Джеф Линдзи
Нощният ловец (4)

3.

Има нещо особено и обезоръжаващо в това да присъстваш на местопрестъпление под яркото слънце в Маями. То прави и най-гротескните убийства да изглеждат антисептични и инсценирани. Сякаш си участник в нова и авантюристична сцена от Дисни Уърлд. Земята на Дамер^[1]. Няма и да помислите да отворите хладилника. Моля, повръщайте само на определените места.

Не че гледката на осакатени тела, без разлика къде, може да притесни човек като мен. О, не, далеч съм от тази мисъл. Ако има нещо, което не понасям, това са мърлячите, които не си правят труда да се погрижат за телесните течности. Гадна работа. Иначе все едно гледаш разфасовани ребра в месарницата. Новобранците и случайните посетители на местопрестъпленията обаче са склонни да повръщат. Поради някаква причина тук повръщат много по-малко, отколкото на север. Просто слънцето прави нещата безобидни. Пречиства всичко. Навярно затова обичам Маями. Толкова чист град!

А денят вече беше красив и горещ. Онези, които си бяха облекли сака, сега търсеха място да ги закачат. Уви, на тесния мръсен паркинг такова място нямаше. Имаше само пет-шест коли — и контейнера. Бяха го изблъскали в единия край, до кафето, и сега той стоеше опрян на стената с розова гипсова мазилка, увенчана с бодлива тел. Тук се отваряше и задната врата на заведението. Навъсена млада жена сновеше напред-назад и чевръсто въртеше бизнес с cafe cubano^[2] и сладкиши с полицаите и техническия персонал. Шайката отбрани ченгета в костюми, които обичайно висят по сцените на убийства, за да бъдат забелязани, да окажат натиск или да са сигурни, че знаят какво става, разполагаха с още един обект, на който да посветят вниманието си. Кафе, сладки, нечие сако.

Лабораторните работници не носеха костюми. Синтетичните ризи за боулинг с два джоба пасваха повече на стила им. И аз бях с такава. Щампована, с вуду барабани и палми на лимоненозелен фон. Модно, но практично.

Насочих се към най-близката синтетична риза в групичката около тялото. Принадлежеше на Анхел Батиста от екипа за медицинска експертиза. В момента Анхел клечеше до една от торбите за боклук и надничаше вътре.

Присъединих се към него. Нямах търпение да погледна. Всичко, което изтръгваше реакция от Дебора, си струваше да бъде видяно.

— Анхел — казах. — Какво имаме?

— Какво искаш да кажеш с това „имаме“, бледолики? — отвърна той. — Тук няма кръв. Ти не играеш.

— Чух. — Наведох се към него. — Тук ли я е убил, или само я е захвърлил тук?

— Трудно мога да кажа. — Той поклати глава. — Изпразват контейнера два пъти седмично. Трупът май е престоял два дни.

Огледах паркинга, после и олющената фасада на „Касике“.

— Ами мотелът?

— Още проверяват, но не мисля, че ще намерят нещо. — И изпухтя: — Уф!

— Какво?

Анхел повдигна ръба на найлоновия чувал с молив.

— Погледни този срез.

Краят на разчленения крак стърчеше, блед и по особен начин мъртъв на яркото слънце. Свършваше до глезена. Ходилото беше акуратно отрязано. Останала беше малка татуировка на пеперуда с едно липсващо крило.

Подсвирнах. Почти хирургична прецизност. Това момче беше свършило много добра работа. Справило се беше почти толкова вещо, колкото бих могъл да го направя и аз.

— Много чисто — казах. И наистина беше така. Дори ако оставим прецизността на среза, не бях виждал подобна чиста, суха, елегантна мъртва плът. Великолепно.

— Me cago en diez — изруга той. — Не е довършил.

Взрях се навътре в чувала през рамото му. Нищо не мърдаше.

— На мен ми изглежда съвсем завършено, Анхел.

— Гледай. — Той сръчно разтвори една от другите торби. — Този крак е разрязан на четири части. С линийка ли го е мерил, и аз не знам. Виждаш ли? А този… — Отново се извърна към първия глезен, който толкова ме бе възхитил. — Този е срязан само на две части. Как така, а?

