Джеф Линдзи
Нощният ловец (15)

14.

Почти бях сигурен, че това е той, но само почти, а дотогава никога не бях сигурен само почти. Чувствах се слаб, превъзбуден, болен от смесицата от вълнение и усещането за неизбежна грешка, но, разбира се, сега Мрачния странник дърпаше конците от задната седалка и вече нямаше значение как се чувствам аз, понеже той се чувстваше силен, хладен, изпълнен с нетърпение и готов. Усещах, че набъбва зад мен, докато се надига и се измъква от тъмните ъгълчета на мрачния ми мозък на влечуго. Надигаше се и набъбваше, и търсеше само един завършек, и поради тази именно причина по-добре беше да е той.

Открих го преди няколко месеца, но след кратко наблюдение реших, че свещеникът е по-сигурен, а този може да почака, докато не се уверя напълно.

Колко съм грешал! Сега установих, че той изобщо не може да чака.

Живееше на тясна улица в Коконът Гроув. От едната страна на неугледната му схлупена къща се редяха няколко преки с квартири на чернокожи с ниски доходи, общи скари за барбекю и порутени църквици. На половин миля в другата посока милионери обитаваха просторни модерни здания и издигаха коралови стени, за да държат настрана хора като него. Джейми Яворски беше точно по средата. Споделяше общ дом с милион дървеници и най-грозното куче, което съм виждал.

Той не можеше да си позволи и тази къща. Работеше почасово като пазач в прогимназията „Понсе де Леон“ и доколкото имах информация, това беше единственият му източник на доходи. Работеше три дни седмично и изкарваше колкото да преживява, но нищо повече. Разбира се, не неговите финанси ме интересуваха. Заинтригуван бях от факта, че откакто Яворски е започнал работа, от „Понсе де Леон“ са зачестили бягствата на деца.

Светлокоси. Това беше важно. Поради някаква причина, полицията, изглежда, пренебрегваше този именно детайл, но на човек като мен той трудно можеше да убегне. А подобен факт сякаш не беше много коректен от политическа гледна точка. Тъмнокосите и тъмнокожи момичета трябваше да разчитат на същата вероятност да бъдат отвличани, сексуално насилвани и после насичани пред камера, нали?

При това Яворски сякаш често биваше последният, видял детето живо. Бяха разговаряли с него в полицията, задържали го бяха за една нощ, разпитвали го бяха, но не откриваха нищо, заради което да повдигнат обвинение срещу него. Съобразяваха се, разбира се, с някои дребни правни изисквания. Мъченията например напоследък не се радват на одобрение. А без известна настойчивост Джейми Яворски никога нищо нямаше да сподели за своето хоби. Зная, че аз също не бих го направил.

Знаех обаче и че е той. Помагаше на момичетата да изчезнат след бурна и фатална филмова кариера. Почти бях сигурен в това. Не открих части от телата, не го бях виждал и да го прави, но всичко съвпадаше. А и успях да намеря няколко особено въздействащи снимки на три от липсващите момичета. На тях те не изглеждаха много щастливи, макар за някои от нещата, които вършеха, да се предполагаше, че носят наслада. Поне така ми бяха казвали.

Не можех със сигурност да свържа Яворски със снимките. Пощенският адрес обаче беше в Саут Маями, на минути от училището. А той очевидно не живееше според парите, които изкарваше като пазач. Във всеки случай от задната седалка настойчиво ми напомниха, че нямам време и че в този случай увереността не е от чак такова значение.

Грозното куче обаче ме притесняваше. Кучетата винаги са проблем. Не ме харесват и често не одобряват онова, което правя с господарите им, още повече че не съм склонен да споделям с тях хубавите мръвки. Трябваше да намеря начин да заобиколя кучето и да стигна до Яворски. Може би той щеше да излезе. Ако не, аз щях да намеря начин да вляза при него.

На три пъти минах покрай къщата му, но нищо не ми хрумна. Имах нужда от малко късмет, и то преди Мрачния странник да ме накара да направя нещо прибързано. Тъкмо когато моят скъп приятел започна да нашепва неблагоразумни варианти, късметът ме споходи. Яворски излезе от дома си и се качи на очукания червен пикап тойота точно докато минавах покрай него. Забавих, доколкото можах, и миг по-късно той даде на заден ход и изтегли колата си към Дъглас Роуд. Обърнах и го последвах.

Представа нямах как ще го направя. Не бях подготвен. Не разполагах с обезопасена стая, нито с чист комбинезон. Нищо, освен ролка тиксо и остър нож под седалката. Трябваше да остана невидим, незабелязан и съвършен, а нямах представа как ще го постигна. Мразя да импровизирам, обаче не виждах друг вариант.

