Хенри Милър
Nexus (2)

Втора глава

Ах, монотонната тръпка, родена от разхождането по улиците в зимна утрин, когато железните греди са замръзнали за земята, а млякото в бутилките се надига като пънчето на гъба. Северен ден, да го наречем, когато и най-тъпото животно не би дръзнало да си подаде носа от дупката. Да заговориш непознат в такъв ден и да молиш за подаяния би било немислимо. В този хапещ, ръфащ студ, когато леденият вятър свири в мрачните улици каньони, никой, който е с всичкия си, не би се спрял достатъчно задълго, за да бръкне в джоба си да търси монета. В такава сутрин, която един заможен банкер би описал като „ясна и свежа“, просякът няма право да е гладен или да му трябват пари за път. Просяците са за топлите, слънчеви дни, когато дори и садистът по душа спира да подхвърли трошици на птичките.

Точно в такива дни нарочно нарамвах партида мостри, за да извърша набег към някой от клиентите на баща ми — предварително знаех, че няма да получа поръчка, но ме гонеше всемогъщият глад за разговор.

Имаше по-специално един индивид, когото винаги избирах да посетя в такива случаи, защото с него денят можеше да завърши — и обикновено завършваше — по най-необичаен начин. Рядко се случваше, трябва да добавя, този индивид да си поръча костюм, а когато си поръчаше, уреждаше сметката с години. И все пак той беше клиент. Пред дъртия се преструвах, че още ходя при Джон Стаймър, за да го придумам да си купи пълния комплект дрехи, от които открай време смятахме, че ще има нужда (той вечно разправяше, че един ден щял да стане съдия, тоя Стаймър).

Онова, което никога не издадох на дъртия, беше що за нешивашки разговори си водех обикновено с човека.

— Здравей! За какво си дошъл при мен?

Така обикновено ме поздравяваше.

— Трябва да си луд да си мислиш, че пак ми трябват дрехи. Не съм ви платил последния костюм, който си купих, нали? Кога беше това — преди пет години?

Едва надигаше глава над купа бумаги, в които беше забил нос. Гадна миризма просмукваше цялата кантора поради заклетия му навик да пърди — дори и в присъствието на стенографката си. Освен това вечно си бъркаше в носа. Иначе — имам предвид външно — би могъл да мине за обикновен човечец. Адвокат като адвокат.

Забил глава в бъркотия от правни документи, той изчуруликва:

— Какво четеш напоследък? — Преди да съм отговорил, додава: — Можеш ли да изчакаш навън за няколко минутки? Съвсем се оплетох. Но не бягай… Искам да си побъбрим. — После бърка в джоба си и вади един долар. — Ето, вземи си едно кафе, докато чакаш. И се върни някъде след час… Да вземем да обядваме заедно, а?

В антрето половин дузина клиенти чакат да благоволи да ги изслуша. Той моли всекиго да почака само още мъничко. Понякога висят там по цял ден.

На път към кафенето развалям банкнотата, за да си купя вестник. Преглеждането на новините винаги предизвиква у мен свръхестественото чувство, че съм от друга планета. Освен това трябва да ми се скофти, за да се справя с Джон Стаймър.

Докато преглеждам вестника, размишлявам над големия проблем на Стаймър. Мастурбацията. Вече от години той се опитва да се раздели с този порочен навик. В ума ми изникват откъслеци от последния ни разговор. Спомням си как му препоръчах да пробва някой добър публичен дом — и киселата физиономия, която направи, щом огласих предложението.

— Какво?! Аз, жененият мъж, да се занимавам с тумба мръсни курви?

И аз можах да кажа само:

— Не всички са мръсни!

Но онова, което наистина беше жалко, като съм подхванал темата, беше сериозният, умолителен начин, по който на раздяла ме молеше да му известя, ако се сетя за нещо, което може да помогне… каквото ще да е. И ми се искаше да кажа: „Я стига!“

Минаваше час. За него един час беше като пет минути. Най-накрая ставах и се отправях към вратата. Навън беше такъв мраз, че ми се приискваше да хукна в галоп.

За моя изненада той ме чакаше. Седеше със сключени ръце, облегнати на бюрото, с очи, втренчени в някаква точка във вечността. Пакетът мостри, който бях оставил на бюрото, беше отворен. Бил решил да поръча костюм, информираше ме той.

— Не е спешно — казваше той. — Не ми трябват нови дрехи.

— Не купувай тогава. Знаеш, че не съм дошъл да ти продавам костюми.

— Знаеш ли — казваше той, — ти си май единственият човек, с когото успявам да си поговоря истински. Всеки път, когато те видя, разцъфвам… Какво ще ми препоръчаш този път? За литература ти говоря. Последната — Обломов ли беше? — не ми направи кой знае какво впечатление.

Спира — не за да чуе какво ще му отговоря, а за да събере сили.

— Откакто идва последния път, имам любовна връзка. Изненадва ли те? Да, младо момиче, много младо и нимфоманка до ушите. Направо ме източва до пресъхване. Но не това ме тревожи, а жена ми. Начинът, по който ме обработва, си е жива мъка. Иде ми да изляза от кожата си.

Забелязва усмивката на лицето ми и додава:

— Изобщо не е смешно, да ти кажа.

Телефонът иззвънява. Той слуша внимателно. После, като не е казал нищо освен „да“, „не“, „мисля, че да“, изведнъж крясва в слушалката:

— Не ви ща мръсните пари! Да си намери някой друг да го защитава!

