Джеф Линдзи
Нощният ловец (13)

12.

Казваше се Дарил Ърл Макхейл и охотно се самоопределяше като човек, който губи двойно. Дванайсет от последните двайсет години беше прекарал като гост на щата Флорида. Скъпият сержант Доукс изрови името му от картотеката на персонала на хокейното игрище. В кръстосаната компютърна проверка на служителите с досие за насилие или обвинение в углавно престъпление името му се появи на два пъти.

Дарил Ърл беше пияница с наклонност да пребива жена си. Очевидно от време на време ограбваше и бензиностанции, просто така, за развлечение. Можеше да му се има доверие да се задържи на работа с минимално заплащане за месец-два. Някоя прекрасна петъчна вечер обаче обръщаше повечко чаши и започваше да вярва, че е Божият гняв. Затова обикаляше, докато намери бензиностанция, в която не проявяват подобаващо зачитане към неговата персона. Нахлуваше с извадено оръжие, вземаше парите и отпрашваше. После употребяваше внушителната придобивка от 80–90 долара, за да обърне още няколко чаши и да се почувства толкова добре, че да поиска да пребие някого. Мършав, около метър шейсет и пет, Дарил Ърл беше слабак и за по-сигурно онзи, когото пребиваше, винаги се оказваше собствената му съпруга.

Нещата стояха така, но той се беше измъквал на няколко пъти. Една вечер обаче прекалил с жена си и й се наложило за около месец да остане на екстензия. Предявила обвинение и понеже вече имал досие, Дарил Ърл преживял тежки времена.

Още пиеше, но на пръв поглед в Рейфорд го бяха уплашили дотам, че малко да се пооправи. Получил беше работа като пазач на пързалката и всъщност се беше задържал на нея. Ако го попита човек, би казал, че не е бил жена си от векове.

Нещо повече, Дарил имаше дори мигове на слава. Случило се, когато „Пантерите“ спечелили купата. В работата му влизало и задължението да претичва и да почиства разните неща, които публиката хвърля върху леда. През онази година това беше важен ангажимент, понеже щом „Пантерите“ вкарваха, публиката засипваше леда с три-четири хиляди пластмасови плъха. Та Дарил Ърл трябвало да ги разкара. Несъмнено отегчителна работа. И така, веднъж, окуражен от няколко глътки евтина водка, той вдигнал един плъх и изпълнил самобитен „танц на плъха“. Тълпата закрещяла за още. Така че до края на сезона Дарил Ърл изпълнявал своя танц.

Сега пластмасовите плъхове са забранени. Дори да бяха задължителни според федералния закон, никой не би ги хвърлял. „Пантерите“ не са отбелязвали точка от времето, когато Маями имаше почтен кмет, а това беше някъде през миналия век. Макхейл обаче все още се явяваше по време на игрите с надеждата пак да потанцува пред някоя камера.

На пресконференцията Ла Гуерта изигра ролята си красиво. Направи нещата да изглеждат така, сякаш споменът за отминалата мимолетна слава е тласнал Дарил Ърл към пропастта на убийството. Като прибавим, разбира се, неговото пиянство и досието му с насилие над съпругата си, той беше великолепният заподозрян за поредицата нелепи и брутални убийства. Проститутките в Маями вече можеха да си отдъхнат. С убийствата бе приключено. Под принудата на разнищващото и сурово следствие Дарил Ърл бе признал. Случаят бе приключен. Хайде пак на работа, момичета!

Пресата жадно поглъщаше всичко. И не можем да я виним всъщност. Ла Гуерта свърши добра работа. Предостави достатъчно факти, съответно разкрасени и, разбира се, изнесени в подходяща светлина, че да убеди почти всеки. А за да станеш репортер, в никакъв случай не ти е нужен тест за висок коефициент на интелигентност. Въпреки това лично аз винаги съм се надявал поне на малък проблясък. И винаги съм бивал разочарован. Може би като дете съм изгледал твърде много черно-бели филми. Все още вярвах, че циничният, отегчен от света пияница от големия ежедневник ще зададе някой неудобен въпрос и ще накара следователите внимателно да преразгледат уликите.

