Хенри Милър
Nexus (5)

Пета глава

Започваше да прилича на редуване на картини от кокаиново бълнуване — с всичкото това гадаене по вътрешности, разкрития на лъжи, счепквания с Осиецки, самотните несвързани речи край брега нощем, срещите с „майсторите“ в обществената библиотека, картините по стените, диалозите в тъмното с другото ми „аз“ и така нататък. Нищо вече не можеше да ме изненада, дори и пристигането на линейка. На някого, най-вероятно на Кърли, му беше хрумнала тази идея, за да ме отърве от Стася. За щастие, когато линейката спря пред вкъщи, бях сам. На този адрес няма луди, информирах шофьора. Той като че ли се разочарова. Някой се беше обадил да дойдат да я приберат. Грешка, казах.

От време на време двете сестри холандки, собственичките на сградата, се отбиваха да проверят дали всичко е наред. Никога не оставаха за по-дълго от минута-две. Никога не съм ги виждал в друг вид освен чорлави и размъкнати. Едната носеше сини чорапи, а другата — на розови и бели райета. Райетата бяха спирални, като на прът пред бръснарница.^[1]

Но за Пленникът… Ходих сам да гледам пиесата, без да им кажа. Седмица по-късно и те отидоха да я гледат. Върнаха се с теменужки и през цялото време си пееха. Този път беше „Само целувка в нощта“.

После, една вечер — как изобщо се случи така? — и тримата отидохме да хапнем в един гръцки ресторант. И там те изплюха камъчето за Пленникът — каква прекрасна пиеса била и как трябвало да я гледам някой път, може би тя щяла да направи схващанията ми по-либерални.

— Ама аз съм я гледал! — заявих. — Гледах я преди седмица. — При което се почна дискусия за достойнствата на пиесата, завършила с величествено сражение, защото така и не възприех мнението им, а интерпретирах всичко по прозаичен, вулгарен начин. В разгара на спора извадих писмото, което бях задигнал от ковчежето. Те нито оклюмаха, нито се почувстваха унизени, а ми се нахвърлиха злобно, вдигнаха страшна врява и така се разсмърдяха, че скоро в целия ресторант настана бъркотия и ни помолиха — далеч не учтиво — да напуснем.

За изкупление на другия ден Мона ми предложи да я изведа някоя вечер без Стася. Отначало се опънах, но тя настояваше. Реших, че вероятно си има своите основания, които щяха да се разкрият в нужния момент, и затова се съгласих. Щяхме да излезем двамата по-следващата вечер.

Вечерта дойде, но тъкмо като се готвехме да тръгваме, тя се разколеба. Вярно, бях се заял с нея за външния й вид — червилото, зелените клепачи, белите напудрени бузи, пелерината, която се влачеше по земята, полата, която й стигаше едва до коленете, и преди всичко марионетката, онзи ухилен граф Бруга с вид на дегенерат, който тя притискаше към гърдите си и когото смяташе да помъкне със себе си.

— Не — отсякох. — Не и това, за бога!

— Защо?

— Защото… по дяволите, не!

Тя подаде графа на Стася, свали пелерината си и седна да го обмисли. Опитът ми подсказваше, че това е краят на нашата вечер. За моя изненада обаче Стася дойде, прегърна и двама ни — същинска най-голяма сестра — и ни помоли да не се караме.

— Вървете! — каза тя. — Вървете и се забавлявайте! Докато ви няма, аз ще почистя къщата — тя направо ни избута навън и докато вървяхме нататък, продължаваше да вика: — Приятно прекарване! Забавлявайте се!

Неубедително начало, но бяхме решили да караме докрай. Забързахме ход — защо? Накъде се бяхме разбързали? Усещах, че още малко и ще избухна. Но не можех да изкарам и думица навън — езикът ми се беше вързал. Ето ни, търчим, хванати под ръка, „да се забавляваме“, но нямахме нищо определено предвид. Само щяхме да се разхождаме ли?

