Донна Хатч
Рицар за Коледа (3)

Трета глава

Облечена с дрехите си от предния ден, включително и пелерината, Клариса стоеше до пращящия огън в непозната спалня. Въпреки че всичко я болеше, изглеждаше, че няма наранявания от инцидента. Освен това, най-накрая беше вътре в замъка. Никакво нараняване нямаше да я спре да го изследва.

Стаята миришеше така, като че не бе използвана от дълго време, но бе наскоро почистена — малко набързо, като се съдеше по праха в ъглите. Пищната мебелировка можеше да бъде видяна във всяка една по-богата къща. Нищо в стаята не издаваше тайните на замъка или обитателите му. Наистина разочароващо.

Отвън снежната буря се блъскаше в прозорците. Тя въздъхна. Беше първият ден на Коледа. Ако не се прибереше у дома, щеше да пропусне празненството. Никога не е била далеч от семейството си на този празник. Обзе я кратка носталгия. И все пак, най-накрая й беше дадена тъй желаната възможност да проучи замъка Уикбърг. След като не можеше да контролира природата, все пак можеше добре да изследва вдъхновението на нейните най-ярки фантазии.

Беше открила леген с вода, където да измие лицето си, четка за коса, с която да укроти непокорните си къдрици и да ги прибере на кок на тила си, чиста четка за зъби, и разбира се не й бяха оставили дрехи за преобличане. Копнееше да излезе навън и да потърси нещо за закуска, но първо трябваше да намери леля си и да разбере дали е добре. След това можеше да се впусне в изследване на замъка. Вероятно дори щеше да срещне всяващия ужас лорд Уикбърг. Вълнението от тази мисъл я разтърси. Докато отиваше към вратата, вятърът изсвистя отвън и един студен полъх премина през стаята, подобно на ледените пръсти на фантом.

Вратата се отвори и тя подскочи. Закръглена жена с прошарени коси влезе, като носеше табла пълна с блюда. Докато погледът на жената се плъзгаше по Клариса, носът й се набръчка все едно беше надушила нещо неприятно. Остави таблата на малка масичка до камината.

— Закуската. — Каза го с равен тон, не точно груб, но и без никаква приветливост.

— Благодаря ви, но леля ми… Загрижена съм за нейното състояние. Тя беше ранена.

— Значи ви е леля, а не майка или баба?

Изненадана от въпроса на слугинята, Клариса се усмихна:

— Тя ми е пралеля — леля на майка ми от страна на нейната майка.

— Разбирам. Тя си почива в съседната стая.

— Тогава ще отида да я видя, преди да се нахраня.

Жената спря за момент:

— От тук. — Заведе я до съседната стая.

Вътре Клариса намери възрастната жена, която бе седнала в леглото, подпряна на възглавниците.

— Как се чувстваш, лельо?

— Достатъчно добре, дете. Главата ме боли, както и ръката, но изглежда, че няма нищо счупено. — Леля Тили протегна ръка и размърда пръстите си. — Боли ме, когато я раздвижа, но съм сигурна, че е само навехната.

Клариса целуна леля си по бузата, като потисна желанието си да се усмихне при вида на стърчащата на всички страни коса на възрастната жена. Придавайки си вид, че преживява голямо притеснение, младата жена каза:

— Страхувах се, че си наистина ранена.

— Както изглежда само разтърсена. — Възрастната жена потупа момичето по бузата. — А ти, скъпа?

— Малко натъртена, но съм добре. — Като се обърна към слугинята, която наблюдаваше целия диалог доста по-нахално, отколкото се очакваше от жена в нейната позиция, Клариса каза: — Бих искала да благодаря на тези, които дойдоха да ни помогнат вчера.

Всичко, което си спомняше бяха чифт силни, нежни ръце. Със сигурност не биха могли да принадлежат на страховития отшелник, който бе убил съпругата си.

— Лорд Уикбърг е много зает човек. Все пак, аз ще му предам вашата благодарност. — Жената се обърна и излезе, като остави Клариса да гледа втренчено след нея.

