Джон Фаулз
Аристос (4)

2.
Човешката неудовлетвореност

1

Защо смятаме, че за човечеството този свят не е най-добрият от всички възможни? Защо не сме щастливи в него?

 

 

2

Следва описание на различните форми на неудовлетвореността. Твърдя, че всички те до една са необходими за нашето човешко щастие, тъй като са почвата, върху която то вирее.

Смърт

3

Ненавиждаме смъртта по две причини: защото тя прекратява живота преждевременно и защото не знаем какво се крие отвъд нея.

 

 

4

В наше време огромното мнозинство от образовани хора се съмнява в съществуването на задгробен живот. Ясно е, че единствената възможна научна позиция тук е тази на агностицизма: ние просто не знаем. Намираме се в Хазартна ситуация.

 

 

5

Хазартната ситуация се характеризира с това, че не разполагаме с достоверна информация за някакво предстоящо събитие; но е жизненоважно да вземем решение относно неговата същност. В такава ситуация изпадаме в началото на конни надбягвания, когато ни се иска да узнаем името на победителя. В най-лошия случай можем само да налучкваме, а в най-добрия — да предскажем след логични умозаключения въз основа на факти като досегашната му форма, грижите, полагани за него в конюшнята, и други подобни. Най-заклетите участници в залаганията знаят, че техният интерес е по-добре защитен при прилагането на втория метод и тъкмо него би трябвало да използваме и ние, когато участваме в залаганията за победителя в спора между задгробния живот и абсолютната смърт. Разполагаме с два коня, но имаме три възможности за избор, тоест можем да не залагаме, което ще означава да останем агностици.

 

 

6

За Паскал^[1], който пръв направил тази аналогия със залога, отговорът бил ясен: човек трябва да заложи изцяло на християнската вяра, че след смъртта има живот и този живот носи отплата. Той защитавал позицията, че ако това не е вярно, човек не губи нищо освен залога си. Ако обаче е вярно, заложилият печели всичко.

 

 

7

В наши дни дори и атеист — съвременник на Паскал, би се съгласил, че в едно несправедливо общество, в което мнозинството непоклатимо вярва в пламъците на ада, поддържането на идеята за съществуването на задгробен живот, била тя вярна или не, може да има само положителни последствия. Само че днес възгледът за пламъците на ада е отхвърлен от самите теолози, камо ли от нас, обикновените хора. Идеята за ада би била справедлива само в свят, в който всички са еднакво убедени в неговото съществуване: справедлива, единствено в свят, признаващ пълната свобода на волята (следователно, пълно биографично и биологично сходство) за всеки мъж и за всяка жена в него. Можем да спорим доколко поведението на човека се предопределя от външните обстоятелства, но няма съмнение, че до голяма степен то се обуславя именно от тях.

 

 

8

Идеята за задгробния живот непрекъснато е преследвала човека поради факта, че и неравенството го е измъчвало непрекъснато. Тази идея е привлекателна не само за бедните, страдащите и злощастните неудачници в хода на историята; тя допада и на всички честни хора с чувство за справедливост, които често са се бунтували против използването на тази идея като начин за поддържане на несправедливото status quo. Тази вяра внушава, че абсолютната справедливост все пак съществува и че все някога ще настъпи денят на страшния съд, когато всеки ще бъде наказан или възнаграден според делата си.

 

 

9

Истинският стремеж на човечеството обаче не е към задгробния живот, а към установяването на справедливост тук и сега, което би премахнало необходимостта от задгробния живот. Този мит е компенсаторна фантазия, психологически отдушник за безизходността на екзистенциалната реалност.

 

 

10

Самите ние сме длъжни да установим справедливост в нашия свят; и колкото повече позволяваме на вярата в живота след смъртта да запада, като същевременно не правим почти нищо, за да поправим очебийната несправедливост в нашия свят, на толкова по-голяма опасност се излагаме.

