следното: прекалено много красота може да се превърне в грозота, болката може да се превърне в истинско удоволствие… и така нататък за всичко останало.

 

 

23

Противопоставянето красиво-грозно може да послужи като модел за механизма на напрежението при останалите двойки. Подобно на двете разновидности на удоволствието: преднамерено и непреднамерено, така съществуват и две разновидности на подхода ни към прекрасното: обективен и действителен. Обективната красота на един предмет или на едно преживяване е неизменна и не зависи от никакви субективни реакции и чувства на този, който ги преживява. Действителната красота е това, което изпитвам в даден конкретен случай; тя е въздействието, което имат върху мен обектът или преживяването в един определен момент.

 

 

24

В детството ни учеха да възприемаме великото изкуство (а и много други неща като религията например) по един обективен начин, сякаш е възможно всяко действително преживяване на въздействието на всяка велика картина да е еднакво за всеки от нас. Резултатът може да се наблюдава в която и да било прочута галерия в периода на летните отпуски — тълпи от блуждаещи хора с безизразни погледи се спират пред великите произведения на изкуството. Не проумяваме защо красотата на шедьоврите не предизвиква у тях очакваната реакция. Причината е, че по силата на своето възпитание те не могат да приемат в действителност, че една реклама на „Кока-кола“ може да е по-красива отколкото най-великото произведение на Микеланджело.

 

 

25

Обективната красота, разбира се, е мит — много удобен мит, на който се основават обучението в областта на изкуствата и „науката“ на художествената критика. Това е един много човешки мит, защото да търсиш обективната красота в нещо означава опит да я усетиш чрез по-изтънчените сетива на околните. Всички велики произведения на изкуството са светски икони; а тяхното обективно възприемане е светско тайнство на причастието.

 

 

26

Обективната красота обаче има двама големи врагове: реалността и отличното познаване. Абсолютната реалност на естетическото преживяване е онова, което ние действително изпитваме както в скоби, така и извън скоби. Отличното познаване, фамилиарността, поражда презрение, в скоби — скука. Възприемането на обективната красота се превръща в дълг, а ние знаем, че представите за дълг и за удоволствие рядко се покриват; второто посещение на галерията е също и посещение на първото посещение. Това съвсем не означава, че всяко повторение на красивите преживявания обезценява първоначалната красота. Много често този принцип не важи за изкуството, а със сигурност като цяло не важи и за много други неща, като например правенето на любов. Въпреки всичко у човека съществува дълбока и първична неприязън към установения ред, дължаща се на необходимостта от оцеляване (оцеляването е точното изпълнение на рутинните действия, били те свързани с уменията в лова и намирането на храна при първобитния човек, или трудовите умения на човека от индустриалната епоха, насочени към по-високо заплащане на труда). Удоволствието е силно зависимо от неочакваната (непреднамерен способ) и новата, неизживявана красота.

 

 

27

Разбира се, възможно е да се открие и усети такава красота, каквато аз наричам девствена, и в познати неща, също както може да бъде открита метафорична девственост у любимия или любимата много след загубването на буквалната девственост. Такъв тип девствена красота е нормално възприемана от децата, поетите и художниците, а понякога и под въздействието на наркотични вещества като алкохол и ЛСД. Но за преобладаващото мнозинство зрели хора тя може да бъде постигната само чрез едно ново преживяване.

 

 

28

Вярно е, че сме измислили заместители на изгубената девствена красота на нещата. Тази картина е красива, защото е моя; защото я притежавам, защото си я спомням или пък защото разбирам нейните тайни. Предметът става мой, а не просто предмет сам по себе си. Преживяването отстъпва пред притежаването.

 

 

29

Всеобща тенденция в модерното общество е да ни натрапва обективната красота. Именно тази красота занимава критиците, а ние живеем в епохата на критиците. Именно тази красота представлява комерсиален интерес. Средствата за масова комуникация, вулгаризиращите похвати, замяната на нравоучителния морал на деветнайсети век с нравоучителната култура на двайсети век като доказателство, че органът, разпространяващ всичко това, „служи“ на обществото, увеличаването броя на музеите и художествените галерии, потоците от книги с информация — всичко това принуждава нас, реалните в основата си същества, да гледаме на света по един характерен „обективен“ начин.

