Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разпятие в розово (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nexus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Хенри Милър

Заглавие: Nexus

Преводач: Силвия Вълкова; Светлана Комогорова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“

Редактор: Доротея Монова; Димитър Ташев

Технически редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

ISBN: 954-553-067-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/814

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Всичко продължаваше да върви по мед и масло. Беше почти като в онези първи дни в японското любовно гнездо. Излезех ли на разходка, дори и изсъхналите дървета ме вдъхновяваха. Когато навестявах Реб в магазина му, се връщах зареден с идеи, както и с ризи, вратовръзки, ръкавици и кърпички. Натъкнех ли се на хазайката, вече не ми се налагаше да се притеснявам за просрочения наем. Вече си бяхме изплатили всички сметки и ако поискахме кредит, щяха да ни отпуснат в изобилие. Дори и еврейските празници минаха приятно — пирувахме ту в една, ту в друга къща. Вече беше късна есен, но това вече не ме потискаше като навремето. Единственото, което може би ми липсваше, беше колело.

Бях взел още няколко урока по кормуване и можех по всяко време да кандидатствам за шофьорска книжка. Когато я получех, щях да возя Мона на разходки, както настояваше Реб. Междувременно се бях запознал с негрите наематели. Добри хора, както ми беше казал Реб. Всеки път, когато събирахме наемите, се връщахме вкъщи подпийнали и весели. Един от наемателите, който работеше като митничар, ми предложи да ми дава книги назаем. Притежаваше изумителна библиотека с еротична литература, цялата задигната от пристанището по време на служба. Никога не бях виждал толкова много порнографски книжки и мръсни фотографии. Зачудих се какво ли съдържа Ватиканската библиотека, що се отнася до забранения плод.

От време на време ходехме на театър, обикновено, за да гледаме чуждестранна пиеса — Георг Кайзер, Ернст Толер, Ведекинд, Верфел, Зудерман, Чехов, Андреев… Ирландските актьори бяха пристигнали и донесли със себе си „Юнона и паунът“ и „Плугът и звездите“. Какъв драматург — Шон О’Кейси! Такъв не се е раждал от Ибсен насам.

През слънчевите дни седях във Форт Грийн парк и четях книги — „Безгрижни дни в Патагония“[1], „Крака, търбух и зъби“[2] или „Трагичното чувство за живота“[3]. Ако исках да чуя някоя плоча, която нямахме, можех да я взема назаем от Реб или от хазайката. Когато не ни се правеше нищо, двамата с Мона играехме шах. Нея не я биваше много в шаха, но пък и мен не ме биваше. Открих, че е по-вълнуващо да изучаваш партиите в книгите по шах — преди всичко тези на Пол Морфи. Или дори да четеш за еволюцията на играта или за интереса към нея от страна на исландците и малайците.

Дори и мисълта да се видя с нашите — за Деня на благодарността — не можеше да ми развали настроението. Сега можех да им кажа — и щеше да бъда лъжа само наполовина — че ми е възложено да напиша книга. Че ми плащат за труда. Как щеше да ги погъделичка това! Бях изпълнен единствено с добри мисли. Всички хубави неща, които ми се бяха случили, изплуваха на повърхността. Искаше ми се да седна и да пиша за това и онова, да благодаря на него или на нея за всичко, което бяха направили за мен. Защо не? Имаше и места, на които бих могъл да изкажа благодарности — задето ми бяха донесли мигове на блаженство. Толкова бях оглупял, че един ден специално отидох в Медисън Скуеър Гардън и поднесох мълчаливи благодарности на стените за славните мигове, изживени в миналото, докато гледах как Бъфало Бил и неговите индианци се веселят, за честта да гледам как Джим Лопдос, малкият Херкулес, премята поляк великан през главата си, за продължаващите шест дни състезания с колела и небивалите подвизи на издръжливостта, които бях видял с очите си.

В тези безгрижни настроения, както бях отворен към небето, чудно ли е, че когато на влизане или излизане се натъкнех на госпожа Сколски, тя спираше и ме гледаше опулено, като се спирах да си побъбрим? Паузи от по три четвърти час, понякога и по час, през който сипех заглавия на книги, чуждоземни улици, мечти, пощенски гълъби, влекачи, каквото и да е, каквото ми хрумнеше, и като че всичко това прииждаше наведнъж защото бях щастлив, спокоен, безгрижен и в най-добро здраве. Макар че никога не й давах фалшиви аванси, и аз, и тя знаехме, че трябва само да я прегърна, да я целуна, да я гушна, да я накарам да се почувства жена, не хазайка. „Да“ — казваше тя, но с гърдите си. „Да“. Винаги да. Ако й кажех „Вдигни си полата и ми покажи катеричката си!“, пак щеше да каже да. Но бях достатъчно разумен да избягвам подобни глупости. Бях доволен да си остана такъв, какъвто изглеждах — възпитан, разговорлив и малко необикновен (за неевреин) наемател. Тя можеше да ми се появи гола с чиния Kcirtojfelkldse[4] залети с тъмен сос, и аз с пръст нямаше да я пипна.