Не след дълго осъзнах, че сме се запътили към метрото. Влязохме, изчакахме влака, качихме се, седнахме. Още не си бяхме разменили нито дума. На Таймс скуеър станахме като роботи, настроени на една и съща вълна, и се заизкачвахме по стълбите. Бродуей. Все същият стар Бродуей, все същите стари неонови адски огньове. Инстинктивно се насочихме на север. Хората се заковаваха на място и ни зяпаха. Преструвахме се, че не забелязваме.

Най-накрая пристигнахме пред „При Чин Лий“.

— Ще се качим ли? — попита тя. Кимнах. Тя тръгва направо към сепарето, в което бяхме онази първа нощ — преди хиляда години.

В мига, в който храната пристига, езикът й се развързва. Всичко нахлува обратно: храната, която ядяхме, начинът, по който седяхме един срещу друг, мелодиите, които слушахме, нещата, които си казвахме… Нито една подробност не беше пропусната.

Докато възпоминанията следваха едно след друго, ни обземаше все по-сантиментално настроение. „Да се влюбя отново… Никога не съм го искал… Какво да правя?“ Все едно нищо не се беше случило междувременно — нито Стася, нито животът по мазетата, нито недоразуменията. Само ние двамата, двойка неразделни птички, които щяха да живеят вечно.

Истинска генерална репетиция — това беше. Утре щяхме да си изиграем ролите пред препълнен салон.

Ако ме попитаха коя е истинската реалност — този любовен унес, тази приспивна песен или вдъхновилата го калайдисана драма, — аз бих отговорил: „Това. Това е реалността!“

Сън и реалност — не са ли те взаимозаменяеми?

Надмогнали себе си, ние отпуснахме юздите на езиците си, гледахме се с нови очи — очи по-жадни и по-алчни от всякога, вярващи, обещаващи, сякаш това беше последният ни час тук, на земята. Най-сетне се бяхме намерили един друг, разбирахме се един друг и щяхме да се обичаме за вечни времена.

Все още росни, все още замаяни от изпаренията на блаженството, ние тръгнахме, хванати под ръка, и заскитахме по улиците. Никой не спря да ни гледа.

В едно бразилско кафене отново седнахме и подновихме диалога. Тук потокът показа признаци на непостоянство. Сега заизлизаха колебливи признания, обагрени с вина и разкаяние. Всичко онова, което беше извършила — а тя беше извършила по-лоши неща, отколкото си представях, — го бе извършила от страх, че ще загуби любовта ми. Какъвто съм си простак, твърдях, че преувеличава, умолявах я да забрави миналото, заявих, че то няма значение, независимо дали е истина или лъжа, действително или въображаемо. Заклех се, че никога няма да има друга освен нея.

Масата, на която седяхме, бе с формата на сърце. Тъкмо към това сърце от оникс отправяхме клетвите си за вечна вярност. Но най-накрая вече не можех да издържам. Бях чул твърде много.

— Да вървим — помолих я.

Замъкнахме се вкъщи с такси, твърде изтощени, за да си разменим още една дума.

Влязохме в една съвсем променена обстановка. Всичко беше подредено, излъскано, блестящо. Масата беше наредена за трима. В самия й център стоеше огромна ваза, от която стърчеше грамаден букет теменужки.

Всичко щеше да е идеално, ако не бяха теменужките. Тяхното присъствие като че надделяваше над всички думи, преминали между нас. Красноречив и неоспорим бе безмълвният им език. Без дори да отлепят устни, те ни изясняваха, че любовта е нещо, което трябва да споделяш. „Обичай ме така, както те обичам аз“ — това беше посланието им.

Коледа вече беше съвсем близо и, откликвайки на духа на сезона, двете решиха да поканят Рикардо на гости. Той молеше от месеци да му се окаже тази чест. Как бяха успели да отблъскват един така настоятелен ухажор толкова дълго време — това не можех да проумея.

