Хенри Милър
Nexus (11)

Единайсета глава

На другия ден, докато ровех и кошчето за боклук в търсене на изгубено писмо, се натъкнах на смачкан лист, очевидно подхвърлен там отвратено от пълномощника. Почеркът беше тънък и несигурен, сякаш старчески, но се разчиташе въпреки сложните завъртулки, по които пишещият страшно си падаше. Погледнах го и го пъхнах го в джоба си да го прочета на спокойствие.

Тъкмо това писмо, абсурдно и жалко само по себе си, ме спаси да не изгриза сърцето си. Ако пълномощникът го беше хвърлил там, то трябваше да е по нареждане на моя ангел-хранител.

„Уважаеми господине…“ — започваше то, и още със следващите думи тежест падна от гърба ми. Открих, че не само мога да се смея като едно време, но и че мога да се смея на себе си, което беше неизмеримо по-важно.

„Уважаеми господине, надявам се, че сте добре и се радвате на добро здраве при това толкова променливо време, каквото е в момента. Аз самият понастоящем съм много добре и се радвам да го кажа.“

А после без повече приказки авторът на този любопитен документ се хвърляше в своето лесовъдно-солипсистично словоизлияние. Ето думите му…

„Бих желал да ми направите една много добросърдечна и много специална услуга: любезно да разпоредите служителите на Парковия отдел да излязат сега и да започнат от границите на Куинс и Кингс и да работят във външна посока източно и на връщане западно и по подобен начин северно и южно, и да премахнат многобройните мъртви и умиращи дървета, дървета, цели зейнали в основата си и в стволовата си част, и дървета, наклонени и свеждащи се и готови да рухнат и да нанесат увреди на човешкия живот, крайници и имот, и да дадат на всички здрави дървета както в малки, така и в големи размери допълнително добро, основно, подходящо, систематично и симетрично подкастряне, подравняване и подрязване от основата до самия връх и навред помежду им.

Иска ми се да ми окажете една много добросърдечна и много специална услуга и любезно да наредите на служителите на Парковия отдел да намалят в голяма степен всички дървета с гъсти корони и прекомерно разрасли се на височина — такива до височина от около двайсет и пет фута и всички дълги клони и вейки да бъдат скъсени значително на дължина, а всички части на дърветата до голяма степен разредени от основата до самия връх и по този начин да се осигури значително повече светлина, повече естествена светлина, повече красота и много по-голяма безопасност за пешеходците, главните пътни артерии и общо за околностите по улиците, авенютата, площадите, шосетата, пътищата, магистралите, булевардите, терасите, паркингите (улиците, наричани кортове, алеи и т.н.) и по парковете, вътрешни и външни.

Много, любезно и твърде спешно бих ви помолил клоните и вейките да бъдат подкастрени, подравнени и подрязани на разстояние от дванайсет до петнайсет фута от предните, страничните и задните стени на всички къщи и други постройки с всякакви названия и да не им се позволявала влизат в допир с тях тъй като голяма част от тях са твърде зацапани от тях, влизащи в допир с тях, и чрез това да се постигне значително повече светлина, повече естествена светлина, повече красота и много повече безопасност.

Бих желал вие любезно да наредите на служителите от Парковия отдел да подкастрят, подравнят и подрежат клоните и вейките на разстояние от дванайсет до шестнайсет фута височина над тротоарите, плочниците, настилката, бордюрите и т.н. и да не им позволявате да продължават да клюмат надолу, както правят голяма част от тях сега, и по този начин да се подсигури пространство за ходене под същите…“

Продължаваше безкрайно в същия дух, неизменно подробно и ясно формулирано, без никакви изменения в стила. Още един абзац:

