Джеф Линдзи
Нощният ловец (10)

9.

Събудих се, облян в пот, без да съм сигурен къде съм и убеден, че предстои ново убийство. Скоро. Някъде, не много далеч, той се носеше из града като акула покрай риф и търсеше следващата си жертва. Толкова бях сигурен в това, че почти чувах бръмченето на мотора. Там беше, хранеше своя Мрачен странник и той разговаряше с моя Мрачен странник. В съня си пътувах с него като призрачна риба прилепало.

Седнах в тясното си легло и се отърсих от омачканите чаршафи. Часовникът показваше 3:14. Четири часа преди времето, в което обичайно ставам, а имах чувството, че се бъхтя из джунгла с пиано на гърба. Бях потен, лепкав и глупав, неспособен да формулирам други мисли, различни от убедеността, че то ще се случи някъде без мен.

Несъмнено тази нощ бях приключил със съня. Запалих лампата. Ръцете ми лепнеха и трепереха. Избърсах ги в чаршафа, но това не помогна. Чаршафът беше също толкова влажен. Запрепъвах се към банята, за да се измия. Протегнах ръце под крана. От чешмата излезе топла пара, със стайна температура, и за миг миех ръцете си в кръв, и водата стана червена; само за миг в полутъмната баня мивката се обля в червено.

Притворих очи.

Светът се преобръщаше.

Реших да се отърва от тоя номер на светлината и полузаспалия ми мозък. Затвори очи, отвори ги, ще прогониш илюзията и в мивката отново ще потече обикновена чиста вода. Вместо това, като затворих очи, сякаш отворих други очи в друг свят.

Пак се върнах в съня си, пак се носех като острие над светлините на Бискейн Булевард, летях студен, остър и прицелен в моята мишена и…

Отворих очи. Водата си беше вода.

Аз обаче какво бях?

Разтърсих глава. Спокойно, момче! Моля, без Декстър, току-що отдръпнал се от ръба на бездната. Поех дълбоко дъх и се взрях в отражението си. В стъклото насреща изглеждах така, както очаквах. Умишлено сдържан израз. Спокойни насмешливи сини очи — съвършена имитация на човешки живот. Като оставим, че косата ми стърчеше като на пънкар, нямаше и следа от онова, което току-що бе профучало през полузаспалия ми мозък и с трясък ме бе изтръгнало от съня.

Старателно затворих отново очи.

Тъмнина.

Обикновена, банална тъмнина. Никакви полети, никаква кръв, никакви светлини на града. Само милият Декстър със затворени очи пред огледалото.

Отново ги отворих. Здравей, приятел. Колко се радвам, че се върна. Къде, за бога, беше обаче?

Разбира се, точно в това бе въпросът. Прекарал съм по-голямата част от живота си необезпокояван от сънища, а поради тази причина и от халюцинации. Никакви апокалиптични видения, никакви тревожни юнгиански символи, изплували от подсъзнанието ми, никакви тайнствени повтарящи се образи, понесени от течението на подсъзнанието ми. Нищо и никога не е нахлувало в нощите на Декстър. Когато лягам да спя, спи цялата ми същност.

Какво се бе случило току-що? Защо ми се явяваха тези картини?

Наплисках лицето си и си пригладих косата. Това, разбира се, не ми даде отговор на въпроса, но ме накара да се почувствам малко по-добре. Ако косата ми беше мръсна, колко ли по-зле щяха да изглеждат нещата?

Всъщност не знаех. Нещата можеха да са много зле. Можех да загубя всичките си топчета за игра — или поне повечето. Ами ако толкова години съм се плъзгал към лудостта и този нов убиец просто беше отключил последното стремително пропадане към пълната невменяемост? Как да съизмеря относителната нормалност на някой като мен?

Представите ми изглеждаха много нормални, чувствах ги много нормални. Но не можеха да са нормални. Аз бях тук, в леглото си. Въпреки това почти бях доловил острия дъх на солена вода, изтощението и евтиния парфюм, които се носеха над Бискейн Булевард. Съвсем реално! А нима неразличимостта на илюзиите от реалността не е един от симптомите на лудостта? Нямах отговори, нямаше как и да открия отговори. Разбира се, изключено беше да говоря с психоаналитик. До смърт щях да изплаша бедния човечец. Най-вероятно щеше да реши, че за него е въпрос на чест да ме уреди в някое специализирано заведение. Естествено не можех да оспоря благоразумието на подобна идея. Не, ако губех контрола над здравомислието си, такова, каквото го бях изградил, това си беше изцяло мой проблем. Невъзможността обаче изобщо да съм сигурен в нещо също беше част от проблема.

Макар че всъщност май имаше някаква възможност.