Не, бях твърде щастлив и доволен, за да си мисля за случайно ебане. Както казвам, единственото, което наистина ми липсваше, беше колелото. Колата на Реб, която той искаше да смятам за своя, не означаваше нищо. Не повече от лимузина с шофьор, който да ме мъкне насам-натам. Сега дори и едно пътешествие до Европа не означаваше много за мен. Засега нямах нужда от Европа. Хубаво беше да си мечтая за Европа, да говоря за нея, да й се чудя. Но там, където бях, беше хубаво. Да сядам всеки ден, да натраквам по няколко страници, да чета книгите, които исках да прочета, да слушам желаната от мен музика, да се разхождам, да гледам представления, да пуша пура, ако искам — какво повече бих могъл да желая? Вече нямаше караници заради Стася, нямаше дебнене и шпиониране, нито безсънни нощи, прекарвани в очакване. Всичко вървеше вярно на формата, включително и Мона. Скоро можеше дори да започна да очаквам с нетърпение тя да проговори за детството си, тази тайнствена ничия земя, простряла се между нас. Да я видя как върви към къщи с товар на ръце, с розови бузи, с блеснали очи — какво значение имаше откъде идва или как е прекарала деня? Тя беше щастлива, аз бях щастлив. Дори и птичките в градината бяха щастливи. Пееха по цял ден, а с падането на вечерта ни сочеха с човки и си говореха на чуруликащия си език: „Виж, ето една щастлива двойка! Да им попеем преди сън.“

Най-сетне дойде денят, когато трябваше да изведа Мона на излет. Според Реб вече можех да карам сам. Но едно е да минеш изпит, а съвсем друго — жена ти да ти повери живота си. Излизането от гаража ме изнерви като котарак. Проклетата кола беше направо огромна, твърде тромава. Беше и прекалено мощна. Докато ни возеше, непрекъснато се потях. На всеки няколко минути спирах — винаги имаше място да се започне на чисто!, — за да се успокоя. При всяка възможност хващах странични пътища, но те винаги се връщаха на главната магистрала. На двайсет мили извън града вече бях подгизнал от пот. Надявал се бях да стигна до Блупойнт, където бях прекарвал такива чудесни ваканции като малък, но така и не стигнахме. Но то беше за добро, защото, когато по-късно го посетих, се покрусих — така се беше променил, че не можеше да го познаеш.

Излегнат до пътя, аз наблюдавах как другите идиоти отминават и се заклех никога повече да не карам кола. Мона бе възхитена от смущението ми.

— Не си правен за това — каза тя и аз се съгласих.

— Нямаше да знам какво да правя, ако бяхме пукнали гума — казах.

— А какво щеше да направиш? — попита ме тя.

— Да сляза и да тръгна пеш — отвърнах аз.

— Такъв си си ти — каза тя.

— Не казвай на Реб за отношението ми — помолих я. — Той си мисли, че ни прави голяма услуга. Не бих искал да го разочаровам.

— Трябва ли да ходим у тях на вечеря?

— Разбира се.

— Тогава иска си тръпнем рано.

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш — отвърнах аз.

На връщане имахме неприятности с колата. За късмет един шофьор на камион ни се притече на помощ. После се натресох в задницата на една очукана бричка, но шофьорът като че не се ядоса. После гаражът — как щях да я натикам в този тесен коридор? Влязох до средата, размислих и на излизане на косъм не се сблъсках с един наближаващ микробус. Оставих колата наполовина на тротоара, наполовина в канавката.

— Майната ти — измърморих. — Сама се оправяй!

