Донна Хатч
Рицар за Коледа (2)

Втора глава

Кристофър де Чампс, граф Уикбърг, гледаше втренчено младата жена в ръцете си. Дъхът му спря толкова бързо, колкото бързо се изпари и разумът му. Да я наречеш красива щеше да бъде много слабо казано. За първи път от три години, заспалото му сърце се събуди и очите му се отвориха.

Не! Нямаше да направи същата грешка отново. Няма да обрече още една жена. Прекалено много предишни графини Уикбърг лежаха в семейната крипта, както и неговата мила съпруга.

Той откъсна погледа си от момичето в ръцете си и я понесе към чакащата карета, където бързо я остави и уви в одеяло. Издърпа ботинките й и разтърка краката й, за да възстанови циркулацията на кръвта, преди да ги постави върху увитата в плат тухла. До гърба й сложи друга. Тя измънка нещо и се опря още по-силно към горещата тухла. След като се увери, че няма да я изгорят, той отново я уви, като я държеше близо до източниците на топлина.

Погледът му се насочи към лицето й — възхитителни, деликатни черти и пълни устни, обрамчени от тъмнозелена качулка. Лек облак от лунички по носа и скулите й разкриваха склонността й да прекарва времето си навън, без да носи боне. Ако се съдеше по изящното й облекло и нежните ръце, беше дама от висшето общество. Тъй като той никога не присъстваше на мероприятията на обществото, нямаше никаква представа коя е тя.

Един от лакеите, Хобс, донесе по-възрастна жена, която беше на половината на неговия ръст. Върху набръчканото й чело се виждаше синина. Завиха и нея, а Хобс я държеше в ръцете си така, все едно беше неговата собствена баба.

Кочияшът на непознатите показа главата си в каретата. По брадата му висяха ледени висулки, а устните му бяха лилави.

— Всичко ли е готово? — попита той през тракащите си зъби.

Кристофър се размърда.

— Ти също ще се качиш тук. Бил си навън в това време прекалено дълго.

— Няма да е правилно, милорд.

— Качвай се, човече, преди да си премръзнал до смърт. В подобно време няма място за следване на благоприличие.

Кочияшът влезе вътре, а треперещите му ръце се забориха с вратата. Веднага след като се настаниха, екипажът потегли. Докато с едната си ръка придържаше изпадналата в безсъзнание млада дама, Кристофър се пресегна с другата към едно от отделенията и извади манерка, увита в плат, за да я запази топла.

Подаде я на кочияша.

— Затоплено вино. Пий.

— Любезно благодаря. — Той отпи една дълга глътка и върна манерката.

— Накъде пътувахте? — попита Кристофър.

— Бърчууд Менър, домът на Феърчайлд надолу по пътя.

Кристофър се задави.

— Феърчайлд?

— Да, милорд. Когато тръгнахме от града, не изглеждаше, че бурята е толкова близко, иначе нямаше да рискувам.

Феърчайлд! Жената в ръцете му беше пряк потомък на онази вещица, която бе проклела семейството му преди поколения. Въпреки изкушението да отвори вратата на каретата и да изхвърли потомката на вещицата — или да прекара острието на ножа си през нея — той стисна зъби и остана неподвижен. Когато погледът му отново попадна върху изпадналата в безсъзнание млада жена, всички мисли за отмъщение изчезнаха, заменени от трудно контролируеми желания. Не можеше да обвинява една дама за престъпление, извършено от нейна предшественица. Освен това, вече никой не вярваше във вещици. На него самия му бе трудно да повярва в тях. Беше образован и просветен човек, но пет поколения семейна история, без да се споменава неговата собствена загуба, не оставяха място за съмнение.

Докато гледаше ангелското лице на младата жена, мислите му за възмездие се топяха подобно на снежинки върху пламък. Освен това, Кристофър не беше убиец, а търсенето на отмъщение нямаше да върне съпругата му. Не, той щеше да я държи на разстояние от себе си и щеше да се отърве от девойчето веднага щом бурята позволи.