 

 

11

Нашият свят има зле конструиран двигател. Макар в продължение на много векове да е използвал като гориво именно този мит, той така и не е успял да загрее, да вдигне нужната температура и да достигне нужните обороти. А сега нивото на горивото е застрашително ниско. Затова не е достатъчно да останем на позициите на агностицизма. Длъжни сме да заложим на другия кон: имаме само един живот и той приключва с пълното изчезване както на съзнанието, така и на тялото.

 

 

12

Онова, което има значение, не е нашето вечно обричане на адските мъки или нашето спасение в отвъдното, а мъките и спасението на ближните ни в реалния свят.

 

 

13

Втората причина да ненавиждаме смъртта е, че тя почти винаги идва неочаквано рано. Ние страдаме от илюзия, сходна с тази за привлекателността на задгробния живот, като си въобразяваме, че ще сме по-щастливи, ако можем да живеем вечно. Животинските желания винаги са насочени към продължаване на всичко онова, което ги задоволява. Само допреди двеста години човек, доживял четирийсетгодишна възраст, вече е надхвърлял средната реална продължителност на живота по онова време; а вероятно след още сто години столетниците ще бъдат колкото са доживелите до седемдесетгодишна възраст сега. Но и те все така ще бленуват за по-дълъг живот.

 

 

14

Функцията на смъртта е да внесе напрежение в живота; и колкото повече увеличаваме продължителността и осигуреността на индивидуалното съществуване, толкова повече напрежение отстраняваме от него. Всяко наше приятно преживяване носи и слаб, но вледеняващ и ужасяващ намек за последната закуска на осъдения на смърт, ехо от завладяващото със своята дълбочина чувство на поета, убеден в наближаването на смъртта, на младия войник, осъзнаващ, че влиза в битка, обречен на сигурна гибел.

 

 

15

Всяко изпитано удоволствие е едно удоволствие по-малко за нас; всеки изживян ден — още един ден по-малко от живота ни. Не можем да приемем, че радостите на всеки наш ден и безвъзвратното му отминаване вървят ръка за ръка. Съществуването ни е скъпоценно именно поради тази неделимост на стойността и ограничеността му във времето — тоест качеството и времетраенето му — които са неделими като времето и пространството според теорията на относителността.

 

 

16

Удоволствието е продукт на смъртта, не бягство от нея.

 

 

17

Ако имаше доказателство за съществуването на задгробен живот, истинският ни живот щеше да е непоправимо ограбен. Щеше да бъде лишен от смисъл, а самоубийството да се превърне в добродетел. Единственият възможен рай е този, в който няма да знам, че някога съм съществувал.

 

 

18

През XX век се наблюдават две тенденции: погрешната — да „укротиш“ смъртта, да се престориш, че тя е като живота; а другата — да погледнеш смъртта право в очите. „Укротителите“ й вярват в задгробния живот; те изпълняват сложни ритуали за преминаване в отвъдното. Те изразяват отношението си към смъртта, като употребяват евфемизми; тя е „преход в отвъдното“ или „отиване на по-добро място“. Действителният процес на смъртта и разложението е цензуриран. Тези хора се намират в същото умствено и душевно състояние, в каквото са се намирали и древните египтяни.

 

 

19

„Преминаването“ е визуално неточна аналогия. Знаем, че преминаващите обекти, каквито постоянно виждаме всеки ден, съществуват както преди, така и след преминаването, на което сме станали свидетели; ето така стигаме до нелогичното и погрешно третиране на живота като подобно преминаване.

 

 

20

Смъртта е в нас и извън нас; тя е навсякъде около нас — във всяка стая, на всяка улица или поле, във всяка кола, във всеки самолет. Тя е онова, което ние не сме във всеки миг от нашето съществуване, а всеки миг от нашето съществуване е онзи, предшестващ поредното хвърляне на заровете. Ние постоянно играем на руска рулетка.

