Хенри Милър
Nexus (10)

Десета глава

Очевидно беше — дори и за заблуден глупак като мен — че ние тримата никога нямаше да пристигнем заедно в Париж. И затова, когато получих писмо от Тони Марела, които ми пишеше да се явя на работа след няколко дни, се възползвах от възможността да им обясня какво мисля аз по въпроса. В откровен разговор, на какъвто отдавна не се бяхме радвали, аз им предложих като по-мъдро да прескочат оттатък веднага щом средствата им го позволяват, а аз да ги последвам по-късно. Сега, когато работата се беше материализирала, можех да поживея с нашите и така да поспестя пари за пътуването. Или пък при нужда да им изпратя малко мангизи. Наум не си представях никой от нас да замине за Европа в близките месеци. Може би никога.

Не ми трябваше да чета мисли, за да забележа колко им олекна от това, че няма да ги придружавам. Разбира се, Мона се опита да настоява да не живея при родителите си. Ако трябвало да ходя някъде, според нея трябваше да се нанеса при Улрик. Престорих се, че ще си помисля.

Както и да е, нашият кратък откровен разговор като че им вдъхна нов живот. Сега всяка вечер носеха само и единствено добри вести. Всичките им приятели, както и баламите, обещали да дадат по нещичко за пътните. Стася си беше купила малък френски разговорник. Аз бях куклата-доброволец, върху която тя упражняваше идиотските си изрази: „Madame, avez-vouz une chambre a louer? A quel prix, s’il vous plait? Y a-t-il de I’eau courante? Et du chauffage central? Oui? C’est chic. Merci bien, madame!“^[1] И така нататък. Или пък ме питаше знам ли по какво се различават une facture и l’addition. L’oeil беше око в единствено число, les yeux — в множествено. Шантава работа! А ако прилагателното sacre стоеше преди съществителното, значението му беше съвсем различно от това, когато се намираше след съществителното. Какво знаеш за това? Много интересно, нали? Но на мен не ми пукаше за тези тънкости, щях да ги науча, като му дойде времето, по свой собствен начин.

На гърба на пътеводителя, който беше купила, имаше карта на линиите на метрото. Това ме очароваше. Тя ми показваше къде е Монмартър, къде — Монпарнас. Сигурно първо щяха да отидат на Монпарнас, защото там се събираха повечето американци. Посочи ми също и Айфеловата кула, Люксембургската градина, битпазара, кланиците и Лувъра.

— Къде е Мулен Руж? — попитах я.

Наложи се да провери в указателя.

— А гилотината — къде я държат?

На това не можа да отговори.

Не можах да устоя да не отбележа колко улици са кръстени на писатели. Сам разгръщах картата и проследявах улиците с имената на прочутите: Рабле, Данте, Балзак, Сервантес, Виктор Юго, Вийон, Верлен, Хайне… После философите, историците, учените, художниците, музикантите — и най-накрая великите воини. Историческите имена нямаха край. Как се образоваш, мислех си аз, с една проста разходка из такъв град! Представете си как излизате на улица, или площад, или… impasse ли беше? — кръстена на Версенжеторикс. (В Америка никога не ми се беше случвало да попадна на улица, кръстена на Даниъл Буун, макар че на някое място като Южна Дакота може и да съществуваше такава.)

Една улица, която Стася ми посочи, ми се заби в ума — на нея се намираше Академията за изящни изкуства (Каза, че се надява един ден да учи там.) Името на улицата беше „Бонапарт“. (Знаех ли тогава, че това ще е първата странична уличка, която ще обитавам след пристигането си в Париж.) През една пряка — на улица „Висконти“ — някога Балзак държал издателство, начинание, което щяло да го разори в идните години. На друга пресечка на улица „Бонапарт“ някога живял Оскар Уайлд.

 

 

Дойде денят, в който трябваше да се явя на работа. Пътуването до канцеларията на Парковия отдел беше дълго-предълго. Тони ме чакаше с разтворени обятия.

— Не се налага да се бъхтиш до смърт. — Имаше предвид, в качеството ми на гробар. — Просто се пробвай. Никой няма да ти държи сметка. — Тупна ме яко по гърба. — Достатъчно силен си, за да държиш лопата, нали? И да караш количката с пръст?

— Естествено, че съм — уверих го.

Той ме представи на началника, нареди му да не ме юрка много и се запъти с бавна крачка към канцеларията. Каза, че след седмица ще работя до него, в собствения кабинет на пълномощника.

Хората се държаха с мен любезно, вероятно заради меките ми ръце. Даваха ми само най-леката работа. С нея можеше да се справи и момченце.

Първия ден ми беше изключително приятно. Ръчен труд — колко хубаво беше! А и свежият въздух, мирисът на пръстта, чуруликащите птички! Нов подход към смъртта. Какво ли беше да изкопаеш собствения си гроб? Жалко, рекох си, че ние всички сме задължени да направим тъкмо това на някой етап от живота си. Човек може би би се чувствал по-уютно в гроб, изкопан със собствените му ръце.

Какъв апетит ми се отвори, когато се прибрах вечерта от работа! Не че някога ми е липсвал. Странно — да се върнеш от работа като всеки обикновен човечец и да намериш вкусна вечеря, която очаква да я погълнеш! На масата имаше цветя, както и бутилка от най-хубавото френско вино. Малцина гробокопачи у дома ги очакваше такова угощение. Заслужил гробокопач, това бях аз. Шекспиров гробокопач. Наздраве!