— Моите благодарности за помощта ви, милорд — каза кочияшът. — Нямаше да издържим дълго в това време.

Стреснат, Кристофър кимна. Жената в ръцете му промълви нещо, клепачите й запърхаха, но очите й не се отвориха. Графът допря манерката до устните й и й нареди да пие. Тя отпи и се закашля, а клепачите й продължиха да трептят. Като се извъртя към него, тя отметна качулката си, излагайки на показ ореол от гъста червеникавокафява коса.

Трябваше да се досети. Червенокоса вещица, точно като нейната ирландска предшественичка. Беше чист късмет, че врагът бе попаднал в ръцете му, като го поставяше пред дилемата какво да прави с нея.

Когато каретата спря, Кристофър взе изпадналото в безсъзнание момиче и забързано влезе вътре, следван от Хобс, който носеше по-възрастната жена и най-накрая кочияшът.

Графът прехвърли товара си в ръцете на най-близко стоящия лакей.

— Занесете ги до стаята, която госпожа Марч е приготвила за нашите… гостенки. — Гостенки! Той едва не изсумтя. В замъка от години не бяха идвали гости. Вероятно икономката му бе получила мозъчен удар. — И се погрижи за кочияша им.

Един лакей се приближи до човека, който стоеше, хванал непохватно шапката си в ръце, и двамата заедно излязоха. След като свали покритите си със сняг палто и шапка, Кристофър се оттегли в кабинета си. Сипа си чаша затоплено вино, изпи горещата течност и загледа втренчено в огъня.

Вратата се отвори с трясък и шестнадесетгодишният му шурей се втурна вътре.

— Вярно ли е? — попита Хенри припряно, а очите му бяха широко отворени. — Тя е от рода Феърчайлд?

— Така казва кочияшът им.

— И също е с червена коса, точно като вещицата… — Хенри не продължи, а само го загледа с пронизващ поглед. — Ще я убиеш ли?

Кристофър се задави.

— Хенри!

— Е?

— Човек не се разхожда напред-назад и не убива нещастни млади жени в съня им, преди да се произнесе правосъдието за постъпките им. Да не споменавам, и че нямам смелостта да го направя.

— Врагът ти бе доведен при теб. Това е шансът ти да развалиш проклятието.

— Няма как да разберем дали с убийството на наследницата на вещицата, ще вдигнем проклятието. А и както казах, нямам куража да убия когото и да било, още по-малко жена.

— Ако тя беше мъж, можеше да го извикаш на дуел.

— Откога си станал толкова кръвожаден?

— От момента, в който видях онази червена коса и чух името Феърчайлд. Ти и семейството ти страдате от жестока несправедливост. Така както и аз. — Момчето стисна здраво устни и започна бързо да мига.

Кристофър се отпусна в едно кресло близо до камината.

— Истина е.

— Не вярвам, че когато аз я убия, проклятието ще се вдигне, но все пак ще се въздаде справедливост.

Обезпокоен, Кристофър скочи на крака и се приближи до него. Като постави ръцете си на раменете му, той се вгледа в очите на Хенри и изчака докато погледите им се срещнат. Със сериозен глас, каза:

— Хенри, онова момиче горе не е убило сестра ти. Дори не трябва да ти минава през ум мисълта да я нараниш. Това, което предлагаш, е морално недопустимо.

Сълзи напълниха очите на момчето:

— Не е честно. Джейн не беше наранила никого. И си отиде от толкова неестествена смърт.

— Прав си, не е честно.

Кристофър се загледа невиждащо към тъмния прозорец, възкресявайки в съзнанието си всеки мъчителен дъх, който обичната му съпруга си поемаше, докато не пое и последния. Ръката му се сви в юмрук.

— Обещай ми, че няма да нараниш момичето на Феърчайлд.

Мълчание.

— Хенри!

Момчето изпусна тежка въздишка.

— Обещавам, че няма да я нараня.

Доволен, Кристофър отново седна в креслото и се загледа в огъня, а мислите му бяха разяждани от красивия враг с огнени коси на втория етаж.