 

 

30

Характерното за съвременния свят пристрастяване към наркотиците и философии като дзенбудизма, улесняващи докосването до девствената красота в познатите неща, може да се обясни с нашия протест срещу явния натиск, който модерното общество упражнява върху нас. Съществуват истински и важни приложения на обективната красота; но понякога ни се иска нещо по-малко… по-малко наименования, по-малко етикети, по-малко анализи и исторически обяснения — накратко, по-малко „култура“. Иска ни се нищо да не застава между обекта или преживяването и съзнанието и сетивата ни сега, в този момент. Искаме да се докоснем до обекта такъв, какъвто е.

 

 

31

Нашите стремеж и принуда да търсим неизпитаното до този момент, ни поставят в ситуацията на [цар] Мидас. Всичко, което той докоснел, се превръщало в злато и вече ставало безполезно за него. Копнеем за девствената красота, но веднага щом я изживеем, тя се превръща в злато… или в отегчение. Ние трябва да продължаваме напред. Задоволяването на едно желание поражда ново желание.

 

 

32

В нашето търсене на неизпитани изживявания на красивото има, разбира се, и още един елемент. Дори и най-ненаблюдателният сигурно е забелязал, че тук се проявява същият неумолим закон, който действа и при глада: лошото или очевидно враждебното отношение са необходими, за да се насладим на доброто и „дружелюбното“.

 

 

33

Гладът и апетитът са едно и също нещо. Имате ли апетит? Да, гладен съм. Гладен ли сте? Да, имам апетит.

 

 

34

Това важи и за всички други големи напрежения. Едно удоволствие е много по-голямо, ако идва след период на страдания. Безопасността е по-въздействаща след опасност. Доброто — ако идва след злото. Вярно е, че ние може би не се стремим активно към „лошите“ контраполюси и че нашето отдалечаване от „добрите“ им противоположности може да се дължи повече на апатия, отколкото на действително желание да си причиним болка, да рискуваме безсмислено живота си или да бъдем въвлечени в престъпление. И все пак не можем без редуването на тези противоположни състояния, и докато се чувстваме онеправдани поради недостатъците на обществото и на образованието, поради ненужното неравенство в нашия свят, докато сме лишени от така необходимото ни изживяване на девствената красота, ние ще насърчаваме това състояние на нещата.

 

 

35

В сегашното злощастно състояние, в което се намира нашата цивилизация — толкова много време е изминало, а толкова малко е наученото — е съвсем естествено мнозина да придават прекалено голямо значение на девствените [т.е. непосредствените и първичните] изживявания, независимо от позицията им между социалните полюси „добро“ и „зло“. Тези хора винаги намират оправдание за престъплението (факт, прекрасно илюстриран от Жан Жьоне^[2]), за злото без престъпен умисъл (непрестанното прелюбодеяние, безскрупулната търговия и много други), както и за предизвикателствата пред сигурността (опасните увлечения и рискованите професии, като алпинизма и автомобилните състезания).

 

 

36

Дори онези, които се опитват да намерят удоволствие в „добрите“ полюси, изпитват не по-малка необходимост и от „лошите“, макар и да не търсят активно изживявания там.

 

 

37

На пръв поглед може да изглежда, че този механизъм на редуване е проникнал толкова дълбоко в нашата същност и в същността на обществата ни, че сме безсилни да променим каквото и да било. С други думи, това би означавало, че науката и разумът са безсилни пред принципа на удоволствието и нашето пристрастие към девствените изживявания; че ние никога няма да можем да контролираме сегашното мощно въздействие на тези напрежения върху всеки от нас и върху обществата, в които живеем. Аз напълно отхвърлям този песимистичен и фаталистичен възглед за човешката съдба и предлагам тук модел и метод, които да разгледаме като възможно разрешение на проблема.