 

 

21

Състоянието на смърт е крачка към нищото, към небитието. Умирайки, ние конституираме „Бога“. Нашите тленни останки, паметниците ни, спомените, които оставяме у тези, които ни надживяват, продължават да съществуват; всички те не конституират „Бога“, а процеса. Тези тленни останки обаче са само вкаменени следи, свидетелстващи за нашето предишно съществуване, а не за битието ни. Всички велики религии се стараят да докажат, че смъртта не е фатална, че ни очаква друг живот. Но защо само за хората? Или защо само за хората и за животните? Защо не и за неодушевените предмети? И от кой момент е започнал за хората този друг живот? Преди синантропа^[2] или след това?

 

 

22

Ако едно обществено течение се опитва да прикрие смъртта, като намира за нея други названия в опит да я отдалечи от реалността, то друго я извежда на преден план като основен елемент на развлекателния сюжет: в криминалните романи, военните истории, шпионските приключения или в уестърните. С приближаването на края на нашия век такива измислени случки за нечия смърт стават все по-фалшиви, изпълнявайки и ролята на прикрит евфемизъм. Истинската смърт на любимото котенце трогва детското сърце много по-дълбоко, отколкото „умиранията“ на всички телевизионни гангстери, каубои и индианци, взети заедно.

 

 

23

Чрез смъртта по специфичен начин осъзнаваме изчезването на индивидите; фактът, че материята не изчезва, а само се преобразява, съвсем не е утеха за нас. Скърбим за индивидуализираната форма, а не за общото съдържание. Всичко, което виждаме край нас, е метафора на смъртта. Смърт е всяка граница, всяко измерение, смърт е краят на всеки път. Дори и зрителното възприятие е смърт, понеже винаги има точка, отвъд която не виждаме и там зрението ни умира. Умираме там, където се изчерпват нашите способности.

 

 

24

Времето е плътта и кръвта на смъртта; смъртта не е череп и кости, а циферблат или слънцето, пронизващо морето от разреден газ. Частица от вас вече е умряла в мига, в който сте започнали да четете това изречение.

 

 

25

Самата смърт умира. Умира във всеки миг от живота ви. О, Смърт, къде е твойто жило, Смърт, аз ще бъда смърт за тебе.^[3] Живите, а не мъртвите потвърждават това.

 

 

26

През XX век във всички съвременни държави със стандарт на живот, по-висок от екзистенциалния минимум, ставаме свидетели на рязко увеличаване на интереса към житейските наслади. Причината не се крие само в изчезващата вяра в живота след смъртта, а и във факта, че днес, когато водородната бомба съществува, смъртта е по-реална от всякога, по-осезаема.

 

 

27

Колкото по-абсолютна изглежда смъртта, толкова по-истински става животът.

 

 

28

Всичко, което обичам и познавам, може да бъде изпепелено за по-малко от час: Лондон, Ню Йорк, Париж и Атина могат да бъдат заличени, преди да преброя до десет. Роден съм през 1926 година; но като имам предвид какво може да се случи днес само за десет секунди, ми се струва, че от този момент ме делят не четирийсет и една години, а цяла неизмерима епоха и моята предишна невинност. Но не съжалявам за изгубената невинност. Обичам живота по-силно, в никакъв случай по-малко.

 

 

29

Смъртта ме обгръща, както ме обгръща моята кожа. Без нея нямаше да бъда това, което съм. Смъртта не е зловеща врата, към която съм се запътил; тя е моето пътуване към нея.

 

 

30

И понеже съм мъж, смъртта е моя съпруга; и ето, че тя се разсъблича и е красива, тя иска от мен и аз да се разсъблека, и да се слеем в едно. Това е необходимост, това е любов, това е живот за другия, нищо повече. Не мога, пък и не желая да избегна тази ситуация. Тя иска да се любим, но не да ме изяде като женската на паяка, а да бъде любяща съпруга, за да дадем израз на нашите взаимни чувства, за да зачене и да роди деца. Именно на нейното влияние върху мен и на моето върху нея се дължи всичко най-хубаво в моето съществуване. Тя не е проститутка или любовница, от която да се срамувам, която да се стремя да забравя или за която понякога да се преструвам, че не съществува. Като моя истинска жена тя присъства във всяка важна ситуация в моя живот, тя е изцяло част от живота ми, не е отвъд него, не е против него, не е и срещу него. Аз я приемам изцяло, в пълния смисъл на тази дума, обичам я и я уважавам заради това, което е тя за мен.