Трябваше да изминем пеша само една-две пресечки. С всяка стъпка, която ни отдалечаваше от чудовището, чувствах все по-голямо облекчение. Щастлив, че припкам цял и невредим, благодарих на Господ, задето ме е направил кретен в механиката, както вероятно и в други отношения. На този свят имаше орачи, копачи и магьосниците на механичната епоха. Аз принадлежах на епохата на ролковите кънки и велосипедите. Какъв късмет, че имам здрави ръце и крака, пъргави пищялки, изострен апетит! Пеш можех да вървя до Калифорния и обратно — на собствените си два крака. Що се отнася до пътуването със сто и двайсет километра в час, можех да пътувам и по-бързо — в мечтите си. Докато ви мигне окото, аз можех да стигна до Марс и обратно — без никакви спукани гуми…

 

 

За първи път вечеряхме със семейство Есен. Досега не се бяхме срещали нито с госпожа Есен, нито с дъщерята и сина на Реб. Те ни чакаха на подредената маса със запалени свещи, огънят пламтеше, а от кухнята се носеше великолепен аромат.

— Пийнете по едно! — беше първото нещо, което каза Реб, подавайки ни две чаши с тежък портвайн. — Как мина? Изнерви ли се?

— Ни най-малко — отвърнах. — Стигнахме чак до Блупойнт, до Монток Пойнт.

Сега и госпожа Есен се включи в разговора. Тя беше добра душа, както каза Реб. Може би мъничко по-изтънчена, отколкото трябва. Някъде имаше мъртва зона. Сигурно отзад.

Забелязах, че почти не се обръща към съпруга си. От време на време го упрекваше, че е груб или че говори непристойни думи. От пръв поглед се забелязваше, че между тях вече няма нищо.

Мона направи впечатление на децата, които бяха в юношеска възраст. (Очевидно никога досега не бяха срещали такъв тип жена като нея.) Дъщерята беше пълна, невзрачна и надарена с необикновени крака като на пиано, които се мъчеше да скрие всеки път, когато седнеше. Много се изчервяваше. Що се отнася до сина, той беше едно от онези преждевременно развити хлапета, които много приказват, много знаят и вечно казват каквото не трябва. Пълен с излишна енергия, лесно възбудим, той вечно събаряше разни неща и настъпваше хората. Истински хитрец — умът му подскачаше като кенгуру.

Когато го попитах ходи ли още в синагогата, той направи кисела физиономия, защипа ноздрата си с два пръста и се направи, че дърпа синджир. Майка му побърза да обясни, че се били преориентирали към „Етническа култура“. Остана доволна като разбра, че в миналото и аз често посещавах сбирките на това общество.

— Да пийнем още — предложи Реб, на когото разговорите за „Етническа култура“, „Нова мисъл“, Бахаите и тям подобни очевидно му бяха досадили.

Пийнахме още от жълтеникавия портвайн. Беше добър, но твърде силен.

— След вечеря — каза той — ще ви посвирим. — Говореше за себе си и момчето. (Ужасно ще бъде, помислих си наум). Попитах дали момчето е много напреднало.

— Още не е станал втори Миша Елман със сигурност. — Той се обърна към жена си. — Вечерята ще бъде ли готова скоро?

Тя стана напето, отметна косата от челото си и се запъти към кухнята. Почти като сомнамбул.

— Да седнем на масата — предложи Реб. — Вие сигурно сте прегладнели.

Госпожа Есен се оказа добра готвачка, ала твърде разточителна. На масата имаше храна колкото за два пъти по толкова хора. Виното беше гадно. Евреите рядко разбират от хубаво вино, отбелязах си наум. С кафето и десерта поднесоха Kiimmel и Бенедиктин. Духът на Мона се приповдигна. Тя обичаше ликьори. Забелязах, че госпожа Есен не пие нищо освен вода. От друга страна, Реб щедро си наливаше. Бих казал, че беше леко подпийнал. Говореше завалено и ръкомахаше тромаво. Хубаво беше да го гледаш такъв — най-после се държеше като самия себе си. Разбира се, госпожа Есен се правеше, че не забелязва. Но синът беше възхитен — много му беше приятно да гледа как дъртият се прави на глупак.

Атмосферата беше доста странна и мистериозна. От време на време госпожа Есен се опитваше да издигне разговора на по-високо ниво. Заговори дори за Хенри Джеймс — нейната идея за спорна тема, без съмнение — но номерът не мина. Реб командваше парада. Сега той ругаеше свободно и наричаше равина дръвник. За него нямаше ала-бала. Юмручен бой и кейч, както му викаше сега — на тази тема беше минал. Плюеше Бени Ленард, своя идол, и превъзнасяше Стрейнджър Луис, когото презираше.

За да го подразня, му подхвърлих:

— А какво ще кажеш за Уилсън Червената капа?

(Навремето той работеше за мен като нощен куриер. Глухоням, ако си спомням вярно.)

Той го отхвърли:

— Трета класа. Боклук.

— Като Бойния Нелсън — забелязах.

Тук се намеси госпожа Есен и предложи да се оттеглим в другото помещение — салонът.

