Хенри Милър
Nexus (4)

Четвърта глава

И така, докато се движех в мрака или с часове стоях като закачалка в ъгъла на стаята, все повече и повече падах в капана. Истерията се превръщаше в норма. Снегът никога не се топеше.

Докато замислях най-диаболичните схеми, за да влудя Стася наистина и така да я унищожа за добро, същевременно и съставях най-глупавия план за кампания за повторно ухажване. Във всяка витрина, покрай която минавах, виждах подаръци, които искам да й купя. Жените обожават подаръците, особено скъпите. Обичат и излишните дреболийки — в зависимост от настроението си. Можех да прекарам целия си живот в спор какво да й взема — чифт антикварни обеци, много скъпи, или голяма черна свещ. Никога нямаше да си призная, че скъпото е недостижимо. Не, ако успеех да се убедя, че обеците ще й доставят по-голямо удоволствие, можех да се убедя и че ще намеря начин да ги платя. И наистина мисля, че щях да се убедя, защото в дъното на сърцето си знаех, че никога нямаше да се реша на нищо. Това беше игра. Вярно, можех по-добре да си прекарвам времето в обсъждане на по-висши неща, например дали душата е подкупна или неподкупна, но за машината на разума един проблем е също толкова добър, колкото и друг. В същия дух можех да се подготвя за усилието да извървя пет или десет мили, за да взема назаем един долар и да се почувствам също толкова триумфално, колкото и ако бях успял да задигна десетаче или петаче. Няма значение какво може да съм се надявал да направя с долара. Беше усилие, което все още бях в състояние да направя, и това се брои, т.е. според изродения ми поглед към нещата все още бях с единия крак в света.

Наистина беше важно да си напомням от време на време за тези неща и да не я карам като Аконд от Суот. Беше добре и да ги шокирам веднъж завинаги, като заявя, когато се приберат вкъщи в три сутринта с празни ръце: „Не се безпокойте, сам ще отида да си купя сандвич.“ Е, понякога ядях само въображаеми сандвичи. Но за мен беше добре да ги накарам да си мислят, че не съм останал съвсем без средства. Веднъж или дваж наистина ги убедих, че съм ял пържола. Естествено, правех го, за да ги дразня. (От къде на къде имах право да ям пържола, след като те бяха прекарали часове наред в някое кафене в очакване някой да им предложи поне една хапка?)

От време на време ги поздравявах така:

— Значи успяхте да намерите нещо за ядене?

Въпросът май винаги ги разстройваше. И щях да кажа:

— Реших, че умирате от глад.

При което те щяха да ме информират, че нямам интерес да гладуват. Със сигурност щяха да добавят, че и аз нямам причина да гладувам. Правех го само за да ги тормозя.

Ако бяха в добро настроение, щяха да го удължат с тази тема. Каква нова дяволия планирах? Виждал ли бях Кронски напоследък? И тогава щеше да започне скритият под димна завеса разговор — за новопридобитите им приятели, за кръчмите, които бяха открили, допълнителните пътувания до Харлем, студиото, което Стася смяташе да наеме, и т.н., и пр. О, да, те бяха забравили да ми разкажат за Кърли, поета приятел на Стася, на когото се натъкнали миналата нощ. Той смятал да намине някой следобед. Искал да се запознае с мен.

Една вечер Стася се отдаде на спомени. Доколкото можах да схвана, достоверни спомени. За дърветата, о които се е отърквала в лунните нощи, за перверзния милионер, който се влюбил в нея заради косматите й крака, за рускинята, която се опитала да прави любов с нея, но която тя отблъснала, защото оная била прекалено груба. Наред с това тя имала връзка и с една омъжена жена и за да хвърли прах в очите на съпруга й, редовно му позволявала да я чука… не че й харесвало, но го правела заради жената, която обичала, приличието го изисквало.

— Не знам защо ви разказвам всичко това — каза тя. — Освен…

Изведнъж си спомни защо. Беше заради Кърли. Кърли бил странен. Тя не можеше да разбере привличането помежду им. Той винаги се правел, че иска да си легне с нея, но никога нищо не се случвало. Обаче пък бил много добър поет, в това тя била сигурна. Някой път, каза тя, щяла да напише стихотворение в негово присъствие. После добави любопитен коментар:

— Мога да продължа да пиша, докато той ме мастурбира.

Кикот.

— Какво мислиш за това?

— Звучи като страница от Крафт-Ебинг — осмелих се да кажа.

И се проведе дълга дискусия за относителните граници на Крафт-Ебинг, Фройд, Щекел, Вайнингер et alia, която завърши със забележката на Стася, че всички те са стари мошеници.