Справяне с напреженията

38

Моделът е бракът; методът — преминаване; а това, което се надяваме да постигнем, разбира се, че не е пълното премахване на напрежението, а само избягване на напразното пропиляване на енергия, безсмислените конфликти и ненужните страдания. Необходимо е да се пие вода, но не е необходимо тази вода да е мръсна.

 

 

39

Съединяването е първият принцип; протонът се свързва с електрона, атомите, съединявайки се, усложняват структурата и образуват молекули; амебата се свързва с амеба, мъжкият екземпляр се свързва с женски, разумът с разум, страната със страна: съществуването е единение. Съществуването е единение, а колкото по-високо е нивото на битието, толкова по-сложно и тясно е единението.

 

 

40

Бракът е най-добрата обобщаваща аналогия на съществуването. Тя е най-добре познатата ни полярна ситуация с най-познатото ни напрежение; а самият факт, че размножаването изисква полярност на ситуацията, е важно биологическо обяснение на причината да мислим полярно.

 

 

41

Подобно на всички състояния на напрежение и бракът се разкъсва между мита и реалността. Обективният мит е онзи за Идеалния брак, тоест предполагаемо постижимо състояние на абсолютна хармония между партньорите. Реалността, това е всеки конкретен брак, какъвто и да е той.

 

 

42

Естествено, брачните двойки се опитват да представят пред обществото, пред своите приятели, а дори и пред децата си своя брак като версия на Идеалния брак; но дори да не го правят, те все пак обясняват и преценяват несполуките си, следвайки общоприетите стандарти за Идеалния брак.

 

 

43

Като критерии за предполагаемия Идеален брак се приемат страстта и хармонията. Но страстта и хармонията са антиподи. Един брак може да започне със страст и да завърши в хармония, обаче не може да бъде едновременно и страстен, и хармоничен.

 

 

44

Страстта — това е полюсът, пълното сливане; тя може да бъде постигната само както люлката достига най-високата си точка по време на люлеене — с преминаването от полюса на съвкуплението до контраполюса на разтрогването; от двама слети в едно, до двама отделни души. Цената на страстта е липсата на страст.

 

 

45

По време на Белия терор^[3], полицията заловила двама заподозрени, мъж и жена, които били страстно влюбени един в друг. Полицейският началник измислил ново мъчение. Той накарал да ги завържат здраво, обърнати с лице един към друг. В началото влюбените се утешавали с това, че поне са заедно, макар и свързани като сиамски близнаци. Но постепенно започнали да си омръзват и да изпитват взаимна неприязън; те станали мръсни, страдали от безсъние; а накрая се намразили. В крайна сметка така се отвратили един от друг, че след като ги освободили, никога повече не си проговорили.

 

 

46

Много малко са браковете, които не са съпътствани от взаимна омраза и кавги още от самото начало на съжителството. Възможно е да бъде написана музика, където всеки интервал да е съвършена кварта, но тази музика няма де е съвършена. Повечето бракове се изправят пред следния парадокс: страстта унищожава страстта, както докосването на Мидас унищожава притежанието.

 

 

47

Всяка интелигентна брачна двойка би стигнала до следното заключение: щом искат да запазят страстта в отношенията си, трябва съвсем съзнателно да се карат и да се мразят, за да могат после да се устремят един към друг с удвоена страст. Факт е, че обикновено жените първи започват семейните скандали; те знаят повече за човешката природа, за мистерията и за поддържането на огъня на страстта. Сигурно има биологични причини за менструацията, но тя е и ефикасно средство за възраждане на страстта; а жените, които се противопоставят на еманципацията, са наясно какво точно желаят да постигнат.

 

 

48

И все пак идва момент, когато страстта се заплаща с твърде много кавги. За да се преодолеят рутината и монотонността на ежедневието, са необходими все по-дълги и по-решителни раздели, затова или двата полюса се карат все повече и по-яростно в своя брак, или търсят нов полюс извън брака.