Тъй като често бяха споменавали името ми пред Рикардо — аз бях техният ексцентричен приятел писател, може би гений!, — се уговорихме да се отбия скоро след като той пристигне. Целта на тази стратегия беше двояка, но основната идея беше да се погрижим Рикардо да си тръгне, когато си тръгнат и те.

Дойдох и заварих Рикардо да кърпи пола. Атмосферата беше като в платно на Вермеер. Или като в статия от Сатърдей ивнинг поуст, описваща дейността на Помощната организация на жените домакини.

Рикардо веднага ми допадна. Той беше всичко онова, което те бяха казвали за него, плюс нещо извън обхвата на техните антени. Веднага започнахме да разговаряме така, сякаш цял живот сме били приятели. Или братя. Бяха ми казали, че е кубинец, но скоро открих, че е каталунец, емигрирал в Куба като млад. Също като другите от неговата раса той изглеждаше сериозен, почти мрачен. Но в мига, в който се усмихнеше, човек разкриваше детинската му душа. Тежкият му гърлен акцент караше думите му да звучат като удари на барабан. Физически много приличаше на Казалс. Беше проницателно сериозен, макар и не смъртно сериозен, както ме бяха накарали да повярвам.

Като го наблюдавах, надвесен над шева, си спомних какво беше казала веднъж Мона за него. По-точно онези думи, които той бил произнесъл толкова тихо: „Един ден ще те убия.“ И наистина беше човек, способен на подобно нещо. Доста странно, но имах чувството, че всичко, което на Рикардо му хрумнеше да направи, би било напълно оправдано. Убийството в този случай не можеше да се нарече престъпление — то щеше да е акт на справедливост. Този мъж бе неспособен на непочтено дело. Той беше човек на душата, цял беше душа.

От време на време сръбваше от чая, който му бяха налели. И огнена вода да беше, сигурно щеше да я отпива по същия тих, спокоен начин, помислих си. Спазваше ритуал. Дори и начинът, по който говореше, внушаваше впечатлението, че е част от ритуал.

В Испания той бил музикант и поет. В Куба беше станал обущар. Тук беше никой. Ала да бъде никой го устройваше чудесно. Той беше никой и всички. Нямаше какво да доказва, нямаше какво да постига. Напълно завършен, като скала.

Беше греховно обикновен, но от всяка пора на неговото същество се излъчваше единствено доброта, милост и търпение. И това бе човекът, на когото те си въобразяваха, че правят страхотна услуга! Колко малко подозираха те страстното му разбиране! За тях беше невъзможно да повярват, че знае всичко, и въпреки това не им дава нищо друго освен обич. Или че не очаква от Мона нищо повече от привилегията да продължи да възпламенява безумната му страст.

— Един ден — каза той тихо — ще се оженя за теб. И тогава: всичко това ще е като сън.

Той бавно вдига очи — първо към Мона, после към Стася, после към мен. Сякаш за да каже…

— Чу ме.

— Какъв късметлия — казва той, приковал в мен непоколебим, благ поглед. — Какъв късметлия си, че се радваш на дружбата на тези две жени. Аз все още не съм допуснат до най-вътрешното обкръжение.

После се обръща към Мона и казва:

— Скоро ще се умориш вечно да бъдеш загадъчна. Това е все едно по цял ден да висиш пред огледалото. Аз те виждам иззад огледалото. Загадката не е в онова, което правиш, а в онова, което си. Когато те измъкна от този болнав живот, ти ще си гола като статуя. Сега красотата ти е само мебелировка. Мебелировка, размествана твърде често. Трябва да я върнем пак на мястото й — на сметището. Навремето си мислех, че всичко трябва да се изразява поетично или музикално. Не разбирах, че има място и причина за грозните неща. Най-лошото нещо за мен беше вулгарността. Но вулгарността може да бъде честна, дори привлекателна, както открих. Няма нужда да издигаме всичко чак до звездите. Основата на всичко е от глина. Дори и на Елена от Троя. Никой, дори и най-красивата от всички жени, не бива да се крие зад красотата си…