— Знаеш ли какво мисля да направя за теб? — възкликна тя. — Ще накарам твоя приятел Кронски да ме прегледа.

— Какво искаш да кажеш с това, да те прегледа?

— Да изследва анатомията ми.

— Аз пък реших, че имаш предвид главата си.

— Той може да направи и това — тя го произнесе студена като краставица.

— А ако прецени, че всичко ти е наред, че си само полиморфно перверзна, тогава какво?

Този израз, зает от Фройд, безкрайно ги развесели. Стася наистина го харесваше толкова много, че се закле да напише стихотворение с такова заглавие. В потвърждение на думите й Кронски бе извикан да дойде и да направи съответния преглед. Той пристигна в добро настроение — потриваше ръце и си пукаше пръстите.

— Какво е този път, господин Милър? Вазелин? Доста стегнато, ако си познавам работата. Обаче не е лоша идея. Поне ще знаем дали тя е хермафродит или не. Може би ще открием рудиментарна опашка…

Стася вече беше свалила блузата си и показваше хубавите си гърди с коралови зърна. Кронски им подложи шепи.

— Нищо им няма. Сега сваляй гащите!

На това тя се опъна.

— Не тук! — извика тя.

— Където искаш — отговори Кронски. — Какво ще кажеш за тоалетната?

— Защо не направиш прегледа в нейната стая? — предложи Мона. — Това да не е ексхибиционистко представление?

— Не е ли? — Кронски ни изгледа мръснишки. — Аз пък мислех, че това е идеята.

Той отиде в другата стая да си вземе черната чанта.

— Донесох си инструментите, за да стане по-официално.

— Нали няма да я нараниш? — извика Мона.

— Не и докато тя се съпротивлява — отвърна той. — Намери ли вазелина? Ако нямате, работа ще свърши и зехтин… и масло.

Стася изкриви лице.

— Необходимо ли е всичко това? — попита тя.

— Зависи от теб — каза Кронски. — Зависи колко си чувствителна. Ако си лежиш кротко и се държиш добре, няма да има проблеми. Ако ти хареса, мога да бръкна някъде другаде.

— О, не, няма! — извика Мона.

— Какво има? Да не ревнуваш?

— Поканихме те тук като лекар. Това да не е бардак!

— Щеше да е по-добре, ако беше дом за забавления — подсмихна се Кронски. — Поне тя щеше… Хайде, да свършваме с това!

Той хвана Стася за ръка и я отведе в малката стая до тоалетната. Мона искаше да отиде с тях, за да е сигурна, че на Стася няма да й се случи нищо лошо. Но Кронски не щя и да чуе за такова нещо.

— Това е визитация. — Той весело потриваше ръце. — Що се отнася до теб, господин Милър — и той ми отправи съучастнически поглед, — ако бях на твое място, бих се поразходил малко.

— Не, остани! — примоли се Мона. — Нямам му доверие.

Така че ние останахме, Мона и аз, и закрачихме нагоре-надолу из голямата стая, без да разменим и дума.

Минаха пет, после десет минути. Изведнъж от съседната стая се разнесе пронизителен писък:

— Помощ! Помощ! Той ме изнасилва!

Нахлухме в стаята. Кронски наистина беше със смъкнати гащи, лицето му — червено като цвекло. Опитваше се да я възседне. Мона се хвърли като тигрица към него и го избута от леглото. Тогава и Стася скочи от леглото, метна се към него и го яхна. С цялата си сила го дереше и удряше с юмруци. Бедният дявол бе толкова стреснат от нападението, че едва бе в състояние да се защитава. Ако не се бях намесил, щяха да му извадят очите.

— Копеле! — пищеше Стася.

— Садист! — пищеше Мона.

Вдигаха такава врява, че аз си представих как хазайката се втурва надолу с брадва в ръка.

Кронски най-сетне успя да се изправи на крака — панталоните все още бяха смъкнати до глезените му — и изломоти:

— За какво е целият този шум? Тя е нормална — точно както си мислех. Всъщност твърде нормална. И тъкмо това ме възбуди. Какво лошо има в това?

— Да бе, какво лошо има в това? — вметнах и аз, докато местех поглед от едната към другата.

— Разкарай го оттук! — изреваха те.

