Джеф Линдзи
Нощният ловец (7)

6.

Петък вечер. Вечер за срещи в Маями. Ако щете вярвайте, но и Декстър има среща тази вечер. Странно наистина, обаче намерих един човек. Какво, какво? Отдавна мъртвият Декстър се среща с някаква начинаеща проститутка? Секс между вампири? Дали потребността у мен да имитирам живот е стигнала дотам, че да симулирам оргазми?

Дишайте спокойно. Сексът няма думата тук. След дълги години на несръчни опити и дезориентираност в стремежа си да изглеждам нормален, аз най-после се уредих със съвършената приятелка.

Рита беше почти толкова зле увредена, колкото и аз. Омъжила се прекалено млада, десет години се борила да накара нещата да потръгнат за нея и за двете й деца. Очарователният й спътник в живота имал няколко малки проблема. Първо алкохол, после хероин и накрая, колкото и да е невероятно — кока. Този звяр я пребивал. Трошал мебели, крещял, хвърлял каквото му падне, заплашвал. После я насилвал. Заразил я с някакви идиотски болести, каквито си разменят ценителите на кока. И всичко това като по програма, докато Рита търпяла, работела, на два пъти се борила с него по време на рехабилитациите му. Една нощ обаче той посегнал на децата и тогава Рита скръцнала със зъби.

Лицето й вече е здраво, разбира се. А потрошените ръце и ребра са рутинна практика за лекарите в Маями. В това отношение Рита била представителен експонат, съвсем според вкуса на онова чудовище.

Разводът сложил край, животното било затворено, а после? Да, загадките на човешката психика. По някакъв начин, поради някаква причина, Рита решила отново да се среща с мъже. Съвсем сигурна била, че точно това е най-правилното, но заради честото насилие от ръцете на мъжа, когото обичала, вече изобщо не се интересувала от секс. Може би само от компанията на някой мъж за известно време.

Търсила подходящия човек: чувствителен, нежен и склонен да чака. Търсенето продължило доста, разбира се. Искала въображаем мъж, който да се нуждае повече от човек, с когото да разговаря и да ходят заедно на кино, отколкото да правят секс, защото тя просто не била готова за това.

Въображаем ли казах? Ами да. Мъжете в човешкия род не са точно такива. Повечето жени разбират това след две деца и първия си развод. Бедната Рита се беше омъжила прекалено млада и прекалено несполучливо, че да научи този ценен урок. А като съпътстващ продукт от възстановяването й след ужасния брак, вместо да види, че всички мъже са животни, тя си създала една прекрасна романтична картина за съвършения джентълмен, който ще я чака до безкрай да се разтвори като малко цвете.

Добре, ако трябва да сме обективни, навярно такъв мъж е съществувал във викторианска Англия. Там на всеки ъгъл имало по някой бардак, където той можел да изпусне парата, преди да се отдаде на високопарните изявления на платоничната любов. Не и в Маями от двайсет и първи век обаче, доколкото зная.

А пък аз мога съвършено да имитирам тези неща. И всъщност го исках. Нямах интерес към евентуална сексуална връзка. Имах нужда от прикритие, а Рита беше точно това, от което се нуждаех.

Както вече казах, тя беше много представителна. Дребна, бъбрива, сприхава, със слаба атлетична фигура, къса руса коса и сини очи. Фанатичка на тема фитнес — посвещаваше цялото си свободно време на бягане, колоездене и още какво ли не. Да отделя пот всъщност беше едно от любимите й занимания. Покорила бе Евърглейдс с велосипед, тичаше по пет километра и дори вдигаше гири.

А най-хубавото във всичко бяха двете й деца. Астор бе на осем, Коуди — на пет. И двамата бяха много тихи. Нямаше как да не са тихи, разбира се. Децата на родители, които често се опитват да се изпотрепят с мебелите, са склонни към известна затвореност. Всяко дете, отгледано в зона на ужасите, е затворено. Понякога обаче такива деца могат да бъдат спасени — вижте мен. Като дете съм изтърпял един бог знае какви ужаси и пак съм оцелял: ето ме — полезен гражданин, стълб на обществото.