„Бих желал любезно да наредите клоните и вейките да бъдат подкастрени, подравнени и подрязани значително под нивото на покривите на къщите и другите постройки и да не им се позволява да стърчат, засенчват, затулват, покриват и влизат в допир с къщите и другите постройки, и клоните и вейките да бъдат значително разредени помежду всяко едно дърво и да не се позволява на клоните и вейките да засенчват, затулват, покриват, обвиват, обгръщат, обрастват или влизат в допир със съседните дървета и по този начин да се осигури много повече светлина, повече естествена светлина, повече въздух, повече красота и много повече безопасност за пешеходците, главните пътни артерии и общо за околността наоколо във всички части на Куинс, Ню Йорк…“

Както казах, докато дочитах писмото се чувствах напълно спокоен, в мир със света и изключително снизходителен спрямо собствената ми безценна персона. Сякаш някаква част от тази светлина — тази „Повече естествена светлина“ — бе нахлула в съществуването ми. Вече не бях обвит в мъглите на отчаянието. Имаше повече въздух, повече светлина, повече красота навсякъде в околностите: в моите вътрешни околности.

И щом дойде съботния следобед, се запътих право към остров Манхатън. На Таймс скуеър се издигнах на повърхността, хапнах набързо в „Автомат“, после взех курс по посока на най-близката танцова зала. Не ми хрумна, че повтарям схемата, довела ме до сегашното ми падение. Чак когато си запробивах път през огромните порти на Танцовия дворец „Ичингъм“, на първия етаж на изкуфялата на вид сграда от тази страна на „Кафе Мозамбик“, ми дойде наум, че тъкмо от същото настроение бях обзет, докато драпах по стръмното разнебитено стълбище на поредната танцова зала на Бродуей и там намерих любимата. Оттогава насам мислите ми напълно се бяха освободили от тези долнопробни зали с платени партньорки — ангели на милостта, които трезво оскубват своите зажаднели за секс благодетели. Сега си мислех само за няколко часа, през които да избягам от скуката, няколко часа забрава — и да ги получа възможно най-евтино. Не се страхувах, че мога да се влюбя отново или дори да изчукам някоя, макар че тъкмо от това имах остра нужда. Просто копнеех да стана като всеки обикновен смъртен, медуза ако щете, в океана на течението. Не исках нищо повече от това да ме люшкат и клатушкат наляво-надясно във водовъртежа на благоуханна плът под подводна дъга от приглушени, опияняващи светлини.

На влизане в залата се почувствах като селянин, дошъл в града. На мига бях заслепен, заслепен от море от лица, от зловонната топлина, излъчваща се от стотици превъзбудени тела, от рева на оркестъра, от калейдоскопния вихър на светлините. Като че всички бяха настроени на трескава вълна. Всеки изглеждаше напрегнат и нащрек, крайно напрегнат, крайно нащрек. Въздухът пращеше от това наелектризирано желание, тази всепоглъщаща съсредоточеност. Хиляда различни парфюма се сблъскваха помежду си и с горещината в залата, с избилата пот, с треската, с похотта на обитателите, защото те съвсем определено, както ми се струваше, бяха някакъв вид обитатели. Може би обитатели на вагиналното преддверие на любовта. Гадни обитатели, вървящи един към друг с разтворени устни, със сухи, горещи устни, жадни устни, устни, които трепереха, умоляваха, хленчеха, просеха, дъвчеха и терзаеха други устни. При това трезви до един. Трезви като краставици. Твърде трезви, всъщност. Трезви като престъпници, готвещи се да свършат някоя беля. Всичките се блъскаха един в друг в огромна, развихрена форма за кейк — разноцветните светлини играеха по лицата им, по бюстовете им, по бедрата им, режеха ги на ленти, в които те се омотаваха и оплитаха, ала винаги се измъкваха ловко, както се въртяха, тяло в тяло, буза в буза, устна в устна.