— Там можете да си поговорите на спокойствие — предложи тя.

Госпожата и дъщеря й станаха да раздигат масата. Раздигнаха я мълчаливо и сръчно, също като майка ми и сестра ми, и оставиха на масата само бутилките и чашите.

Реб ме сръга и ми довери, както си въобразяваше, шепнешком:

— Щом ме види, че съм на кеф и почва да се заяжда. Такива са те, жените.

Оттеглихме се в салона, където се разположихме нашироко по канапета и фотьойли. Не ме беше грижа какво и как ще свирят. И аз самият бях леко фиркан от всичкото това евтино вино и ликьорите.

Докато музикантите се настроят, донесоха плодов сладкиш, после лешници и орехи с черупките.

За начало бяха избрали дует от Хайдн. Още от началния акорд го подкараха съвършено погрешно. Но упорстваха, вероятно с надеждата, че ще се напаснат. Така кълцаха и стържеха, че да се потресеш. Някъде по средата старецът избухна.

— Проклятие! — кресна той и запокити цигулката си на един стол. — Звучи отвратително! Май не сме във форма. Що се отнася до тебе — обърна се той към сина си, — по-добре е да се поупражняваш повечко, преди да свириш пред хора.

Той се огледа, като че търсеше бутилката, но улови суровия поглед на жена си, отпусна се в едно кресло и измърмори извинително, че бил губел форма. Никой не каза нищо. Той се прозя шумно.

— Защо не изиграем един шах? — предложи той отегчено.

Госпожа Есен се обади:

— Не тази вечер, моля те!

— Тук е задушно — и той се надигна от креслото. — Ще се поразходя. Да не избягате! Ей сегичка се връщам.

Когато излезе, госпожа Есен се опита да обясни неприличното му поведение.

— Загуби интерес към всичко. Прекалено много време прекарва сам. — Говореше така, сякаш вече беше починал.

Синът се обади:

— Трябва да си вземе почивка.

— Да — допълни дъщерята. — Ще се опитаме да го накараме да посети Палестина.

— Защо не го изпратите в Париж? — предложи Мона. — Там ще живне.

Момчето се разсмя истерично.

— Какво има? — попитах.

Той се разсмя още по-силно. После обясни:

— Ако той замине за Париж, вече няма да го видим.

— Хайде стига! — скастри го майка му.

— Нали го знаеш татко, какъвто си е хахо, а там — момичета, кафенета…

— Как се изразяваш! — скара му се госпожа Есен.

— Ти не го познаваш — сряза я момчето. — Аз го познавам. На него му се живее. И на мен — също.

— Защо не ги изпратите и двамата в чужбина? — предложи Мона. — Бащата ще се грижи за сина, а синът — за бащата.

В този момент на вратата се позвъни. Беше съсед, чул, че ще гостуваме на семейство Есен, и дошъл да се запознае с нас.

— Това е господин Елфенбайн — представи го госпожа Есен. Като че не му се зарадва много.

Със сгънати лакти и сключени длани господин Елфенбайн се приближи да ни поздрави. Лицето му грееше, от челото му капеше пот.

— Каква чест! — възкликна той с лек поклон, после ни стисна ръцете и ги разтърси енергично. — Толкова много съм слушал за вас. Надявам се да ме извините, че се натрапих. Случайно да говорите идиш — или рюс? — той се прегърби и взе да клати глава, а очите му шареха като стрелки на компас. Ухили ми се. — Госпожа Сколски разказва, че сте любител на Кантор Сирота…

Почувствах се като пусната от клетка птичка. Приближих се до господин Елфенбайн и го прегърнах сърдечно.

— От Минск или от Пинск — казах.

— От земята на моабитите — отвърна той.

Той ме погледна лъчезарно и поглади брадата си. Момчето пъхна в ръката му чаша „Кюмел“. На темето на оплешивяващата глава на господин Елфенбайн заблуден кичур коса стърчеше като тирбушон. Той пресуши чашата кюмел и пое предложеното му парче плодов сладкиш. И пак сключи длани на гърдите си.

— Такова удоволствие е — каза той — да се запознаеш с интелигентен неевреин. Неевреин, който пише книги и разговаря с птиците. Който чете руснаците и съблюдава Йом кипур. И има достатъчно ум, та да се ожени за момиче от Буковина… Циганка, без съмнение. И актриса при това! Къде е оня хайлазин, Сид? Пак ли е пиян? — той се огледа наоколо като стар мъдър бухал, готвещ се да забуха. — Ако човек учи цял живот и накрая открие, че е идиот, дали е прав? Отговорът е и да, и не. В наше село казваме, че човек трябва да работи над собствената си глупост, не над чуждата. А в Кабалата пише… Но не сега е моментът да цепим косъма на две. От Минск дойдоха палтата от норка, а от Пинск — само нещастие. Евреинът от коридора е евреин, когото дяволът не смее да докосне. Моше Ехт беше такъв евреин. Братовчед ми, с други думи. Вечно си имаше неприятности с равина. Дойдеше ли зима, заключваше се в хамбара. Правеше сбруи…

Той млъкна рязко и ми се усмихна сатанински.