Естествено, това беше първата и последна такава вечеря. И все пак жестът беше мил. В края на краищата не заслужавах изключително внимание за честния си труд.

С всеки ден работата ставаше малко по-тежка. Великият момент дойде, когато стоях на дъното на дупка и хвърлях лопати пръст през рамо. Прекрасно творение. Дупка в земята? Има дупки и дупки. Това беше свещена дупка. Специална, от Адам Кадмус до Адам Омега.

Бях всичко в деня, когато стигнах дъното. Бях копачът и изкопаното. Да, тъкмо на дъното на гроба, с лопата в ръка, разбрах, че в усилията ми има нещо символично. Макар че тялото на друг щеше да легне в тази дупка, чувствах се като на собственото си погребение. (J’aurai un bel enterrement.) Беше забавна книжка — онази, „Погребението ми ще е прекрасно“. Но не беше забавно да стоиш в бездънна яма, обхванат от лошо предчувствие. Може би наистина копаех собствения си гроб, символично казано. Е, след ден-два посвещаването ми щеше да завърши. Можех да го понеса. Освен това скоро щях да докосна и първата си заплата. Какво събитие! Не че сумата беше голяма. Не, но я бях спечелил „с пот на чело“.

Сега беше четвъртък. После петък. После — денят на заплатата.

В четвъртък, този ден на лошите предчувствия, атмосферата вкъщи бе просмукана от нов елемент. Не можех да кажа какво точно ме обезпокои толкова. Със сигурност не беше това, че те бяха свръхестествено весели. Често ги прихващаше така. Очакваха твърде много — само така можех да го изразя. Но какво? И начинът, по който ми се усмихваха — така, както се усмихваш на дете, нетърпеливо да узнае нещо. Усмивка, която казва: „Ти само почакай, съвсем скоро ще разбереш!“ Най-тревожното беше, че нищо казано от мен не ги дразнеше. Бяха непоклатимо безучастни.

Следващата вечер, в петък, се прибраха с баретки. „Какво ги прихваща? — запитах се. — Да не би да си мислят, че са вече в Париж?“ Забавиха се прекомерно в банята. И пак пееха, пееха като луди — едната в банята, другата под душа. „Нека те наричам «мила», влюбен съм… ооо-оо-оо…“ А после — „Типерари“. Голяма веселба. Как се смееха и се кискаха! Преливаха от щастие, дявол ги взел!

Не можах да устоя да не надникна. Стася стоеше във ваната и търкаше катеричката си. Не изпищя, нито дори възкликна „О!“. Що се отнася до Мона, тя току-що беше излязла изпод душа с хавлия, метната около кръста.

— Ще те подсуша — казах аз и грабнах хавлията.

Докато я търках, галех и милвах, тя мъркаше като котка. Най-накрая я напръсках цялата с одеколон. И това й хареса.

— Прекрасен си — каза ми тя. — Наистина те обичам, Вал. Наистина. — Прегърна ме сърдечно.

— Утре ще ти плащат, нали? — продължи тя. — Иска ми се да ми купиш сутиен и чифт чорапи. Имам страшна нужда от тях.

— Разбира се — отвърнах. — Нещо друго желаеш ли?

— Не, мили Вал, това е всичко.

— Сигурна ли си? Мога да ти купя всичко, от което се нуждаеш — утре.

Тя ме погледна свенливо.

— Добре, само още едно нещо.

— Какво?

— Букетче теменужки.

Увенчахме тази сцена на брачно блаженство с едно разкошно ебане, два пъти прекъсвано от Стася, която се преструваше, че търси това или онова и продължи да снове из коридора дори и след като утихнахме.

А после се случи нещо наистина смахнато. Тъкмо когато задрямвах, и кой дойде до леглото, наведе се и ме целуна по челото — Стася!

— Лека нощ! — пожела ми тя. — Приятни сънища!

Бях твърде изтощен, че да тормозя мозъка си с тълкувания на този странен жест. „Самотна е, ето какво!“ — само това можах да измисля в момента.

На сутринта те се вдигнаха още преди да се разсъня. Пак весели, пак нетърпеливи да ми угодят. Можеше ли да ги е прихванало заради заплатата, която щях да донеса? И защо ягоди за закуска? Ягоди, удавени в сметана. Леле!

После се случи още едно необичайно нещо. Като тръгнах, Мона настоя да ме изпрати до вратата.

— Какво става? — попитах. — Защо?

— Искам да те изпратя, това е. — И тя ми хвърли една от онези усмивки, снизходително-майчинските.

Остана до парапета в лекото си кимоно, докато се отдалечавах. По средата на пряката се обърнах да видя още ли е там. Там беше. Махна ми за довиждане. И аз й махнах.

Във влака дремнах за кратко. Какво прекрасно начало на деня! И нямаше повече гробове за копаене. Ягоди за закуска. Мона, която ми маха за довиждане. Всичко беше толкова прекрасно, че нямаше накъде повече. Върховно. Най-сетне бях влязъл в релси.

 

 

В съботите работехме на половин ден. Взех си надниците, обядвах с Тони, докато той ми обясняваше какви са новите ми задължения, после се разходихме из парка и най-накрая се прибрах вкъщи. На връщане купих два чифта чорапи, сутиен, букетче теменужки и немски кейк с извара. (С кейка щях да се почерпя сам.)