— Сега спокойно! Успокойте се де! — каза Кронски с малко успокоителен сироп в гласа. — Поискахте да я прегледам и знаехте също толкова добре, колкото и аз, че физически нищо й няма. Камбанарията й има нужда от преглед, не интимните й части. И това мога да направя, но ще отнеме време. А какво искахте да докажа? На това отговорете, ако можете! Искате ли да знаете нещо, а? Мога да накарам да ви затворят и тримата — и той щракна с пръсти в лицата ни. — Просто така! — и пак щракна с пръсти. — За какво ли? За морален упадък, ето за това. Няма да има как да се защитите, никой от вас.

Той замълча задълго, за да можем да вникнем в това.

— Обаче не съм достатъчно лош да направя такова нещо. Аз съм твърде добър за приятел, нали, господин Милър? Но не се опитвай да ме изхвърлиш за това, че ви правя услуга.

Стася стоеше съвсем гола, гащите й висяха в ръката й. Най-сетне тя се овладя и започна да си обува панталоните. Докато го правеше, се подхлъзна и падна. Мона веднага се втурна да й помага, но само за да бъде яростно отблъсната.

— Остави ме намира! — извика Стася. — Мога да се оправя и сама. Да не съм дете — каза го и се изправи. Постоя така за момент, после протегна глава напред и се загледа в себе си — в самия център на своята анатомия. И тогава избухна в смях — смях на побъркана.

— Значи съм нормална — продължаваше да се смее все по-силно. — Какъв майтап! Нормална, защото тук имам дупка, достатъчно голяма в нея да се напъха нещо. Я ми дайте свещ! Ще ви покажа колко съм нормална.

И започна да прави най-откачени жестове, въртеше задник, гърчеше се като от тръпки на оргазъм.

— Свещ! — изпищя тя. — Донесете голяма дебела черна свещ! Ще ви покажа колко съм нормална!

— Моля те, Стася, спри, умолявам те! — изплака Мона.

— Да, стига! — строго се обади Кронски. — Няма защо да ни се правиш на ексхибиционистка.

Думата „ексхибиционистка“ сякаш я разпали още повече.

— Това си е моят ексхибиционизъм — изпищя тя. — И този път безплатен. Обикновено ми плащат, за да се правя на задник, нали? — Обърна се към Мона: — Нали? — изсъска. — Или не си им казвала какво правим, за да ни заемат пари?

— Моля те, Стася, моля те! — молеше се Мона. В очите й имаше сълзи.

Но сега вече нищо не можеше да спре Стася. Тя грабна една свещ от бюрото, заби я в утробата си и същевременно френетично затръска корема си.

— Това струва ли си петдесет долара? — извика. — Оня, както там се казва, ще плати още повече, но тогава ще трябва да му позволя да ме излиже, пък аз не обичам да ме лижат. Във всеки случай не и перверзници.

— Спри! Спри или ще избягам! — беше Мона.

И тя спря. Свещта падна на пода. На лицето й се появи ново изражение. Докато обличаше блузата си, каза много тихо — думите й бяха към мен:

— Виждаш, Вал, че ако някой трябва да бъде наранен или унизен, това съм аз, а не скъпата ти съпруга. Аз нямам чувство за морал. Имам само любов. Ако трябват пари, съм винаги готова да направя нещо. И след като съм луда, това няма значение. — Тя млъкна и се извърна към скрина в другия край на стаята. Отвори едно чекмедже и извади плик за писмо. — Виждаш ли? — и размаха плика във въздуха. — Тук има чек, изпратен от попечителите ми. Достатъчен е, за да се плати наемът за следващия месец. Но… — тя спокойно започна да къса плика на парчета — ние не искаме тези пари, нали? Знаем как да ги изкараме по нашия си начин… да сме ексхибиционистки… да се преструваме на лесбийки… да се правим уж на лесбийки. Да се преструваме… да се правим… Писна ми от това. Защо не се преструваме, че сме просто човешки същества?

Сега заговори Кронски:

— Разбира се, ти си човешко същество и при това най-необикновено. Някъде по пътя си станала развратница — аз не знам как. И не искам да знам. Ако смятах, че ще ме послушаш, щях да те накарам да се махнеш оттук, да ги оставиш тези двамата — той хвърли презрителен поглед към нас с Мона. — Да, да ги оставиш да решат собствените си проблеми. Те нямат нужда от теб, а ти определено нямаш нужда от тях. Ти не принадлежиш на място като Ню Йорк. Всъщност не пасваш никъде… Но онова, което искам да кажа, е, че… дойдох тук като приятел. Ти имаш нужда от приятел. А тези двамата — те не знаят значението на тази дума. От тримата ти вероятно си най-здравата. А имаш и талант…

Реших, че той сигурно ще продължи. Но той изведнъж си спомни на глас, че трябва спешно да направи едно посещение, и рязко излезе.