За съжаление обаче животът не винаги уподобява изкуството. А по време на пресконференцията на Ла Гуерта ролята на Спенсър Трейси бе поверена на група модели със съвършена коса и костюми с подходящ за тропиците грамаж. Проникновените им въпроси се изчерпваха с: „Как се чувствахте, когато намерихте главата?“ и „Можем ли да направим няколко снимки?“.

Един-единствен репортер, някакъв си от местния филиал на Ен Би Си, запита Ла Гуерта дали е сигурна, че убиецът е Макхейл. И когато тя каза, че изобилието от неоспорими улики сочи именно в тази посока, а и понеже признанието било решаващо, се предаде. Или беше удовлетворен, или тя просто беше прекалено убедителна.

Това беше. Случаят бе приключен, справедливостта възтържествува. Могъщите механизми на вдъхващия благоговение апарат за борба с престъпността отново победиха тъмните сили, обсадили нашия прекрасен град. Великолепно шоу! Ла Гуерта пусна две-три снимки на злокобната мутра на Дарил Ърл заедно със своите лъскави нови снимки, правени по време на разследването от някой моден фотограф от Саут Бийч с хонорар от 250 долара на час.

По странна ирония двете неща формираха удивителна комбинация. Привидната опасност и леталната реалност — така различни. Понеже колкото и недодялан и първичен да изглеждаше Дарил Ърл, истинската заплаха за обществото беше Ла Гуерта. Тя беше прибрала хрътките, тя беше прекратила гонитбата и бе изпратила хората обратно в горящата сграда.

Аз ли единствен виждах, че няма как Дарил Ърл Макхейл да е убиецът? Че тук прозират стил и ум, които глупак като Макхейл не би могъл дори да проумее?

Нищо не ме е карало да се чувствам толкова самотен, колкото възхищението към работата на истинския убиец. Сякаш частите на разчлененото тяло пееха за мен рапсодия на безкръвното великолепие, която даряваше сърцето ми с лекота и изпълваше вените ми с отровно благоговение. Разбира се, това нямаше нищо общо със страстния ми стремеж да хвана истинския убиец, хладния и гибелен екзекутор на невинни, който несъмнено трябваше да бъде изправен пред правосъдието. Нали, Декстър? Нали? Ало?

Седях в апартамента си, търках лепнещите си за сън очи и премислях шоуто, на което току-що бях станал свидетел. Беше съвършено почти на границата на възможното за пресконференция без безплатна храна и голи манекенки. Очевидно Ла Гуерта дърпаше всяка струна, до която се беше докопала, за да превърне събитието в най-голямата, най-бляскавата конференция, и бе успяла. Навярно за пръв път в своята отдадена на преклонение пред Гучи кариера тя наистина искрено вярваше, че е намерила правилния човек. Трябваше да повярва в това. Всъщност донякъде беше тъжно. Мислеше си, че този път е свършила всичко както трябва. Правеше не просто тактически ходове — в представите си тя печелеше от чиста и добре осветлена операция. Разрешила беше случая, свършила си беше работата, хванала беше лошия, сложила беше край на убийствата. Заслужени аплодисменти от всички за добре свършената работа. Каква изненада я очакваше обаче, когато откриеха следващия труп!

Лично аз изобщо не се съмнявах, че убиецът още е на свобода. Сигурно гледаше пресконференцията по Канал 7 — предпочитания от хората с вкус към касапниците канал. В момента навярно се забавляваше прекалено много, за да държи скалпел, но това щеше да мине. И когато чувството му за хумор се изчерпеше, той несъмнено щеше да изпита потребност да се изкаже по повод на ситуацията.

Поради някаква причина тази мисъл не ме изпълни със страх, отвращение и мрачна решимост да спра този човек, преди да е станало късно. Вместо това изпитвах леко нетърпение. Знаех, че не е нормално, но може би точно така ми харесваше. О, да, исках убиецът да бъде спрян, да бъде изправен пред правосъдието, да, несъмнено, обаче защо трябваше да се случва толкова скоро?

А исках да изясня и компромисите за себе си. Ако приемех моята малка роля и се възправех срещу истинския убиец, то поне щях да извърша едно полезно дело. Прехвърлях всичко това през ума си, когато телефонът иззвъня.

— Да, гледах я — казах в слушалката.

— Боже — въздъхна Дебора от другата страна. — Ще се поболея.

— Е, аз няма да попивам потта от трескавото ти чело, сестричке. Имаме много работа.