Когато стигнах вкъщи, вече се беше стъмнило. Вътре не светеше. Странно, помислих си. Да не би да си играеха на криеница с мен? Влязох, запалих няколко свещи и се огледах набързо. Нещо не беше наред. За миг си помислих, че вкъщи са влезли крадци. Погледът към стаята на Стася само засили опасенията ми. Куфарите й ги нямаше. Всъщност в стаята не беше останало нищо нейно. Дали не беше избягала от клетката? Заради това ли беше целувката за лека нощ? Огледах останалите стаи. Някои от чекмеджетата на бюрото бяха отворени, навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Безпорядъкът издаваше, че евакуацията е била бурна и внезапна. Премалата, която ме бе обзела на дъното на гроба, ме връхлетя.

Стори ми се, че виждам лист хартия на бюро го до прозореца — вероятно бележка. И разбира се, там под преспапието имаше бележка, написана с молив. Почеркът беше на Мона.

„Скъпи Вал — гласеше тя. — Тази сутрин отплувахме с «Рокамбол». Нямах куража да ти го кажа. Пиши ми чрез Американ Експрес, Париж. С обич…“

Прочетох я пак. Всеки го прави, когато вестта е съдбовна. После се строполих на стола до бюрото. Отначало сълзите бликнаха бавно, капка по капка. После рукнаха. Скоро ридаех. Ужасни ридания, които ме разтърсваха из основи. Как можа да ми причини това? Знаех, че щяха да заминат без мен — но не така. Да избягат като две непослушни деца. И това разиграване в последната минута — „Донеси ми букетче теменужки!“ Защо? За да ме заблуди? Беше ли нужно? Дали не се бях вдетинил? Само с децата се държат така.

Въпреки всичките ридания, в мен се надигна гняв. Вдигнах юмрук и ги наругах — нарекох ги двойка кучки измамници. Молех се корабът да потъне, кълнях се, че и грош няма да им изпратя, никога, ако ще да умират от глад. После, за да ми олекне, станах и запокитих преспапието по снимката, окачена над бюрото. Грабнах една книга и строших още една картина. Минавах от стая в стая и помитах де що видя. Изведнъж забелязах в един ъгъл купчина изоставени дрехи. Бяха на Мона. Вземах всяка от тях — пликчета, сутиен, блуза — и механично ги душех. Все още воняха на нейния парфюм. Събрах ги и ги напъхах под възглавницата ми. После закрещях — крещях, крещях, крещях. А когато свърших с крясъците, запях — „Нека те наричам «мила»… влюбен съм в те-е-ееб“. Кейкът се блещеше насреща ми. „Майната ти!“ — креснах, награбих го и го размазах в стената.

Тъкмо тогава вратата тихо се отвори. Там, с ръце, скръстени на гърдите, стоеше едната от сестрите холандки от горния етаж.

— Горкичкият ми, миличкият ми той — каза тя, приближи се и понечи да ме прегърне. — Моля те, моля те, не го приемай толкова тежко! Знам какво ти е… да, ужасно е. Но те ще се върнат.

Тези нежни думички отново накараха сълзите ми да бликнат. Тя ме прегърна и ме целуна и по двете бузи. Не възразих. После ме поведе към леглото, седна и ме придърпа до себе си.

Въпреки скръбта не можах да не забележа мърлявия й вид. Над протърканата й пижама — явно я носеше но цял ден — беше метнала лекьосано кимоно. Чорапите й се бяха събрали на глезените. От чорлавата й коса висяха фиби. Беше повлекана, нямаше грешка. Но повлекана или не, тя наистина се тревожеше, наистина я беше грижа за мен.

Обгърнала с ръка раменете ми, тя нежно, ала тактично ми съобщи, че от известно време била забелязала какво става. „Но трябваше да си държа езика“ — каза тя. После млъкна и ми позволи да се поддам на скръбта. Най-сетне ме увери, че Мона ме обича. „Да — каза тя. — Много те обича.“

Понечих да възразя срещу това, когато вратата отново се отвори тихо и влезе и другата сестра. Тази беше по-добре облечена и по-привлекателна. Приближи се каза няколко тихи думи и се настани от другата ми страна. Сега и двете ми държаха ръцете. Каква картинка само!

Такава загриженост! Да не би да си въобразяваха, че съм готов да си пръсна мозъка? Отново и отново ме уверяваха, че всичко било за добро. Търпение, търпение! В крайна сметка всичко щяло да се оправи. Било неизбежно, казаха. Защо? Защото съм бил такъв свестен човек. Господ ме изпитвал, това било.

— Често — каза първата — ни се искаше да слезем и да те утешим, но не смеехме да се натрапваме. Знаехме какво ти е. Усещахме те кога крачиш насам-натам, насам-натам. Сърцата ни се късаха, но какво ли можехме да сторим?

Всичкото това съчувствие вече започвате да ми идва множко. Станах и запалих цигара. Повлеканата се извини и изтича горе.

— Ще се върне след минутка — каза другата и започна да ми разказва за живота им в Холандия. Нещо, което каза, или начинът, по който го каза, ме разсмя. Тя плесна радостно с ръце.

— Виждаш ли, че в края на краищата не е толкова зле? Все още се смееш!

Щом го каза, аз се разсмях силно, още по-силно. Беше невъзможно да се каже дали се смея или рева. Не можех да се спра.

