Донна Хатч
Рицар за Коледа (6)

Шеста глава

Кристофър бе застанал отвън, дъхът му излизаше на огромни облаци, докато се взираше в елхоподобното дърво близо до замъка. Осветено от бледата лунна светлина, която се процеждаше през облаците, дървото изглеждаше така като че бе затаило дъх в очакване. Облак мина пред луната и я скри. Най-накрая снегът бе спрял. Кристофър грабна фенера в едната си ръка, а в другата брадвата. Хобс го наблюдаваше търпеливо.

Защо правеше това? Коледа не означаваше нищо друго, освен скръб, печал и загуба. И въпреки това, ето го тук, застанал отвън, с намерението да отсече дърво и да върне Коледата в къщата заради момиче, което познаваше само от няколко часа, и което бе дъщеря на вещицата, проклела семейството му. Беше готов да предаде семейството си — съпруга, майка, баба, своите деди. На Хенри, особено, не би харесал идеята да се направи нещо мило за госпожица Феърчайлд.

И въпреки това, как би могъл да не го направи? Мъката в очите й, когато говореше колко копнее да е със семейството си за празника, докосна сърцето му. Когато й каза, че неговото семейство никога не празнува Коледа, тя пребледня от ужас и едва не избухна в сълзи. Ако този обикновен жест от традициите на Бъдни вечер извика на лицето й още една от нейните пленителни усмивки и направи деня й по-поносим, въпреки раздялата й с близките, тогава нека да бъде така.

Погледна към Хобс.

— Мислиш ли, че това е подходящо? Това е единственото елхово дърво наблизо.

— Ша тряба да утидете на по-дълбоко в гората да намерите някое по-добро, ми’орд.

— Не съм толкова луд. Това ще свърши работа. — Кристофър остави фенера на земята и повдигна брадвата си.

Заудряха с брадвите и след няколко минути дървото падна. Застанали от двете му страни, те го сграбчиха за един голям клон, близо до основата и започнаха да го влачат към къщата, като газеха в дълбокия до колене сняг. Започналото да се размразява парченце от сърцето му се стопли още повече при мисълта за усмивката й. Докато вървяха към къщата, той оглеждаше всяко дърво, търсейки имел.

Кристофър спря под един дъб.

— Това имел ли е?

Хобс повдигна фенера си.

— Мисля, че да, ми’орд.

— Ще разгледам. — Младият мъж подскочи, за да хване най-ниския клон.

— Ай, ми’орд, дайте аз. Не можем да ви дадем да паднете и се ударите.

— Мина известно време, откакто съм правил подобно нещо, Хобс, но все още не съм старец.

Издърпа се нагоре и остана изненадан колко ободряващо било да се катериш по дърветата — опасността от изкачването, ведно с очакваното удоволствие за радостта, която ще донесе на госпожица Феърчайлд, примесели се в омайваща еуфория. Като си казваше, че е голям глупак, той стигна до върха и започна да изучава растенията, които висяха по клоните.

Кристофър изсумтя доволно:

— Наистина е имел!

С един малък нож, той отряза няколко клончета и те тупнаха върху снега. Като прибра ножа в канията, той бавно заслиза надолу, благодарен, че здравите му обувки имаха добри подметки и че носеше кожени ръкавици, които му помагаха да се държи по-здраво.

Хобс събра клончетата имел:

— Това е много имел!

— Вземи малко. Може би ще успееш да си изпросиш по целувка от някои от слугините.

— Мога и да са пробвам — широко се усмихна Хобс.

След като влязоха обратно вътре, те завлякоха елхата до един от ъглите на големия вестибюл, където ги чакаха другите слуги.

Една от камериерките се поклони и подаде кутия с лъскави панделки:

— Т’ва беше всичко, което успяхме да намерим, милорд. А тези са най-малките свещи, които открихме. — Тя посочи към кутията на пода.

Госпожа Марч, главната икономка, поклати смутено глава:

— Не разбирам, милорд. Защо сега?

— Защото имаме две гостенки, на които им липсва семейството. Ако можем да им предложим поне някаква Коледа, това би могло да помогне.

Госпожа Марч отново поклати глава:

— Тя ви е омагьосала!

— Може би. Или може би е време да спрем с омразата.

