Донна Хатч
Рицар за Коледа (9)

Епилог

Седнала в семейния салон на дома от детството си, заобиколена от семейството си, Клариса се усмихваше на съпруга си. Кристофър взе малката им дъщеря Тили от ръцете й и я подаде на осемгодишния им син Кристофър VII. С блясък в очите, съпругът й бръкна в джоба си и извади клонка имел. Като я задържа над главата й, той я целуна, докато децата не започнаха да недоволстват и да ги молят да спрат.

Прабаба Феърчайлд им намигна от стола си в ъгъла. Шестгодишната Емили, която бе кръстена на майката на Клариса, се качи на коляното му, като се сбори с тригодишния Ричард за същото място. Хенри, висок и красив, се смееше в ъгъла с цяла тълпа от братовчедките на Клариса, докато им разказваше за пакостите си от годините си в Оксфорд, преди да стане адвокат. Вечнозелени клонки украсяваха перваза на камината, в която гореше коледният дънер.

Кристофър уви ръце около съпругата си.

— Чувствам се толкова щастлив, колкото човек няма право да бъде.

Младата жена изпусна доволна въздишка.

— Винаги съм щастлива, когато съм в прегръдките ти.

Тя погледна навън през прозореца към замъка Уикбърг, който бе кацнал на върха на намиращия се наблизо хълм и който вече не беше обвит в мистерия, а бе изпълнен с любов. Една снежинка падна. После още една.

— Изглежда, че ще трябва да прекараме още една нощ тук, вместо да се върнем у дома.

Той я прегърна още по-силно.

— Когато съм с теб, не ме интересува къде сме. Освен това, можем да помогнем на семейството ти да свали коледната украса утре. Носи лош късмет, ако си тръгнеш веднага след дванадесетия ден, нали знаеш. — Тя усети смеха в гласа му.

Доволна, че е в прегръдките на съпруга си, Клариса се усмихна:

— Не вярвам в лошия късмет. Вярвам само в любовта.

Любов, която най-накрая го бе освободила от проклятието.

Заобиколени от тези, които обичаха най-много, те седяха прегърнати, очаквайки с нетърпение още много бъдещи, изпълнени с щастие Коледи.