— Ето, виждаш ли — изгука тя и ме притисна към нея. — Положи глава на рамото ми. А така. Леле, ама ти имаш нежно сърце!

Колкото и нелепо да беше, стана ми хубаво, като се отпуснах на рамото й. Дори усетих как нагонът ми леко се размърда, заключен в майчинската й прегръдка.

Сестра й се върна с поднос с гарафа, три чаши и бисквити.

— От това ще ти стане по-добре — и тя ми наля шнапс.

Чукнахме се с чаши, сякаш празнувахме щастливо събитие, и ги изгълтахме. Чиста огнена вода.

— Пийни още — обади се другата и напълни отново чашите. — Какво, не ти ли става хубаво? Изгаря те, а? Но и ти дава дух.

Изпихме скорострелно още две-три. И всеки път ми казваха „Сега не ти ли е по-добре?“

По-добре или по-зле, не можех да кажа. Знаех само, че червата ми горят. А после стаята се завъртя.

— Легни си — подканиха ме те, сграбчиха ме под мишница и ме сложиха на леглото. Протегнах се в цял ръст, безпомощен като бебе. Те свалиха сакото ми, после ризата, после — панталоните и обувките. Не протестирах. Те ме преобърнаха и ме завиха.

— Поспи — казаха ми. — По-късно ще те извикаме. Като се събудиш, ще сме ти сготвили вечеря.

Затворих очи. Стаята се въртеше още по-бързо.

— Ще се грижим за тебе — каза едната.

— Добре ще се грижим — додаде втората. Двете излязоха на пръсти от стаята.

Събудих се в раните утринни часове. Стори ми се, че звънят църковните камбани. (Тъкмо онова, което каза майка ми, докато се опитваше да си спомни часа на раждането ми.) Станах и пак прочетох бележката. Сега вече бяха навлезли дълбоко в открито море. Бях огладнял. Намерих парче от кейка на пода и го изгълтах. Колкото бях гладен, бях още по-жаден. Изпих няколко чаши вода една след друга. Главата ме наболяваше. После се промъкнах обратно в леглото. Но вече не ми се спеше. Призори станах, облякох се и се измъкнах навън. По-добре беше да вървя, отколкото да лежа и да мисля. Ще вървя и ще вървя, мислех си, докато рухна на земята.

Не стана както го мислех. Свеж или уморен, мислите никога не спират. Човек обикаля в кръгове все на едно и също място и винаги се връща в самия център: неприемливото настояще.

Как прекарах остатъка от деня, напълно ми се губи. Спомням си само, че болката в сърцето ставаше все по-силна. Нищо не можеше да я успокои. Не беше нещо вътре в мен — бях самият аз. Аз бях болката. Ходеща, говореща болка.

Да можех да се завлека до кланицата и да ги накарам да ме гътнат като вол — щеше да е акт на милост. Само един бърз удар — между очите. Това и само това можеше да убие болката.

 

 

В понеделник сутринта се явих на работа както обикновено. Наложи се да изчакам цял час, преди Тони да се появи. Той само ме погледна и ме попита:

— Какво е станало?

Разказах му накратко. Самата любезност, той рече:

— Да вървим да пийнем. Няма нищо кой знае колко належащо. Негова светлост днес няма да идва, така че няма за какво да се тревожим.

Пипнахме по две, после обядвахме. Хубав обяд, последван от хубава пура. И нито един упрек към Мона.

Чак когато се връщахме към канцеларията, той си позволи безобидна забележка.

— Надмина ме, Хенри. Имам си много неприятности, но не и от този вид.

В канцеларията той отново скицира задълженията ми.

— Утре ще те представя на момчетата — каза той. (Когато се стегнеш, искаше да ми каже.) Додаде, че лесно ще се разбера с тях.

Така измина този ден, и следващият.

Запознах се с останалите служители в канцеларията — всичките до един на доизживяване, всички очакваха онази пенсия в края на дъгата. Почти всички бяха от Бруклин, до един обикновени момчета и всичките говореха на онзи скучен, завален бруклински диалект. Но всичките изгаряха от желание да помогнат.

Имаше един тип, счетоводител, който веднага ми допадна. Казваше се Пади Махони. Беше ирландски католик, прост, свадлив, заядлив — всичко онова, което не харесвам, но тъй като идвах от четиринайсети район, а той беше роден и израсъл в Грийнпойнт, се разбирахме знаменито. Веднага щом Тони и Пълномощникът се махнеха, той идваше на бюрото ми, готов да предъвкваме дертовете си цял ден.

В сряда сутринта намерих на бюрото си радиограма.

„Трябва имаме петдесет долара преди пристигане. Моля телеграфирай незабавно.“

Когато Тони дойде, му показах съобщението.

— Какво ще правиш? — попита ме той.

— Тъкмо това искам да знам — отвърнах.

— Нали няма да им изпратиш парите… след онова, което ти причиниха?

Погледнах го безпомощно.

— Боя се, че ще се наложи.

— Не ставай будала — каза той. — Каквото са надробили, нека сега си го сърбат.

Надявах се да ми каже, че мога да взема аванс. Съкрушен, се върнах на работа. Докато работех не спрях да се чудя как и кога мога да събера подобна сума. Тони беше единствената ми надежда. Но нямах кураж да настоявам. Не можех — вече беше направил за мен повече, отколкото заслужавам.