— В книга Йов… — започнах аз.

— Нека да е „Откровението“ — каза той. — По-ектоплазмична е.

Мона се закикоти. Госпожа Есен дискретно се оттегли. Остана само момчето. Правеше знаци зад гърба на господин Елфенбайн, сякаш въртеше телефонна шайба, прикрепена към слепоочието му.

— Когато започвате нов опус — попита господин Елфенбайн, — на какъв език се молите първо?

— На езика на бащите ни — отговорих мигновено. — Авраам, Исаак, Езекиил, Йеремия…

— И Давид и Соломон, и Рут и Естир — запя той в хармония.

Момчето напълни отново чашата на господин Елфенбайн и той отново я пресуши на един дъх.

— Прекрасен млад гангстер ще стане като порасне — господин Елфенбайн премлясна с устни. — Вече успява да различи нищото от нищото. Трябва да стане маламед — ако е с всичкия си. Спомняте ли си в „Съден и наказан“…

— Имате предвид „Престъпление и наказание“ — поправи го младият Есен.

— На руски това е „Престъплението и неговото наказание“. А сега седни на задния ред и недей да правиш муцуни зад гърба ми. Знам, че съм мешуга, но този господин не знае. Нека сам разбере. Не е ли така, господине? — и той се поклони шеговито.

— Когато един евреин се отвърне от религията си — продължи той, като несъмнено си мислеше за госпожа Есен — това е все едно масло да се превърне във вода. По-добре да станеш християнин, отколкото някой от тия млечно-водни… — той прехапа езика си, спомнил си за благоприличието. — Християнинът е евреин с разпятие в ръка. Той не може да забрави, че ние сме го убили — Исус, който е бил евреин като всички евреи, само че по-фанатичен. Не трябва да си християнин, за да четеш Толстой. Евреинът също го разбира. Хубавото на Толстой е било, че най-накрая е събрал куража да избяга от жена си… и да раздаде парите си. Лудият е блажен — него не го е грижа за парите. Християните само се преструват на луди — освен броеници и молитвеници те носят и застраховки за живот. Евреинът не разнася Псалмите със себе си — той ги знае наизуст. Дори и когато продава връзки за обувки, той си тананика някои стих. Когато един неевреин пее химн, звучи така, сякаш се готви за война. Напред, християнски воини. Как продължаваше? Все едно тръгва на война. Защо така? Те винаги тръгват на воина — със сабя в едната ръка и разпятие в другата.

Мона стана, за да се приближи. Господин Елфенбайн й протегна ръце, сякаш щяха да танцуват. Огледа я от главата до петите като аукционер. После каза:

— А какво играхте последно, моя Шаронска розо?

— „Зеленото какаду“ — отговори тя. (Тик-так-тик.)

— А преди това?

— „Песента на козлите“, „Лилиом“… „Света Жана“.

— Стоп! — той вдигна ръка. — „Дибук“ е по-подходяща за вашия темперамент. По-гинекологична. Как беше онази пиеса на Зудерман? Няма значение. А, да… „Магда“. Вие сте Магда, не сте Монна Ванна. Питам ви, как бих изглеждал в „Богът на отмъщението“? Дали съм Шилдкраут или Бен Ами? Дайте ми да играя „Сибир“, не „Прислужници в къщата“! — той я погали леко под брадичката. — Напомняте ми малко за Елиса Ланди. Да, може би с нещичко от Назимова. Ако бяхте по-закръглена, от вас можеше да стане втора Моджеска. „Хеда Габлер“ — това е за вас. Моята любима е „Дивата патица“. А след нея — „Играчът на Западния свят“. Но не на идиш. Боже опази!

Очевидно театърът беше най-любимата му тема. Преди години бил актьор, първо в Румелдумвица или някаква подобна дупка, после в „Талия“ на Бауъри. Там се запознал с Бен Ами. Някъде другаде — с Бланс Юрка. Освен това познавал Веста Тили, странна работа. И Дейвид Уорфийлд. Смяташе, че „Андрокъл и лъвът“ е бисер, но не беше на много високо мнение за останалите пиеси на Шоу. Много обичаше Бен Джонсън и Марлоу, както и Хазенклевер и фон Хофманщал.