Бях забравил какво е — тази танцова мания. Твърде много сам, твърде потънал в скръбта си, твърде изтерзан от мисли. Тук бе забравата с нейното безименно лице и окастрени мечти. Тук бе страната на блещукащите палци и сатенени задници, на отпускането на краищата, мис Виктория-Нианза, защото Египет вече го няма, и Вавилон, и Геена. Тук разгонените павиани плуват по корема на Нил и търсят края на всичко. Тук са древните менади, преродени за воя на саксофона и приглушения тромпет. Тук мумиите на небостъргачите изваждат възпалените си яйчници да ги проветрят, докато несекващата музика трови порите, опиянява ума, отваря шлюзовете. С потта, с противната и съкрушителна воня на парфюми и дезодоранти, дискретно изсмуквана от вентилаторите, електрическият мирис на похотта е надвиснал като ореол във въздуха.

Вървейки нагоре-надолу покрай баровете, струпани един връз друг като безценни слитъци, аз се отърквам в тълпата. Хиляда усмивки валят от всички посоки. Вдигам лице, сякаш за да уловя блещукащите капчици роса, разпръсквани от нежния ветрец. Усмивки, усмивки, сякаш нямаше живот и смърт, надбягването към утробата и обратно. Пърхане и шумолене, камфор и рибени кюфтета, масло „Омега“… криле, разперени докрай, крака, голи на пипане, влажни длани, лъщящи чела, пресъхнали устни, изплезени езици, зъби, блестящи като по рекламите, очи — светнали, шарещи, събличащи до голо… пронизващи, проникващи очи — едни търсещи злато, други — ебане, трети — убийство, но всичките — сияещи, безсрамно, невинно сияещи като червената паст на лъва, и преструващи се, да, преструващи се, че е събота следобед, дансинг като всеки друг, путката си е путка, няма плащане — няма ебане, купи ме, вземи ме, смачкай ме, всичко е наред в Ичигуми, не ме настъпвай, не е ли топло, да, много ми харесва, наистина много, ухапи ме пак, по-силно, по-силно…

Докато се провирах през тях, ги преценявах — ръст, тегло, текстура; отърквах се в хълбоците им, измервах гърди, ханшове, талии, оглеждах прически, носове, стойки, поглъщах полуотворени усти, затварях други… провирах се, промъквах се, бутах се, отърквах се, и навсякъде — море от лица, море от плът, изрязана от ятаганени удари светлина, цялата глутница — залепени едни за друг в една огромна терпсихорейска манджа. Над този горещ конгломерат от плът, вихреща се във формата за кейк — размазаните духови инструменти, воят на тромбоните, слепващите се саксофони, пронизителните тромпети, всичките като течен огън, нахлуващ право в жлезите. Отстрани като жадни стражи — огромни преобърнати кани оранжада, лимонада, сарсапарила, кока-кола, бира от корени, мляко от магарици и пулпа от увехнали анемони. А над всичко — безшумното жужене на вентилаторите, засмукващи киселият, гранив мирис на плът и парфюм и разпръскващи го над главите на тълпите, преминаващи по улицата.

Намери някого! Само за това можех да мисля. Но кого? Кръжах ли кръжах наоколо, но нищо не ме удовлетворяваше. Някои бяха чудесни, пленителни — за чукане, така да се каже. Исках нещо повече. Това беше базар, базар на плътта — защо да не си избера? Повечето притежаваха отнесения изглед на празни души, каквито си бяха. И защо не — нямаха си друга работа освен добрите нари, етикети, копчета, блюда, трупащи се сметки, ден вътре, ден навън? Трябваше ли да притежават и личност? Някои, като хищни въздушни птици, притежаваха онзи неописуем вид на водорасли, подмятани в буря — ни уличници, курви, продавачки, ни гризелди. Някои стояха като повехнали цветя или като тръстики, увити в мокри кърпи. Други, чисти като детелини, изглеждаха така, сякаш се надяваха да ги изнасилят, но да не ги повредят сериозно. Добрата жива примамка беше на дансинга — въртеше се и се виеше, а изразителните им ханшове блестяха като моаре.