След обяда — обикновено обядвахме заедно с политическите му приятелчета в един близък бар във Вилидж — той връхлетя с голяма пура в устата. Лъхаше яко на алкохол. Беше ухилен до уши — така, както се хилеше в училище, когато е намислил някоя дяволия.

— Как върви? — попита ме. — Хващаш ли му вече цаката? Работата тук не е лоша, а?

Метна шапката зад гърба си, пльосна се на въртящия се стол и си качи краката на бюрото. Дръпна продължително от пурата, извърна се към мен и рече:

— Май жените не ги разбирам много-много, Хенри. Заклет ерген съм. Ти си по-друг. Като че нямаш нищо против усложненията. Както и да е, като ми каза за телеграмата от тази сутрин, си помислих, че си глупак. Но в момента не мисля така. Ти имаш нужда от помощ, а аз май съм единственият, който може да ти помогне. Виж, нека аз ти дам назаем, колкото ти трябват. Не мога да ти отпусна аванс… съвсем нов си тук. Освен това би повдигнало много ненужни въпроси. — Той бръкна в джоба си и извади една пачка. — Ще ми връщаш по пет долара на седмица, ако искаш. Но не се оставяй да те цицат повече! Бъди твърд!

Още няколко думи и беше готов да си тръгва.

— Ще си ходя вече. Свърших работата си за днес. Ако срещнеш затруднения, обади ми се.

— Къде? — попитах.

— Питай Пади, ще ти каже.

 

 

С отминаването на дните болката поутихна. Тони постоянно ми възлагаше работа — без съмнение нарочно. Освен това се погрижи да се запозная с главния градинар. Един ден щеше да ми се наложи да напиша брошура за растенията, храстите и дърветата в парка, каза той. Градинарят щял да ме светне.

Всеки дек очаквах нова телеграма. Знаех, че писмо не би стигнало до мен за дни. Вече бях в дупката и мразех всеки ден да се завръщам на мястото, където ме бе споходила бедата. Затова реших да помоля нашите да ме приберат. Съгласиха се с готовност, макар поведението на Мона да ги озадачаваше. Разбира се, обясних им, че било планирано така, че съм щял да ги последвам по-късно и така нататък. Не че се вързаха, но се въздържаха да ме подлагат на още по-голямо унижение.

И така, аз се нанесох при тях. Улицата на Първите мъки. Щях да пиша на писалището ми от момчешките години (което аз никога не използвах). Всичката ми покъщнина се побра в куфара. Не донесох с мен и една-едничка книга.

Телеграмата до Мона относно смяната на адреса ми струва още няколко долара. Предупредих я да ми пише или телеграфира в службата.

Както Тони беше предположил, не мина много време и пристигна втора телеграма. Този път им трябваха пари за храна и квартира. Все още не им се очертаваше никаква работа. По петите на телеграмата пристигна писмо, кратко, в което ми пишеха, че били щастливи, че Париж бил просто чудесен и че трябва да намеря начин да замина скоро при тях. Никакъв намек за това как се справят.

— Добре ли си прекарват там? — попита ме един ден Тони.

— Не ти крънкат пак мангизи, нали?

Не му бях казал за втората телеграма. Чичо ми, спекулантът с билети, кихна въпросната сума.

— Понякога — продължи Тони — ми се иска да видя Париж. Добре бихме си прекарали там двамата с тебе, а?

Наред с обичайната работа в канцеларията ни се възлагаха и всякакви временни задачи. Например речите, които Пълномощникът трябваше да подготвя за този или онзи случай и които никога нямаше време да напише сам. Писането на тези речи беше работа на Тони. След като той се постараеше, аз добавях няколко щриха.

Тези речи бяха тъпа работа. Много повече предпочитах да разговарям с градинаря. Вече бях започнал да си водя бележки за „лесовъдната“ брошура, както я наричах аз.

След известно време работата намаля. Понякога Тони изобщо не се появяваше в канцеларията. Щом Пълномощникът си тръгнеше, спираше всякаква дейност. Когато останехме сами — бяхме около седмина — си запълвахме времето с игра на карти, дрънкане на глупости, пеене, разказване на мръсни истории, понякога си играехме на криеница. За мен тези периоди бяха по-лоши, отколкото когато се задушавах от работа. Беше невъзможно да поддържаш интелигентен разговор с когото и да било от тях, освен с Пади Махони. Той беше единственият, с когото ми правеше удоволствие да приказвам. Не че някога сме говорили за нещо поучително. През повечето време си говорехме за живота в квартала, когато той е ходил да играе билярд с момчетата, да пие и да залага на комар. Улиците „Моуджър“, „Тенейк“, „Конселий“, „Дево“, „Хумболт“… назова ги всичките, преживяваше ги всичките, играеше пак на игрите, които играехме като малки под жаркото слънце, в хладните мазета, под мекото сияние на газовите фенери, по доковете край бързоструйната река…

Онова, което най-вече вдъхновяваше приятелството и предаността на Пади беше талантът ми на драскач. Когато пишех на машината, дори и да печатах само някакво си писмо, той заставаше на вратата и ме гледаше като да съм някакъв феномен.

— Ко прайш? Бичиш ли го? — Имаше предвид нов разказ.

Понякога заставаше там, поизчакваше малко и питаше:

— Много ли си зает?

Ако му отговорех „Не, защо?“, той продължаваше:

— Мислех си… Нали си спомняш кръчмата на ъгъла на Уайт авеню и „Гранд“?

— Естествено. И какво за нея?