И друга никога няма да имам

31

Едно от последствията от новото ни осъзнаване на смъртта трябва да бъде и в действителност е тревожното увеличаване както на националния, така и на индивидуалния егоизъм, трескавият Гадарински бяг^[4] към изкушенията на магазините и към предлаганите удоволствия, преди те да са затворили врати или изчезнали завинаги. Историята несъмнено ще потвърди, че този трескав бяг е най-забележимото събитие за третата четвърт на нашия век; защото не икономическите условия дават тласък към повсеместния неудържим стремеж да се пилеят пари и да се търсят наслади без оглед на историческата ситуация, а по-натрапчивото от всякога присъствие на смъртта, породило такива икономически условия, за които най-подходящото название е „Живей, като че ли това е последният ти ден.“

 

 

32

В контекста на нашия свят, белязан от мизерия и измъчван от глад, понятия като „благоденстващо общество“ и „нараснало потребление“ са евфемизми, синоними на егоизъм.

 

 

33

Да плувам ме научи инструктор от старата школа. Той ни даде два урока. На първия ни бе позволено да ползваме спасителни жилетки, а той ни показа движенията на стила бруст; на втория ни взе спасителните жилетки и ни пусна в дълбокия край на басейна. Такова е и мястото, където се намира сега човекът. Неговият първи инстинкт е да се върне и да се вкопчи в парапета; но се налага някак си да намери сили да се изтласка навътре и да заплува.

 

 

34

Небитието след края на живота е общото помежду ни. Щом човекът го осъзнае, тогава никой друг освен възможно най-справедливият свят вече не го удовлетворява. Ако се опитаме подобно на някои религиозни и политически учения да внушим на хората, че това, което се случва в този свят, няма абсолютно никакво значение, защото всички негови несъвършенства ще бъдат компенсирани на оня свят — под формата на задгробен живот или на някаква политическа Утопия, това би означавало да застанем на страната на дявола. А мълчаливото поддържане на тази вяра, като си оставаме агностици, е почти същото.

 

 

35

Водачът на камион, превозващ взривоопасни материали, шофира по-внимателно от колегата си, който е натоварен с тухли; шофьорът на натоварения с експлозиви камион, който не вярва в задгробния живот, е по-внимателен от оня, който живее с тази вяра. Ние, хората, се намираме в камион, натоварен с нитроглицерин.

 

 

36

Убедете някого, че има само този живот, и той ще постъпи с него така, както повечето от нас постъпват с къщите, в които живеем. Макар и това да не са къщите на нашите мечти, макар да бихме желали те да са по-просторни, по-красиви, по-нови или по-стари — ние приемаме, че това е къщата, в която се налага да живеем сега, и не жалим усилия да я направим обитаема. Така и в моя реален живот аз не съм временен обитател, нито случаен наемател. Животът е моята къща, при това единствената, която някога ще притежавам. И друга никога няма да имам.

Митът за душата

37

Когато бях малък, моята баба от Корнуол ми разказваше, че чистите бели черупки на сепията, които намирах понякога на брега сред изхвърлените от морето отпадъци, били душите на удавени моряци; макар и да сме наясно с фактите, много други също толкова конкретни образи са насадени в съзнанието ни след дълги векове на народни вярвания; както например и аз открих тогава истината за черупките: накрая те пожълтяват и се превръщат в прах.

 

 

38

Човекът е принуден да приеме факта, че тялото му не може да избегне смъртта. Затова той се насочва към най-недостъпната и загадъчна част от него — мозъка, и започва да твърди, че някои негови функции преодоляват смъртта.