— От красивите жени рядко излизат добри актриси — казваше той. — Винаги трябва да има някакъв дефект — по-дългичък нос или малко разногледи очи. Най-добре е да имаш необикновен глас. Хората винаги запомнят гласа. Например гласът на Полин Лорд. — Той се обърна към Мона. — И вие имате хубав глас. В него има кафява захар, и карамфил, и индийско орехче. Най-лошото нещо е американският глас — в него няма душа. Джейкъб Бен Ами имаше прекрасен глас… като хубава супа… той никога не гранясваше. Но той го влачеше насам-натам като костенурка. Жената трябва да култивира гласа над всичко. Освен това тя трябва да мисли повече и за това какъв е смисълът на пиесата… не за изисканата си кладница… имам предвид задница. Еврейските актриси обикновено имат твърде пищна плът — като вървят по сцената, се тресат като желе. Но в гласа им има мъки… Sorge[5]. На тях не им се налага да си представят как дяволът изтръгва гърда с нажежената си маша. Да, грехът и мъките са най-добрите съставки. И малко фантазмус. Като у Уебстър или Марлоу. Обущар, който говори с дявола всеки път, когато отива до клозета. Или пък се влюбва в бобено стебло като в Молдавия. Сред ирландските актьори е пълно с луди и пияници, и глупостите, които говорят те, са свещени глупости. Ирландците винаги са поети, особено когато нищичко не знаят. И те са били измъчвани, може би не чак толкова, колкото евреите, но достатъчно. Никой не обича да яде картофи по три пъти на ден или да използва вила за клечка за зъби. Велики актьори са ирландците. Родени шимпанзета. Британците са твърде изтънчени, твърде ментализирани. Мъжкарска раса, но кастрирана…

На вратата ставаха някакви размирици. Сид Есен се връщаше от разходката си с две мръсни котета, които беше спасил. Жена му се опитваше да ги изпъди.

— Елфенбайн! — провикна се той и размаха каскета си. — Привет! Ти пък откъде се взе?

— Откъде съм се взел ли? Дойдох ти на крака! — той пристъпи напред. — Дай да помириша дъха ти.

— Махай се, махай се! Кога си ме виждал пиян?

— Елфенбайн е страхотно другарче — каза Реб и обгърна любящо раменете му. — Идишкия Крал Лир, това е той… Какво става тук, чашите са празни.

— Също като главата ти — каза Елфенбайн. — Напитката на духа. Като Мойсей. От скалата блика вода, от бутилката — само глупост! Срамота, сине на Цвайфел, че си толкова жаден.

Разговорът стана накъсан. Госпожа Есен се беше отървала от котките, разчистила мръсотията, която бяха довлекли в коридора и отново приглаждаше коса над челото. Истинска дама — до последния сантиметър. Няма злоба, няма обвинения. Ледена, по онзи суперизтънчен, етнокултурен начин. Тя седна до прозореца, несъмнено с надеждата, че разговорът ще приеме по-рационален обрат. Беше привързана към господин Елфенбайн, но той я тревожеше с неговите приказки от Стария свят, налудничавите гримаси, брадатите си вицове.

Идишкият Крал Лир вече изобщо не подлежеше на укротяване. Беше се впуснал в продължителен монолог за Зенд Авеста, като от време на време вмъкваше по нещичко от „Книга на етикета“, вероятно еврейския, макар че препратките, които правеше, като нищо можеше да са китайски. Току-що се беше изказал, че според Зороастър човекът е бил избран да продължи сътворението. После додаде:

— Човек не е нищо, освен ако не сътрудничи. Не молитвите и инжекциите поддържат Господ жив. Евреинът е забравил всичко това — а неевреинът е сакат духовно.

Тези твърдения бяха последвани от объркана дискусия за най-голямо забавление на Елфенбайн. В разгара й той се разпя с цяло гърло: Rumeinie, Rumeinie, Rumeinie Za maineligeleza pastrameleza karnatselle… un a gleizele wine, Aha![6]

