Донна Хатч
Рицар за Коледа (8)

Осма глава

Кристофър хвърли един бърз поглед на седящата до него в шейната Клариса Феърчайлд, след това назад към Хенри и леля Тили в задните места. Лицата им едва се показваха над планините одеяла, които той бе натрупал отгоре им; бузите и носовете им бяха розови от пронизващия вятър. Възрастната жена се закачаше с повереника му като го питаше за момичетата, които без съмнение го бяха нарочили за бъдещ съпруг, а той се усмихваше. Като се има предвид снощната случка, доброто му настроение беше изненадващо, но част от тревогите му изглежда се бяха вдигнали от раменете му.

Буреносни облаци се събираха около тях, а малки вихрушки от сняг се заформяха и падаха надолу, но той все още имаше време да заведе Клариса — госпожица Феърчайлд, напомни си той — у дома. След това щеше да се върне към уединеното си съществуване, което предвещаваше да бъде много по-самотно сега, след като бе видял каква светлина можеше да донесе Клариса. Само ако можеше да я направи част от живота си! Но не смееше.

Очите на Клариса блестяха и тя се усмихваше, когато разпознаеше нещо.

— Това е пътят към нашата къща. О, вие се справихте! Ще бъдем у дома само след няколко минути и аз ще успея да прекарам останалата част от Коледата със семейството си в края на краищата. — Тя отново го целуна по бузата. — Въпреки че миналата вечер беше толкова прекрасна! Не мога да ви благодаря достатъчно за това, че направихте толкова прекрасен първия ден на Коледа за нас. Страхувам се, че другите единадесет ще са доста скучни в сравнение с него.

Когато погледна в сияещото й лице, удоволствието от това, че я бе направил щастлива се разля у Кристофър.

— Беше едно дълго отлагано събитие. Въпреки това, съм убеден, че можеше всичко да мине и без малкия инцидент в главния вестибюл.

— Това няма значение. И аз искам да знаете, че разбирам каква огромна жертва е било за вас да празнувате Коледа с мен.

Искаше му се да хвърли юздите и да я вземе в обятията си, но се задоволи само с това да й се усмихне нежно.

— Бяхте права. Да се заменят лошите спомени с хубави е много мъдро решение.

— Защо вашето семейство не празнува Коледа? Разбирам, че с всичките тези трагедии, вероятно изглежда нередно да празнувате, но все пак…

Той си пое дъх:

— Защото всяка графиня умира по време на коледните празници.

Тя замлъкна и остана загледана напред като зашеметена.

— О, Кристофър, не мога да си го представя. Не се учудвам.

Вътрешно той тържествуваше, че го бе нарекла с рожденото му име. Беше толкова интимно, толкова правилно.

Дъхът й спря за момент и тя видимо преглътна.

— Снощи не осъзнах какъв чудесен подарък сте ми направили. Мислех си, че знам, но сега… как някога бих могла да ви се отблагодаря?

Той се усмихна, а на сърцето му беше толкова леко, колкото не е било от години. Тя не го осъзнаваше, но му бе подарила безценен дар, който щеше винаги да цени.

— Това, че му се насладихте, е достатъчно.

Усмихна му се, а в очите й играеха закачливи пламъчета.

— Трябва да ви предупредя, че семейството ми ще настоява да останете и да прекарате останалата част от празниците с нас. Мислите ли, че бихте могли да понесете още единадесет дни празнично веселие?

— Не бих си и помислил да се натрапвам.

— Това ще бъде моят… нашият… начин да ви благодарим. Те вероятно ще настояват да изпратите някой слуга до дома ви, за да ви донесе достатъчно дрехи за единадесетдневната ви визита.

Не можеше да реши дали да е доволен или наранен. Единадесет дни окъпан в нейната светлина. Единадесет дни на мъчение, знаейки, че никога няма да бъде негова.

Стигнаха до къщата. Докато Кристофър помагаше на пътниците в шейната да слязат от нея, входната врата се отвори със замах и група хора се изсипа от нея, като всички се струпаха около Клариса и леля й. Една привлекателна, елегантна жена прегръщаше и целуваше момичето многократно. Майка й, вероятно. Кристофър стоеше настрана, несъмнено мястото му не беше всред толкова много обич, и чувстваше лека завист за любовта, която обграждаше Клариса.

Тя го издърпа в средата на тълпата и го представи, като добави:

— Лорд Уикбърг положи огромни усилия да се чувстваме уютно.