В един ъгъл до касата се бяха събрали танцьорките — сияйни и свежи, сякаш току-що излезли от ваната. До една с прекрасни прически и рокли. Чакаха да бъдат купени и, ако им се усмихнеше късметът, нагостени и напоени. Очакваха да дойде точният мъж — онзи преситен милионер, който в миг на забрава можеше да им предложи брак.

Стоях до парапета и ги оглеждах хладно. Ако сега беше Йошивара… Ако щом погледнеш към тях, те щяха да се съблекат, да направят няколко неприлични жеста, да те помамят с дрезгав глас. Но Ичигуми следва по-друга програма. То ти предлага много мило и искрено да откъснеш избраното от тебе цвете, да я поведеш към центъра на дансинга, да си гугукате, да се пощипвате, да се въртите и люшкате, да купиш още билети, да почерпиш момичето с питие, да говориш правилно, да дойдеш и следващата седмица, да избереш друго прекрасно цвете, любезно благодаря, лека нощ.

Музиката спира за малко и танцуващите се стапят като снежинки. Момиче в бледожълта рокля се плъзга обратно към яслата за роби. Прилича на кубинка. Доста нисичка, добре сложена и с ненаситна уста.

Изчаквам един миг, за да й дам възможност да изсъхне, после се приближавам. Изглежда на осемнайсет, току-що докарана от джунглата. Абанос и слонова кост. Поздравът й е топъл и естествен — без изкуствена усмивка като на касиерките. Новачка е в играта, разбирам аз, и наистина е кубинка. (Колко прекрасно!) Накратко, няма кой знае колко против да бъде опипвана, предъвквана и тъй нататък — тя смесва удоволствието с бизнеса.

Изтикани в центъра на дансинга и вклинени вътре, оставаме там и се движим като гъсеници — цензорът спи дълбоко, светлините мъждукат, музиката се промъква като платена курва от хромозома към хромозома. Оргазмът идва и тя се дърпа, защото я е страх, че роклята й ще се изцапа.

Когато се връщаме на барикадата, треперя като лист. Сега подушвам единствено путка, путка, путка. Няма смисъл да танцувам повече този следобед. Трябва да дойда пак идната събота. Защо не?

И тъкмо това и правя. На третата събота се натъквам на новачка сред танцьорките. Има великолепно тяло, а лицето й, издялано тук-там като древна статуя, ме възбужда. Тя е с една идея по-интелигентна от другите, което не е недъг, и не е алчна за пари. Това е просто необикновено.

Когато не е на работа, я водя на кино или в някоя евтина танцова зала в друг квартал. За нея няма значение къде ходим. Само донеси малко пиячка, и това е всичко. Не че тя иска да се натряска, не… просто нещата вървят по-гладко според нея. Тя е селско момиче от горните щати.

В нейно присъствие никога не се напрягам. Лесно се разсмива, радва се на всичко. Когато я изпращам — тя живее в пансион — трябва да стоим в коридора и да правим каквото можем. Това ми къса нервите — и как иначе, като наемателите цяла нощ сноват насам-натам.

Понякога, когато си тръгвам от нея, се питам как така никога не съм се хващал с някоя от този сорт, от разбраните, вместо с мъчните? Това маце не притежава и грам амбиция — нищо не я безпокои, нищо не я тревожи. Не се тревожи дори, че ще „загази“, както се казва. (Сигурно е сръчна с проклетата игла.)

Не иска много мислене, за да разбереш, че причината, поради която не се поддавам е, че за нула време ще ми омръзне до смърт. Както и да е, опасността да се обвържа трайно с нея е много малка. Самият аз съм наемател — от онези, които не се свенят да отмъкват дребни монети от кесията на хазайката.