— Виждате ли — каза той, когато гюрултията утихна, — дори и в едно либерално домакинство е опасно да прокарваш идеи. Имаше времена, когато такива разговори бяха музика за човешките уши. Равинът вземаше един косъм и с нож, остър като бръснач, го сцепваше на хиляда косъма. Никой не се налагаше да се съгласява с него — това беше упражнение. То изостряше ума и ни караше да забравим ужаса. Ако музиката свиреше, не ти трябваше партньор — танцуваш със Зов, Тофт, Гимел. Сега, когато спорим, си слагаме превръзки на очите. Ходим да гледаме Томашевски и ревем като прасета. Вече не знаем кои са Печорни и Аксаков. Ако на сцената евреин влезе в бордей — сигурно се е объркал! — всеки се изчервява заради автора. Но добрият евреин може да седне в кланицата и да си мисли само за Йехова. Веднъж в Букурещ видях един светец да допива съвсем сам бутилка водка, а после приказва три часа без да млъкне. Говореше за Сатаната. Описа го толкова отблъскващо, че чак го подушвах. Когато излязох от кафенето, всичко ми изглеждаше сатанинско. Трябваше да отида в публичен дом, ще ме прощавате, за да се отърва от сярата. Там беше светло като в пещ. Жените приличаха на розови ангели. Дори и Мадам, която беше същински лешояд. Колко добре си прекарах онази нощ! Само защото онзи цадък беше изпил прекалено много водка.

— Да, хубаво е човек сегиз-тогиз да съгрешава, но да не се превръща в свиня. Съгрешавайте с отворени очи. Потопете се в плътските наслади, но не губете нишката. Библията е пълна с патриарси, отдавали се на плътта, но без никога да губят поглед към единствения Бог. Нашите предци са били духовни хора, но са имали месо по костите си. Човек е можело да си вземе наложница и пак да уважава жена си. В края на краищата, тъкмо на храмовите порти блудниците са учели занаята си. Да, грехът тогава е бил истински, и Сатаната също. Сега имаме етика, а децата ни стават производители на дрехи, гангстери, концертни изпълнители. Скоро ще започнат да правят от тях циркаджии и хокеисти…

— Да — обади се Реб от дълбините на креслото си — сега вече нищо не сме. Някога имахме гордост…

Елфенбайн го прекъсна:

— Сега имаме евреин, който говори като неверник, който твърди, че нищо друго освен успеха нямало значение. Евреинът, който изпраща сина си във военна академия, за да се научи да убива своя сънародник-евреин. Дъщерята изпраща в Холивуд да се прочуе като унгарка или румънка, като показва голотата си. Вместо велики равини имаме борци шампиони тежка категория. Вече имаме дори и хомосексуалисти, weh is mir[7]. Скоро ще имаме и еврейски казаци.

Реб въздъхна като припев:

— Господ на Авраам вече го няма.

— Нека показват голотата си — рече Елфенбайн — но да не се преструват на езичници. Нека помнят бащите си, които са били търговци и учени и които са падали като плява под петите на хулиганите.

И продължи да бърбори, скачаше от тема на тема като антилопа във въздуха. Имена като Мордехай и Ахасфер се сипеха от устата му редом с „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ и Содом и Гомор. На един дъх той се разпространи върху „Почивният ден на обущаря“ и загубените Израилеви племена. И неизменно, като лятна жалба, се връщаше към болестта на неевреите, които той оприличаваше на архиболници. Пак и отново Египет, но без величието, без чудесата. А сега тази болест била в мозъка. Личинки и маково семе. Дори и евреите очаквали с нетърпение деня на възкресението. За тях, каза той, то щяло да е като война без куршуми дум-дум.

Вече бе пометен от собствените си думи. А пиеше само селцерска вода. Думата блаженство, която бе отронил, като че предизвика взрив в главата му. Какво е блаженството? Дълъг сън във фалопиевите тръби. Или хуни без Schreklichkeit[8]. Дунав винаги е син като във валс на Щраус. Да, призна той, много глупости има в Петокнижието, но те си имат логика. Книга Числа не била само ала-бала. Притежавала телеологично вълнение. Що се отнася до обрязването, човек можел по същия начин да говори и за кълцането на спанака — толкоз му била важността. Синагогите миришеха на химикали и отрова за хлебарки. Амаликяните[9] били духовните хлебарки на времето си, също като днешните анабаптисти.

— Нищо чудно — възкликна той и ни намигна страховито — че всичко е в състояние на „шаси“. Колко верни били думите на цадъка, който казал: „Освен Него, няма нищо друго, което наистина да е ясно.“

Уф! Започваше да се задъхва, но имаше и още. Сега направи фосфоресцентен скок от дълбините на трамплина си. Имало неколцина велики, чиито имена трябвало да спомене: Барбюс, Тагор, Ромен Ролан, Пеги например. Приятелите на човечността. Героични души, до един. Дори и Америка била способна да роди хуманитарна душа, вижте Юджийн В. Дебс. Съществуват мишки, каза той, които носят униформата на фелдмаршали и богове, които обикалят сред нас като просяци. Библията гъмжала от морални и духовни гиганти. Кой можел да се мери с цар Давид? Кой бил толкова величествен, ала и мъдър като Соломон? Лъвът на Юдея все още бил жив и хъркал. Никакъв анестетик не можел да приспи този лъв завинаги.