Баща й, сър Ричард, изискан възрастен джентълмен с посребрена на слепоочията коса, му подаде ръка:

— Задължен съм ви, милорд.

Кристофър прие ръката му.

— Беше удоволствие, сър. Те донесоха дълго липсващото веселие в Уикбърг.

Елегантната жена, която бе целувала Клариса се поклони подобаващо, и с широка усмивка, същата като на дъщеря си, се хвърли напред и го целуна по бузата.

— Как бихме могли някога да ви се отблагодарим? Бяхме като обезумели, когато не се прибраха у дома. Толкова сме ви благодарни.

Клариса издърпа Хенри в кръга от хора.

— А това е Хенри, братът на починалата графиня.

— Добре дошъл — каза топло лейди Феърчайлд.

Момчето се изчерви, при спомена, че бе държал насочен към дъщеря им пистолет едва предната вечер.

Лейди Феърчайлд посочи вратата с ръка:

— Моля, влезте. И двамата сте добре дошли. Имаме достатъчно храна и напитки.

— Ще наредя да се погрижат за екипажа ви. — Сър Ричард извика един слуга.

Когато Кристофър влезе, Клариса го представи на още роднини, които едва ли щеше да запомни. Ако беше преброил правилно, бяха седем братя и сестри, една дузина лели и чичовци, изобилие от братовчеди и цяло множество деца, които се движеха непрекъснато и беше трудно да се преброят. Щастлива какофония се разливаше около него. Въпреки че бяха малко в повече, любовта и веселието бяха завладели всички, и той се усети, че се усмихва широко и се опитва да отговори на въпросите, които му задаваха.

Клариса го заведе до някаква кушетка, разположена близо до камината, в малка, удобно обзаведена всекидневна. Той плъзна поглед по стаята и забеляза украсената елха, клончетата зеленина и панделките — точно както му ги беше описала. Тя се настани до него, а в очите й блестеше възхищение докато разказваше на семейството си за огромните усилия, които беше положил графът, за да я накара да се почувства празнично.

Беше толкова прекрасна, толкова жизнерадостна и пълна с живот. Искаше я в живота, но не само днес, не само за коледните празници, а завинаги. Но не би могъл да се ожени за нея! Всеки ден без нея щеше да изглежда като безкрайна, безрадостна празнота. Как би могъл отново да се върне към това? Облегна се назад и кръстоса крака, все едно искаше да издигне защитна бариера пред себе си. Не, не можеше да остане. Ако го направеше, щеше да е изгубен завинаги!

Когато вълнението утихна, някаква съсухрена жена в ъгъла вдигна изкривената си ръка и му направи жест да отиде при нея. С хриптящ глас, тя го изкомандва:

— Елате, млади човече, и ми позволете да ви разгледам.

Сър Ричард погледна извинително Кристофър и се обърна към жената:

— Бабо, това е лорд Уикбърг. Никой не може да му заповядва да се приближи.

Възрастната дама изсумтя:

— Знам кой е той, Ричард! Защо си мислиш, че искам да го разгледам?

— Няма проблем — каза графът на домакина си, за да му покаже, че това не го е обидило.

Той коленичи пред жената и я погледна в очите. Въпреки че набръчканото си лице и чисто бялата й коса, която се подаваше под дантелената й шапка, издаваха напредналата й възраст, зелените й очи — една по-бледа версия на тези на Клариса, бяха ясни и будни. Вгледа се в лицето му така, все едно можеше да прочете мислите му, като го караше да се чувства напълно разголен.

Потупа го по бузата.

— Виждам, че сте добър човек, за разлика от общото мнение, а и моята правнучка изглежда доста увлечена по вас. Но забелязвам отчаяние в очите ви.

Кристофър извърна поглед и се огледа, като се почувства неловко от толкова личната преценка, особено изказана пред цялото семейство. Останалите решиха или да напуснат стаята, или да продължат да разговарят. Високо!

Потупа го по ръката:

— Накарах ви да се почувствате неудобно, за което съжалявам, но на моята възраст трябва да действам бърза. На осемдесет и седем съм — не се знае кога ще поема последния си дъх. Разкрийте ми болката си. Баба пази много тайни. — Тя почука с пръст по главата си.

Не можеше да каже защо почувства необходимост да й се разкрие. Може би притежаваше някаква мистична сила, но той искаше да сподели тревогите си с някого.

— Не смея да се оженя отново.

Тя кимна.

— Проклятието.

Той вдигна поглед обнадежден.

— Вие знаете за него?

