Метаданни
Данни
- Серия
- Вулгарни романи (12)
- Включено в книгата
- Година
- 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- fantastyt (2012 г.)
- Корекция
- Дими Пенчев (2012 г.)
- Редакция
- maskara (2016)
Издание:
Автор: Христо Калчев
Заглавие: Лебедовата песен на майора
Издател: Световит
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: „Полипринт“ — Враца
ISBN: 954-976-155-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1781
История
- — Добавяне
16.
Иван Милетиев. — Козела влезе в първия супермаркет, който попадна пред очите му. Купи си една ученическа тетрадка, няколко френски химикалки BIG, набута ги в джоба на джинсите си и тръгна да скита по крайбрежната улица. Имаше три часа до полета за Рим, време, в което той трябваше да изчисли силите си и възможностите за удар. А те намаляваха непрекъснато. Козела излезе от движението и тръгна по една наклонена улица на един хълм, който отдавна знаеше, че стърчи над Амалфи. От хотела се виждаше някаква средновековна крепост, стар йезуитски манастир и двореца на принца, владял някога териториите на изток от Неапол.
Козела вървя десетина минути. В гръб го бръскаше бриза, а в очите му грееше слънцето. Но въпреки усилията, които би трябвало да го изтощят, той се чувстваше по-добре отколкото предполагаше, че трябва да бъде. Когато изкачи хълма и погледна назад, той прецени, че е извървял повече от пет километра и това кой знае защо му се е отразило добре. Наоколо беше пълно с фамилни хотелчета, с ресторанти и барове, а жителите им, като всички търговци — петимни за клиенти.
Козела не беше клиент. Не и днес, но знаеше, че трябваше да се държи като клиент и да предизвиква колкото се може по-малко внимание върху личността си. Той избра наслуки някакво заведение, поиска бутилка кианти с паста ашута, изчака да му сервират и извади тетрадката от джоба си. Все още не знаеше какво ще пише там. Това не бяха мемоарите му, които беше започнал и зарязал в Мегало Кастро. Но нещо трябваше да добие организиран материален вид и той да го види с очите си. Отпи една глътка вино, кимна на сервитьора и когато остана сам се вгледа в белия лист.
„Няма нищо по-тягостно от празен лист хартия“ — помисли той, когато ръката му автоматично изписа Морис Алкалай. „Защо започнах със сабри?“ — мислеше Козела, когато на автопилот изписа Бенина Аберман. После ръката му продължи сама Максим, Самуел, Влад, Меделин Кали, Ла Пас, Маракаибо, Богота.
Козела дълго се взираше в тази страница. Какво му говориха тези имена? Вътрешният му отговори, беше: „Почти нищо“. После обърна страницата и написа ЕС, само той знаеше, че това е абревиатурата на Ескадрона на смъртта. После дописа някои имена, ползвайки единствено инициалите. Тогава се сети за Найден Найденов-Анкилозата. През тялото му премина ток. Какво беше станало с този хлапак, който лично той беше обучил.
— Ас, — каза Козела като набра телефона — какво стана с Начо капачката?
— Вегетира във Варна! — отговори Лазов. — Плаче като кучка за хуй. Момчетата започнаха да го наричат плачещата върба. Единствено покойната ми жена поддържаше връзка с него. Знаеш, Козел тя беше склонна да плаче над съдбата на всяко бездомно куче.
— Сина ти има ли достъп до Начо Капачката? — попита Козела вече сигурен в отговора.
Аса мълча много дълго преди да каже:
— Ти си гений, Козел! Горд съм, че съм служил под твое командване, брато!
— Не дрънкай празни приказки — кресна Козела. — След три часа летим. Дотогава искам да знаеш нещо с такава сигурност, с която си знаеш името. Синът ти обаждал ли се е на майка си? Жена ти търсила ли е Найденов? И какви сведения е искала от него? Предложи му двадесет хиляди долара за информацията или олово. Той отдавна си го търси. Синът ти неслучайно идва тука с тесте снимки, Ас! Не искам да те превръщам в Тарас Булба, приятелю! Срещата ни е в сила — каза Козела и изключи телефона.
Полковник Джон Хакел беше супер ченге, германо-евреин по произход, американски гражданин по паспорт, офицер едновременно на ЦРУ, КГБ, Мосад, Интерпол и Европол, но всъщност един от най-главните представители на ДЕА за Европа.
Сега беше моментът да докаже, че е именно това. А Козела знаеше, че в предишната ситуация ако трябва да избира, да търси помощ от приятели или от врагове по-добре да се обърне към враговете си. Това беше стар трик, отдавна познат в шпионските среди, но за щастие все още недостъпен за психиката на бандитите. Те все още си въобразяваха, че бандата е братство, семейство или фамилия както се изразяваха в Коза Ностра и нищо извън нея няма значение. Това беше тежка заблуда, но Козела, който беше играл и в двата отбора знаеше тези психически аберации на елементарната властова култура и беше се научил да се ползва от тях. Преди да тръгне към летището той набра още един телефон.
— Джон? — каза той, когато чу гласът на Хакел. — Къде си, приятелю?
— На вахта, Козел, — отговори Хакел. — Тридесет цеви са дошли за твоето ноу-хау.
— Ако това ноу-хау беше мое, Джон щях да ти го продам за един долар и следващите питиета щяха да бъдат от мене, колега! Тази група хамъри са в Италия за отвличане на внимание. За да се роди здраво дете, Джон, трябва да изтече плацентата, а тя е на път от изток на запад. Ясен ли съм?
— Горе-долу — на френски каза германския евреин. Искам повече информация.
— Гледай на виенската група като на туристи — каза Козела. — Истинските остриета са другаде. При друга възможност ще ти кажа. А сега евреино, „синга те мадре пиохо“.
— Въпрос на наш избор е кой ще бъде въшкаря. Ти, аз или някакъв недоклатен тарикат Володя Аберман.