— Какво нахалство — изсумтя неодобрително леля й. — Това не е начинът, по който една прислужница може да се държи с една дама.

Клариса приглади завивката на леглото, докато опипваше скъпата материя. Със сигурност имаше някакъв начин да се срещне с мистериозния, кръвожаден граф… или поне да го види.

— Може би трябва да стана и да намеря тоалетната. — Погледът на леля Тили бързо се плъзна наоколо, като че ли очакваше отнякъде да се появи убиец. — Родителите ти ще изпратят слуги да ни търсят веднага щом се оправи времето. Последния път, когато валя толкова много, пътищата бяха непроходими цели три дни. Трябваше да изровят пощенския дилижанс изпод снега.

— Три дни? — Младата жена дори не се опита да прикрие тревогата си. Желанието й да изследва този замък, около който дълго витаеше забрана, се изпари при възможността да не присъства на голяма част от коледните празненства със семейството си. — Ще пропуснем тържеството, както и запалването на коледния дънер^[1] довечера.

Леля Тили се усмихна съчувствено:

— Тогава нека се надяваме, че скоро времето ще се оправи. Но аз наистина трябва да намеря тоалетната. — Тя отметна завивката и се изправи. След като изпробва дали може да запази равновесие, изчезна в съседната стая.

Клариса се опита да си спомни какво беше разстоянието от фамилното им имение до замъка. От прозореца на спалнята си тя имаше изглед към него, но никога не беше изминавала това разстояние пеша. През лятото, вероятно би могла да стигне до там за няколко часа, но да се бори със снега би й отнело може би цял ден, а и тя беше само с полуботушки и наметало, което да я топли. Не, не би посмяла да рискува.

Леля Тили се появи отново и напръска лицето си с водата от легена. По молба на възрастната жена, Клариса взе една четка, която лежеше върху бюрото, и среса сивата й коса. Нави я на кок и го закрепи с фиби.

Любопитната прислужница отново се появи, като носеше поднос подобен на онзи, който бе занесла на Клариса. След като го остави, тя се обърна към младата жена:

— Да донеса ли и вашия от другата стая? — Изражението и тонът й показваха, че по-скоро не би желала да го направи.

Младата жена се изправи:

— Да, благодаря ви — каза и постави един стол точно срещу този на леля си.

С въздишка, прислужницата излезе, след което се върна с подноса и го сложи пред Клариса.

Младата жена се усмихна лъчезарно:

— Благодаря, госпожо…?

Прислужницата премигна, очевидно изненадана, но само изгледа момичето неодобрително, преди да напусне стаята.

— Странно същество — промърмори леля Тили.

— Не очаквам на убийците да им е лесно да си намерят добра прислуга. — Младата жена насочи вниманието си към апетитно подредената храна и чашата изпускащ пара шоколад. — Мисля, след като се нахраним, да потърся къде е библиотеката.

Леля Тили я погледна лукаво:

— Само си търсиш извинение, за да отидеш да разгледаш наоколо. Любопитството ти някой ден ще те довърши, помни ми думите.

Като се усмихна, без да показва и капка угризение, Клариса отпи от шоколада си.

— Вероятно. Но човек винаги открива толкова интересни неща, когато се отдаде поне малко на любопитството си. Може би тук ни чака голямо приключение.

Вятърът задуха по-силно и прозвуча като стенание, издадено от духовете на убитите съпруги. Клариса потрепери едновременно от ужас и удоволствие. Когато приключиха със закуската, леля Тили задряма пред камината. Изкушаващият зов за приключение подмами младата жена. След като цял живот беше гледала замъка Уикбърг от прозореца си и се беше интересувала от него, най-накрая се намираше вътре в него. Това бе нейният шанс.