— Ами един висеше често там… писател като тебе. Пишеше серии. Но първо трябваше да се накърка.

Подобна забележка беше само увод. На него му се говореше.

— Дъртият, дето живее на вашата пресечка… Как се казваше тоя бе? Мартин. Да, същият. Вечно мъкнеше два пора в джобовете си, помниш ли? Много кинти изкара с тия проклети порове, мръсникът му. Навремето бачкаше в най-добрите хотели на Ню Йорк — гонел плъховете. Ега ти патърдията! Мен ме е страх от тия гадове… могат да ти отхапят ташаците… нали ме разбираш? Той си беше откачалка. И как поркаше само! Още го виждам как се кандилка по улицата… а ония проклети порове надничат от джобовете му. Сега не близвал, казваш? Не мога да повярвам. Навремето пръскаше пари като глупак — в същата кръчма, дето ти разправях.

Оттук се прехвърляше на татко Фланаган или Калахан, вече не си спомням. Свещеникът, който се наквасвал до уши всяка събота вечер. Трябвало да внимаваш, когато е пийнал. Обичал да чука момченцата от хора. Можел да има всяка жена, на която хвърлел око, какъвто бил красив и омайник.

— Направо се насирах, като ходех на изповед — разправяше Пади. — Тоя гадняр знаеше всичките грехове в календара. — Тук се прекръсти. — Трябваше всичко да си му кажеш… дори и колко пъти в седмицата си си бил чекии. Най-гадното беше, че той си имаше начин да ти се изпърди във физиономията. Но ако си имаш неприятности, тъкмо при него трябваше да отидеш. Никога не ти отказваше. Да, много свестни типове имаше в тоя квартал. Някои от тях сега са в пандиза, горкичките…

 

 

Измина месец, а от Мона бях получил единствено две кратки писма. Живееха на улица „Принцес“ в очарователно хотелче, много чисто и много евтино. Хотел „Принцес“. Да можех да го видя, колко щял да ми хареса! Междувременно се бяха запознали с доста американци, повечето художници и много бедни. Надявали се скоро да се измъкнат от Париж и да поразгледат провинцията. Стася била полудяла да посетят Миди. Това било в Южна Франция, където имало лозя, маслинови горички, бой с бикове тъй нататък. О, да, имало някакъв писател, смахнат австриец, които страшно си бил паднал по Стася. Смятал, че тя е гений.

— Как се оправят те? — питаха ме сегиз-тогиз нашите.

— Нормално — отвръщах.

Един ден съобщих, че Стася била приета със стипендия в Академията за изящни изкуства. За да ги накарам да си затраят малко.

Междувременно обработвах градинаря. Колко освежителна беше неговата компания! Неговият свят бе свободен от човешките кавги и боричкания. Имаше си работа само с времето, почвата, буболечките и гените. Каквото и да докоснеше, то разцъфваше. Живееше в царството на красотата и хармонията, където царуваха покой и ред. Завиждах му. Колко благодарно беше да посвещаваш цялото си време и енергия на растенията и дърветата! Нямаше ревност, нямаше съперничество, нито блъскане и ръгане с лакти, нямаше лъжи и измами. Теменугата получаваше същото внимание като рододендрона. Люлякът не беше по-добър от розата. Някои растения си бяха слаби по рождение, други процъфтяваха при всякакви условия. Всичко това ме очароваше — неговите размисли за природата на почвата, разнообразието на торовете, изкуството на присаждането. Темата наистина беше безкрайна. Ролята на насекомото например или чудото на опрашването, неспирният труд на червеите, използването на водата и злоупотребата с нея, разнообразните дължини на растежа, мутациите, естеството на плевелите и другите вредители, борбата за оцеляване, инвазията на скакалците, божествената служба на пчелите…

Какъв контраст между света на този човек и онзи, който обитаваше Тони! Цветя срещу политици; красотата срещу лукавството и измамата. Горкичкият Тони, как само се мъчеше да опази ръцете си чисти. Вечно се баламосваше или се продаваше с идеята, че слугата на обществото е благодетел на страната си. Лоялен, справедлив, честен и толерантен по природа, той беше отвратен от тактиките, прилагани от приятелчетата му. Когато веднъж станеше сенатор, губернатор или каквото там си мечтаеше да стане, щеше да промени нещата. Така искрено вярваше в това, че вече не можех да му се присмивам. Но пътят беше труден. Макар сам да не вършеше нищо, за което съвестта да го гризе, все пак му се налагаше да затваря очи за дела и практики, които го изпълваха с възмущение. А и трябваше да харчи сума ти пари. Да, въпреки факта, че беше тежко задлъжнял, той беше успял да подари на родителите си къщата, в която живееха. В добавка издържаше двамата си по-малки братя, които учеха в колеж. Както сам каза един ден — „Хенри, дори и да исках да се оженя, не бих могъл. Не мога да си позволя да издържам съпруга.“

Веднъж, докато ми разказваше за патилата си, сподели:

— Най-хубавите ми дни бяха, когато бях президент на онзи атлетически клуб, спомняш ли си? Тогава не се занимавах с политика. Спомняш ли си, да речем, когато бягах в маратона и се наложи да ме откарат в болница? Тогава бях върхът! — Погледна пъпа си и си разтри шкембето. — Това е от седенето по цели нощи с момчетата. Чудиш ли се понякога защо вечно закъснявам? Никога не си лягам по-рано от три-четири часа сутринта. През цялото време се боря с махмурлука. Боже, да знаеха нашите какви ги върша, за да си заслужа име, щяха да се откажат от мен. Така е, като си син на имигрант. Нали съм мръсен макаронаджия, трябва да се доказвам. Късмет имаш, че не страдаш от амбиции. Всичко, което искаш от живота, е да бъдеш писател, нали така? За да бъдеш писател, не ти се налага да газиш в лайна, нали?