По-късно същата вечер — те бяха решили да не излизат — стана нещо любопитно. Беше точно след вечеря, в разгара на приятен разговор. Цигарите бяха свършили и Мона ме помоли да погледна в чантата й. Обикновено на дъното на чантата й можеше да се намери някой фас. Станах, отидох до скрина, където лежеше чантата, и като я отворих, забелязах плик, адресиран до Мона с почерка на Стася. След секунда Мона беше до мен. Ако не се беше паникьосала така, може би нямаше да обърна внимание на присъствието на плика. Неспособна да се удържи, тя грабна плика. Измъкнах го от ръката й. Тя пак посегна към него и в схватката пликът, сега вече скъсан, падна на пода. Стася събра парчетата и ги върна на Мона.

— За какво е целият този шум? — неволно повторих думите на Кронски.

Двете отговориха едновременно:

— Не е твоя работа!

Не казах нищо повече. Но любопитството ми беше безкрайно възбудено. Имах усещането, че писмото ще се появи отново. По-добре да се преструвам, че изобщо не ме интересува.

По-късно същата вечер, като отидох до тоалетната, открих парченца от плика да плуват в тоалетната чиния. Свих рамене. Що за жалък начин да ми кажат, че писмото е унищожено! Нямаше да се дам толкова лесно. Измъкнах парченцата от плика от тоалетната и ги разгледах внимателно. По тях нямаше останали никакви букви. Сега бях сигурен, че самото писмо е било запазено, че е било скрито някъде, на място, където никога не бих се сетил да погледна.

След няколко дена се сдобих с любопитна информация. Тя ми изпадна по време на разгорещен спор между двете. Бяха в малката стая на Стася, където обикновено се оттегляха да обсъждат техните си дела. Без да знаят, че съм в къщата, или може би твърде развълнувани, за да понижат глас, думите им бяха свързани с нещо, което никога не трябваше да стига до ушите ми.

Мона правеше скандал на Стася, както разбрах, защото оная пръскала парите си като глупачка. Какви пари?, зачудих се аз. Да не е получила наследство? Онова, което вбесяваше Мона, беше, че Стася била дала на някакъв жалък идиот — не можах да чуя името — хиляда долара. Караше я да положи някакви усилия да си върне поне част от парите. А Стася постоянно повтаряше, че не би си го и помислила, че не й пукало какво ще направи онзи глупак с парите й.

Тогава чух Мона да казва:

— Ако не внимаваш, някоя нощ ще те оберат.

А Стася невинно:

— Няма да имат късмет. Вече нямам никакви.

— Вече нямаш нищо?

— Естествено, че не! Даже и пукнат грош.

— Ти си луда!

— Знам. Но за какво са парите, ако не и за да ги пръскаш?

Бях чул достатъчно. Реших да се поразходя. Когато се върнах, Мона я нямаше.

— Къде отиде? — попитах — не разтревожен, а от любопитство.

Вместо отговор получих ръмжене.

— Ядосана ли беше?

Друго ръмжене, след което:

— Предполагам. Не се безпокой, ще се върне.

Поведението й показваше, че е вътрешно доволна.

Обикновено щеше да е разстроена или да е излязла да търси Мона.

— Да ти направя ли кафе? — попита тя. За първи път изобщо правеше такова предложение.

Седнах на масата с лице към нея. Тя бе решила да си изпие кафето права.

— Странна жена, нали? — Стася отхвърли всички предишни дрязги. — Какво всъщност знаеш за нея? Срещал ли си се някога с братята й, с майка й или сестра й? Тя твърди, че сестра й е много по-хубава от нея. Вярваш ли го? Но тя я мрази. Защо? Говори ти толкова много, а после те оставя да безделничиш. Всичко трябва да се превърне в мистерия. Забелязал ли си?

Спря за момент, за да отпие от кафето си.

— Имаме да си говорим за много неща, ако някога ни се удаде възможност. Може би имаме някои общи неща.

Бях на път да отбележа, че е безсмислено дори да опитваме, когато тя продължи монолога си:

— Предполагам, си я виждал на сцената?

Кимнах.

— Знаеш ли защо питам? Защото тя не ме впечатлява като актриса. Нито като писателка. Нищо не пасва. Всичко е част от огромна измислица, включваща нея самата. Единственото истинско нещо при нея са преструвките й. И… любовта й към теб.

Последното ме шокира.

— Ти наистина го вярваш, а?

— Да го вярвам? — повтори тя. — Ако те нямаше, тя нямаше да има причина да живее. Ти си нейният живот…

— А ти? Ти къде си?

Тя се усмихна безумно.

