Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (10)

10.

След срещата си с Бени, Бузата се обади в Юнона холдинг. Беше по обед на следващия ден.

— Няма го шефа! — каза секретарката. — Не е в България, но ти си в списъка му. Мога да те свържа чрез Попето.

— Свържи ме — каза Бузата и зачака.

— Кажи, морски вълко — чу той гласът на главния счетоводител. — Къде те стиска, чепика?

— Абе, — колебливо започна Бузата — получих едно предложение. Ебеш ли му майката, сериозно ли е, не е ли, но не е лошо да проверим. Става дума за големи кинти, Попе!

— За малки кинти не съм те чувал да се обаждаш, Буза! — изхили се главният счетоводител. — Каква е далаверата?

— Не е за по телефона, брато! — каза Бузата. — Къде е главният?

— Отсъства… много далече!

— Толкова, че да не мога да стигна до него? — попита варненският бандит.

— Трябват ти три дни път.

— Лошо! — каза Бузата. — Абе тук ми се завъртя една еврейка, атрактивна пичка, умна, баровка, не е някой цървул по кинта парчето. Та тя говори за голяма игра с големи хора, с големи пари.

Попето изтръпна.

— Аберман ли е фамилията й? — попита той.

— Да бе, да те еба у пророка — възкликна Бузата. — Как се сети бе, дърт пръч?

След няколко секунди мълчание, Попето каза:

— Качвай се в колата, Буза. Газ до ламарината. След три часа те чакам в офиса.

— Аз съм във Варна, луд човек! — каза Бузата.

— Тогава след три часа и половина — каза Попето — и нито секунда по-късно.

От една седмица Иван Попов, или Попето, както го наричаха в Юнона холдинг, се опитваше да проникне в мейнфрейма на няколко от българските банки, известни с офшорната си дейност. Ровеше се като луд по цели нощи и се опитваше да проследи крупно придвижване на парични маси, от едно място на друго, чрез посредници. Преките трансфери не го интересуваха, но посредническите бяха храста, от който можеше да излезе заека.

Обаждането на Бузата го поля с врял душ. „Има и господ на бандитите“ — си мислеше Попето, докато чакаше варненеца и продължаваше да се рови в банковите файлове. Кой знае какво не беше открил до този момент, макар, че не една и две крупни суми се бяха изплъзнали изпод уж зоркия поглед на финансовия министър и прословутата му данъчна полиция. Ако Попето беше полицай, а не главен счетоводител на мафията, още до вечерта можеше да вкара стотина души в затвора за средни, а други за дълги срокове. Това не му влизаше в работата, още по-малко в интересите. „Къде са шибаните еврейски пари“ — си мислеше той със зачервени от умора очи, когато охраната му съобщи, че Бузата е взел асансьора за офиса му.

Попето стана, посрещна го в приемната, извика сервитьора, който беше и охранител едновременно и каза:

— Какво ще пиеш? На мене чаша цианкалий ми е достатъчна.

Бузата не пиеше алкохол. Той имаше предостатъчно други пороци и знаеше старата максима: „Сумарното на пороците, никога не е константно. Ако си педераст и наркоман, не можеш да си онанист и пияница“.

— Минерална вода, Попе! За какво е тази паника д’еба мама му?

— Слушай моето момче! — каза Попето. — Тая твоята варненска шунда ми трябва повече от зеницата на окото ми. Нямаш представа какво бинго е, че е потърсила именно теб.

— Тя търси Майора, Попе! — недоразбрал каза Бузата.

— Се в гъз — каза главният счетоводител. — И ще го намери. Можеш ли да я изкоркаш да излети с теб до Америка?

— Трябва ми претекст — все по-объркан каза Бузата.

— Майора е претекстът — отговори Попето. — Тя търси Майора, но не знае къде е? Ти знаеш и я водиш при него. Ясен ли съм?

— Горе-долу. — Бузата не беше глупав и бързо схващаше. — Ти ли ще уредиш подробностите?

— Считай ги за уредени… — каза Попето. — Днес сме трети, петък. В сряда летите за Ню Йорк. Хората на Майора ще ви прихванат.

— Ще опитам да го уредя — каза Бузата.