Тя излезе на пръсти от стаята и спря, като, останала без дъх, се взираше в богато украсената дърворезба и златните листа, които украсяваха високия таван, дебелия килим, който покриваше дългия коридор и в който бяха потънали краката й. Бе очаквала да види паяжини и запуснатост, но всичко бе чисто, подредено и добре стопанисвано. Нямаше нищо зловещо. Леко разочарована, тя продължи надолу по коридора. Мина покрай картини с пасторални сцени, гоблени, фамилни портрети, кристални стенни свещници и ъглови масички с вази и статуетки — всичко това разкриващо богатство, трупано от незапомнени времена.

Като се хвана за блестящия махагонов парапет, тя заслиза по огромно виещо се стълбище, а дебелият килим заглушаваше стъпките й. Стълбите свършиха в голяма зала с полиран под и четири незапалени камини.

До тук единственото необичайно нещо по отношение на замъка, като се изключи красотата му, беше липсата на коледна украса.

Застанала в средата на огромната зала, Клариса се възхити на великолепието на сводестия й таван. Няколко врати водеха настрани, без да дават и най-малка представа какво би могло да има зад тях. Имаше само един начин да разбере. Избра една врата и тръгна към нея.

Отвори я, а сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Пантите изскърцаха зловещо. Огромна, обвита в мрак стая, се простираше пред очите й. Процеждащата се през прозорците сива светлина, беше единственото осветление. Клариса влезе вътре и спря докато очите й се приспособят към здрача. Когато зрението й се стана по-ясно, тя затаи дъх. Намираше се във внушителна бална зала, много по-великолепна от всяка една, която бе видяла през четирите си сезона в Лондон. Кристални стенни свещници украсяваха стените, а огромни канделабри висяха от таваните, които беше много вероятно да са били изрисувани и от самия Микеланджело.

Запленена от красотата на залата, тя си представи, че поздравява някакъв чуждоземен принц, облечена във великолепна бална рокля с цвят на слонова кост. Направи дълбок поклон и пусна въображението си на воля: „О, да разбира се, Ваше Височество, за мен ще бъде удоволствие.“

Докато си тананикаше някакъв валс, тя постави ръцете си в позиция за танц и се отдаде на неравномерния ритъм на мелодията. Танцуваше по мраморните плочки, тананикаше си и се въртеше, докато си представяше другите танцьори около себе си, гласовете и смеха им, които се смесваха с музиката. Когато мелодията приключи, тя направи още един поклон пред въображаемия принц.

— Удоволствието беше мое, Ваше Височество.

— Извинете, че питам, но имате ли разрешение да танцувате валс^[2]? — отекна мъжки глас през залата.

Стресната, Клариса се завъртя и се препъна, отстъпвайки назад. Някаква черна фигура беше препречила вратата. Сърцето й затуптя чак в ушите, а по врата и лицето й се разля топлина. Кой я беше уловил да се държи толкова детински? Докато вътрешно се надсмиваше над собствената си глупост, тя се пребори с обхваналото я смущение и реши смело да посрещне последствията.

Фигурата закрачи към нея през залата, с уверената походка на човек с власт. Това не беше слуга.

Дъхът й спря, докато се взираше в него. Дали това беше мистериозният граф? Тя се усмихна лъчезарно:

— Не исках да се натрапвам, но балната ви зала е изключителна. Просто не успях да устоя на изкушението.

Мъжът направи жест към мястото пред нея, където бе стоял нейният въображаем партньор:

— Не мисля, че Негово Височество има нещо против.

Изненадана от чувството за хумор, което току-що бе показал — или може би й се подиграваше? — тя се разсмя пресилено:

— Ъъъ, не, вероятно не.

Непознатият спря на около една ръка разстояние. Главата й едва достигаше до брадичката му, а ширината на раменете му надминаваше тази на всички останали мъже, с които се бе запознала. В сумрачната светлина не можеше да види ясно лицето му и остана с впечатление за мъжествени черти, оградени от тъмна коса. Облеклото му беше направено от най-фина материя, от най-добрия шивач. Без съмнение се намираше в присъствието на ужасяващия граф Уикбърг. Въпреки че в момента той изобщо не изглеждаше плашещ! Със сигурност един убиец не би се шегувал с танцуването й.