 

 

49

Страстта може да бъде контролирана само по един начин; чрез пожертване на нейните удоволствия.

 

 

50

Но това пожертване вече е почти неосъществимо поради нашето отношение към остаряването, поне в западното капиталистическо общество това е така. Успоредно с отслабването на вярата ни в задгробния живот и съпътстващата я потребност от равенство се появява и една обща тенденция на опит за бягство на човека от смъртта и от възрастта, на която тя настъпва. Във всички аспекти на нашите общества, като се започне от изкуството и се стигне до търговската реклама, наблюдаваме издигането в култ на стремежа към вечна младост… а следователно и към страстта, което, добавено към нашето неутолимо желание за първични изживявания, обяснява огромните промени в разбиранията ни и в стандартите на съпружеската вярност, на които сме свидетели.

 

 

51

В тази ситуация мъжете са в по-голяма степен виновни от жените, защото именно те открай време се стремят повече към публично и общественозначимо признание, отколкото към емоционално домашно признание. Въпреки съществуващия мъжки мит за женската суетност, именно мъжете по-неотклонно преследват химерата на вечната младост. Мъжете в съвременното западно общество все повече приемат идеите на мюсюлманите по отношение на брака и на жените. Все още не сме въвели законно полигамията, но разпространеният и станал популярен обичай мъжете между четирийсет- и петдесетгодишна възраст да изоставят своите съпруги-връстници заради любовни връзки или заради нов брак с момиче, което би могло да им е дъщеря, а понякога дори и внучка, вече de facto е полигамна институция в средите на богатите и преуспелите в по-малко обвързаните с условности професии (особено онези, които позволяват мобилност, като по този начин избягват моралната зависимост от близкото социално обкръжение). Това може да се окаже нормално, дори в крайна сметка здравословно нововъведение в обществото. То би могло да е справедливо само в случай, че и на жените на средна възраст им бъде позволено да следват същия модел на поведение. На практика обаче те си стоят у дома и страдат, поставени в условия на робство, по-рафинирано, но не по-малко жестоко от робството, от което уж се предполага, че са се освободили през последните петдесет години.

 

 

52

Естествено, тази стъпка назад във взаимоотношенията между половете е, от една страна, напълно обяснима като последен възможен начин отхвърленият Адам да протестира срещу победителката Ева, което само по себе си може да ви се стори доста встрани от основната ни тема. Това обаче е много симптоматично за нашата неутолима нужда от по-ярко изразени противоречия в житейската тоналност — от по-силно напрежение. Никой не би отрекъл, че на моменти страстта е необходима, а никое притежание не е истинско, ако не е свързано със страст. Само че тази страст, както и страстният етап на всеки брак са животински по характер; човешки характер има само хармоничният брак. Казват, че в страстта се чувстваме по-близо до същността на нещата, и това е вярно: ние сме по-близо до нещата, отколкото до човешката същност.

 

 

53

Множество книги дават насоки за различни сексуални техники, но нито една не учи на също така важната техника на прехода от страстни към хармонични взаимоотношения.

Преход

54

Първата стъпка е да направим така, че бракът да престане да бъде източник на напрежение. Втората — да приемем единството на брака. При страстта всичко е между теб и мен, при хармонията — между тях и нас. Отношението „аз — ти“ е страст, „ние — те“ е хармония. Вече имаме думата „егоцентричен“, време е да въведем и думата „носцентричен“^[4].

 

 

55

Разбира се, не е възможно един брак да бъде напълно хармоничен. Но ако стане носцентричен, той незабавно добива способността да открива различни контраполюси извън себе си, които на свой ред могат да спомогнат да се определи природата, да се създаде и утвърди nos, полюсът „ние“, също както полюсът „аз“ се определя от своите контраполюси. Определени контраполюси, като например проблемът за стареенето и приближаването на смъртта, ще се превърнат в общи проблеми на всички бракове.

