Джеф Линдзи
Нощният ловец (9)

8.

На теория седемдесет и два часовите срещи на Метро дават на всекиго достатъчно възможност да стигне донякъде със случая и в същото време са достатъчно скоро след инцидента, че следите да са още топли. И така, в понеделник сутринта в една конферентна зала на втория етаж ударният отряд в борбата срещу престъпността, воден от несломимата детектив Ла Гуерта, се събра на своята седемдесет и два часова среща. Бях възнаграден с няколко погледа и добронамерени забележки от ченгетата, които ме познаваха. Съвсем обикновени ободрителни остроумия от рода на: „Ей, кръволокът, къде ти е гумената миячка?“. Солта на земята са тези хора и скоро моята Дебора щеше да е една от тях. Бях преизпълнен с гордост и смирение от мисълта, че сме заедно тук.

Уви, не всички присъстващи споделяха тези чувства. „Какво, на майната си, търсиш при нас?“, промърмори сержант Доукс — огромен чернокож, който излъчваше болното усещане на неизкоренима враждебност. Бе просмукан с хладна настървеност, която несъмнено щеше да се окаже сгодна за човек с моето хоби. Жалко, че не можехме да бъдем приятели обаче — поради някаква причина Доукс мразеше всички лабораторни работници, а явно имаше и някакви особени съображения, защото това винаги означаваше по-специално Декстър. Той водеше и справките на Метро Дейд за пресата. И беше оценил моята благонадеждност.

— Наминах само да чуя какво става, сержант — уверих го.

— Еба си, никой не ти се е обаждал да идваш — отвърна той. — Изчезвай.

— Той може да остане, сержант — каза Ла Гуерта.

— От к’ъв зор? — Доукс се намръщи.

— Не искам някой да се чувства нещастен заради мен — казах и тръгнах към вратата, без да демонстрирам излишна самоувереност.

— Не се впрягай. — Ла Гуерта ме дари с неподправена усмивка. — Може да остане — повтори тя на Доукс.

— Кога ли ще ми паднат тия шибани нагаждачи — промърмори той. Започнах да оценявам по-деликатните страни от характера на този човек. Относно нагаждачите имаше право. Единственият реален въпрос сега беше защо само той в тази препълнена с ченгета стая е споходен от прозрението да различи шибаните нагаждачи в мое лице.

— Да започваме — каза Ла Гуерта и леко размаха камшика, за да не би у някого да остане съмнение кой всъщност командва парада. Доукс хвърли последен навъсен поглед към мен и се отпусна на стола си.

Първата част от срещата протече рутинно: доклади, тактически маневри, всички онези неща, които ни правят хора. Онези от нас, които по принцип са хора. Ла Гуерта инструктира официалните говорители какво могат да споделят с пресата и какво — не. Сред нещата, които можеха да споделят с пресата, беше една нейна лъскава снимка, направена специално за случая. На тях тя изглеждаше вглъбена, но ефектна, задълбочена, но изискана. Почти я виждаш в униформа на лейтенант. Да можеше и Дебора да има малко от нейния усет към рекламата.

Измина повече от час, преди реално да пристъпим към въпроса с убийствата. Накрая Ла Гуерта все пак се поинтересува от евентуални доклади относно своя мистериозен свидетел. Никой нямаше какво да сподели. Аз положих усилие да изглеждам изненадан.

Ла Гуерта огледа групата с намръщената гримаса на недоволен командир.

— Хайде де — каза после. — Все някой трябва да е открил нещо.

Никой обаче не бе открил нищо. Възцари се тишина, докато групата изследваше ноктите на ръцете си, пода или шумозаглушителните панели на тавана.

— Аз, ъ-ъ — изкашля се Дебора. — Аз… имам идея. Малко по-различна. Защо не опитаме нещо в малко по-друга посока?

Каза го, сякаш рецитираше предварително заучен текст, и наистина си беше така. Въпреки цялото старание, което бях вложил, пак не бях успял да й вменя да говори естествено. Но поне се придържаше към старателно подбрания от мен тактически словоред.

Ла Гуерта повдигна една от изкуствено съвършените си вежди.

— Идея? Наистина ли? — Лицето й се изкриви в гримаса, която следваше да покаже колко е изненадана и доволна. — Но, моля ви, на всяка цена трябва да я споделите с нас, офицер Айн… офицер Морган, искам да кажа.

Доукс се изкиска. Възхитителен човек!

Дебора пламна, но смело продължи:

— Ъъ, кристализацията на клетките. При последната жертва. Хрумна ми да проверя дали през последната седмица не е докладвана кражбата на някой хладилен камион.

Тишина. Съвършена, дълбока тишина. Кравешка тишина. Изобщо не схващаха за какво става дума тия дървени глави, а и Дебора с нищо не им помагаше. Напротив — остави тишината да набъбне. Ла Гуерта я подправи с мила недоволна гримаса и обходи стаята с озадачен поглед, за да види дали някой е оценил артистичността й. Накрая любезно спря очи върху Дебора.

— Хладилен… камион? — запита тя.

Дебора, бедното дете, сякаш напълно си изгуби ума. Публичните речи не бяха силата на това момиче.

— Точно така.

Ла Гуерта остави думите й да увиснат. Наслаждаваше им се. После каза:

— Ммм.