 

 

39

Няма нито една мисъл, нито едно усещане, нито едно осъзнаване на това, нито едно осъзнаване на осъзнаването, което да не е основано на електрохимичен процес в мозъка. „Аз притежавам безсмъртна и нематериална душа“ — това е мисъл или твърдение; но то също така е регистриране на дейността на определени клетки от други клетки.

 

 

40

Една толкова сложна машина като човешкия мозък също би трябвало да развие самосъзнание, съвест и „душа“. Тя би трябвало да изпитва задоволство от сложността си, да създаде метафизически митове за себе си. Всичко съществуващо е сътворимо, следователно и подлежащо на унищожение: не е магическо, не е „свръхестествено“ или „свръхсензитивно“.

 

 

41

Машините са от „нежива“ материя; мозъкът — от „жива“. Но границата между „неживо“ и „живо“ е трудна за установяване. Никой не би могъл да създаде от „нежива“ материя толкова сложна машина като мозъка, но част от сложността му (доказана от невъзможността да бъде изкуствено конструиран) се основава именно на факта, че той е изграден от „жива“ материя. Нашата неспособност да създадем механичен мозък, равностоен на човешкия, говори само за безсилието ни в научно и технологично отношение, а не за действителна разлика в категориите между машината и човешкия мозък, между механичните функции и предполагаемите „духовни“ мисли.

 

 

42

След смъртта остава само един спрял да работи тленен механизъм. Съзнанието е огледало, отразяващо друго огледало, което също отразява огледало; всеки обект, попаднал в тази стая, може да бъде отразяван до безкрайност, а неговите отражения също да бъдат отразявани. Но ако стаята бъде разрушена, не остава нищо — нито огледала, нито отражения.

 

 

43

Митът за отделното съзнание отчасти се дължи на доста свободната употреба на думата „аз“. „Аз“ се превръща в обект, в някакво трето лице. Ние постоянно попадаме в ситуации, в които не се чувстваме адекватно, като обясняваме случилото се или с „Нямам никаква вина, защото аз не съм този, който бих избрал да бъда“, или с твърдението: „Аз съм виновен.“ Такава самокритичност и такива извинения ни дават илюзията за обективност и за способност да съдим сами себе си. За тази цел отделяме един самостоятелен обект, който съди, една отделна „душа“. Но тази „душа“ не е нищо повече от способността да наблюдаваш, да помниш и да сравняваш, да създаваш и да съхраняваш образци на поведение. Тя е механизъм, а не ектоплазма; тя е човешкият мозък, а не Светият дух.

 

 

44

Животът е цената, която плащаме за смъртта, а не обратното. Колкото по-лош е животът ни, толкова по-голяма е цената, която плащаме, колкото по-добър е той — толкова тя е по-малка. Еволюцията е натрупването на опит и знания, развиването на интелекта, а именно натрупването и развитието водят до моментите на прозрение, моментите, в които съзираме по-дълбоко скритите цели, по-истинските причини, по-очевидните резултати. Тогава получаваме великото прозрение: няма живот след смъртта. Скоро това ще стане така ясно за всички, както за мен, пишещия в тази стая, е ясно, че в съседната няма никого. Вярно е, че без да вляза в нея, не мога да го докажа с абсолютна сигурност; но всички очевидни обстоятелства подкрепят моето убеждение. Смъртта е стая, която винаги е празна.

 

 

45

Взаимосвързаните велики митове за задгробния живот и за безсмъртната душа вече са изпълнили своето предназначение — стояли са между нас и реалността. Но техният залез ще промени всичко, това е предопределението му.

Изолация

46

Древните религии и философии са изпълнявали ролята на уютни убежища, в свят, който никак не е бил лесен за обитаване от невежото в научно и технологично отношение човечество. „Не се опитвай да ни пренебрегваш, защото зад нас няма нищо друго освен нещастие и ужас“ — това е било тяхното послание.