— Представа нямам. Може би детектив Ла Гуерта разполага с хипотеза.

Анхел остана за момент с вперен в мен поглед. И двамата трябваше да положим усилие да запазим лицата си безизразни.

— Може би — отвърна накрая той и отново се върна към работата си. — Защо не отидеш да я попиташ?

— Hasta luego^[3], Анхел.

— Несъмнено — отвърна той, привел глава над найлоновия чувал.

Преди години се беше разчуло, че детектив Мигдиа Ла Гуерта се е добрала до отдел „Убийства“, като преспала с някого. Достатъчно беше човек да я погледне, за да повярва. Имаше си всичко на подходящото място, че да е физически привлекателна, и то по потискащ аристократичен начин. Веща с грима и много добре облечена. Шик в стила на „Блумингдейл“. Слухът обаче не можеше да е верен. Да започнем с това, че макар външно да изглеждаше много женствена, не съм срещал друга, вътрешно по-мъжествена жена. Ла Гуерта беше твърда, амбициозна по един особено користен начин и единствената й слабост сякаш бяха с няколко години по-младите от нея и с външност на манекени мъже. Затова съм почти сигурен, че не се е докопала до отдел „Убийства“ чрез секс. Успяла е, защото е кубинка, защото е комбинативна и умее да целува задници. В Маями тази комбинация е много по-печеливша от секса.

Ла Гуерта беше много, много добра в целуването на задници. Световна класа. Целуваше задници по целия път към високия пост на инспектор от отдел „Убийства“. За съжаление на тази длъжност никой не се нуждаеше от нейните умения на натегач и тя беше ужасен детектив.

Случва се. Случва се некомпетентността да бъде възнаградена, и то често. Така или иначе, аз трябваше да работя с нея. И употребих неотразимия си чар, за да я накарам да ме хареса. По-лесно е, отколкото можете да си представите. Всеки може да е очарователен, щом никой няма нищо против да си затвори очите, докато ръсиш всички онези нелепи, неоспорими, гнусни неща, които съвестта пречи на повечето хора да изрекат. За мой късмет аз нямам съвест. И ги ръся.

Доближих групата, струпана до кафето. Ла Гуерта разговаряше с някакъв мъж на испански със скоростта на картечен огън. Аз знам испански. Дори разбирам малко кубински. Но на Ла Гуерта й разбирам една от десет думи. Кубинският диалект може да доведе испаноговорещия свят до отчаяние. Изглежда, единствената цел на кубинския испански е да се втурне в надпревара с някакъв невидим секундомер и да изтръгне колкото се може повече от трисекундните изблици, без да употреби нито една съгласна.

За да схванеш какво ти говорят, важното е да знаеш какво ще ти кажат, преди да са го изрекли. Това, изглежда, подклажда усещането за кастово разделение, от което некубинците понякога са оплакват.

Мъжът, когото Ла Гуерта печеше на шиш, беше нисък и широкоплещест, тъмен, с индиански черти, очевидно стреснат от диалекта, от тона и от значката й. Докато й отговаряше, се мъчеше да не я гледа, което пък сякаш я принуждаваше да приказва още по-бързо.

— No, no hay nadie afuera — кротко отвърна той и отклони поглед встрани. — Todos estan en cafe. (Вън нямаше никой, всички бяха в кафето.)

— Donde estabas? — попита тя. (Ти къде беше?)

Мъжът хвърли поглед към чувалите с човешки останки и бързо отмести очи.

— Cocina. (Кухнята.) Entonces yo saco la basura. (После погледнах в гаража.)

Ла Гуерта продължи. Притискаше го с думи, задаваше му подвеждащи въпроси с тон, който го объркваше и унижаваше, и той постепенно забрави ужаса от факта, че е намерил разчлененото тяло в контейнера, и млъкна.

Несъмнено почерк на професионалист. Вземаш главния свидетел и го обръщаш срещу себе си. Ако прецакаш случая през първите няколко часа, впоследствие ще си спестиш време и бумащина.

Ла Гуерта приключи с няколко закани и отпрати мъжа.

— Индианец — изсумтя, когато той тромаво се отдалечи на достатъчно разстояние, че да не я чуе.

— Всякакви ги има, детектив — казах аз. — Дори campesinos.