Точно в този момент, Хенри мина през вестибюла, погледна към тях и спря, гледайки ги втренчено.

— Не би го направил.

Кристофър се изпъна:

— Бих! Ти можеш или да се присъединиш към нас и да си спомниш защо празнуваме Коледа, или да се цупиш в стаята си, но няма да направиш нещо, което да накара гостите ни да се почувстват нещастни.

Хенри продължаваше да го гледа втренчено.

— Не, не и след…

— Това не подлежи на обсъждане.

Хенри стисна здраво устни. Докато се отдалечаваше, каза:

— Както кажете. Милорд.

Графът се загледа след него, като имаше желание да го извика да се върне. Изглежда не се справи с това достатъчно добре, и знаеше колко предателски можеше да изглежда празнуването на Коледа за Хенри, но не можеше да обясни защо се чувстваше задължен да направи това за госпожица Феърчайлд, колко щастлив го правеше и как нямаше търпение да види красивата й усмивка.

Обърна се към събралите се във вестибюла слуги:

— Когато ви дам сигнал, елате и донесете всичко това… — той показа кутиите, — със себе си. Накладете огън във всяка камина и запалете свещите.

Кристофър тръгна към салона. По въздуха към него се носеше приятната мелодия на арфа, която го примамваше да се приближи. На вратата на стаята той спря. Госпожица Феърчайлд бе седнала до арфата, ръцете й се носеха грациозно по струните, а красивото й лице изглеждаше спокойно. Свиреше толкова красиво, толкова страстно, че душата му се развълнува. Сцената пред него спря дъха му. Колко дълго бе стоял там, опиянен от спокойствието и красотата на музиката, очарован от ангела, който създаваше тази прелест, не можеше да каже, но когато тя спря и изправи инструмента на поставката, му се искаше да я помоли да продължи.

— Изключително — прошепна той. — Рядко чувам такава страст в музиката.

Госпожица Феърчайлд се усмихна, докато се изправяше:

— Надявам се, че нямате нищо против.

— Само от удоволствието да ви чуя да свирите, съм възнаграден стократно.

Усмивката й стана още по-ослепителна и тя наведе глава повече като знак на благодарност, отколкото в престорена скромност. Привлечен, той се приближи до нея. Устните й приковаха погледа му, а шалчето му като че ли го задушаваше.

— Сгодена ли сте, госпожице Феърчайлд? — чу се да казва. Едва не изруга гласно. Какво го бе прихванало да пита подобно нещо? Беше се заклел да не се жени повече. Подобна постъпка би довела само до смъртта на нещастната младоженка. А той не би могъл да понесе да изгуби още една съпруга.

Очите й се разшириха от изненада.

— Не, милорд. Не съм открила мъж, на когото ще се врека доброволно. — Тя се изсмя. — Леля ми се притеснява, че ще си умра стара мома, ако скоро не си избера някого.

Възрастната жена изсумтя.

— Вече отхвърли поне половин дузина предложения.

Графът широко се усмихна на Кристина:

— Стара мома на колко… на осемнадесет? Деветнадесет?

С пресилено трагичен глас, тя каза:

— Аз съм почти на двадесет, милорд.

— А, да, твърде сте престаряла.

Тя се разсмя, а звукът го заля подобно на топлината на топло одеяло. Отново в него се надигна онзи ужасен импулс да докосне лицето й, устните й.

Той прочисти гърлото си и отстъпи назад:

— Имам нещо за вас. Не особено добър заместник на тази във вашето семейство, но се надявам да направи престоят ви тук по-приятен.

Той кимна на един от слугите, който се навърташе около отворената врата. Един лакей довлече някакъв дънер. Други двама внесоха елховото дърво. Останалите донесоха кутиите. Тя гледаше втренчено все едно не можеше да разбере какво става.

Кристофър направи дълбок поклон:

— За вас, милейди. — Широко усмихнат, той бе вперил поглед в лелята на момичето, която бе станала от мястото си и стоеше права с проблясващи в очите й сълзи.

Един слуга се приближи:

— Милорд, готвачът каза, че е време да се разбърка пудинга.

Графът извърна очи към госпожица Феърчайлд, за да види реакцията й. И не остана разочарован. Тя първо го изгледа изненадано, а след това със задоволство. Усмивката й освети стаята много повече отколкото огънят в камината.