Казах вече, че тази нощна пеперуда притежаваше великолепна физика. Вярно е. Беше налята и гъвкава, подвижна, гладка като тюлен. Когато прокарвах ръце по задника й, това ми стигаше да забравя всичките си проблеми, както и Ницше, Стърнър, Бакунин. Що се отнася до мутрата й, не беше точно красива — беше привлекателна и пленителна. Носът й може би беше малко дългичък, малко тежичък, но отиваше на личността й, отиваше на тази нейна смееща се путка, искам да кажа. Но в мига, когато започнех да правя сравнения между нейното тяло и това на Мона, разбрах, че няма смисъл да задълбавам в това. Каквито и качества на плътта и кръвта да притежаваше тази жена, те си оставаха плът и кръв. В нея нямаше нищо повече от онова, което можеш да видиш и пипнеш, да чуеш и помиришеш. С Мона беше съвсем друга история. Всяка част от тялото й ме възпламеняваше. В лявата й цица например се съдържаше толкова много от личността й, колкото и в палчето на десния крак. Плътта говореше от всеки сантиметър, от всеки ъгъл. Странно, нейното тяло не беше съвършено. Но беше мелодично и предизвикателно. Тялото й отразяваше настроенията й. Нямаше нужда да го развява или да го мята насам-натам — трябваше само да го обитава, да бъде тялото си.

Тялото на Мона освен това притежаваше качеството непрестанно да се променя. Колко добре си спомням онези дни, когато живеехме с доктора и семейството му в Бронкс, когато винаги се къпехме заедно, сапунисвахме се взаимно, прегръщахме се, чукахме се ненаситно — под душа — докато хлебарките пълзяха нагоре-надолу по стените като войски след пълен разгром. Тогава тялото й, макар и да го обичах, не беше във форма. Плътта около кръста й се диплеше, гърдите й бяха увиснали, задникът й беше твърде плосък, твърде момчешки. И все пак същото това тяло, облечено в строга швейцарска рокля на точки, притежаваше целия чар и съблазън на тялото на субретка. Шията беше пълна — шия като колона, казвах аз винаги, и тя отиваше на плътния, тъмен, звънлив глас, излизащ от нея. С отминаването на месеците и годините това тяло преживя всевъзможни промени. Понякога ставаше стройно и изпънато като барабан. Почти прекалено изпънато, прекалено стройно. После отново се променяше и всяка промяна отбелязваше вътрешната й трансформация, нейните колебания, нейните настроения, копнежи и фрустрации. Но винаги оставаше предизвикателно — напълно живо, откликващо, тръпнещо, пулсиращо от любов, нежност, страст. Всеки ден то сякаш говореше нов език.

Каква власт тогава би могло да упражнява тялото на друга? В най-добрия случаи — само слаба и преходна. Бях открил тялото — друго не ми беше нужно. Никое друго никога нямаше да ме задоволи напълно. Не, веселушките не бяха за мен. Човек проникваше в такова тяло като нож в картон. Онова, което копнеех, беше неуловимото. (Неуловимият базиликс, както го наричах в себе си.) Неуловимото и в същото време ненаситното. Тяло, като тялото на Мона, което колкото повече някой го притежаваше, толкова повече то го обсебваше. Тяло, което можеше да донесе със себе си всички скърби египетски — и неговите чудеса.

Пробвах друга зала за танци. Всичко беше съвършено — музиката, светлините, момичетата, дори вентилаторите. Но никога не бях се чувствал по-самотен и безутешен. В отчаяние танцувах с една подир друга — всичките отзивчиви, меки, пластични, податливи, всичките грациозни, прекрасни, меки като сатен и тъмни като нощта, но отчаянието ме бе обзело — тежест, която ме смазваше. Привечер започна да ми се гади. Особено ме погнусяваше музиката. Колко хиляди пъти бях чувал тези бледи, немощни, абсолютно идиотски песнички с техните противни нежни думички! Потомството на сводници и шпиони, нивга непознали мъките на любовта! — „Ембрионални“ — повтарях си постоянно. Музика от ембриони за ембриони. Ленивецът, зовящ другарката си през пет педи канална вода. Порът, ридаеш за загубената си любов, който се удавя в собственото си пишкано. Романтиката на съешаването на теменужката със смрадливото биле. Обичам те! Написано върху фина, копринена тоалетна хартия, галена от хиляда суперфини гребена. Рими, измислени от жалки педерасти. Текстове от Албумин и другарчетата му. Пфу!