Тя вдигна поглед и бавно плъзна очи по мен, а аз стоях и се чудех защо. Да не би да беше забравила как изглеждам? Тя обаче ме възнагради с широка усмивка. Тая идиотка наистина ме харесваше!

— Hola, Декстър, какво те води насам?

— Чух, че си тук, и не издържах. Кога ще се омъжиш за мен?

Тя се изкиска. Околните се спогледаха и извърнаха очи встрани.

— Не купувам и обувка, преди да я пробвам — отвърна Ла Гуерта. — Без значение колко добре изглежда.

Вярвах й, и пак не можех да си обясня защо докато го казваше, ме гледаше, прехапала език.

— Сега си върви, разсейваш ме. Имам сериозна работа.

— Виждам — отвърнах. — Още ли не си хванала убиеца?

— Говориш като репортер — изръмжа Ла Гуерта. — След час тези задници ще ме разкъсат.

— Какво ще им кажеш?

Тя хвърли поглед към чувалите с разчлененото тяло и се намръщи. Не защото гледката я безпокоеше. Ла Гуерта виждаше кариерата си в опитите да формулира изказвания пред пресата.

— Убиецът ще допусне грешка и ще го хванем. Въпрос на време…

— Което ще рече — казах, — че до този момент не е допуснал грешки, че нямаш улики и че ще ти се наложи да го изчакаш отново да убие, преди да направиш каквото и да е.

Тя ме погледна остро.

— А бе, аз защо всъщност те харесвам?

Вдигнах рамене. Нямах представа. Очевидно и тя.

— Nada y nada^[4] — само с това разполагаме. Този гватемалец — тя се намръщи по посока на отдалечилия се индианец — намерил тялото, когато излязъл с боклука от ресторанта. Не бил виждал тези чували и отворил един да види дали няма нещо за употреба. Попаднал на главата.

— Късмет — казах.

— А?

— Нищо.

Ла Гуерта се огледа намръщено. Може би се надяваше отнякъде да изскочи улика и тя да я улови.

— Това е. Никой нищо не е видял, нищо не е чул. Нищо. Ще ми се наложи да изчакам тия ръбове — колегите ти, да свършат, че и аз да науча нещо.

— Детектив — разнесе се глас зад нас. Капитан Матюс тромаво приближи, обгърнат от облак афтършейв, което означаваше, че репортерите ще пристигнат всеки момент.

— Здравейте, капитане — каза Ла Гуерта.

— Офицер Морган бе пратена да се присъедини към периферните структури в този случай — рече той. Ла Гуерта се стресна. — В качеството си на работник под прикритие, тя разполага с ресурси в общността на проститутките, които могат да ни помогнат по-бързо да стигнем до решението. — Матюс имаше забележителен начин на изказване. Твърде много години бе посветил на писането на доклади.

— Капитане, не съм сигурна, че е необходимо — каза Ла Гуерта.

Той премигна и сложи ръка на рамото й. Хора се управляват с вещина.

— Спокойно, детектив. Тя няма да се намесва в командните ти функции. Само ще се яви с теб, ако има какво да сподели. Свидетели и други такива. Баща й беше дяволски добро ченге, нали разбираш?

Видя нещо от другата страна на паркинга и впери поглед натам. Вдигнах глава. Микробусът на новинарския Канал 7 приближаваше.

— Извинете ме — каза Матюс, оправи вратовръзката си, наложи си сериозно изражение и затрополи към микробуса.

— Puta^[5] — процеди Ла Гуерта през зъби.

Нямах представа дали това е някакво генерално заключение, или говори за Деб, но си помислих, че е време и аз да се измъкна, преди Ла Гуерта да си е спомнила, че офицер „Пута“ е моя сестра.

Присъединих се към Деб тъкмо когато Матюс се здрависваше с Джери Гонзалес от Канал 7. На територията на Маями Джери бе шампион в журналистиката от типа „щом има кръв, значи е за първа страница“. Мой човек. Този път щеше да остане разочарован.

Настръхнах. Никаква кръв.

— Декстър. — Дебора се опитваше да налучка тона на ченге, но виждах, че е развълнувана. — Говорих с капитан Матюс. Ще ми позволи да се присъединя.