— Ние вървим — каза той — към време, когато и най-тежката артилерия ще бъде уловена в паяжини и армиите ще се топят като сняг. Идеите рухват като стари зидове. Светът се свива като кожата на мушмула и хората се притискат един в друг като мокри торби, плесенясали от страх. Когато пророците раздават скрижалите, трябва да говорят. Патриарсите не са имали нужда от мегафони. Те са стояли неподвижно и са чакали господ да се яви в тях. А сега подскачаме насам-натам като жаби, от една клоака на друга, и дърдорим безсмислици. Сатаната е разпънал мрежите си над света и ние скачаме като риби, готови за тигана. Човекът е бил пуснат сред градина, гол и без мечти. На всяка твар й било отредено място и условия. Знай си мястото! — била заповедта. Не „Познай себе си“! Червеят се превръща в пеперуда само когато се опияни от великолепието и величието на живота.

— Предали сме се на отчаянието. Екстазът е отстъпил пред пиянството. Човекът, опиянен от живота, вижда видения, не змии. Той няма махмурлук. Днес имаме синя птица във всеки дом — бутилирана и затапена. Понякога тя се нарича „Олд Кентъки“, друг път името й е номер на лиценз — „Ват 69“. Всички са отровни, дори и когато са разредени.

Млъкна, за да си налее малко селцерска вода. Реб беше заспал дълбоко. Имаше вид на изпаднал в абсолютно блаженство, сякаш беше видял планината Синай.

— Хайде — Елфенбайн вдигна чашата си. — Да пием за чудесата на Западния свят. Дано скоро вече да ги няма! Става късно, а аз монополизирах думата. Следващият път ще обсъждаме по-екуменични проблеми. Може би ще ви разкажа за моя период „Кармен Силва“. Имам предвид кафенето, не кралицата. Макар че мога да ви кажа, че веднъж спах в двореца й… искам да кажа, в конюшнята. Напомнете ми да ви разкажа повече за Джейкъб Бен Ами. Той беше много повече от глас…

Докато си тръгвахме, той попита може ли да ни изпрати до нас.

— С удоволствие — отвърнах.

Докато вървяхме по улицата, той спря, за да даде отдушник на едно осенило го вдъхновение.

— Мога ли да предложа — каза той — ако още не сте се спрели на заглавие за книгата ви, да я наречете „Този нееврейски свят“? Ще бъде много уместно, макар и да е безсмислено. Използвайте псевдоним като Богуславски — това още повече ще обърка читателя.

— Аз невинаги съм толкова словоохотлив — додаде той, — но вие и двамата сте тип Grenze[10], а за един скитник от Трансилвания това е като аперитив. Винаги съм искал да пиша романи — глупави, като Дикенс. От типа на господин Пикуик. Вместо това станах плейбой. А сега ще им пожелая лека нощ. Елфенбайн ми е псевдоним. Проверете във „Второзаконие“, глава тринайсета. „Ако сред вас се издигне…“ — Тук го обзе яростен пристъп на кашлица. — Селцерската вода! — възкликна той. — Може би трябва да отида на турска баня. Време е за поредната грипна епидемия. А сега, лека нощ! Напред, на война. Не забравяйте лъва на Юдея! Можете да го видите във филмите, когато засвирва музиката. — Той изимитира рева му. — Това — каза той — иде да покаже, че той е още буден.

Бележки

[1] Роман на Уилям Хенри Хъдсън. — Бел.прев.

[2] Произведение на Самуел Орниц. — Бел.прев.

[3] „Трагичното чувство за живота у хората и у народите“ — произведение на Мигел де Унамуно. — Бел.прев.

[4] Kurtoffelklftsc (нем.) — картофени кюфтета. — Бел.прев.

[5] Sorge (нем.) — грижа, загриженост. — Бел.прев.

[6] Румъния. Румъния, Румъния. За мамалигата, за пастърмата, за суджука… и чаша вино, аха! — Бел.прев.

[7] Weh is mir (нем.) — Жална ми майка! — Бел.прев.

[8] Schreklichkeit (нем.) — страх, ужас. — Бел.прев.

[9] Амаликяните (библ.) — арабско племе, изтребено от Саул и Давил. — Бел.прев.

[10] Grenze (нем.) граница. — Бел.прев.