Той се вгледа в нея с напрегнато любопитство.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тя премигна:

— Въпрос?

— Имате ли разрешение да танцувате валс?

— Ооо! — Тя отново се разсмя нервно. — Да, в действителност да. Покровителките^[3] бяха достатъчно любезни да ми разрешат да танцувам валс по време на първия ми сезон в Лондон преди няколко години.

Той продължи да я наблюдава внимателно. Искаше й се да се скрие в наметалото си. Вместо това, му се усмихна, независимо от неговото продължително изучаване, а и й се искаше да го разгледа по-добре.

Прочисти гърлото си:

— Не са ни запознали, както подобава.

— Не. — Не каза нищо повече.

— Аз съм Клариса Феърчайлд. — Тя се поклони както изискваше етикета.

— Да, така си и помислих. Баща ви е сър Ричард Феърчайлд, нали?

— Да. — Усмихната, тя зачака.

Той продължи да я изучава мрачно. Нещо в лицето му говореше за някаква постоянна тъга.

— Предполагам, че вие сте граф Уикбърг? — внимателно го подсети тя.

Мъжът си пое дълбоко дъх.

— Да, разбира се. Къде са ми обноските? — Той се поклони. — Кристофър де Чампс, граф Уикбърг на вашите услуги. Тази стая е изключително студена. Заповядайте в кабинета ми, където камината е запалена. Със сигурност там ще се чувствате много по-удобно… Ако понесете да изоставите принца, разбира се. — Единият ъгъл на устата му се повдигна толкова леко, че можеше и да си го бе въобразила.

Предложи й ръката си, тя я пое, докато все още му се усмихваше. Той изобщо не изглеждаше страшен, само тъжен. Вероятно беше самотен. Беше ли възможно всички да грешаха за него? За семейството му? Беше прекалено рано да се каже, разбира се, но нищо свързано с този замък или графа не беше това, което бе очаквала. А и ухаеше прекрасно! На греяно вино и одеколон, смесени в едно главозамайваща съчетание. Тя вдъхна дълбоко и устоя на порива си да се облегне още повече.

Погледът му се насочи към нея:

— Вярвам, че са ви настанили удобно, госпожице Феърчайлд?

— Да, разбира се. Стаята и ястията бяха чудесни. Тръгнах да търся библиотеката, но вместо това намерих вашата бална зала. Надявам се, че нямате нищо против.

Той спря.

— Ни най-малко. Щастлив съм да видя, че не няма някакви лоши последици от вчера. Бяхте в безсъзнание, когато ви донесохме тук.

Тя кимна.

— Беше ужасно студено, но както можете да видите сам, не съм пострадала.

— А вашата спътничка?

— Само дребни наранявания.

Пресякоха главния вестибюл, за да стигнат до уютен кабинет. В камината пращеше огън, а стаята бе добре осветена. Клариса погледна към мистериозния граф Уикбърг — красив по някакъв суров начин, с остри, строги черти. Лицето му определено беше като на патриций, а косата му — гарвановочерна. Беше по-млад, отколкото бе очаквала, вероятно дори още нямаше тридесет. Той погледна към нея и тя премигна при вида на поразителния светлосин цвят на очите му. Странно, но тя бе очаквала те да са тъмни като нощ. Тези светлосини очи бяха чисти като поток, но таяха такава всепоглъщаща мъка, че чак дъхът й спря. Той се взираше в нея така, все едно нямаше нищо друго за правене. След това, като видимо преглътна, отстъпи назад, прекратявайки всякакъв контакт с нея.

— Настоявам да прегледате колекцията ми от книги тук, в кабинета, преди да се изправите пред студа в библиотеката. — Той направи пауза. — Рядко имам гости, затова не отоплявам стаите, които не използвам често.

— Разбира се. — Тя отиде до една от полиците с книги, които бяха от двете страни на камината и се престори, че внимателно разглежда заглавията, но всъщност цялото й внимание беше насочено към мъжа в стаята. Когато той реши да се оттегли, тя извика към него: — Какво ще ми препоръчате?