— Чух — отвърнах. — Внимавай.

— Какво искаш да кажеш?

— Ла Гуерта — напомних й.

— Ха! — изръмжа Дебора.

— Да, „ха“. Тя не те харесва и не те иска на своя територия.

— Но е подчинена на капитана.

— Да де. И от пет минути вече обмисля как да заобиколи разпореждането му. Пази си задника, Дебс.

Дебора само присви рамене.

— Какво намери?

— Засега нищо. — Поклатих глава. — Ла Гуерта вече се оплете. Винс обаче каза… — Млъкнах. Дори разговорът за това бе твърде личен.

— Какво каза?

— Няма значение, Деб. Подробност. Едва ли означава нещо.

— И никой няма да узнае дали означава, ако не го кажеш, Декстър.

— Ами… изглежда, по тялото няма кръв. Никаква кръв.

Дебора угрижено замълча. За няколко секунди. Не благоговейна пауза, не, не като мен. Просто мислеше.

— Е, и? — каза накрая. — Предавам се. Какво означава това?

— Рано е да се каже — отвърнах.

— Но според теб означава нещо.

Означава странна лекота в главата. Означава импулс да намериш повече за убиеца. Означава одобрителен кикот от страна на Мрачния странник, който сега, толкова скоро след свещеника, трябваше да кротува. Малко трудно обаче можех да обясня всичко това на Дебора, нали? Затова просто казах:

— Сигурно, Деб. Не знам.

Дебора ме изгледа изпитателно, после въздъхна:

— Добре. Нещо друго?

— О, невероятно изпълнение — отвърнах. — Страхотна работа със скалпела. Почти хирургично съвършенство. Ако не намерят нещо в мотела, което всъщност никой не очаква, тялото е било насечено някъде другаде и захвърлено тук.

— Къде?

— Добър въпрос. Петдесет процента от полицейската работа е в задаването на въпроси.

— Другите петдесет процента са в отговорите.

— Ами никой още не знае къде, Деб. А аз, разбира се, не разполагам със съдебномедицинската експертиза…

— Но започваш да придобиваш някакво усещане за случая — каза тя.

Погледнах я. Тя отвърна на погледа ми. Случвало се бе да надушвам някои неща. Носеше ми се славата. Понякога находките ми бяха доста сполучливи. А и защо не? Знаех как мислят убийците. Понеже и аз мислех като тях. Разбира се, невинаги бях прав. Бивал съм и много далеч от целта. Нямаше да е добре, ако винаги бях прав. Не ми се щеше все пак ченгетата да изловят всички серийни убийци. Какво щях да избера за свое хоби тогава? Сега обаче не знаех как да постъпя с този толкова любопитен случай.

— Кажи ми, Декстър — настоя Дебора. — Имаш ли някакви догадки?

— Може би — казах. — Още е много рано.

— Е, Морган — разнесе се гласът на Ла Гуерта зад нас. И двамата се извърнахме. — Облечена си, виждам, за истинска полицейска работа.

В тона й имаше нещо, което заприлича на плесница. Дебора настръхна.

— Детектив — каза тя, — откри ли нещо?

Тонът й подсказваше, че вече знае отговора. Евтин номер. Но не се получи. Ла Гуерта великодушно махна с ръка.

— Наоколо има само курви. — И впери многозначителен поглед в деколтето на Деб, което в костюма й на проститутка наистина изглеждаше внушително. — Просто курви. Важното за момента е да не позволим на пресата да изпадне в истерия. — Тя бавно поклати глава, сякаш сама не си вярваше, и въздъхна. — Няма да е трудно, като си помисля какво може да постигне човек със земното притегляне. — Намигна ми и тръгна към капитан Матюс, който разговаряше с голямо достойнство с Джери Гонзалес от Канал 7.

— Кучка — каза Дебора.

— Ох, Дебс! Би ли предпочела да кажа: „И тя е кучка?“ Или да мина с: „Нали ти казах“?

Тя се втренчи в мен.

— По дяволите, Декстър! Наистина искам тъкмо аз да сгащя тоя тип.

Аз също го исках. Обаче като си помислех, че нямаше никаква кръв…

Да, и аз исках да го сгащя.