 

 

47

„На улицата е студено и пусто“ — казва майката; но един ден детето излиза навън. Настоящата епоха е нашият първи ден навън, а ние се чувстваме самотни; по-свободни и по-самотни.

 

 

48

Нашите стереотипни общества подсилват чувството ни за самота. Те ни слагат маски и изолират истинската ни същност. Всички ние обитаваме два свята: стария уютен антропоцентричен свят на абсолютните стойности и грубия реален свят на относителността. Светът на относителността ни внушава ужас, той изолира и омаловажава всички ни.

 

 

49

Парадоксално, но по-голямата обществена загриженост само задълбочава тази изолация. Колкото повече обществото се намесва и надзирава или влиза в ролята на добрия самарянин, толкова по-ненужен и по-самотен става безименният индивид.

 

 

50

Все по-ясно осъзнаваме колко далеч сме от личността, която бихме искали да бъдем. Все по-малко вярваме, че човек е в състояние да бъде друг, освен какъвто е по рождение и какъвто е станал под въздействие на обстоятелствата. Колкото повече науката разкрива нашата механична природа, толкова повече потиснатият „свободен“ човек, своеобразният Робин Худ у всеки от нас, се оттегля навътре в дебрите на собственото си съзнание.

 

 

51

Но всички разновидности на самотата са част от нашето съзряване, от нашето първо самостоятелно излизане навън, от нашата свобода.

Детето е защитено от подобни страхове и самота чрез създаването на измамно добър и елементарен фантазен свят, който го обгражда отвсякъде. То пораства и го напуска, попадайки в самотата и действителността и там си изгражда по-реална защита срещу изолацията си, черпейки сили от източници като любовта, приятелството и своите чувства към ближните.

 

 

52

На пръв поглед изглежда, че бездушният процес на безкрайността пак е успял да ни притисне в ъгъла. Но ние сме се оказали там само поради собствената си глупост и слабост. Пътят към спасението е открит и ясен.

Страховете

53

Страховете или опасенията — така наричаме неприятното въздействие върху всекиго от нас, оказвано ни от всеобщата необходимост от случайност.

Всички страхове и опасения донякъде са стимули. Те могат да подложат на изпитание издръжливостта на слабия; но същественото е, че за човечеството като цяло те са стимули.

 

 

54

В един щастлив свят всички страхове щяха да са игри. Страхът или опасението е липса, която причинява болка; играта е липса, която доставя удоволствие. Двама души в идентична ситуация: онова, което би вдъхнало страх на единия, за другия може да е само игра.

 

 

55

Страховете са напрежения, възникнали между двата противоположни полюса; единият е нашият реален живот, а другият — въображаемият живот, който бихме искали да водим.

 

 

56

Съществуват различни страхове: езотерично-метафизични и страхове с практически и ежедневен характер; всеобхватни, фундаментални страхове и специфични страхове от личен характер. Колкото по-чувствителен, свенлив и по-отговорен към другите става човекът, толкова по-силни ще са страховете и безпокойствата му в неговия настоящ, зле организиран свят.

 

 

57

Страхове и безпокойства:

Страхът да си в неведение относно смисъла на живота.

Страхът да не познаваш бъдещето.

Страхът от смъртта.

Страхът относно правилния избор. Докъде ще доведе моят избор? Умея ли да избирам?

Страхът от непознатото и различното. Всичко ми е чуждо, включително по-голямата част от моята собствена същност.

Страхът от отговорността.

Страхът от неспособността да обичаш и да помагаш на другите: на семейството си, на приятелите си, на страната си, на всички хора. Този страх се задълбочава от увеличаващото се осъзнаване на значимостта на останалите.

Страхът да не бъдеш обичан от другите.

Страховете на respublica^[5] — социалната несправедливост, водородната бомба, гладът, расизмът, авантюристичната политика, шовинизмът и така нататък.