Докато говореше така със своя тих, спокоен тон, той продължаваше да кърпи. Ето го истинския мъдрец, помислих си. Мъж и жена, разделени по равно. Страстен, ала въпреки това спокоен и търпелив. Отчужден, ала въпреки това даващ всичко от себе си. Проникваше докрай в душата на своята любима, непоколебим, предан, почти идолопоклонник, ала въпреки това познаваше и най-мъничкия й недостатък. Истинска благородна душа, както би казал Достоевски.

А те си мислеха, че срещата с този индивид ще ми достави удоволствие, защото имам слабост към глупаците!

Вместо да разговарят с него, те го струпваха с въпроси — глупави въпроси, предназначени да разкрият абсурдната невинност на природата му. На всички техни питания той отговаряше в един и същ дух. Отвръщаше им, сякаш отговаряше на безсмислените забележки на деца. Макар и напълно да съзнаваше дълбокото им безразличие към неговите обяснения, които той умишлено протакаше, той говореше така, както мъдреците често говорят с децата: насаждаше в ума им семената, които по-късно щяха да покълнат и с покълването си щяха да им напомнят за тяхната жестокост, за упоритото им невежество и за способността на истината да лекува.

Вследствие на това те не бяха толкова безсърдечни, колкото поведението им би могло да накара някого да повярва. Бяха привързани към него, дори човек би могъл да каже, че го обичаха по начин, който за тях беше уникален. Никой друг от познатите им не би могъл да предизвика такава искрена обич, такова дълбоко уважение. Не се присмиваха на тази любов, ако това беше любов. Тя ги списваше. Беше онзи вид любов, каквато обикновено само животно бе способно да пробуди. Защото само животните, както изглеждаше, са способни да проявят онова тотално приемане на човешкия род, предизвикващо отдаване на цялото ти същество — отдаване без въпроси, нещо повече, отдаване, както твърде рядко едно човешко същество се отдава на друго.

За мен беше повече от странно подобна сцена да се разиграва около маса, около която толкова често непрекъснато се дърдореше за любов. Тъкмо заради тези постоянни изригвания бяхме започнали да я наричаме масата, за изкормяне. В кое ли друго жилище, често се чудех, би могъл да съществува този неспирен смут, този пъкъл от емоции, тези опустошителни разговори за любов, които винаги завършваха дисонантно? Едва сега, в присъствието на Рикардо, реалността на любовта пролича. Любопитно, думата почти не се споменаваше. Но именно любовта и нищо друго прозираше във всичките му жестове, изливаше се от всяка негова дума.

Любов, ви казвам. Можеше да е и Бог.

Същият този Рикардо, дадоха ми да разбера, бил закоравял атеист. Също така можеха да кажат и закоравял престъпник. Може би онези, които най-силно са обичали Бога и човека, са били закоравели атеисти, закоравели престъпници. Лунатиците на любовта, така да се каже.

Това, за какъв го вземат, нямаше никакво значение за Рикардо. Той можеше да създаде илюзията, че е тъкмо онова, което някой искаше той да бъде. И все пак винаги си беше той.

Но аз никога повече няма да го срещна, мислех си аз, нито някога ще го забравя. Макар сигурно само веднъж в живота да ни е дадено да попаднем в присъствието на напълно и абсолютно истинско същество, това е достатъчно. Повече от достатъчно. Не беше трудно за разбиране защо един Христос или Буда са можели с една-единствена дума, поглед, жест да засегнат дълбоко природата и съдбата на обърканите души, движещи се в техните сфери. Разбирах също и защо някои остават безучастни.