Лицето на Дебора помръкна, а това не беше добър знак. Прочистих гърло, но когато това остана без последици, се изкашлях — достатъчно високо, за да й напомня да запази хладнокръвие. Тя ме погледна. Както и Ла Гуерта.

— Извинете — казах. — Май съм настинал.

Може ли някой да мечтае за по-добър брат?

— Ами… студът — избъбри Дебора и се вкопчи в спасителната нишка, която й подадох. — Едно хладилно превозно средство вероятно може да причини подобни тъканни увреждания. При това е подвижно, тъй че ще е по-трудно да го хванем, а той по-лесно ще се освободи от тялото. Затова, ъъ, ако е бил откраднат някой камион… хладилен, имам предвид, може да ни подскаже насоката.

Е, това беше почти всичко и тя най-после успя да го изрече. На едно-две места из стаята свъсиха вежди. Почти чувах скърцането на зъбчати колела.

Ла Гуерта обаче само кимна.

— Много… любопитна идея, офицер — каза тя. Думата „офицер“ бе произнесена с едва доловимо натъртване, колкото да ни напомни, че е демокрация и всеки може свободно да говори каквото ще, макар че… — Все пак съм убедена, че най-разумно за нас е да намерим свидетеля. Знаем, че той съществува. — Усмивка. Тактична, сдържана усмивка. — Или тя — додаде Ла Гуерта, за да покаже колко остроумна може да е. — Някой обаче е видял нещо. Доказателствата го подсказват. Ето защо нека се съсредоточим върху този факт и да оставим на момчетата от Брауърд да се ловят за сламки, нали? — Ла Гуерта изчака приглушеното хихикане да обиколи стаята. — Колкото до вас, офицер Морган, аз бих оценила усилията от ваша страна да ни съдействате, като общувате с проститутките. Те добре ви познават.

Боже, биваше си я! Отклони всяка вероятност някой да помисли върху идеята на Деб, сложи Деб на мястото й и отново обедини екипа зад гърба си с шегата за съперничеството ни с област Брауърд. И всичко това само с няколко думи. Бях готов да изръкопляскам.

Обаче аз бях от злочестия отбор на Дебора, а тя току-що бе размазана. Деб отвори уста за миг, после я затвори. Наблюдавах мускулите на челюстта й да се свиват на възли, докато се стараеше пак да си сложи маската на неутралното ченге. Великолепно изпълнение, по свой начин, наистина, но несъпоставимо с класата на Ла Гуерта.

Останалата част от срещата мина без произшествия. Нямаше какво повече да си кажем. Така че много скоро след майсторската саморазправа на Ла Гуерта с Дебора събранието приключи и всички отново се озовахме в коридора.

— Майната й! — мърмореше приглушено Деб. — Майната й, майната й, майната й!

— Напълно си права!

Тя се взря в мен.

— Благодаря ти, братле! Наистина ми помогна!

— Бяхме се уговорили обаче — вдигнах вежди — да стоя настрани, така че ти да обереш лаврите.

— Лаври! — изсъска тя. — Направи ме на идиотка.

— При цялото ми уважение, мила сестричке, но ти до голяма степен й помогна.

Дебора се взря в мен, погледна встрани и вдигна ръце в знак на отвращение.

— А какво трябваше да кажа? Дори не съм включена в екипа. Тук съм само защото капитанът каза да ме допуснат.

— Е, да, не им е казал, че трябва да те изслушат.

— Поне да се бяха престорили, че ме слушат. Няма и да го направят обаче — горчиво каза Дебора. — Вместо да ме отведе в отдел „Убийства“, това ще съсипе кариерата ми. Ще умра като пазач на паркинг, Декстър!

— Има изход, Деб — казах. В погледа, с който ми отвърна, се четеше само една — трета надежда.

— Какъв?

— Намери камиона — отвърнах с най-успокояващата, най-предизвикателната, най-безобидната си усмивка.

 

 

Изминаха три дни, преди отново да чуя моята мила сестра — доста дълго време за нея. Тя дойде в кабинета ми в четвъртък, непосредствено след обяд. Изглеждаше кисела.

— Намерих го — каза Дебора. Нямах представа за какво говори.

— Какво си намерила, Деб? Извора на лошото настроение?

— Камиона. Хладилния камион.

— Страхотна новина! Защо изглеждаш така, сякаш търсиш на кого да удариш шамар?

— Защото точно това търся. — Тя хвърли четири-пет захванати с телче страници на бюрото ми. — Виж.

Взех ги и погледнах първата.

— О! И колко са?

— Двайсет и три — отвърна Дебора. — През последния месец е докладвано за кражбата на двайсет и три хладилни камиона. Момчетата от пътната полиция казаха, че повечето били преобърнати в канавките и подпалени заради застраховките. Никой не настоява особено да бъдат намерени. Затова никой не им обръща внимание. Няма и да им обърне.

— Това е то Маями!

Дебора въздъхна и взе списъка.

— Не мога да ги проверя всичките. Не и сама. Ще отнеме месеци. По дяволите, Декс! Какво ще правим сега?

— Съжалявам, Дебора, но трябва да изчакаме.

— Просто да чакаме?

— Да — уверих я.

И наистина беше така. В протежение на още две седмици. Чакахме. И тогава…