Сигурно така можех да си обясня странната си слабост към Астор и Коуди. Аз наистина ги харесвах, а не виждах никакъв смисъл в това. Зная кой съм и разбирам много от свързаните с мен неща. Една от моите странности обаче, която напълно ме обърква, е отношението ми към децата.

Аз обичам децата.

Те са много важни за мен.

Наистина не го разбирам това. И пет пари не бих дал, ако се случи така, че всяко създание на този свят изведнъж предаде богу дух, в това число аз самият и Дебора. За мен другите са стойностни колкото градинска мебел. Лишен съм от усещане за реалността на другите, както красноречиво биха се изразили психоаналитиците. И този факт не ме обременява.

Но децата — децата са нещо различно.

С Рита се срещахме вече година и половина и през цялото това време аз бавно и преднамерено печелех Астор и Коуди. Помнех рождените им дати, дните за проверка на ученическите им бележници, празниците. Ходех у тях, без да им се натрапвам. Можеше да ми се има доверие.

Странно наистина, но беше така.

Аз бях единственият мъж, на когото те наистина можеха да се доверят. Рита възприемаше това като част от дългото ми ухажване. Да й покажа, че децата ме харесват, а пък кой знае? Всъщност държах повече на тях, отколкото на нея. Сигурно вече беше прекалено късно, но не исках да ги виждам как растат и заприличват на мен.

Този петък отвори Астор. Носеше огромна фланелка, на която пишеше „ЗЛИ ПЛЪХОВЕ“ — висеше до под коленете й. Червената й коса беше прибрана на две опашчици над съвършено безизразното й личице.

— Здравей, Декстър — каза тя по своя си много тих начин. Фраза от две думи бе наистина дълъг разговор за нея.

— Добър вечер, прекрасна принцесо — казах в съвършена имитация на изискан благородник. — Мога ли да отбележа, че тази вечер сте особено очарователна?

— Ами… да. — Тя задържа вратата отворена, после викна през рамо към тъмнината, която обгръщаше дивана. — Дойде.

Пристъпих покрай нея. Коуди стоеше отзад, малко по-навътре, сякаш й пазеше гърба. Просто за всеки случай.

— Здрасти, Коуди! — казах и му подадох пакет вафли „Неко“. Той ги взе, без да сваля очи от мен и без да ги погледне. Нямаше да ги отвори, преди да си тръгна, а после щеше да ги раздели със сестра си.

— Декстър? — извика Рита от съседната стая.

— Тук съм — отвърнах аз. — Не можеш ли да научиш тези деца на обноски?

— Не — меко отвърна Коуди.

Шегичка. Взрях се в него. Какво ли го очакваше? Дали някой ден щеше да запее? Да танцува степ на улицата? Да произнесе слово в Демократичната национална конвенция?

Рита се втурна в стаята, закопчаваше си обицата. Всъщност изглеждаше доста съблазнителна. Носеше бледосиня безтегловна рокля от коприна до средата на бедрото и, разбира се, най-хубавите си обувки за крос „Ню Баланс“. Не бях срещал преди, нито пък бях чувал за жена, която носи удобни обувки на среща. Удивително създание.

— Здравей, красавецо — каза Рита. — Само да кажа две думи на бавачката и излизаме. — Отиде в кухнята. Чух я да дава указания на съседското момиче, което оставаше с децата, когато излизахме. Времето за лягане. Домашните. Телевизорът. Номерът на мобилния телефон. Номерът за спешни случаи. Какво да направи в случай на инцидентно отравяне или декапитация.

Коуди и Астор все така не сваляха очи от мен.

— На кино ли отивате? — попита Астор.

— Ако намерим някой филм, от който да не повърнем — отговорих.

— Уф! — Тя направи кисела физиономия и аз се постоплих от усещането за завоевание.

— Ама ти повръщаш ли на кино? — попита Коуди.

— Коуди! — каза Астор.

— Повръщаш ли? — настоя той.

— Не — отвърнах. — Понякога обаче ми се иска.