 

 

56

Съществува обаче едно друго средство за установяване на хармоничен брак. В нашето съзнание дисонансът е обичайната противоположност на хармонията. Но както заявих по-рано, съществува и друг, при това много важен контраполюс на всеки реално съществуващ обект, а това е неговото не-съществуване — небитието, състоянието „Бог“. Във всяко музикално произведение именно дисонансът се възприема като противоположност на хармонията, но съществуват също и паузи, и тишина. Именно такова състояние (а не дисонанс), именно „тиха“ не-хармония е необходима, за да създадем хармоничния брак. На практика това означава да приемем, че съществуват лични интереси, несподеляни от другия партньор, да приемем и временното прекъсване на взаимоотношенията като израз на разбиране, че постоянното съжителство става така непоносимо, както онова, при подложената на изтезание двойка от времената на Белия терор, ако в брака не са заложени периоди на раздяла поне в психологически смисъл. Сега е ясно, че способността да се признае правото на такива странични интереси, да се поддържа такава контролирана раздяла, от която да се роди истинската хармония, изисква специфична освободеност, дължаща се както на образователен и икономически стандарт, на какъвто в нашия свят се радват само малцина щастливи избраници; а това е още един аргумент за стремежа към по-голямо равенство между хората.

 

 

57

Всичко, което казвам за брака, съвсем не е новина, знае го всяка щастлива съпружеска двойка на средна възраст. Но моята цел тук е да изтъкна, че при нашия метафоричен брак, в който наш партньор е удоволствието, в частност, удоволствието да си в безопасност, да твориш добро и да изживяваш красотата, ние фактически изграждаме същия тип страстни взаимоотношения, каквито изграждаме и в брака. Чувстваме истинска страст към тях, но за да продължим да я изпитваме, трябва все по-често да прибягваме към техните противоположни полюси.

 

 

58

Еквивалентът на това състояние при брачните отношения е дискомфорт, познат като „седемгодишен непреодолим копнеж“^[5]; отегчението от верността и постоянството. То е метафоричен „сърбеж“, досада от стабилността и съобразяването с общественоприетите норми на поведение и разбиране за добро, което като правило настъпва в брака във възрастта между трийсет и четирийсет години — през четвъртото десетилетие. Това състояние се задълбочава (и винаги ще се задълбочава) от онези членове на обществото на възраст, при която страстното изживяване е и право, и желание, и почти задължение: тоест — от младите. И след като издигаме в култ младостта и младите (което правим в наше време), то тогава страстната атмосфера (страстно-пламенните политици, изпълненото със страст изкуство и други подобни) неминуемо ще обхване нашите общества.

Международното напрежение

59

Конфликтът между хармонията и страстта придобива особено голямо значение при взаимоотношенията между отделните страни и между блоковете, към които принадлежат. Страданията, които си причиняваме поради собствената си глупост, са поне ограничени в пространството; но заплахите и възможните поражения, спотаени в подземните бункери и лабораториите за бактериологично оръжие, докато изчакват момента да се стоварят върху която и да било национална или правителствена глупост и егоизъм, са толкова мащабни, че не можем да си позволим да останем безучастни и да пренебрегнем важността на тези въпроси.

 

 

60

Страните и блоковете също живеят в отношения, напомнящи брачните. За да се радват на страстна любов (за да живеят в мир — в нашия свят това е състоянието, когато на свръхпривилегированите се дава възможност да се радват необезпокоявани на привилегиите си), те трябва да водят и войни. От което следва, че периодите на сигурност и просперитет пораждат свои контраполюси. Всеки период на мир сам поражда своето отрицание — периода на война.

 

 

61

За „международното напрежение“ и за „ядреното унищожение“ е прието да се говори като за ужасни неща. Обаче ние сме привързани към ужаса. За нас той е необходим като солта. Живеем под заплахата от унищожителна война, но живеем и за нейна сметка.

 

 

62

И двете световни войни са били между общества, подвластни на емоции, присъщи на подрастващите. И за двете страни — Изтокът и Западът, свързани в страстен и нещастен брак, светът е дом, а взаимната любов — омраза е източник на сила и енергия. Всеки поддържа вълнение, възбуда и трепет у другия. Те се стимулират взаимно по много различни начини, не само икономически.