Страховете, породени от амбицията. Дали съм човекът, който искам да бъда? Дали съм човекът, който другите (работодателите ми, семейството ми, приятелите ми) искат да бъда?

Страховете на социалното положение. На класата, на произхода, на материалното положение, на обществения статус.

Парите като източник на страхове и безпокойство. Притежавам ли нещата от първа необходимост? Има ситуации, в които частната яхта или галерия с произведения на стари майстори биха изглеждали предмети от първа необходимост.

Времето като повод за безпокойство. Разполагам ли с достатъчно време да свърша всичко, което искам?

Страхът, свързан със секса.

Страхът, свързан с работата. Това ли е подходящата работа за мен? Дали се справям с нея както трябва?

Безпокойството за здравето.

 

 

58

Ситуацията да си сам в офиса и дузина телефони да звънят едновременно. Тези страхове ни обединяват. Ние всички ги изпитваме. Но им позволяваме да ни изолират, все едно гражданите на една страна да успеят да я защитят, като всеки се барикадира в своя собствен дом.

Случайност

59

Единственото сигурно нещо в моя живот е, че един ден ще умра. Не съм уверен за нищо друго в бъдещето. Но ние или оцеляваме (нали досега, ако се съди по историята, преобладаващото мнозинство винаги е оцелявало) и това, че сме останали живи, когато е било възможно и да не оцелеем, ни вдъхва чувството, което наричаме щастие; или не оцеляваме, но не го знаем.

 

 

60

Случайността е от съществено значение за процеса на еволюцията. Някои от нейните въздействия върху личността носят лично нещастие, тъй като по правило, случайността не се съобразява с равенството, нейният принцип не е егалитарен. Тя няма отношение към закона и справедливостта в смисъла, който влагаме в тези понятия.

 

 

61

Целта на случайността е да накара нас, хората, а също и всяка друга форма на материята, да се развива. Само чрез процеса на еволюцията ще продължаваме да оцеляваме в един по своята същност еволюционен процес. Следователно целта на човешката еволюция изисква да признаем следното: за да съществуваме, трябва да се развиваме. Както и да изкореним всяко ненужно неравенство — с други думи, да ограничим случайността в човешката сфера. Следователно да се чувстваш нещастен заради случайността е безсмислено като да мразиш ръцете си само заради възможността да бъдат отрязани; както и да не вземеш никакви предпазни мерки, такова нещо да не се случи.

Завист

62

Осъзнаването на факта какво притежават по-богатите от нас и какво не притежават по-бедните от нас, никога не е било толкова широко разпространено, както в наши дни. Затова и завистта, която е желанието да притежаваш онова, което имат другите, и ревността, която е нежеланието другите да имат това, което имаш ти, също не са били така повсеместно разпространени, както в нашето съвремие.

 

 

63

Всяка епоха има своя мит за щастливия човек: човекът, надарен с мъдрост, рядък гений, святост, красота, с всяко рядко срещано качество, което Масата не може да има. Щастливият човек на двайсети век е състоятелният човек. Никога досега решимостта да достигнем идеала за съвършенство не е била по-силна, след като вярата ни във възнаграждаващия живот след смъртта е започнала да изчезва с доста по-бързи темпове от нашата способност да изградим възнаграждаващ ни живот в реалността.

 

 

64

Ние се раждаме умни, красиви или пък със заложби за бъдещо величие. Парите обаче са нещо друго. Често казваме: „Той е роден богат“, но точно това не е вярно. Възможно е да се родиш в богато семейство като дете на богати родители. Може да си роден интелигентен или красив, но не може се родиш богат. Накратко, разпределянето на парите за разлика от разпределянето на други завидни качества като интелигентност и красота е напълно поправимо. Тук е полето на действие на завистта. Човешката ситуация изглежда достатъчно нетърпима за Масата и без това непоносимо допълнително крещящо неравенство при разпределението на материалните блага. Как смее синът на милионера да е син на милионер?