След десет минути вече шофирах покрай Динър Кий. Карах бавно, понеже всъщност не знаех какво точно търся. Тази част на града спеше, доколкото изобщо може да спи. Редки групички все още се мотаеха насам-натам: туристи, прекалили с кубинското кафе, така че не можеха да заспят. Някакви хора от Айова търсеха бензиностанция. Чужденци питаха за Саут Бийч. И хищниците, разбира се — главорези, обирджии, луди, вампири, призраци и отбрани чудовища като мен. На това място обаче — и по това време — много малко от тях бяха събрани накуп. Така изглеждаше пустият Маями, доколкото може да бъде пуст. По-скоро имаше вид на самотно място заради призраците на дневната тълпа. Без слънцето, което прикрива всичко, и ярките фланелки този град се бе принизил до най-обикновено ловно поле.

И аз ловувах. Други едни нощни очи ме проследиха, преди да ме оставят, когато профучах, без да забавя. Шофирах на север, към стария подвижен мост, през центъра на Маями, все още без да съм съвсем сигурен какво търся и все така без да се натъкна на нищо. Въпреки това, поради някаква смущаваща причина, бях съвсем сигурен, че ще го открия, че следвам вярната посока, че то ме чака някъде там, пред мен.

Непосредствено след Омни нощният живот надигаше глава. Повече движение, повече неща за гледане. Весели възгласи по тротоарите, евтина музика от прозорците на колите. Момичетата на нощта бяха наизлезли. Цели ята по ъглите. Разменяха си шегички или проследяваха минаващите коли с тъпи погледи. А колите забавяха, заплеснати по костюмите или онова, което оставаше непокрито. На две преки пред мен спря нов „Корниш“, рой момичета излетяха от сенките на тротоара и незабавно наобиколиха колата. Движението почти спря, клаксоните запищяха. Повечето шофьори зачакаха за минута, доволни от гледката, но един нетърпелив камион се откъсна от струпалите се коли и навлезе в платното за насрещно движение.

Хладилен камион.

Казах си, че това не означава нищо. Нощна доставка на кисело мляко; свински наденички за закуска, гарантирано пресни. Товар сърнешко, отправил се на север, към летището. Из Маями денонощно се движат хладилни камиони, особено в малките часове. Това е, нищо друго.

Така или иначе обаче натиснах педала на газта и се придвижих напред. Камионът се беше насочил към Бискейн, а дотам имаше няколко светофара. Щях да го изгубя, ако изостанех прекалено. Изведнъж много ми се прииска да не го губя.

Зачаках за пролука в трафика и бързо се насочих към отсрещното платно. Ускорих и скъсих разстоянието помежду ни. Опитвах се да не се движа много бързо, да не съм прекалено очебиен, но бавно го наближавах. Той беше три светофара напред, после два.

След това, преди да успея да се зарадвам на триумфа си, светофарът пред него светна червено, светофарът пред мен — също. Спрях. Донякъде изненадан осъзнах, че си дъвча устната. Бях напрегнат. Аз, Декстър, леденото кубче. Изпитвах човешко безпокойство, отчаяние, имах неподправено човешко усещане за злочестина. Исках да настигна камиона и да видя. О, как исках да докосна камиона, да отворя вратата на кабината, да надникна вътре…

И после какво? Да го арестувам? Да го отведа при скъпата детектив Ла Гуерта? Да й се похваля какво съм хванал? Щях ли да го задържа, наистина? Със същата вероятност той можеше да хване мен. Той беше съвършено настроен за лов, а аз се влачех след него като нежеланото по-малко братче. И защо го правех? Дали исках да докажа пред себе си, че това е той, той, че той търси плячка, а аз не съм луд? И откъде можех да съм сигурен, че не съм луд? Какво ставаше в мозъка ми? Дали пък в крайна сметка лудостта нямаше да е щастливо решение.

Възрастен мъж се затътри пред колата ми. Тръгна да пресича улицата с невероятно бавни и болезнени стъпки. Останах за миг загледан в него. Чудех се какъв трябва да изглежда животът, когато се движиш така бавно. После хвърлих поглед напред към хладилния камион.

Светофарът пред него светеше зелено, светофарът пред мен — не.

Камионът бавно ускори. Отправи се на север почти на границата на разрешената скорост. Стоповете му се смаляваха пред погледа ми, а аз чаках да ми светне зелено.

А светофарът отказваше да го направи. Скръцнах със зъби — спокойно, Декс! — и пресякох на червено. Едва не блъснах стареца. Той не вдигна глава, нито се опита да ускори крачка.

Ограничението на скоростта в тази отсечка на Бискейн Булевард е шейсет километра. В Маями, ако свалиш под деветдесет, ще те изтикат от движението. Вдигнах до сто и се запровирах из редките автомобили. Отчаяно исках да скъся дистанцията. Камионът сви по завоя и светлините му изчезнаха. Или може би свърна в някоя пряка? Насочих се по Седемдесет и пета и с рев отминах шосе номер 79, после взех завоя към Пъблик Маркет, преди да се спусна по правата отсечка. Трескаво се оглеждах за камиона.

И го видях. Ето там — отпред.

Движеше се срещу мен.