— Това не е отговор, приятелю — отговори Попето. — Отговорът е един-единствен. В сряда летим, Попе! А сега бегом обратно, брат! Нямаме време за ебаване!

Имаше нещо прекрасно да си господин Никой. Никой да не те преследва, никой да не ти е поръчал убийство, да не търсиш в погледа на всеки срещнат заплаха, да си анонимен навсякъде.

Майора се наслаждаваше на това временно охолство в Тампа Бей, знаеше, че е временно, но му доставяше истинско удоволствие. Той скиташе по чехли и бермуди, облечен в широка мексиканска риза из улиците на гореща Флорида. Не беше стигнал до плажа още, но и едва ли щеше да го направи. Трябваше да си събере ума и силите, за да проведе последната битка с конкуренцията. Беше преебал, както се казваше на техен език, голяма част от основните играчи, но имаше нови кандидати на славата, които се опитваха да бъркат в супата му. Майора нямаше да позволи това и го знаеше, знаеше и още нещо, че последната битка с конкуренцията ще бъде битка за самата държава. Който излезеше победител от нея, той щеше да притежава фирмата, наречена България.

Майора влезе в един гръцки ресторант на Пейшън стрийт, седна и се направи, че гледа менюто. Поръча рецина и калмари и зачака посетителите си. Не му беше много ясно, кой точно ще дойде. Едно нещо знаеше със сигурност или поне Попето твърдеше така, че Бузата ще доведе млада, красива еврейка, богата и престъпна — все плюсове от негова гледна точка и все по-големи рискове за пред службите, които управляваха тази огромна полицейска империя, наречена Америка. После видя Бузата. Да! Тази жена беше наистина красива и по облеклото, като, че ли наистина — богата. За развратник като Майора, който беше минал през всичко, включително през хомосексуални ласки, срещу него вървеше истинско изкушение. Екземпляр, способен да подлуди двата пола.

Майора свали очилата и мълчаливо ги изчака да седнат на масата.

— Аз съм този, който търсите, госпожице! — каза той с недостатъчно мъжествения си, но в замяна на това скърцащ глас.

— Аз съм тази, която ви трябва, господине! — каза нехайно Бенина, кръстоса крак връз крак, извади цигарите си, запали и подхвърли нехайно: — Ще ме попитате ли какво искам или да си поръчам сама?

Това нахалство, а защо не — кураж, развесели Майора.

— Бъдете моя гостенка, госпожице! — за първи път усмихнат каза той. — Аз съм на ваше разположение.

— Ще видим — каза неопределено Бенина. — Времето ще покаже, а засега едно дайкири, моля!

В Крит беше петнадесет градуса над нулата, но в дома на Козела по-студено, отколкото на Северния полюс. Изведнъж тази малка, пренаселена общност, беше се превърнала в пустиня. Константин Дарделев и Иван Стоянов, т.нар. Коста Македонеца и Блинд бяха мъртви, а това значеше, че и семействата им са се разпаднали. Когато научи за смъртта на мъжа си Хелън Бърнс дори не дочака завръщането на Козела. Както каза Флора „за една нощ, просто си беше събрала багажа“ и беше напуснала острова.

Когато Козела пристигна в Мегало Кастро, Ася (жена му) вече знаеше, че Блинд е мъртъв, но не беше предупредила сина си и не искаше да го прави на острова.

Козела й даде всичко, което й се полагаше и това, което той смяташе, че е негов кръвен дълг, макар че той лично нямаше вина за смъртта на младия гангстер. На другия ден те заминаха и дома опустя. Флора ходеше като таласъм из къщата. Осип беше в колежа. Майка й, страдаща от тежка астма, все по-рядко излизаше от стаята си. Така че този доскоро многолюден дом, наистина се беше превърнал в ледена пустиня.

„Ще сменям кочината — мислеше Козела — и Крит не е сигурно убежище, щом макар и един «артист» знае къде съм“. Тогава се обади Лазар — Аса и промени всичките му намерения.

Козела беше уморен човек. Един господ знаеше каква нужда от почивка има, а му се налагаше да действа — незабавно, безмилостно и бързо. „Господи, каква нужда от почивка имам?“ мислеше той, когато потегли към летището на Мегало Кастро.