— Да тръгваме. — Рита влетя в стаята и се наведе, за да целуне децата по бузките. — Слушайте Алис. И в девет да сте в леглото.

— Ще се върнеш ли? — попита Коуди.

— Разбира се, че ще се върна, Коуди!

— Питах Декстър — каза Коуди.

— Вие вече ще сте заспали, обаче ще ви помахам. Става ли?

— Аз няма да съм заспал — решително заяви той.

— Тогава ще остана и ще поиграем на карти — казах.

— Наистина ли?

— Сто процента. Покер с високи залози. Хероинът остава у победителя.

— Декстър! — Рита не можа да сдържи усмивката си. — Вече ще си заспал, Коуди. Е, лека нощ, деца. Бъдете послушни. — Хвана ме за ръка и ме изведе навън. — Боже, можеш да ги накараш направо да ядат от ръката ти.

Филмът не беше нищо особено. Всъщност не ми се прииска точно да повърна, но когато спряхме за късно питие в една малка кръчма на Саут Бийч, вече не помнех по-голямата част от него. Идеята беше на Рита. Макар че бе живяла повечето време в Маями, тя все още намираше Саут Бийч за ослепителен. Може би заради ролерите. Или навярно мислеше за ослепително всяко място, изпълнено с толкова хора с лоши маниери.

Във всеки случай чакахме двайсет минути за малка маса, а когато седнахме, чакахме още двайсет минути, докато ни обслужат. Нямах нищо против. Гледката на идиотите с привлекателна външност, които се зяпат един друг, ме забавлява. Спорт с голяма зрителска аудитория.

После се разходихме по Оушън Булевард и разговаряхме безцелно — изкуство, което владея до съвършенство. Нощта беше превъзходна. В сравнение с нощта, през която забавлявах отец Донован, сега крайчето на луната бе леко подядено.

След стандартната вечер на път за къщата на Рита в Саут Маями минахме през един от не толкова порядъчните райони на Коконът Гроув. Мигаща червена светлина привлече погледа ми и надникнах към пресечката. Местопрестъпление: жълтата лента вече беше опъната и няколко дежурни коли бяха спрени напреко на пътя.

„Пак е той“ помислих и преди да съм разбрал какво точно означава това, вече вървях към мястото на престъплението.

— Къде отиваме? — Рита имаше основание да се притеснява.

— А — отвърнах небрежно, — ще спра за малко тук. Да видя дали нямат нужда от мен.

— Нямаш ли пейджър?

Дарих я с най-очарователната си усмивка за петъчните вечери.

— Те невинаги знаят, че съм им нужен.

Така или иначе, можех да спра, за да се поперча с Рита. Смисълът на маскировката е затова — да видят, че я носиш. В интерес на истината тихият неустоим глас, който скимтеше в ухото ми, щеше да ме накара да спра, без значение от повода. Пак беше той. А аз трябваше да видя докъде я е докарал. Оставих Рита в колата и забързах към местопрестъплението.

Доникъде не я беше докарал този нещастник. Същата купчина прилежно опаковани телесни части. И Анхел, приведен над тях в почти същата поза, в която го оставих при последната ни среща.

— Hijo de puta — изсумтя той, когато приближих.

— И на мен ми е приятно да се видим — отвърнах.

— Вечно се оплакваме, че трябва да работим в петък вечер — каза Анхел. — А ти цъфваш с момиче. На всичкото отгоре за теб пак няма нищо тук.

— Същият човек, същият модел?

— Същият — каза той и перна края на торбата с химикалката си. — Пак сухи кости. Нито капка кръв.

Думите му донякъде ми помогнаха да почувствам познатата лекота в главата. Наведох се, за да видя по-добре. Разчлененото тяло отново беше удивително чисто и сухо. С леко син оттенък, запазило съвършенството на мига. Великолепно.

— Малка разлика в разрезите този път — каза Анхел. — На четири места. — И посочи. — Тук много грубо, почти емоционално. После тук, не чак толкова непохватно. И по средата — тук и тук. Какво ще кажеш?

— Перфектно — отвърнах.