— Аз ли? Аз съм просто друга част от нереалността, която тя създава около себе си. Или може би огледало, в което от време на време хвърля поглед към истинското си „аз“. Разбира се, изкривено.

И вече на по-позната почва тя продължи:

— Защо не я накараш да спре това гонене на пари? Не е необходимо. Освен това начинът, по който тя подхожда, е отвратителен. Не знам какво я кара да го прави. Тя не преследва пари. Парите са само претекст за нещо друго. Сякаш обикаля около някого само за да събуди интерес към себе си. И в момента, в който някой й даде знак за истински интерес, тя го унижава. Дори бедният Рикардо трябваше да бъде измъчван. Тя го накара да се гърчи като змиорка… Ти и аз трябва да направим нещо. Иначе тя няма да спре.

Ако можеш да си намериш работа — продължи тя, — няма да й се налага да ходи всяка нощ на онова ужасно място и да слуша мръсотиите на всички онези създания, които й се умилкват. Какво ти пречи? Да не се страхуваш, че ще бъде нещастна, ако води еднообразен живот? Или може би си мислиш, че аз съм онази, която я тласка към безпътицата? Така ли? Мислиш ли, че ми харесва този начин на живот? Без значение какво мислиш за мен, сигурно трябва да разбираш, че аз нямам нищо общо с всичко това.

И тя млъкна.

— Защо не говориш? Кажи нещо!

Тъкмо да си отворя устата и влиза Мона — с букет теменужки.^[1] С предложение за мир.

Скоро след това атмосферата стана толкова спокойна, толкова хармонична, че те направо не бяха на себе си. Мона извади ръкоделието си, а Стася — кутията си с бои. Гледах на всичко това, сякаш ставаше на сцената.

След малко Стася ми нарисува приличен портрет — на стената, към която гледах. Бях като китайски мандарин, загърнат в синьо китайско кимоно, което подчертаваше аскетичното, сякаш мъдро изражение, което очевидно съм имал.

Мона реши, че е очарователно. По майчински ме похвали, че седя толкова кротко и съм толкова мил със Стася. Винаги била знаела, че един ден ще се опознаем, ще станем истински приятели. И така нататък.

Беше толкова щастлива, че във въодушевлението си небрежно изсипа съдържанието на чантичката си на масата — търсеше цигара — и писмото се появи. За нейно учудване аз го взех и й го подадох, без изобщо да се опитам да прегледам някой и друг ред.

— Защо не му го дадеш да го прочете? — попита Стася.

— Добре — каза Мона, — но не сега. Не искам да развалям този момент.

Пак Стася:

— В него няма нищо, от което да се срамуваме.

— Знам — съгласи се Мона.

— Забравете — обадих се аз. — Вече не съм любопитен.

— Вие сте чудесни — и двамата! Как може някой да не ви обича?! Аз ви обичам и двамата, искрено.

На този изблик Стася, сега в малко сатанинско настроение, отговори:

— Кажи ни кого обичаш повече!

Отговорът дойде без абсолютно никакво колебание:

— Вероятно не бих могла да обичам единия от двама ви повече. Обичам ви и двамата. Любовта ми към единия няма нищо общо с любовта към другия. Колкото повече те обичам, Вал, толкова повече обичам Стася.

— Това е отговор тъкмо като за теб — и Стася хвана четката, за да продължи работата по портрета.

За известно време настъпи тишина, после се обади Мона:

— За какво, по дяволите, си говорехте двамата, докато ме нямаше?

— За теб, естествено — отвърна Стася. — Нали, Вал?

— Да, казвахме си колко си чудесна. Само не можахме да разберем защо се опитваш да ни държиш далеч от нещата.

Тя веднага настръхна.

— Какви неща? Какво искаш да кажеш?

— Да не навлизаме в това сега — Стася топеше четката в боята. — Но скоро трябва да седнем, ние тримата, и да оправим нещата, не мислиш ли? — Тя се завъртя и застана лице в лице с Мона.

— Не възразявам — студено отговори Мона.

— Виж, тя се вкисна — каза Стася.

— Тя не разбира — обадих се аз.

Отново избухване:

— Какво не разбирам? Какво е това? Какво целите вие двамата?

— Наистина нямахме кой знае какво да си кажем, докато ти беше излязла — рекох. — Говорихме най-вече за истината и правдоподобието… Стася, както знаеш, е много истинска личност.

Бледа усмивка се появи на устните на Мона. Щеше да каже нещо, но аз я отрязах:

— Няма за какво да се притесняваш. Нямаме намерение да те подлагаме на кръстосан разпит.