В разгара на тези размишления ми хрумна че може би аз съм изиграл подобна роля, макар и в далеч по-слаба степен, в онези незабравими дни, когато, молейки за унция разбиране, за знак на опрощение, за мъничко милост, в кабинета ми се изливаше непрекъснат поток от злочести мъже, жени и младежи от всякакъв сорт. От мястото, където седях като началник на отдела по заетостта, сигурно съм им приличал или на милостиво божество, или на суров съдия, може би дори на екзекутор. Имах власт не само над собствения им живот, но и над техните близки. Сякаш имах власт над самата им душа. Като ме търсеха след работно време, какъвто навик имаха, те често ми напомняха на осъдени, промъкващи се в изповедалнята през задния вход на църквата. Де да знаеха, че с техните молби за милост ме обезоръжаваха, крадяха моята власт и авторитет. Не аз им помагах в подобни моменти — те помагаха на мен. Те ме смиряваха, правеха ме състрадателен, учеха ме как да давам от себе си.

Колко често след някоя сърцераздирателна сцена се чувствах задължен да отида на моста — за да се стегна. Колко изнервящо, колко покъртително беше да гледат на теб като на всемогъщо създание! Колко иронично, а и абсурдно беше, че докато изпълнявах рутинните си задължения, трябваше да бъда задължен да играя ролята на малък Христос! По средата на моста спирах и се облягах на парапета. Гледката на тъмните, мазни води под мен ме утешаваше. В буйния поток изливах вихрените си мисли и емоции.

Още по-голяма утеха и очарование за духа ми бяха пъстрите отражения, танцуващи по повърхността на водата долу. Те танцуваха като празнични фенери, люшкани от вятъра. Подиграваха се с мрачните ми мисли и огряваха дълбоките бездни от нещастие, зейнали в мен. Изправен високо горе над речните води, имах чувството, че никакви проблеми не ме засягат, че съм освободен от всички грижи и отговорности. Нито веднъж реката не спря, за да се замисли или да задава въпроси, нито веднъж не се помъчи да смени посоката на течението си. Вечно напред, напред, пълноводна и неизменна. Погледнеш ли обратно към брега, как приличаха на детски играчки небостъргачите, засенчили брега! Колко ефимерни, колко жалки, колко суетни и арогантни! В тези грандиозни гробници мъже и жени ден подир ден напрягаха мускули, ту влизаха, ту излизаха, убиваха душите си, за да изкарват хляба си, продаваха себе си, продаваха се един друг, продаваха дори Господа — някои от тях, и привечер отново се втурваха навън като мравки, задръстваха канавките, гмуркаха се в метрото или тичаха към вкъщи, троп-троп, за да се заровят отново — този път не в грандиозни гробници, а както подобаваше на изтощени, измъчени, смазани окаяници като тях, в бараки и зайчарници, които наричаха свой дом. Денем — гробището на безсмислен труд и пот; нощем — гробищата на любовта и отчаянието. И тези същества, които толкова предано се бяха научили да бягат, да просят, да продават себе си и ближните си, да танцуват като мечки или да играят като дресирани пудели, вечно и постоянно в противоречие със собствената им природа, същите тези окаяни създания от време на време рухваха, ридаеха като извори на нещастието, пълзяха като змии, произнасяха звуци, каквито се смята, че издават само ранените животни. Онова, което искаха да кажат с това ужасно кривене, беше, че са изпънали въжето докрай, че силите горе са ги изоставили, че освен ако не им заговори някой, който разбира езика на тяхното страдание, те са завинаги загубени, сломени, предадени. Някой трябваше да откликне, някой, когото можеха да разпознаят, някой, толкова напълно незабележим, че дори и червей не би се поколебал да оближе ботушите му.

