Донна Хатч
Рицар за Коледа (1)

Първа глава

Англия, 1813

Клариса Феърчайлд се бе загледала в неприветливата крепост, която бе кацнала върху стръмния склон, през прозореца на каретата. Тъмни облаци се скупчваха над нея, все едно искаха да подемат спотаеното зад сивите каменни стени на замъка зло. Замък, пълен с тайни, които Клариса жадуваше да разбере.

Седнала до нея, пралеля й Тили потрепери:

— Дръпни пердето, дете. Това прокълнато място ме кара да настръхвам. Пълно е с убийци, нали знаеш? — Тя махна със съсухрената си ръка по посока на прозореца и подскочи, когато колелата на каретата попаднаха на един наистина дълбок коловоз на пътя.

Запленена, Клариса не можеше да откъсне очи от гледката. През целия й живот, плахо прошепнатите истории за замъка Уикбърг и неговите ужасяващи господари бяха смущавали въображението й — мрачно и плашещо място, със също толкова мрачен и плашещ граф. Какво невероятно приключение би било да изследва внушаващия страх замък — един оживял готически роман. Само ако можеше да открие своя собствен готически герой!

Младата жена разсеяно потупваше брадичката си:

— Чудя се дали са скрили телата на съпругите си в замъка или са ги погребали в църковния двор, за да изглежда, че са починали от естествена смърт.

Леля Тили придърпа още по-плътно наметалото около себе си и премести краката си. Откакто бяха тръгнали от селото, затоплените тухли вече бяха изстинали и подът на каретата оставаше студен.

— Трябва да си изключително глупава, за да осмелиш да отидеш сред убийците, само за да разгледаш надгробните камъни.

Уморени от пазаруването, те отново потънаха в мълчание докато каретата подскачаше по междуселския път. Клариса отново се замисли за замъка Уикбърг, където от поколения се раждаха мистериозни лордове, живееха, женеха се и убиваха съпругите си. Разбира се, никой никога не бе успял да докаже, че съпругите им са убивани. В края на краищата, кой би имал дързостта да обвини един граф в убийство? И все пак, от поколения, всяка графиня Уикбърг бе срещнала смъртта си без време, скоро след като се бе омъжила за поредния граф.

Клариса си представи всякакви невероятни възможности и всяка следваща беше още по-очарователно плашеща от предишната. Настоящият лорд се държеше като отшелник още преди да се ожени, но откакто съпругата му бе починала, изобщо не се бе появявал на публични места. Що ли за човек беше той? Откровено зъл? Или коварно зловещ? И що за жена би се осмелила да се омъжи за него, като знае историята на семейството му?

Една нова мисъл озари младата жена и тя задържа дъха си от потресаващото удоволствие, което изпита. Вероятно графовете са похищавали девици и са ги принуждавали да се омъжат за тях. Или може би са били толкова загадъчно красиви, че нито една дама не е могла да им устои. Колко възхитително! Тя потрепери.

— Чудя се, дали някоя от тези нещастни жени е знаела каква съдба я очаква, преди да бъде убита или това се е случвало внезапно.

— Не е благопристойно една толкова добре възпитана млада дама да се занимава с подобни страховити мисли — каза леля Тили превзето. — Трябва да мислиш как да си намериш добър млад човек и да се задомиш. В края на краищата, скоро ще навършиш двадесет. Не би искала да останеш стара мома, нали?

— О, лельо, всички мъже, които съм срещнала досега, са изключително отегчителни. — Кръвожадните графове бяха толкова по-очарователни в сравнение с реалните мъже, придали си отегчено изражение, докато играят своите изтънчени светски игри. Погледът й отново се зарея към замъка. — Какво би накарало поколения мъже да убиват съпругите си?

— О, за Бога, дете!

— Съжалявам, лельо. — Клариса се засмя на себе си и маниакалните си мисли. Може би наистина четеше прекалено много готически романи. — Няма да говоря отново за това. — Но, о, тя би могла да си ги представя! Няколко минути по-късно вятърът разтърси каретата и ги засипа водовъртеж от белота, който ги принуди да намалят скоростта. Замъкът и отвесната скала изгубиха очертанията си и се превърнаха в безформена, тъмна маса.

— Бурята ни настигна — възкликна леля й Тили.

Тревога сви стомаха на Клариса, когато съвсем реалната опасност от виелицата най-накрая проникна в съзнанието й. Тя прегърна леля си:

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Устните на възрастната жена се движеха в безмълвна молитва. Клариса отвори отделението, в което държаха пособията за писане. Зарови в него, търсейки храната или напитките, които понякога то съдържаше, но не откри нищо. Това не я изненада, тъй като пазаруването им в града се очакваше да отнеме само няколко часа. С въздишка, момичето затвори капака и се облегна назад. Каретата направи някакъв завой и започна да се изкачва по стръмен наклон. Леля Тили силно ахна:

— Сигурно отиваме към замъка Уикбърг! По-скоро бих замръзнала!