— Боже — повтори тя, а после сякаш се сепна. — Каква работа?

— Кажи ми — попитах я, — чувстваш ли се пренебрегната?

— Писна ми, Декстър. До гуша ми дойде. Как да ти го обясня, че да ме разбереш?

— Питам те дали си изпаднала в онова, на което татко казваше „немилост“? Хвърлят ли кал върху името ти в отдела? Професионалната ти репутация опетнена ли е, съсипана ли е, белязана ли е, поставена ли е под въпрос?

— Между ударите на Ла Гуерта в гърба и онези приказки за Айнщайн ли? Професионалната ми репутация хич я няма. — В гласа й прозвуча повече горчивина, отколкото мислех, че е възможно за човек на нейната възраст.

— Добре. Важното е да нямаш какво да губиш.

— Направих каквото можах — изсумтя Деб. — Ако затъна още малко, ще правя кафе за кварталните полицаи. Накъде биеш, Декстър?

Притворих очи и бавно казах:

— Ще изразиш писмено убеждението си — пред капитана и пред целия отдел, — че Дарил Ърл е арестуван неправомерно и че скоро ще има друго убийство. Ще представиш няколко убедителни довода, които ще подбереш от твоето разследване, и за известно време ще се превърнеш в посмешището на Маями Метро.

— Вече съм — каза тя. — Голяма работа. Има ли обаче някаква причина да правя нещо подобно?

Поклатих глава. Понякога просто не можех да повярвам, че е толкова наивна.

— Сестричке, скъпа, ти не вярваш, че Дарил Ърл е виновен, нали?

Не отговори. Можех да я чуя как диша и ми хрумна, че и тя трябва да е преуморена като мен, но за разлика от мен не може да разчита на силата, която дава енергията на увереността в собствената ти правота.

— Деб?

— Той си призна, Декстър — каза тя накрая и почувствах изтощението в гласа й. — Аз не… правила съм грешки преди, дори когато… искам да кажа… но той си призна. Това не… По дяволите! Може би просто трябва да оставим нещата така, Декс.

— И да дадем зелена светлина на неверниците. Тя не е арестувала когото трябва, Дебора. И сега ти ще смениш тактиката.

— Да бе!

— Че Дарил Ърл Макхейл не е извършителят на убийствата — казах, — е извън всяко съмнение.

— И да си прав, какво от това?

— Какво?! — Сега вече трябваше да премигна и да се учудя.

— Ами виж, ако аз съм убиецът, няма ли да разбера, че съм отървала кожата? След ареста на другия парата вече е изпусната, нали се сещаш? Защо просто да не престана? Или поне да се преместя на друго място и да започна отначало?

— Невъзможно — казах. — Ти не разбираш как мисли този човек.

— Добре де, не разбирам — отвърна тя. — А ти откъде разбираш?

Предпочетох да пренебрегна тази реплика.

— Той ще остане тук и отново ще убива. Ще ни покаже всичко, което мисли за нас.

— А то е?

— То не е добро — признах. — Направихме глупост, като арестувахме очевиден идиот като Дарил Ърл. Смешно е.

— Ха-ха — каза Деб, но в гласа й не прозвуча веселие.

— Освен това ние го обидихме. Приписахме на този малоумен недодялан селянин всички заслуги за неговата работа, а това е все едно да кажеш на някой гений, че шестгодишното ти хлапе може да рисува като него.

— Декстър, този човек е касапин!

— По свой начин, Дебора, той е художник. Така гледа на себе си.

— За бога, това е най-тъпото…

— Довери ми се, Деб.

— Разбира се, вярвам ти. А и защо да не ти повярвам? Значи имаме някакъв обзет от гняв художник, който няма да ходи никъде, така ли?

— Точно така — отвърнах. — Той трябва да го направи отново, и то под носа ни, и този път навярно ще е нещо по-внушително.

— Искаш да кажеш, че този път ще убие дебела курва ли?

— По-внушително като мащаб, Деб. По-внушително като концепция. Впечатляващо.

— О, впечатляващо? Сигурно.

— Залогът се вдигна, Деб. Ние го предизвикахме и малко го пообидихме. Следващото убийство ще отрази това.

— Хм — каза тя. — И как ще го направи?

— Не зная — признах.

— Но си сигурен.

— Да.

— Супер! Вече разбрах какво да очаквам.