— Искаме само да проверим колко честна можеш да бъдеш — обади се Стася.

— Говорите, сякаш си играя с вас.

— Точно така — потвърди Стася.

— Значи това е! Оставям ви двамата сами за няколко минути и вие веднага започвате да ми дъвчете кокалите. Какво съм направила, че да заслужа такова отношение?

В този момент аз загубих нишката на разговора. Единственото, за което можех да мисля, беше онази последна забележка: Какво съм направила, че да заслужа такова отношение? Когато беше разстроена, това беше любимата фраза на майка ми. Обикновено тя я придружаваше с отмятане на главата назад, сякаш думите й бяха адресирани към всемогъщия Бог. Първия път, когато я чух — бях още дете, — тя ме изпълни с ужас и отвращение. Не толкова думите, колкото тонът събуди възмущението ми. Такава самонадеяност! Такова самосъжаление! Сякаш Бог бе избрал нея единствена — нея, модел на творението — да бъде наказана безпричинно.

И като го чух сега от устата на Мона, се почувствах така, сякаш земята се беше разтворила под краката ми. „Тогава си виновен“ — казах си. Виновен в онова, което не си направих труда да определя. Виновен, това беше всичко. От време на време Кърли идваше следобед, затваряше се със Стася в стаичката й, снасяше няколко яйца (стихотворения), после набързо изчезваше. Всеки път от спалнята издаваше странни звуци. Животински викове, в които се смесваха ужас и екстаз. Сякаш ни бе посетила заблудена улична котка.

Веднъж намина Улрик, но атмосферата му се стори прекалено депресираща и аз разбрах, че никога няма да повтори посещението си. Говореше, сякаш аз минавах през друга „фаза“. Държеше се така: когато излезеш от тунела, вдигни поглед към мен! Беше прекалено дискретен, за да каже каквото и да било за Стася. Единственото, което изпусна, беше:

— Странна птица е тая!

За да продължа ухажването, един ден реших да взема билети за театър. Разбрахме се да се срещнем пред театъра. Вечерта дойде. Половин час след като бяха вдигнали завесата, чаках търпеливо — никаква Мона. Като ученик й бях купил букетче теменужки. Мярнах си отражението в една витрина — с теменужките в ръката ми — и изведнъж се почувствах толкова глупаво, че хвърлих теменужките и си тръгнах. Близо до ъгъла се извърнах точно навреме, за да видя, че едно младо момиче намери теменужките. Вдигна ги до ноздрите си, пое си дълбоко въздух, после ги хвърли.

Като стигнах до къщата, забелязах, че всички светлини светеха. Постоях няколко минути отвън, удивен от чуващата се отвътре песен. За момент се запитах дали имаше гости. Но не, бяха си само двечките. И определено бяха възбудени.

Песента, която пееха с цяло гърло, беше „Позволи ми да те наричам любима“.

— Да я изпеем пак! — казах го още докато влизах.

И го направихме — тримата.

Позволи ми да те наричам любима,

защото аз те обичам…

Изпяхме я и после пак. На третия път вдигнах ръка.

— Къде беше? — изревах аз.

— Къде бях ли? — попита Мона. — Защо, тук си бях.

— Ами срещата ни?

— Не мислех, че говориш сериозно.

— Така ли? — и я ударих звучно. Истински шамар. — Следващия път, мадам, ще те завлека там за косата.

Седнах до малката масичка и ги огледах добре. Гневът ми отмина.

— Нямах намерение да те удрям толкова силно — и си свалих шапката. — Тая вечер сте необичайно весели. Какво е станало?

Хванаха ме за ръцете и ме отведоха в задната част на стаята, където обикновено стоеше кошът за прането.

— Ето какво — Мона посочи към купчина хранителни продукти. — Трябваше да съм тук, когато ги докараха. Нямаше начин да те предупредя навреме. Ето защо не дойдох на срещата.

Тя се разрови в купчината и измъкна бутилка „Бенедектин“. Стася вече беше подбрала малко черен хайвер и бисквити.

Не си направих труда да питам как са се сдобили с мангизите. По-късно това само щеше да се изясни.

— Няма ли вино? — попитах.

Вино? Естествено, че имаше. Какво бих предпочел — бордо, рейнско, мозелско, кианти, бургундско…?

Отворихме бутилка рейнско, кутийка хайвер и пакетче английски бисквити — от най-фините. Върнахме се на местата си около малката масичка.

— Стася е бременна — каза Мона. Можеше да каже и „Стася има нова рокля“.

— И това ли празнувахте?

— Разбира се, че не.

Обърнах се към Стася.