Докато бягах от залата, си мислех за африканските плочи, които имах някога, мислех за кръвната жар, постоянна и вечна, вдъхваща живот на музиката им. Само постоянният, повтарящ се, тътнещ ритъм на секса — но колко освежителен, колко чист, колко невинен!

Бях в такова състояние, че ми се щеше да си извадя кура насред Бродуей и да си ударя една чекия. Представете си сексманиак, които си вади хуя — в събота следобед! — за да го зяпа целият Автомат!

Разпенен от гняв, отидох в Сентрал парк и се метнах на тревата. Парите свършиха — какво да правя? Танцовата мания… продължавах да мисля за нея. Продължавах да изкачвам онези стръмни стъпала до касата, където косматият грък седеше и грабеше парите. („Да, скоро ще дойде. Защо не потанцувате с някое друго момиче?“) Често тя изобщо не се появяваше. В ъгъла върху платформата цветнокожите музиканти надуваха бясно инструментите си, потяха се, пъхтяха, хриптяха — бъхтеха се час след час без почивка. За тях в това нямаше никакво забавление, нито пък за момичетата, макар понякога те да си подмокряха гащичките. Човек трябваше да е еблив, за да посещава постоянно подобна дупка.

Отдавайки се на сладостна дрямка, бях готов да затворя очи, когато изневиделица изникна очарователна млада жена и се настани на една могилка току над мен. Може би не осъзнаваше, че в заетата от нея поза интимните й части бяха напълно изложени на показ. Може би не й пукаше. Може би по този начин ми се усмихваше или ми намигаше. В нея нямаше нищо безсрамно или вулгарно — беше като някаква огромна мека рожба на въздуха, кацнала да си почине от летенето.

Така напълно не забелязваше присъствието ми, беше толкова неподвижна, така потънала в унес, че, колкото и да е невероятно, затворих очи и задрямах. И изведнъж вече не бях на тази земя. Както изисква време, докато свикнеш с оня свят, така беше и в съня ми. Най-странно за свикване беше, че нищо от онова, което исках да направя, не изискваше ни най-малко усилие. Ако ми се бягаше — бавно или бързо, бягах, без да се задъхам. Ако исках да прескоча езеро или хълм, просто скачах. Ако исках да летя, политах. Нищо повече — каквото и да пробвах.

След известно време разбрах, че не съм сам. Някой беше до мен, като сянка, движеше се със същата лекота и увереност, както и аз. Най-вероятно моят ангел-хранител. Макар че не срещах нищо подобно на земни създания, разговарях — отново без усилия — с всичко, което се изпречваше на пътя ми. Ако беше животно, говорех му на собствения му език. Ако беше дърво, говорех на езика на дървото. Ако беше камък, говорех по каменному. Отдадох тази дарба за езици на присъствието на моя придружител.

Но в кое ли царство бях отведен? И с каква цел?

Бавно осъзнах, че кървя, че всъщност съм целият в рани, от главата до петите. Тъкмо тогава, обзет от уплаха, загубих съзнание. Когато най-сетне отворих очи, за своя почуда видях, че Създанието, което ме придружаваше, нежно промиваше раните ми, мажеше тялото ми с мехлем. Дали не бях на прага на смъртта? Дали тази фигура, сведена загрижено над мен, не беше ангелът на милостта? Или вече бях прекосил Великата граница?

Вгледах се въпросително в очите на моя Утешител. Неизразимото съчувствие, огряващо чертите й ми вдъхна увереност. Вече не ме беше грижа да знам на този свят ли съм все още, или не. В мен нахлу покой и отново затворих очи. Бавно и непоколебимо, крайниците ми се наляха с нова жизненост. Чувствах се напълно оздравял — освен странното чувство за празнота в областта на сърцето.