— Коледен пудинг? Наистина?

Той широко се усмихна:

— Да. Ще отидем ли да го разбъркаме и да си намислим желание?

— О, да!

Нейният ентусиазъм го разсмя. Колко сив е бил животът му, преди да се появи тя. Сега светът му експлодираше в цвят и веселие, а Клариса Феърчайлд стоеше в центъра му. Денят, в който си тръгнеше, щеше да бъде много тъжен.

След като разбъркаха коледния пудинг и си намислиха желанията, те прекараха остатъка от вечерта в украсяване на салона докато той не започна да изглежда толкова празнично, колкото никога до този момент не е бил. Клариса напътстваше всички слуги, който преодолели вече съмненията си дали да помогнат на една Феърчайлд, се суетяха напред-назад, за да зарадват дамата, чийто заразен ентусиазъм и усмивки им даваха стимул. Когато всичко беше готово, те застанаха отстрани и се насладиха на работата си.

— Съвършено е — прошепна тя така като че ли стоеше в обетованата земя. Очите й блестяха.

— Да, наистина. — Графът се обърна към нея. — Съжалявам, че няма подаръци за вас под дървото.

Младата жена докосна ръката му, очите й горяха с най-чистата радост, която бе виждал някога.

— Вие ми дадохте един великолепен подарък. Дори един рицар от миналото, не би могъл да постъпи по-кавалерски и щедро от вас. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата, толкова нежно и деликатно, че би могло да се приеме и като докосване от снежинка.

Тръпки преминаха през тялото му при допира й и последното късче лед в сърцето му се разтопи. Ако не внимаваше, щеше безвъзвратно да се влюби в този коледен ангел, който бе донесъл светлина в неговия мрачен свят.

— Има ли нещо, което да съм пропуснал?

— Не, нищо. Освен, ако нямате музиканти, които трябват за танците. — Очите й грееха.

— Да танцуваме? Ъъъ, да. Е, предполагам, че бихме могли. Имате ли някакви предложения?

Кристина се усмихна дяволито:

— Сещате ли се за валса?

— Може ли? Освен, ако не предпочитате вашия въображаем принц? — Той също й се усмихна.

Младата жена се разсмя:

— Не, с радост ще предпочета вас пред него.

Леля й отиде до пианото.

— Ще се радвам да свиря за вас. — И тя засвири един бавен валс.

Кристофър улови младата жена, двамата застанаха в позиция за танц и той я поведе. Тя го следваше чудесно. Как можеше някога да й позволи да си отиде? За няколко кратки часа го бе преобразила от мрачен отшелник без надежди в човек, който се усмихваше, смееше и танцуваше — а най-голямата изненада от всички — в човек, който празнуваше Коледа.

Когато мелодията приключи, те спряха, но той не я пусна. Пръстите й стиснаха още по-силно ръката му, а очите й търсеха неговите. Помежду им премина искра.

Хобс се промъкна боязливо до графа и прочисти гърлото си. Усмихнат до ушите, той държеше клонче имел над главата на госпожица Феърчайлд:

— Такава е традицията, ми’орд.

Кристофър не знаеше дали да се разсмее или да избяга от страх. Наблюдаваше емоциите, които се изписваха върху лицето на млада жена — изненада, смущение, очакване, надежда.

Погледна го изпод миглите си. Когато той се поколеба, тя се изчерви, но и не отстъпи назад.

— Не трябва да се чувствате задължен да го направите, милорд.

— Не.

Той си пое дъх, за да се успокои и постави пръст под брадичката й — нежно, повдигна лицето й нагоре. Сърцето му неудържимо туптеше докато се навеждаше напред. Очите й се разшириха, а върху шията й можеше да се види туптящия й пулс. Ароматът на зимни рози се смеси с неповторимото й ухание, което се уви около него като пашкул. Той се наведе още повече. Устните й се разтвориха и тя затвори очи. Целуна я. Кадифените й устни станаха меки и отстъпчиви под неговите. Тя инстинктивно го следваше, така както го бе следвала и във валса. Години на празнота, печал и непримиримост се разтопиха и изчезнаха, докато целувката й го лекуваше. Кристофър изля сърцето си в тази целувка, като се надяваше, че Кристина ще почувства това, което не би могъл да й каже.

И знаеше, че никога нямаше да бъде същият.