Хенри, момчето ми, понякога всичко това ми изглежда безнадеждно. Един ден ще стана президент… е, и какво? Мислиш ли, че наистина бих могъл да променя нещата? Не вярвам дори в себе си, честно да ти кажа. Нямаш представа каква сложна бъркотия е това. Задължен си на всеки, независимо дали ти харесва или не. Дори и на Линкълн. Не, аз съм просто едно сицилианче което, ако боговете се смилят, може един ден да стигне до Конгреса. И все пак си имам мечти. Само това ги остава в тая бъркотия — мечтите.

Да, онзи атлетически клуб… тогава хората си мислеха за мен, че съм върхът. Аз бях сияйната звезда на квартала. Синът на обущаря, издигнал се от дъното. Когато станех да произнеса реч, бяха като омагьосани още преди да си отворя устата.

Той млъкна, за да запали угасналата си пура. Дръпна от нея, направи отвратена гримаса и я захвърли.

— Сега е съвсем различно. Сега аз съм част от машината. Подлизурко, най-вече. Пилея си времето и с всеки ден затъвам все по-дълбоко в дупката. Пич, ако ти имаше моите проблеми, вече да си побелял. Не знаеш какво е да запазиш малкото почтеност, която имаш, посред всичките заобикалящи те изкушения. Стъпиш ли съвсем леко накриво, белязан си. Всеки се опитва да наклепа другия. Май тъкмо това ги крепи заедно. Жалки мръсници! Радвам се, че така и не станах съдия — защото ако трябваше да осъдя тия негодници, щях да бъда безмилостен. Не проумявам как една страна може да процъфтява от интриги и корупция. Сигурно някакви по-висши сили пазят тая наша Република…

Той млъкна.

— Зарежи! — заяви. — Просто изпускам парата. Но може би сега виждаш, че не съм чак толкоз добре.

Стана и взе шапката си.

— Между другото, как си с парите? Трябват ли ти още? Не се страхувай да искаш, ако е така. Дори и да са за тая твоя жена. Прочее, как е тя? Все още ли е във веселия Париж?

Усмихнах му се широко.

— Извадил си късмет, Хенри, момчето ми. Късмет, че тя е там, а не тук. Така можеш да си поемеш въздух. Тя ще се върне, не се бой. Може би по-скоро, отколкото си мислиш… О, между другото, имах да ти казвам… Пълномощникът смята, че си те бива. Аз също. Чао засега!

 

 

Вечер, след вечеря, обикновено излизах на разходка — или към китайското гробище или в противоположна посока, по пътя, който водеше към дома на Уна Гифърд. На ъгъла, като страж на пост всяка вечер стърчеше дъртият Мартин — и зиме, и лете. Беше трудно да го подминеш, без да размениш някоя дума с него, обикновено за злините, причинявани от пиенето, тютюна и тъй нататък.

Понякога просто крачех из квартала, твърде унил, че да си правя труда да изпъвам крак. Преди да си легна понякога четях откъси от Библията. Това беше единствената книга в къщата. Страхотно четиво за преди сън. Само евреите може да са я написали. Друговерците се объркват с всичките му там родословни ядове, кръвосмешение, насилие, нумерология, братоубийства и отцеубийства, чуми, изобилие от ядене, жени, война, убийства, сънища, пророчества… Никаква последователност. Само студент по богословие би го приел недвусмислено. Не се връзва. Библията, това е Старият завет плюс Апокрифите. Новият завет е книга със загадки — „само за християни“.

Както и да е, онова, което искам да кажа е, че си паднах по Книгата на Йов. „Къде беше ти, когато слагах основите на земята? Кажи, ако разбираш.“ Това изречение ми хареса — съответстваше на моите огорчение и болка. Особено ми хареса допълнението — „Кажи, ако разбираш.“ Никой не притежава подобно разбиране. На Йехова не му стигнало да натовари Йов с циреи и други болежки — и гатанки трябвало да му задава. Сегиз-тогиз, след посдърпване и обуздаване на Царете, Содиите, Числата и другите приспивни части, занимаващи се с космогонията, обрязването и жалбите на прокълнатите, се обръщах към Йов и се утешавах, че не съм сред избраните. Нали си спомняте, че в крайна сметка Йов е овъзмезден. Моите тревоги бяха дребни, не по-големи от нощно гърне.

Няколко дни по-късно, както казват, май че беше някъде следобед, дойде новината, че Линдберг е прелетял жив и здрав Атлантика. Цялото войнство се изсипа на поляната да крещи, ликува, спирка и да се поздравява помежду си. Цялата страна бе обхваната от истерична радост. Това беше героичен подвиг и извършването му би струвало милиони години на обикновените смъртни.