Този мръсник беше свърнал обратно. Дали бе почувствал, че го следя? Дали не беше подушил болнавото ми желание да го догоня? Нямаше значение — това беше той, същият камион, несъмнено, и когато профучах покрай него, сви по шосето.

Рязко извих кормилото към паркинга на търговския център, гумите изсвистяха. Обърнах колата и дадох газ по Бискейн Булевард, този път по южната лента. Отбивката към околовръстното бе на по-малко от пряка. Скоро вече и аз се носех по него. Видях малките червени светлини да трептят насмешливо далече-далече, почти до първия мост. Натиснах газта като обезумял и полетях напред.

Сега той се носеше по нагорнището на моста, набираше скорост и поддържаше разстоянието помежду ни постоянно. Значи вече знаеше, вече трябваше да е разбрал, че някой го следи. Ускорих още и малко се приближих.

Тогава той изчезна. Превали моста и се спусна по другата страна. Бързо напредваше към Норт Бей Вилидж. Зоната тук беше със засилен полицейски контрол. Ако се движеше много бързо, щяха да го засекат и да го спрат. И тогава…

Вече бях на билото на моста, а под мен…

Нищо.

Празно шосе.

Забавих, заоглеждах се във всички посоки. Все пак имах преимуществото, че съм нависоко. Към мен приближаваше кола. Не камион — някаква кола със смачкана броня. Спуснах се от другата страна на моста.

Шосето разделяше Норт Бей Вилидж на два елегантни жилищни квартала. Зад бензиностанцията редицата жилищни кооперации правеха широк полукръг. Отдясно имаше къщи — малки, но скъпи. Никъде не се забелязваше никакво движение. Нито следа от живот.

Пусто. Изчезнал беше. Изплъзна ми се на единствената улица на острова. Как?

Завих обратно, спрях до тротоара и притворих очи. Не зная защо. Може би се надявах отново да видя нещо. Нищо не видях обаче. Само тъмнина и малки ярки светлинки под клепачите ми. Бях изморен. Чувствах се глупаво. Да, аз, ексцентричният несравним Декстър, дето се опитва да бъде детето чудо, използвах психичните си способности, за да проследя злия гений. Преследвах го с моята свръхефективна в борбата с престъпността кола. А най-вероятно той бе някой разносвач, който се прави на мачо, докато разиграва единствения друг водач на пътя тази нощ. В нашия прекрасен град всеки ден, на всеки шофьор се случват такива неща. Ти гониш, не можеш да ме хванеш! Следва среден пръст, размахано оръжие, бум-тряс — и пак на работа.

Просто един хладилен камион, нищо повече, който сега набира скорост някъде далеч през Маями Бийч, а от тонколоните на радиото му стърже хевиметъл. Не моят убиец, не някаква тайнствена връзка, която ме е измъкнала от леглото, за да ме разходи из града в малките часове на нощта. Това беше прекалено глупаво, че да го изкажа с думи, неизказано тъпо беше за трезвомислещия безсърдечен Декстър.

Отпуснах глава върху кормилото. Чудесно е да ти се случи нещо толкова човешко! Вече знаех какво означава да се чувстваш като пълен идиот. Чух камбаната на подвижния мост — предупреждаваше, че мостът се вдига. Зън, зън, зън. Сигналният звън на моя отпадащ интелект. Прозях се. Време беше да се прибирам и да си лягам.

Зад мен запали някакъв мотор. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане.

Той изведнъж се появи иззад бензиностанцията до моста и направи малък кръг. Полетя направо, ускори още и заедно с рева на мотора от прозореца на шофьора към мен неочаквано и тежко полетя нещо. Бързо се приведох. Нещото удари колата ми отстрани и остави зад себе си звука от вдлъбнатина, за поправката на която щяха да отидат много пари. Изчаках един момент. Просто така, за по-сигурно. После вдигнах глава и се огледах. Камионът се отдалечаваше, разби дървената бариера, набра скорост и леко се прехвърли от другата страна на подвижния мост, който вече се издигаше, въпреки крясъците на пазача. После изчезна обратно към Маями, далеч зад растящата пропаст между двете крила на моста. Изчезна, безнадеждно изчезна, сякаш никога не го е имало. Така и нямаше да узная дали е бил просто поредният луд от Маями.

Слязох от колата да огледам вдлъбнатината. Голяма беше. Огледах се и да видя какво беше хвърлил.

Изтърколило се беше на десетина-петнайсет метра, на средата на пътя. Дори от това разстояние не можех да сгреша, но само за да разсеят всяко съмнение, светлините на една приближаваща кола го осветиха. Колата свърна, заби се в плета и под оглушителния писък на клаксона чух, че шофьорът ругае. Отидох до нещото, за да се уверя сам.

Да, истина беше.

Женска глава.

Наведох се да я огледам. Чист разрез, много добра работа. По ръба на врата почти нямаше кръв.

— Благодаря ти, Боже — казах аз, осъзнал, че се усмихвам. А и защо не?

Не беше ли хубаво? В крайна сметка не бях луд.