 

 

63

В човешката ситуация има предостатъчно враждебни фактори (свръхнаселение, бедност, болести, невежество), които формират безброй извънбрачни контраполюси. Човекът не е изправен пред неизбежната необходимост да е най-страшният си враг. Има достатъчно други сили, спотаили се в очакване да изпълнят тази роля.

Върховното напрежение

64

Силата на напрежението е пропорционална на неговата мистерия. Осъзнаването и разбирането на едно напрежение поражда две следствия. Подобно на светкавица в тъмна нощ разкрива и осветява всичко наоколо, както и пътя напред. По този начин ни дава възможност да извършим преход към друго напрежение, което е по-малко опасно от лична или обществена гледна точка. Така напрежението може да бъде контролирано, а не да контролира.

 

 

65

Следователно познаването на напрежението поставя началото на две ситуации: пълното разбиране на старото и страстния копнеж по новото. И тъй като обичаме загадката и се нуждаем от нея, често с неохота анализираме ситуациите, при които мистерията явно присъства. Основната сред тях е в самите нас, в напреженията, в които съществуваме. Презираме примитивните култури заради табутата, с които те обкръжават свещени гори, пещери и други подобни; но това не ни пречи да поощряваме точно такива табута в старомодните пейзажи на своето съзнание.

 

 

66

Но дори и тук трябва да направим разлика между егоистичната привързаност към мистерията (тоест нашият ленив отказ да разсъждаваме и действаме) и насъщната ни нужда от остатъчна мистерия в живота като цяло. Именно тази мистерия играе ролята на върховно напрежение между това, което знаем, и онова, което осъзнаваме, че никога няма да узнаем.

 

 

67

Колкото повече познания придобиваме, толкова повече се задълбочава мистерията. От наша гледна точка може да изглежда, че тя се смалява, но в действителност става по-непроницаема.

 

 

68

Склонни сме да смятаме, че еволюцията оказва неудържим натиск върху мистерията. Смятаме, че нашата най-висша цел е да узнаем всичко. Ето защо се опитваме да игнорираме, да разрушим или да опорочим всяка истинска мистерия, която може да се срещне в живота.

 

 

69

Възнамеряваме да разгадаем повечето тайни; но това е пагубно за нас. Налага се да изобретим различни видове защита срещу слънцето при много ситуации; но включва ли това и желанието да унищожим самото слънце? По-достъпните тайни, тези на повърхностно ниво — какво кара нещата да функционират или каква е „причината“ да се появят нещата — до голяма степен са разгадани. Много хора ги приемат за цялата мистерия. Цената на осигуряването на течаща вода във всеки дом е фактът, че вече никой не цени водата.

 

 

70

Задачата на образованието е да покаже разгаданите мистерии, но и да покаже къде мистерията не е била и никога няма да може да бъде разкрита — включително в най-добре познатите неща и събития. Загадки има достатъчно и посред бял ден; няма нужда да се умножават среднощните ритуали.

 

 

71

Контраполюсът на всичко, което съществува и е познато или познаваемо, тоест „Бог“, трябва да си остане вечна загадка, защото само така напрежението ще продължи да опазва човечеството от достигането до абсолютното познание, с други думи до „идеалния“ свят, което би означавало идеален ад. От напрежението познание — мистерия не следва никакъв преход нататък; и точно това е източникът на човешкото битие.

 

 

72

Всички предсказания са и един вид облози. Всички предсказания за бъдещето се отнасят за събития, които не са абсолютно сигурни от научна гледна точка, а само допустими или вероятни. Тази принципна несигурност е от съществено значение за живота. Всеки поглед напред е потенциална илюзия. Това утолява нашата потребност от несигурност, защото в една вечна ситуация на безкрайна несигурност ние сме принудени постоянно да се стремим към познание и сигурност, макар никога да не можем да ги постигнем напълно.