— Разкажи ни — предложих. — Целият съм слух.

Тя се изчерви и безпомощно погледна към Мона.

— Нека тя да ти разкаже — каза.

Обърнах се към Мона:

— Е?

— Дълга история, Вал, но ще я съкратя. Във Вилидж я нападнаха група хулигани. Изнасилиха я.

— Те? Колко бяха?

— Четирима — отговори Мона. — Помниш ли онази нощ, когато не се прибрахме вкъщи? Тая нощ стана.

— Тогава значи не знаете кой е бащата?

— Бащата? — повториха като ехо. — Не ни пука за бащата.

— Ще се радвам да се грижа за детето — казах. — Само трябва да се науча как да давам мляко.

— Говорихме с Кронски — каза Мона. — Той обеща да се погрижи. Но първо иска да я прегледа.

— Пак ли?

— Трябва да е сигурен.

— А вие сигурни ли сте?

— Стася да. Няма мензис.

— Това нищо не означава — рекох. — Трябва да имате по-добро доказателство от това.

Сега заговори Стася:

— Гърдите ми натежават. — Разкопча си блузата и извади едната гърда. — Гледай! — стисна я внимателно. Появиха се една-две капки, които изглеждаха като жълта гной. — Това е мляко — обясни тя.

— Откъде знаеш?

— Опитах го.

Помолих Мона и тя да стисне гърдите си и да видим какво ще стане, но тя отказа. Рече, че се чувствала неудобно.

— Неудобно? Седнала си с кръстосани крака и ни показваш всичко, което имаш, но не искаш да си извадиш циците. Това не е неудобно, това е перверзно.

Стася избухна в смях.

— Вярно е — съгласи се тя. — Защо пък да не ни покажеш гърдите си?

— Ти си тази, която е бременна, не аз — каза Мона.

— Кога идва Кронски?

— Утре.

Налях си нова чаша вино и я вдигнах високо.

— За нероденото! — вдигнах тост. После понижих глас и попитах дали са съобщили на полицията.

Не обърнаха внимание. Сякаш, за да ми покажат, че темата е приключена, обявиха, че скоро смятат да отидат на театър. Ще се радват да отида с тях, ако искам.

— И какво ще гледаме? — попитах.

— Пленникът — каза Стася. — Френска пиеса. Всички говорят за нея.

По време на разговора Стася се опитваше да си изреже ноктите на краката. Беше толкова непохватна, че я помолих да ми разреши да го направя аз вместо нея. Щом приключих с тая работа, предложих да ми позволи да й среша косата. Беше очарована.

Докато решех косата й, тя четеше на глас от Пияният кораб. Понеже бях слушал с очевидно удоволствие, тя скочи и отиде в стаята си да вземе биография на Рембо. Беше Един сезон в ада на Каре. Ако събитията не се бяха подредили така, че да попречат, щях да стана почитател на Рембо сега и завинаги.

Не беше често, признавам, да прекараме една вечер заедно по този начин или да я завършим толкова добре.

С пристигането на Кронски на следващата сутрин и отрицателните резултати от прегледа нещата на сериозно тръгнаха накриво. Понякога ми се налагаше да напусна къщата, докато те забавляваха някой много специален приятел — обикновено благодетел, който донасяше камара хранителни продукти или оставяше чек на масата. Разговорите пред мен често минаваха само в диалог, или пък те си разменяха бележки, които пишеха пред очите ми. Или се заключваха в стаята на Стася и там продължаваха разговора шепнешком Бог знае колко време. Дори стихотворенията, които Стася пишеше, започнаха да стават все по-неразбираеми и по-неразбираеми. Или поне тези, които тя благоволяваше да ми покаже. Влияние на Рембо, казваше тя. Или на тоалетното казанче, което никога не спираше да клокочи.

Облекчение бяха редките посещения на Осиецки, който беше открил приятно нелегално кръчме над погребалната агенция, през няколко блока. Бях изпил няколко бири с него — докато очите му станаха стъклени и той започна да се драпа. Понякога ми хрумваше да отида до Хобокън и докато бродех из разни изоставени места, се опитвах да убедя себе си, че това е интересно градче. Уихоукън беше друго изоставено от Бога място, където ходех от време на време — обикновено за да гледам някоя бурлеска. Каквото и да е, само за да избягам от шантавата атмосфера на приземния етаж, от постоянното пеене на любовни песни — те бяха започнали да пеят на руски, на немски, дори на идиш!, — от тайнствените интимни разговори в стаята на Стася, наглите лъжи, скучните приказки за дрога, схватките по борба…

Ами да, те постоянно поставяха схватки заради мен. Но бяха ли наистина схватки? Трудно е да се каже. Понякога, само за да наруша монотонността, заемах четката и боите и правех карикатура на Стася.