Той спря, загледан във вратата, като че ли се надяваше да избяга през нея. Обърна се към младата жена, а напрежението мина през него.

— Зависи какво ви харесва. В тази част повечето са поезия, в тази с философия…

— Това ли са любимите ви четива?

Той отново се поколеба, все едно въпросът й го изненада.

— Предполагам, понякога. Най-много чета вестници.

— Можете да ме сметнете за ужасна, но аз обичам романи. — Тя се усмихна.

— Не, не сте ужасна. — Отново спря, оглеждайки я по онзи внимателен, преценяващ начин. — Червената коса семейна черта ли е?

Тя се вцепени. Какъвто и чар да си беше помислила, че бе видяла в него, се изпари след този надменен въпрос.

— Косата ми вече не е червена. Кестенява е.

Устните му се извиха нагоре.

— Чувствителна сте на тази тема, така ли?

Като скръсти ръце, тя го изгледа с хладен поглед.

— И на вас нямаше да ви е приятно, ако са ви наричали с прякорите, с които се обръщаха към мен.

— Предполагам, че баща ви също е червенокос?

Настойчивостта, с която продължаваше да я нарича червенокоса, я накара да скърца със зъби. Но след като разчиташе на неговото гостоприемство и милост, беше принудена да отговори.

— Не. Оказва се, че това е отличителна черта само на жените в семейството, но понякога прескача цели поколения.

— За щастие.

Тя ахна при обидата. Майка й я беше уверила, че цветът на нейната някога червена коса беше станал по-тъмен — завидният кестеняв оттенък, но явно мъжете все още мислеха, че това е недостатък. Поне този мъж го мислеше. Като си напомни, че бе получила безброй предложения за женитба, тя изправи рамене и си каза, че пет пари не дава за мнението му. Независимо от това колко добре миришеше. Или колко красиви бяха очите му. И колко много се омекотяваше лицето му и ставаше наистина красиво при редките случаи, когато се усмихваше. Имаше намерение да разкрие тайните му, не да се разсейва с външния му вид.

Той постави едната си ръка върху полицата на камината, неговите необикновено светлосини очи се фокусираха директно върху нея.

— Вие сте пряка потомка на сър Реджиналд Феърчайлд и Айслин Макгрегър?

Устата й се отвори от учудване. Откъде знаеше?

— Те са мои баба и дядо от преди пет поколения. Как така знаете толкова много за моите предшественици?

Мрачно, графът каза:

— Трябва, като се има предвид колко много са свързани историите на нашите семейства.

— Какво искате да кажете?

Той се намръщи.

— Със сигурност знаете за проклятието?

Очарована да срещне някой суеверен, тя се наклони напред.

— Проклятие? — Да не би да се шегуваше с нея? Тя въздъхна раздразнено. — Не, моля ви, не ми казвайте, че цветът на косата ми е проклятие.

Мъжът премигна, след което бавна усмивка разтегна устните му, като преобрази суровото му лице и го направи да изглежда изключително красиво. Върху лявата му буза се появи трапчинка, която му придаде момчешки чар.

— Не, не вашата коса. Това не е чак толкова зле.

— Не е толкова зле — повтори тя. — Не е открита обида, но не е точно и комплимент.

Графът леко се засмя, но изглеждаше така, все едно звукът идваше някъде от повърхността, все едно той никога не изпитваше достатъчно радост, за да се засмее истински.

— Не, госпожице Феърчайлд, проклятието, което имам предвид е това, с което вашата баба Айслин е проклела моя трети прадядо Уилям.

Тя го погледна потресена.

— Сър, ужасно е да се каже подобно нещо!

— Било е и ужасно да се направи. Проклела го е, както и всички бъдещи графове и графини на Уикбърг. — Нямаше и следа от шега върху лицето му. Той напълно вярваше на думите си.

Очевидно, тя се намираше в присъствието на луд човек. Колко възхитително!