И тъкмо аз бях този червей. Съвършеният червей. Разгромен в любовта, въоръжен не за битка, а за да понасям обиди и поражения, тъкмо аз бях избран да бъда утешител. На мен, неспособния и напълно лишения от амбиция, се падна креслото на съдията, бях накаран да наказвам и възнаграждавам, да играя бащата, жреца, благодетеля — или екзекутора! Аз, който бях препускал насам-натам по земята винаги под жилото на камшика, който бих изкачил стъпалата на „Улуърт“ в галоп, ако е за да намажа един безплатен обяд, аз, който се бях научил да играя по всякакви свирки, да се преструвам, че притежавам всички дарби, всички способности, аз, който бях изял толкова много ритници по задника само за да се върна за още, аз, който нищо не разбирах от това налудничаво устройство, освен че е несправедливо, грешно, безумно, тъкмо аз от всички хора бях призван да раздавам мъдрост, обич и разбирателство. Сам Господ не би могъл да избере по-добър жертвен козел. Само презрян и самотен член на обществото би притежавал нужните качества за тази деликатна роля. „Амбиция“ ли казах преди малко? Най-накрая тя ме обзе — амбицията да спася от руините каквото мога. Да направя за тези клети нещастници онова, което никой не бе направил за мен. Да вдъхна мъничко дух в изпразнените им души. Да ги освободя от оковите, да ги почитам като човешки същества, да ги направя свои приятели.

И докато тези мисли (все едно от друг живот) се тълпяха в главата ми, не можех да се сдържа да не сравня онази ситуация, толкова мъчна, както ми се струваше тогава, със сегашната. Тогава думите ми имаха тежест, в съветите ми се вслушваха. Сега нищо от онова, което казвах или вършех, не притежаваше ни най-малка тежест. Бях се превърнал във въплъщение на глупака. Каквото и да опитвах, каквото и да предлагах, се разсипваше на прах. Даже и да започнех да се гърча в знак на протест на пода, или устата ми да се пени като на епилептик, щеше да е напразно. Аз бях само едно куче, виещо срещу луната.

Докато седях и наблюдавах фарса, който двете разиграваха заради Рикардо, все повече и повече осъзнавах факта, че той ни най-малко не им се хващаше. Собственото си отношение показвах всеки път, когато се обръщах към него. Всъщност надали беше нужно, защото усещах: той знае, че нямам желание да го мамя. Колко малко подозираше той, че тъкмо общата ни любов към Мона ни обединява и прави тази игра нелепо абсурдна.

Героят на любовта, мислех си аз, никога не може да бъде измамен или предаден от сърдечния си приятел. От какво да се страхуват те, двамата братя духове? Само страхът на самата жена, нейните съмнения в себе си могат да заплашат подобна връзка. Онова, което обичаната не успява да проумее, е, че от страна на нейните любовници не може да има и следа от предателство или невярност. Тя не успява да проумее, че тъкмо нейният женски порив към предателството обединява така твърдо нейните любовници, той възпира властното им его и им позволява да споделят онова, което никога не биха споделили, ако не бяха под властта на страст, по-силна от любовната. В хватката на такава страст мъжът познава единствено пълното отдаване. Що се отнася до жената, обект на подобна любов, за да поддържа тази любов, тя не бива да упражнява никакво духовно жонгльорство. Нейната съкровена душа е онова, което призовават да откликне. И тя пораства, нейната душа, до степен да бъде вдъхновена.

Но ако обектът на това възвишено обожествяване е недостоен! Рядко мъжът е този, който е измъчван от подобни съмнения. Обикновено онази, вдъхновила тази рядка и съкрушителна любов, става жертва на съмнението. И не единствено нейната женска природа е виновна, а по-скоро някаква духовна недостатъчност, която преди да бъде поставена на изпитание, никога не е проличавала. За такива създания, особено когато са надарени с невиждана красота, истинската им притегателна сила остава неведома: те са слепи за всичко освен за изкушенията на плътта. Трагедията за героя на любовта е в пробуждането — често жестоко — за това, че красотата, макар да е атрибут на душата, може да липсва във всичко освен в линиите и чертите на любимата.