 

 

65

Три са великите исторически отрицания:

(a) отхвърляне на липсата на политическа свобода;

(b) отхвърляне на ирационалните системи на социалните касти;

(c) отхвърляне на крещящото материално неравенство. Първото отхвърляне е започнало с Великата френска революция; второто е в процес на развитие; третото започва сега.

 

 

66

Свободното предприемачество, както ние го разбираме, дава възможност на човека да стане толкова богат, колкото пожелае. Това не е свободно предприемачество, а свободен вампиризъм.

 

 

67

Голямото уравнение на двайсети век е „аз = ти“. А голямата завист на двайсети век е „аз съм по-малко от теб“.

 

 

68

Като всеки друг факт и тази повсеместна завист, това желание да се разпределят поравно световните материални блага е полезна. Ползата е очевидна: тя ще принуди и вече принуждава под формата на Студена война по-богатите страни да се разделят със своите богатства в буквален и метафоричен смисъл.

 

 

69

Недостатъците на всяко полезно явление са заложените в него възможности за загуба на актуалност. При завистта има два основни недостатъка. Първият е основаването й на схващането, че да имаш пари и да си щастлив е едно и също. В капиталистическото общество това до голяма степен е вярно, но по принцип не е естествено. Такава е само природата на капиталистическото общество, а хипотезата, че богатството е единственият билет за щастие (хипотеза, която капиталистическото общество трябва да насърчава, за да продължи да съществува), в крайна сметка ще доведе до дълбоки промени в подобни общества.

 

 

70

Капиталистическото общество благоприятства съществуването на завистта — да завиждаш и да си обект на завист, но тази обусловеност е и форма на движение на капиталистическото общество към друго, по-добро. Аз не твърдя като Маркс, че капитализмът носи в себе си семената на своето собствено унищожение; аз твърдя, че той носи в себе си семената на своята собствена трансформация. Смятам също така, че е крайно време тези семена да покълнат.

 

 

71

Вторият недостатък на завистта е, че тя уравнява; а всяко уравняване води до застой. Ние желаем равенството на всяка цена, но не и застоя. Аргументът, че неравенството е извор на революционна енергия, е сред най-убедителните оръжия на защитниците на неравенството — богатите. Тоталното неравенство в разпределението на материалните блага, каквото е сегашното състояние, не удовлетворява; а относителното изравняване в благосъстоянието — ситуацията, към която така болезнено, настойчиво и упорито се стремим, е изпълнена с опасности. Необходима ни е друга възможна ситуация.

 

 

72

Какво представлява тази завист, това ужасяващо домогване на костеливите пръсти на световната бедност до начина на живот, до богатствата, които в продължение на векове сме трупали тук, на Запад? Това е човечеството. Човечеството е тази завист, това желание, от една страна, да задържиш, а, от друга, да вземеш. Когато тълпата скандира пред посолството, когато наглата лъжа властва в ефира, когато неприлично богатите стават все по-големи егоисти, а потресаващо бедните — по-отчаяни, когато една раса ненавижда друга, когато най-новият конфликт между хората е подклаждан от хиляди изолирани инциденти, тогава завистта ще ви се стори ужасна. Но аз съм убеден (а това е ситуация, в която убеждението има по-голяма тежест от логическите доводи), че великото здраво ядро на човечеството ще прозре истинската същност на завистта — че тя е велика сила, която цели да направи човечеството по-хуманно, ситуация, допускаща само едно решение — отговорност.

 

 

73

Сега сме изправени пред своеобразен пролив, пред изпълнен с опасности път, пред проход, за преминаването на който се нуждаем от смелост и здравомислие. Смелостта да продължиш, а не да се опиташ да се върнеш назад; трезвостта да следваш разума си; не страха, не ревността, не завистта, а именно разума. Нашият кораб трябва да бъде управляван от разума, чрез разума ще изхвърлим ненужния баласт, защото несъмнено ще се наложи да се освободим от излишното.

 

 

74

Сега се намираме на същото място, на което Колумб е стоял, загледан в морето.