Собственото ми въодушевление беше по-сдържано. То бе леко помрачено от едно писмо, което получих същата сутрин — писмо, с което ме уведомяваха, така да се каже, че тя пътувала за Виена с приятели. Скъпата ни Стася, научих, била някъде из Северна Африка — била заминала с онзи луд австриец, който я смятал за толкова прекрасна. Тонът й беше такъв, че човек би си помислил, че е забягнала във Виена, за да ядоса някого. Естествено, никакви обяснения за това как осъществява това чудо. По-лесно бих разбрал как Линдберг е покорил въздуха, отколкото как тя е заминала за Виена.

Прочетох писмото два пъти от край до край в опит да открия кои са спътниците й. Разрешението на загадката беше просто: махни множественото число. Нямах ни най-малко съмнение, че ролята на неин придружител играеше някакъв богат безделник, млад и хубав американец. Онова, което ме подразни повече, беше, че беше пропуснала да ми даде адрес във Виена, на който да й пиша. Трябваше просто да почакам. Да чакам и да горя от нетърпение.

Величествената победа на Линдберг над стихиите само облекчи собствените ми жалки мъки и терзания. Ето ме тук, затворен в канцеларията, полагам безсмислени усилия, нямам дори джобни пари, получавах мижави отговори на дългите си прочувствени писма, а тя, тя миткаше наляво-надясно, хвърчеше от град на град като райска птичка. Какъв смисъл имаше да се мъча да замина за Европа? Как щях да си намеря работа там, като срещах такива трудности в собствената си страна? И защо да се преструвам, че ще се побърка от радост, като пристигна?

Колкото повече се замислях за ситуацията, толкова по-мрачен ставах. Около пет часа същия следобед, обхванат от пълно отчаяние, седнах зад машината да нахвърлям книгата, която се бях зарекъл да напиша някой ден. Моята книга за Страшния съд. Беше все едно пиша собствената си епитафия.

Пишех бързо, в телеграфен стил — започнах с вечерта, когато я срещнах за първи път. По някаква необяснима причина записвах хронологично, и без усилия, дългата верига от събития, изпълващи интервала между онази съдбовна вечер и сегашната. Преобръщах страница след страница и винаги имаше какво още да напиша.

Бях огладнял. Излязох да се поразходя до Вилидж и да хапна нещо. Когато се върнах в службата, пак седнах зад машината. Докато пишех, се смеех и ридаех. Макар че само си водех бележки, сякаш пишех книгата, там и тогава. Съживих отново цялата трагедия стъпка по стъпка, ден след ден.

Привърших късно след полунощ. Съвсем изтощен, легнах на пода и заспах. Събудих се рано, отидох отново до Вилидж да се подкрепя, после се отправих безгрижно обратно на работа.

По-късно същия ден прочетох написаното през нощта. Трябваше да се добавят само няколко неща. Как така си спомнях толкова точно хиляда и едната подробности, които бях записал? И ако преработех тези телеграфни бележки в книга, справедливостта към темата не би ли изисквала няколко тома? Самата мисъл за огромността на тази задача ме зашемети. Кога ли щях да имам смелостта да се заловя със задача с такива измерения?

Докато размишлявах така, изведнъж ми хрумна отвратителна мисъл. Ето каква: с любовта ни е свършено. Това беше единственият смисъл в планирането на подобно произведение. Ала аз отказах да приема този извод. Казах си, че единствената ми цел е просто да разкажа — „просто“! — историята на моите беди. Но беше ли възможно да пишеш за страданията си, когато все още страдаш? Абелар го беше правил, без съмнение. Сега се намеси и сантиментална мисъл. Щях да напиша книгата за нея — да й я посветя — и когато тя я прочете, тя щеше да разбере, очите й щяха да се отворят, тя щеше да ми помогне да погреба миналото, щяхме да започнем нов живот, живот заедно… истинска заедност.

Колко наивно! Сякаш женското сърце, веднъж затворено, можеше да се отвори пак!

Смазах тези вътрешни гласове, вътрешни подсказвания, вдъхновени единствено от дявола. Жадувах повече от всякога за любовта й, бях далеч по-отчаян от всякога. После дойде споменът за една нощ преди години, когато седях на кухненската маса (жена ми беше горе в леглото) и излях пред нея сърцето си в отчаян, самоубийствен зов. И писмото постигна целта си. Бях стигнал до нея. Тогава защо една книга не би имала още по-силно въздействие? Особено книга, в която разголвах сърцето си? Сетих се за онова писмо, което един от героите на Хамсун бе написал до своята Виктория, онова, което бе написал „докато Господ е гледал през рамото му“? Сетих се за писмата, разменени между Абелар и Елоиза и как времето не можеше да отслаби силата им. О, могъществото на писаното слово!

Същата вечер, докато нашите четяха вестници, й написах писмо, което би трогнало сърцето и на лешояд. (Написах го на същото малко писалище, което ми бяха подарили като малък.) Описах й плана на книгата и как съм я нахвърлял наведнъж, без прекъсване. Казах й, че книгата е за нея, че книгата — това е тя. Казах й, че ще я чакам ако ще и хиляда години.

Писмото беше колосално и когато го свърших, разбрах, че не мога да го изпратя — защото беше забравила да си даде адреса. Обзе ме ярост. Сякаш ми беше отрязала езика. Как можа да ми извърти такъв долен номер? Където и да беше, в чиито прегръдки да беше, не усещаше ли, че се боря да стигна до нея? Въпреки проклятията, които сипех върху й, сърцето ми казваше: „Обичам те, обичам те, обичам те…“

И когато пропълзях в леглото, повтаряйки тази идиотска фраза, застенах. Застенах като ранен гренадир.