Отново извадих късмет. Движението по Олд Кътлър Роуд, накъдето свърна Яворски, беше много слабо, а и след около миля той зави вляво, към брега. Още един огромен нов комплекс щеше да подобри живота на всички ни, като превърне дървета и животни в цимент. Яворски бавно подкара през строежа, прекоси до средата едно игрище за голф с флагчета, но без трева, и почти стигна водата. Скелетът на голяма полузавършена жилищна сграда закриваше луната. Аз забавих далеч назад, изключих фаровете, а после бавно подкарах, за да видя какво е замислил моят човек.

Яворски бе спрял до сградата с незавършени апартаменти. Излезе и застана между пикапа и огромна купчина пясък. Огледа се, а аз продължих по съседната пряка, преди да загася мотора. Яворски остана вперил очи в строежа, а после огледа пътя към водата. Стори ми се доволен, когато влезе в сградата. Бях повече от сигурен, че не иска да се натъкне на охраната. Аз също. Надявах се да си е научил урока. В големи строежи като този хората от охраната най-често се придвижват с колички за голф. По-евтино е, а и в крайна сметка тук е Маями. При всеки проект се предвижда материал в повече и се предполага, че ще изчезне тихомълком. Струваше ми се, че Яворски е замислил да помогне на изпълнителя да се вмести в тези предвиждания.

Слязох от колата и пуснах тиксото и ножа в евтината чанта, която бях взел. В нея имаше гумени градинарски ръкавици и няколко снимки. Нищо особено. Дреболии, които бях свалил от интернет. Прехвърлих дръжката на чантата през рамо и тихо се промъкнах до очукания пикап. Леглото беше празно, празна беше и кабината. Купчини чаши, опаковки от сандвичи и празни пакети „Кемъл“ по пода. Всичко блудкаво и нечисто, като самия Яворски.

Погледнах нагоре. Над ръба на недовършената стена сияеше луната. Нощен ветрец довя към лицето ми омайните ухания на тропическия рай: нафта, гниеща растителност и цимент. Поех дълбоко дъх и върнах мислите си към Яворски.

Беше някъде вътре, из строежа. Не знаех с колко време разполагам и един тих глас ме подтикваше да побързам. Влязох в сградата. Чух го още щом прекрачих прага. Или по-скоро чух странно бръмчене и шум от тракане, навярно предизвикани от него…

Спрях. После тихо се промъкнах към звука. Нагоре по стената вървеше изолационна тръба за кабели. Сложих ръка върху нея и почувствах, че вибрира, сякаш нещо в нея се движеше.

Изведнъж се сетих. Яворски теглеше електрическия кабел. Медта е скъпа. Прост начин да допълни нищожната заплата на пазач в прогимназия и да покрие продължителните, белязани от оскъдица промеждутъци между бягствата на момичетата. С един курс за мед можеше да изкара неколкостотин долара.

След като вече знаех какво прави, в мен се прокрадна мъглява идея. По звука се ориентирах, че е някъде над мен. Лесно можех да го намеря, да го проследя, а после, в подходящия момент — да го нападна. Тук обаче бях направо гол, съвсем беззащитен и неподготвен. Свикнал съм да върша тези неща по определен начин. Необходимостта да престъпя границите, които така грижливо съм определил сам, ме караше да се чувствам крайно неудобно.

По гърба ми пропълзяха тръпки. Защо правех това?

Разбира се, бих могъл да кажа, че не аз го правех. Правеше го моят скъп приятел от задната седалка. Аз бях тук само защото имах шофьорска книжка. А двамата — аз и той — бяхме сключили споразумение. Изградили бяхме едно практично, балансирано съществуване, намерили бяхме начин да съжителстваме съвместно, в съответствие с подсказаното ни от Хари решение. Сега обаче той вилнееше отвъд прецизните, красиво очертани тебеширени линии на Хари. Защо? Гняв? Дали нашествието в моя дом не беше толкова грубо посегателство, че да го е подбудило към отмъщение?

Нямах усещането, че ми се сърди — както винаги той изглеждаше хладен, донякъде се забавляваше и нетърпеливо очакваше плячката си. Аз също не се сърдех. Чувствах се полупиян, високо като хвърчило, на ръба на еуфорията, разлюлян от поредица странни вътрешни пулсации, които в мислите си винаги съм оприличавал на емоции. Това ми причиняваше световъртеж, то ме беше тласнало към това опасно, нечисто, незапланувано място и ме караше да извърша заради моментния подтик нещо, което досега винаги бях планирал старателно. И макар да съзнавах всичко, отчаяно исках да го направя. Трябваше да го направя.