— Баба Айслин ми разказа всичко за него.

Той отстъпи назад.

— Разбирам.

— Също така на смъртния си одър ми каза как то може да бъде развалено.

Думите й го удариха като светкавица.

— Развалено?

Потупа го по ръката.

— Много е лесно. Пряк потомък на мъжа, когото тя е обичала, трябва да се влюби и ожени за една от нейните преки потомки.

Тя посочи Клариса, която седеше и ги наблюдаваше съсредоточено и внимателно, а устата й бе отворена под формата на буквата „О“.

— Клариса е пряка наследничка на Айслин и единствената, която е във възраст, подходяща за женитба. За да се освободите от проклятието, трябва да се ожените за нея.

Той преглътна. Трябва да се ожени за Клариса, за да се освободи от проклятието? Звучеше толкова хубаво, за да бъде истина. Твърде лесно. С пресипнал глас каза:

— Убедена ли сте?

— Обичате ли правнучката ми?

— Повече, отколкото някога съм си представял, че е възможно… Особено при такъв кратък период от време. Но не искам да я обрека на същата съдба като всяка друга графиня Уикбърг.

— Баба Айслин може да беше наранена и озлобена, но поне бе почтена. Щом е казала, че това е начинът да се освободите от проклятието, можете да сте убеден, че е вярно.

Той погледна назад към Клариса, която се усмихваше нежно. Стаята бе потънала в тишина, дори децата бяха тихи. Всички очи се бяха вперили в него.

Би ли могъл да го направи? Смееше ли да рискува? Със сигурност Айслин нямаше да позволи проклятието да падне върху някой от нейното потомство, и все пак, имаше думата само на една възрастна жена, която твърдеше, че е чула последните думи на вещицата, която бе прокълнала семейството му. Какво щеше да стане, ако се ожени за Клариса и тя умре? Какво щеше да се случи, ако се освободи от проклятието, но тя умре от нещо друго? Щеше ли да успее да понесе болката на разбитото си сърце, ако трябваше да погребе още една съпруга? Поради каквато и да било причина?

И въпреки всичко, това бе неговият шанс. Би могъл да има отново любов и щастие. Би могъл да има деца, не само наследниците, на които да предаде титлата и владенията си, а радостта, която идваше със семейството. Можеше да се наслаждава на подобни Коледи през целия си живот. Ярка надежда засия пред него — подобно на звезда, която пробива облаците.

Като отново погледна възрастната жена, той взе крехката й ръка в своята.

— Напълно ли сте сигурна, че няма опасност за Клариса?

Дамата се усмихна:

— Не и от проклятието. За това какво съдбата ни е предопределила, никой не знае. Но вие никога няма да живеете истински, ако се страхувате от смъртта.

Клариса го наблюдаваше със сълзи в очите си, а трепереща усмивка бе извила устните й. Тя кимна. Накрая погледна към Хенри, който изглеждаше много по-спокоен, отколкото някога е бил след смъртта на сестра си. Като леко се усмихна, той само сви рамене.

Кристофър прочисти гърлото си.

— Сър Ричард, мога ли да получа разрешението ви да ухажвам дъщеря ви?

По-възрастният мъж се усмихна:

— Можете да я ухажвате. Бавно.

Кристофър разбра идеята му и се зачуди колко скоро би могъл да го попита за ръката й и въпреки това да е изпълнил изискването за „бавно“.

Лейди Феърчайлд се усмихна:

— Защо вие и шуреят ви не останете тук за коледните празници, лорд Уикбърг? За нас ще бъде удоволствие да прекарате това време със семейството ни. Освен това… — тя посочи към бавно падащите зад прозореца снежинки, — ми се струва, че ще трябва да останете за известно време.

Кристофър широко се усмихна на шанса, който тя му даваше. Щеше да поиска разрешение да се ожени за Клариса на дванадесетия ден.

— Вие ми върнахте надеждата. Благодаря ви.

— Ще ми се отблагодарите, като се грижите добре за това момиче. Тя е напълно подходяща за вас.

— Да, вярвам, че е така.

Отиде до Клариса, която изгони едно от децата, което бе седнало на възглавницата до нея. Неспособен да престане да се усмихва широко, графът седна до нея, взе ръката й и я целуна. Тихичко, той каза чувствено:

— Къде мога да намеря клонче имел?

Общият смях изпълни салона и още отново, радостни разговори се понесоха около него. Дом и семейство, първо с това на Клариса, а след това негови собствени. Не можеше да измисли по-хубав коледен подарък.