— Виж и тук. — Той побутна настрани обезкървения къс най-отгоре с химикалката. Под него блесна белотата на друго парче. Плътта беше остъргана много прецизно, по цялата дължина на чистата вече кост.

— Защо му е да го прави? — тихо попита Анхел.

— Експериментира. — Сепнах се. — Опитва се да намери точния начин. — Взрях се в чистия сух разрез, докато не осъзнах, че Анхел вече от доста време не откъсва поглед от мен.

— Като дете, което си играе с храната — описах видяното на Рита, когато се върнах в колата.

— Божичко — каза Рита, — това е ужасно!

— Мисля, че „гнусно“ е по-точна дума.

— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Декстър?

— Човек с моята работа привиква. — Дарих я с обезкуражаваща усмивка. — Тук всички се шегуваме, за да прикрием болката си.

— А, добре. Ох, надявам се скоро да хванат този маниак.

А аз не можех да спра да мисля за прилежно подредените части от разчлененото тяло, за разнообразните срезове, за великолепното отсъствие на кръв.

— Не чак толкова скоро.

— Какво?

— Казах, че не мисля, че ще е толкова скоро. Убиецът е изключително умен, а детективът, на когото повериха случая, се интересува повече от собствената си изгода, отколкото от това да разкрива убийства.

Тя хвърли поглед към мен да види дали не се шегувам. После притихна за малко. Проговори едва когато стигнахме Саут Маями.

— Никога няма да мога да свикна с гледки като… не зная. Обратната страна на монетата? Начинът, по който нещата са в действителност?… Начинът, по който ти гледаш на тях? — каза накрая.

Завари ме неподготвен. Възползвах се от тишината, за да се замисля за придирчиво подредените късове на разчлененото тяло. Мислите ми алчно кръжаха около чисто насечените крайници, подобно на орел, който търси къс месо, което да изтръгне. Коментарът на Рита така ме слиса, че мина повече от минута, преди да възвърна способността си да говоря.

— Какво искаш да кажеш? — успях да изрека накрая.

— Ами… — Тя се намръщи. — Не съм сигурна. Просто… Всички приемаме, че… нещата… наистина са по определен начин. Начинът, по който се предполага, че трябва да бъдат. А те никога не са такива, винаги са някак си по-… не зная. Ужасни. По-човешки. Като това. Разбира се, аз вярвам, че детективът иска да хване убиеца. Нали за това са детективите? Но никога не ми е хрумвало, че зад разкриването на едно убийство може да се крият лични интереси.

— На практика всичко може да се крие — казах, докато свивах в нейната улица и спирах пред нейната спретната и съвсем обикновена къща.

— Ти обаче — продължи тя, сякаш без да забелязва къде сме или какво й говоря. — Ти тръгна оттук. Повечето хора всъщност никога не се замислят толкова надълбоко.

— Изобщо не мисля надълбоко, Рита — казах и ударих спирачките.

— Сякаш всичко има две лица — лицето, което се преструваме, че виждаме, и лицето, което е реално. А ти вече го знаеш и за теб това е като игра.

Нямах представа какво се опитва да ми каже. Всъщност изобщо се бях отказал да търся съдържанието на думите й и докато говореше, оставих мислите ми да се върнат при новото убийство. Чистата плът, съвършената сухота и безупречното отсъствие на кървави петна…

— Декстър… — Рита сложи длан върху ръката ми.

Целунах я.

Не зная кой от двама ни остана по-изненадан. Наистина не го бях планирал. Идеята определено не беше и нейна, но аз притиснах устни към нейните и ги задържах там за доста време.

Тя се отдръпна.

— Не… Аз… Не, Декстър…

— Добре — отвърнах, все още замаян от онова, което бях направил.

— Не мисля, че да… Не съм готова за… По дяволите, Декстър?!

Рита откопча предпазния колан, отвори вратата на колата и изтича у тях.

„О, боже — помислих си, — какви ги върша?“

Знаех, че трябва да съм учуден от случилото се, а може би и разочарован, че току-що съм съсипал камуфлажа си, който бях градил упорито година и половина.

Единственото, за което можех да мисля обаче, бяха подредените късове плът.

И никаква кръв.

Нито капка.