Замъкът? Зашеметяващо вълнение обзе Клариса. След цялото това време дали наистина щеше да го види отвътре, или да зърне графа? Би трябвало да е изплашена, наистина би трябвало, но — О! — най-накрая щеше да влезе в замъка!

Тя лекичко потупа леля Тили по ръката:

— Със сигурност кочияшът не би ни завел там, ако мислеше, че ще сме в опасност. А и бурята е много по-близка заплаха.

Възрастната жена вече редеше на глас молитвата си, като молеше за защита както от стихията, така и от злото, което ги очакваше в замъка.

Ужасяващо скърцане разцепи въздуха. Каретата рязко се наклони на една страна, като изхвърли и двете жени от местата им. Клариса се блъсна в страничната стена, когато паднаха настрани. Екипажът продължи да се движи, след което се заклатушка, издавайки стържещи звуци, преди да се обърне на другата си страна и да спре напълно. Отвън конете цвилеха ужасени, а хамутите им дрънчаха. След това, всичко потъна в тишина, като се чуваше само стенанието на вятъра. Възрастната жена лежеше до Клариса като някаква неподвижна купчина. Като накъсано си пое въздух, момичето се изправи на колене:

— Лельо Тили.

Очите й се отвориха с потрепване:

— Клариса? Добре ли си, скъпа?

— Не, не мисля. А ти?

— Малко разтърсена, мисля. — Върху главата на леля й вече се оформяше една подутина. Опита се да седне, но извика и отново рухна на пода. Тя лежеше там, като дишаше тежко, а покритото й с бръчки лице се изкриви от болка, когато хвана китката с другата си ръка.

— Лежи неподвижно, лельо. — Клариса я зави с двете одеяла в каретата. Къде се губеше кочияшът? Дали не беше ранен? — Отивам да потърся помощ. — Тя опипа ключалката на вратата.

Отвън се чу глас.

— Госпожице Феърчайлд?

В прозореца над тях се появи някакво лице. Въпреки че се държеше почтително с нея, кочияшът винаги й се струваше зловещ с изпилените си зъби, които му позволяваха по-лесно да подсвирква на конете.

— Трябва да измъкна впряга от тук — каза той, надвиквайки вятъра. — Намираме се на около миля от мястото, където ще намерим подслон. Вие можете да яхнете единия от конете.

— Леля ми е ранена — извика му Клариса. — Няма да я оставя тук сама. — Нито дори и заради примамливия замък, който я привличаше подобно на песента на морска сирена. Дали пътуването й до Уикбърг щеше да се окаже толкова пагубно, колкото песента на сирените за моряците в морето?

Главата на кочияша се поклати:

— Стойте вътре. Това ще ви защити от вятъра. Ще отида да доведа помощ.

— Разбирам. Всичко ще е наред, докато се върнете — каза младата жена уверено.

— Ето ви нещо, с което да си светите. — Той отвори вратата и й подаде една от лампите на каляската. Снегът се втурна вътре и се заби в бузите й подобно на парченца стъкло.

Като се изправи, колкото можеше, върху разбитата вътрешност на екипажа, Клариса пое лампата и се усмихна окуражително на мъжа. Кочияшът затвори вратата, оставяйки снега навън, където вятърът виеше и тресеше каретата. Зъбите й тракаха, а цялото и тяло се трепереше.

— Толкова е студено — промълви леля й.

Момичето свали вълнената си наметка, легна до възрастната жена и я метна отгоре им като одеяло. Студът се промъкваше навътре подобно на ледени пръсти, които се прокрадваха към костите й. Сънят започна да я унася. Клариса се съпротивляваше, но така и не успяваше да го накара да си отиде — прогонваше го само за кратко, преди той отново да се върне. Тя се понесе в някаква сива мъгла. Вятърът свистеше отвън подобно на призраци, които търсеха отмъщение.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя, по-скоро на себе си, отколкото на леля си. — Скоро ще ни спасят и ще ни заведат някъде на сигурно и топло.

Вратата се отвори със замах. В отвора над тях се появи някакъв тъмен силует.

— Госпожице Феърчайлд, можете ли да се изправите?

Тя заповяда на крайниците си да се раздвижат, но едва успя да повдигне главата си. Кочияшът заговори на някого отвън, когото тя не можеше да види, след което се наведе навътре в каретата.

— Помощта е тук. — Той промуши ръце под раменете и коленете й и я повдигна. Като се изправи, я издигна и я предаде в нечий друг чифт ръце, които я притиснаха към мускулест гръден кош.

— Мили боже! — промърмори мъжки глас.

Клариса потъна в тъмнина.