Ами добре тогава. Не можех да го направя необлечен обаче. Огледах се. В другия край на стаята имаше голяма купчина плоскости от гипсов фазер, овързани с еластични ленти. След секунди вече разполагах с престилка и странна прозрачна маска от лентите. Изрязах дупки за носа, устата и ушите, за да мога да дишам, да говоря и да виждам. Здраво пристегнах маската, докато не почувствах, че размазвам чертите на лицето си в нещо неразпознаваемо. Усуках краищата зад главата си и ги завързах с несръчен възел. Съвършена анонимност. Сигурно изглежда глупаво, но съм свикнал да ловувам с маска. Като оставим невротичния подтик да правя всичко добре, сега просто можех да мисля за едно нещо по-малко. Поотпуснах се. Значи идеята се оказа добра. Извадих ръкавиците от чантата и ги нахлузих. Вече бях готов.

Открих Яворски на третия етаж. В краката му имаше намотан електрически кабел. Стоях в сянката на стълбището и го наблюдавах, докато той изтегляше жицата. Отдръпнах се назад и отворих чантата. С помощта на тиксото залепих снимките, които бях взел. Мили малки фотографии на избягали момичета в най-разнообразни скъпи за паметта и твърде недвусмислени пози — залепих ги на бетонните стени, та Яворски да ги види, когато прекрачи прага и тръгне към стълбите.

Хвърлих поглед назад към него. Изтеглил беше още десет метра жица. Тя обаче се беше закачила за нещо и не поддаваше. Той на два пъти се опита да я изтегли, после извади от задния си джоб клещи и я сряза. Вдигна жицата, която лежеше в краката му, и я нави на лакът. После тръгна към стълбището, тоест към мен.

Отдръпнах се и зачаках.

Яворски не се стараеше да бъде тих. Не очакваше да бъде прекъснат, а определено не очакваше и мен. Заслушах се в стъпките и тихото потропване на металната намотка, която влачеше. Приближи…

Мина през вратата и направи крачка, без да ме забележи. И видя снимките.

— Хъъъ! — изпъшка той, сякаш бе получил тежък удар в корема. Замръзна, вперил поглед в снимките, зинал, неспособен сякаш и крачка да направи, а миг по-късно аз вече бях зад него с нож, опрян в гърлото му.

— Не мърдай и не вдигай шум — казахме ние.

— Ей, глей… — отвърна той.

Леко извих китката си и преместих върха на ножа под брадичката му. Бликна струйка кръв и той изохка. Толкова излишно. Защо хората не умеят дори да слушат?

— Не вдигай шум, казах — напомнихме му ние и той наистина притихна.

Сега единственият звук беше скърцането на тиксото, дишането на Яворски и тихият кикот на Мрачния странник. Залепих устата му с тиксо, увих няколко метра от безценната медна жица около китките му и го завлякох до друга купчина гипсов фазер, овързана с еластична лента. След минутка вече го бях проснал и пристегнал към импровизираната маса.

— Хайде да си поговорим — казахме ние с мекия хладен глас на Мрачния странник.

Не знаеше дали му е позволено да говори, а и при всички случаи тиксото му създаваше проблеми в това отношение, затова остана безмълвен.

— Да си поговорим за избягалите деца — казахме ние и махнахме лентата от устата му.

— Ох… Ух… К’во искаш да кажеш? — Не прозвуча много убедително.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид — отвърнахме ние.

— Н-нее — каза той.

— Д-даа — настояхме ние.

Навярно една дума беше достатъчна. Времето ми изтичаше, вечерта трябваше да приключи. Той обаче реши да покаже смелост. Вдигна глава към лъскавото ми лице.

— К’ъв си ти? Да не си ченге?

— Не — отвърнахме ние и отрязахме лявото му ухо. По-близо беше. Ножът беше остър и в първия момент той не можа да повярва, че такова нещо му се случва, че трайно и завинаги е без ляво ухо. Затова пуснах ухото върху гърдите му и го оставих да повярва. Той се ококори и пое дъх, за да изкрещи, но аз залепих устата му с тиксото, преди да го е направил.

— Недей — казахме ние. — Могат да ти се случат и по-лоши неща. — Разбира се, те щяха да му се случат, но засега не му беше нужно да научава за тях. — Избягалите деца — запитахме ние с мек безпристрастен глас и изчакахме малко, вперили поглед в очите му, колкото да се уверим, че няма да крещи. После махнахме тиксото.

— Боже — прегракнало прошепна той, — ухото ми.