Винаги на стените. Тя ми отговаряше съответно. Веднъж нарисувах череп и кръстосани кости на вратата й. На другия ден намерих закачен над черепа и костите голям нож за месо.

Един ден тя показа пистолет със седефена дръжка.

— За всеки случай — каза.

Сега ме обвиняваха, че съм се промъкнал в стаята й и съм й ровил из нещата.

Една вечер, докато бродех самотен из полската част на Манхатън, се натъкнах на игрална зала, където за моя изненада открих Кърли и някакъв негов приятел да играят на билярд. Този приятел беше странен младеж, съвсем наскоро излязъл от затвора. Палеше се бързо и имаше невероятно въображение. Те настояха да се върнат до вкъщи с мен, че да си поприказваме.

В метрото подробно разказах на Кърли за Стася. Той реагира така, сякаш ситуацията му беше добре позната.

— Трябва да се направи нещо — отбеляза лаконично.

Приятелят му май беше на същото мнение.

Подскочиха, когато запалих лампите.

— Тая сигурно е луда! — възкликна Кърли.

Приятелят му се престори на уплашен от рисунките.

Но не можеше да откъсне очи от тях.

— Виждал съм ги и преди — имаше предвид в лудницата.

— Тя къде спи? — попита Кърли.

Показах им стаята й — пълен безпорядък: книги, хавлии, гащи, парченца хляб, разхвърляни по леглото и по пода.

— Откачалка! Истинска откачалка! — отбеляза приятелят на Кърли.

Междувременно Кърли бе започнал да рови насам-натам. Беше зает да отваря чекмедже след чекмедже, вадеше съдържанието им, после го връщаше обратно.

— Ама какво търсиш? — попитах аз.

Той ме погледна и се ухили.

— Човек никога не знае — каза.

След малко погледът му се спря на голям куфар в ъгъла под тоалетката.

— Какво има там?

Свих рамене.

— Да проверим — каза той. Разкопча коланите, но капакът се оказа заключен. Обърна се към приятеля си: — Къде са ти джунджурийките? Хващай се за работа! Имам чувството, че ще намерим нещо интересно.

Приятелят му за миг бе отключил капака на куфара. Отвориха го рязко. Първото нещо, което срещнаха погледите ни, беше малко желязно ковчеже, без съмнение кутия за бижута. Но тя не искаше да се отвори. Приятелят пак се захвана с джаджите си. Беше въпрос на минута да отключи ковчежето.

Сред камарата billets-doux^[2] — от неизвестни приятели — открихме бележка, която вероятно беше измъкната от тоалетната. Беше почеркът на Мона, сигурен бях.

Започваше така: „Отчаяна, любов моя…“

— Задръж го — каза Кърли. — По-нататък може да ти потрябва. — Той започна да тъпче останалите писма обратно в ковчежето. После се обърна към приятеля си и го накара ключалката да изглежда както трябва. — Постарай се ключалката на куфара да работи както трябва — добави. — Те не трябва нищо да заподозрат.

След това като двама сценични работници се заеха да върнат стаята до първоначалното й състояние на безпорядък — стигнаха дори до разпръскването на коричките хляб. Поспориха няколко минути дали някаква книга е лежала на пода отворена или затворена.

На излизане от стаята младежът твърдеше, че вратата била полуоткрехната, а не затворена.

— Майната й! — каза Кърли. — Това няма да го помнят.

Заинтригуван от това наблюдение, аз попитах:

— Как успяваш да си толкова сигурен?

— Просто чувство — отговори той. — Ти нямаше да си спомняш, нали, освен ако не си имал причина да оставиш вратата пооткрехната. А тя каква причина би могла да има? Никаква. Просто е.

— Твърде просто — казах. — Понякога човек помни тривиални неща без никаква причина.

Отговорът му гласеше, че някой, който живее в такава мръсотия и безпорядък, едва ли може да има добра памет.

— Вземи например един крадец — той знае какво прави дори когато бърка. Не изпуска нещата от поглед. И така и трябва, иначе ще си преебе късмета. Питай този младеж!

— Той е прав — обади се приятелят му. — Грешката, която аз направих, е, че бях твърде предпазлив. — Искаше да ми разкаже цялата си история, но аз ги накарах да си тръгнат. — Запази я за следващия път — рекох му.

Вече на улицата, Кърли се обърна да ме информира, че мога да разчитам на помощта му по всяко време.

— Ще я оправим — каза той.