Чак след като отворих очи и открих, че съм сам, макар не изоставен, не зарязан, аз инстинктивно вдигнах ръка и я сложих на сърцето си. За мой ужас там, където трябваше да е то, имаше дълбока дупка. Дупка, от която не течеше кръв. „Значи съм мъртъв“ — измърморих. Е все пак не повярвах.

В този странен миг, мъртъв, ала не умрял, вратите на паметта се отвориха и по коридорите на времето съзрях онова, което никой човек не бива да вижда, преди да е готов за последния си дъх — видях, във всеки етап и миг на жалката си немощ, пълният окаяник, който бях аз, мерзавецът — ни повече, ни по-малко — който така напразно и позорно се бе борил да опази злочестото си сърчице. Видях, че то никога не се бе разбивало, както си въобразявах, но че, парализирано от страх, то се бе свило почти до нищото. Видях, че ужасните рани, които ме бяха съкрушили, до една бяха получени в безразсъдно усилие да предпазя това съсухрено сърце от разбиване. Самото сърце беше недокоснато — беше се стопило от липса на употреба.

Това сърце вече го нямаше — бе ми отнето, без съмнение от Ангела на милостта. Бях излекуван и оздравял, за да живея в смъртта така, както не бях живял приживе. Вече не бях уязвим — за какво ми е сърце?

Лежах проснат там, цялата ми сила и жизненост се беше възвърнала, ала тежестта на моята участ тегнеше върху ми като камък. Изпълваше ме чувството за тотална празнота на съществуването. Бях постигнал неуязвимост, тя беше моя завинаги, но животът — ако това беше живот — беше изгубил всякакъв смисъл. Устните ми мърдаха, сякаш се молех, но чувството, с което да изразя болката си, ми убягваше. Без сърце бях загубил способността да общувам дори със своя Създател.

И ангелът отново ми се яви. В ръцете й, събрани като бокал, държеше бедното ми съсухрено подобие на сърце. Тя ме дари с поглед на върховно съчувствие и духна върху този угаснал на вид въглен, докато той не се изду и напълни с кръв, докато не затуптя между пръстите й като живо човешко сърце.

Щом го върна на мястото му, устните й трепнаха, сякаш произнасяше благослов, но никакъв звук не се откъсна от тях. Прегрешенията ми бяха опростени. Бях свободен отново да греша, свободен да горя с пламъка на духа. Но в този миг разбрах и вече никога, никога нямаше да го забравя, че тъкмо сърцето властва, сърцето обвързва и закриля. И че това сърце никога нямаше да умре, защото опазването му беше в по-велики ръце.

Каква радост ме обзе! Какво пълно и абсолютно доверие!

Изправих се на крака — съвсем ново същество — и протегнах ръце да прегърна света. Нищо не се бе променило — светът си беше такъв, какъвто отколе го познавах. Но сега го видях с други очи. Вече не търсех как да избягам от него, да отбягвам злините му, или да го променям ни най-малко. Изцяло му принадлежах и бях едно с него. Бях преминал през долината на сенките на смъртта. Вече не се срамувах, че съм човек, твърде много човек.

Бях намерил мястото си. Имах свое място. То беше в света, сред смъртта и покварата. Мои спътници бяха слънцето, луната, звездите. Сърцето ми, прочистено от пороците му, бе загубило всякакъв страх — сега то копнееше да се предложи на първия срещнат. Чувствах се така, сякаш целият бях едно сърце, сърце, което никога не можеше да се сломи, дори и да бъде ранено, защото бе завинаги неотделимо от онова, което го бе родило.

И така, докато вървях напред и навлизах в дебрите на света, там, където се бе отприщила пълна разруха и цареше единствено паника, се провикнах с целия плам на душата си: „Отдайте сърцата си, о мои братя и сестри! Отдайте сърцата си!“