— Имаш си още едно, също толкова добро — казахме ние. — Разкажи ни за момичетата от тези снимки.

— Ни? К’во искаш да кажеш с т’ва „ни“? Боже, как боли! — изскимтя той.

Някои хора просто не разбират от дума. Отново му залепих устата и се залових за работа.

Почти се унесох. Не ми беше трудно при създалите се обстоятелства. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа усилия, за да овладея треперенето на ръката си. Обаче продължих да работя, да изследвам, да търся нещо, което неизменно оставаше недосегаемо за пръстите ми. Вълнуващо — и ужасно разстройващо. Напрежението в мен растеше, изкачваше се към ушите ми и крещеше за избавление. Избавление обаче не идваше. Само растящото напрежение и усещането, че нещо великолепно остава недосегаемо за сетивата ми, че ме чака да го открия и да си го прибера. Обаче не го намирах и нито един от досегашните ми критерии не ми доставяше наслада. Какво да правя? В объркването си отворих една вена и върху пластмасовия чувал се оформи чудовищна локва кръв. Спрях за миг. Търсех отговор, но не открих нищо. Вдигнах очи и се взрях през прозореца. Стоях втренчен така, забравил да дишам.

Луната се открояваше над водата. Поради някаква причина, която не можех да обясня, но която изглеждаше твърде уместна, твърде необходима, за момент останах вперил поглед във водата — проблясваща и съвършена. Олюлях се и се блъснах в импровизираната маса, после се отдръпнах. Но луната… или беше водата?

Толкова близо… Бях толкова близо до нещо, чието ухание почти долавях, но… По мен пробягаха тръпки. И това беше добре. Толкова добре, че последва цяла верига от тръпки, чак зъбите ми затракаха. Защо обаче? Какво означаваше това? Там имаше нещо, нещо съществено, някаква всеобземаща чистота и простота, която се носеше по луната и водата непосредствено пред върха на ножа ми, а аз не можех да я уловя.

Отново погледнах пазача. Лежеше покрит с рани и излишна кръв — и ме дразнеше неимоверно. Трудно ми беше обаче да остана задълго раздразнен при тази красива луна, която ме заливаше с лъчите си, при тропическия ветрец, великолепното поскърцване на тиксото и паническото дишане. Едва не се разсмях. Има хора, които избират да умрат заради някакви твърде необичайни неща, а това отвратително нищожно насекомо мреше тук заради една медна жица. А и погледът му — така объркан, така отчаян! Ненормално щеше да е, ако не се чувствах раздразнен.

А той наистина заслужаваше повече старание от моя страна. В крайна сметка нямаше вина, че не бях в обичайната си форма. Не беше дори достатъчно презрян, че да го сложа на някое от първите места в моя списък с шедьоври. Беше просто един отблъскващ плужек, който убиваше деца за пари и алкохол, и доколкото знаех, жертвите му бяха само четири или пет. Почти изпитвах съжаление към него. Наистина не беше готов за професионалната лига.

Е, обратно на работа. Върнах се до импровизираната маса. Той вече не се мяташе толкова, но все още беше прекалено жив, че да приложа някой от предпочитаните от мен методи. Разбира се, тази вечер не разполагах с всичките си специализирани играчки и навярно ставащото беше малко грубичко за Яворски. Като благонадежден партньор обаче, той не се оплакваше. Почувствах как ме залива вълна на привързаност и се опитах да не съм чак толкова небрежен. За ръцете му отделих специално време. Той откликна с неподправен ентусиазъм и аз продължих, изгубен в безметежното си дирене.

Все пак приглушените писъци и неистовото му мятане ме накараха да дойда на себе си. Спомних си, че дори не бях потърсил потвърждение на вината му. Изчаках го да се успокои и махнах тиксото от устата му.

— Избягалите деца? — запитахме ние.

— О, боже, о, господи! — каза той отпаднало.

— Не мислим така — отвърнахме ние. — На мнение сме, че не можем да те оставим на мира.

— Моля — каза той, — о, моля…

— Кажи за избягалите деца — казахме ние.

— Добре… — Той изохка.

— Ти ли отвлече момичетата?

— Да…

— Колко бяха?

Задъха се за миг. Очите му бяха притворени и си помислих, че може би ще го изгубя малко рано. Накрая ги отвори и ме погледна.

— Пет — каза. — Пет малки красавици. Много съжалявам.

— Разбира се, че не съжаляваш — отвърнахме ние. Поставих длан на ръката му. Моментът беше красив. — И аз не съжалявам.

Залепих устата му с тиксото и се върнах към работата си. И тъкмо когато започвах да влизам в ритъм, чух охраната на долния етаж.