— Опитват се да ме подкупят, представи си — казва той и трясва слушалката. — На това отгоре съдия. Голяма клечка при това. — Изсекваше се мощно. — Е, докъде бяхме стигнали? — и ставаше. — Какво ще кажеш да похапнем? Докато хапваме и пийваме, ще си поговорим по-добре, не мислиш ли?

Спирахме такси и се отправяхме към италианската кръчма, в която ходеше той. Беше уютна — миришеше силно на вино, дървени стърготини и сирене. И практически празна.

След като поръчаше, той казваше:

— Нали нямаш нищо против да говоря за себе си? Май това ми е слабото място. Дори и докато чета, дори и книгата да е хубава, не мога да се удържа да не мисля за себе си, за моите си проблеми. Не че се мисля за толкова важен, разбираш ли. Обсебен съм, това е.

— И ти си обсебен — продължаваше той, — но по по-здравословен начин. Разбираш ли, аз съм погълнат от себе си и се мразя. Направо се презирам, да ти кажа. Не бих могъл да чувствам подобно нещо към никое друго човешко същество. Познавам и кътните си зъби и мисълта за това, какво представлявам, как би трябвало да изглеждам на околните, ме отвращава. Имам само едно добро качество: честен съм. Не че имам заслуги… това е чисто инстинктивна черта. Да, честен съм с клиентите си — и със себе си.

Намесвах се:

— Може и да си честен със себе си, както казваш, но може би ще е по-добре за теб, ако беше по-щедър. Към себе си, искам да кажа. Щом не можеш да се отнасяш прилично към себе си, как очакваш другите да го правят?

— Не ми е в природата да ми идват такива мисли — бързо отговаряше той. — Аз съм пуритан открай време. Дегенерат, естествено. Проблемът е, че не съм достатъчно дегенерирал. Спомняш ли си как веднъж ме попита чел ли съм някога маркиз дьо Сад? Е, пробвах, ама ми писна до смърт. Може би е прекалено френски за вкуса ми. Не знам защо го наричат божествения маркиз, а ти?

Досега той вече е опитал киантито и сме до уши в спагети. Виното имаше загряващ ефект. Всъщност това също му беше проблем — неспособността да се отърве от себе си дори и под влияние на алкохола.

Сякаш ми четеше мислите, той започваше със забележката, че аз съм си чиста проба менталист.

— Менталист, който може да накара дори хуя си да мисли. Пак се смееш. Но е трагично. Младото момиче, за което ти говорих — тя ме мисли за велик ебач. Не съм. Но тя е. Страхотно се ебе. Аз… аз еба с мозъка си. Все едно водя кръстосан разпит, но с хуя си вместо с разума си. Гадно звучи, нали? И е. Защото колкото повече еба, толкова повече се съсредоточавам върху себе си. От време на време — с нея, искам да кажа — изведнъж се осъзнавам и се питам кой ли е отсреща. Сигурно е махмурлук от чекиите. Схващаш, нали? Вместо сам да си го правя, някой ми го прави. По-хубаво е от чекиите, защото си още по-независим. Момичето, разбира се, си прекарва страхотно. Може да прави с мен каквото си поиска. Точно там е гъделът за нея… това я възбужда. Ала тя не знае — може би ако й го кажа, ще се уплаши… е, че мен ме няма там. Нали го знаеш израза „цял съм слух“. Е, аз цял съм разум. Разум, към който е прикрепен хуй, ако може така да се каже… Между другото, понякога ми се ще да те питам за теб. Как се чувстваш, докато го правиш… реакциите ти… и въобще. Не че ще ми помогне много. Просто съм любопитен.

Изведнъж той превключи. Искаше да узнае дали вече съм написал нещо. Когато му казах „не“, той отвърна:

— Точно в момента ти пишеш, само че не го знаеш. Ти пишеш през цялото време, не го ли разбираш?

Стъписан от тази странна забележка, възкликнах:

— За мен ли говориш или за всички?!

— Разбира се, че не говоря за всички! За теб говоря, за теб! — гласът му стана писклив и раздразнителен. — Веднъж ми каза, че би искал да пишеш. Е, кога очакваш да почнеш? — той млъкна, за да налапа огромна хапка. Докато преглъщаше, продължи: — Защо ти говоря така, си мислиш? Защото си добър слушател? Съвсем не! Мога да си издърдоря и майчиното мляко пред теб, защото знам, че си жизнено не заинтересован. Интересувам те не аз, Джон Стаймър, а онова, което ти разказвам, или начинът, по който ти го разказвам. Но аз определено се интересувам от теб. Има доста голяма разлика.

Известно време дъвчеше в мълчание.

— Ти си почти толкова сложен, колкото съм и аз — продължи той. — Знаеш го, нали? Любопитен съм да разбера какво движи хората, особено типове като теб. Не се безпокой, няма да те човъркам, защото предварително си знам, че няма да ми отговориш правилно. Ти се боксираш със сянката си. А пък аз съм адвокат. Моята работа е да разнищвам казуси. Но ти — не мога да си представя с какво търгуваш, освен ако не е с въздух.

Тук той млъкна като мида и се задоволи да гълта и дъвче. След малко се обади:

— Намислил съм да те поканя да дойдеш с мен този следобед. Няма да се връщам в кантората. Ще ходя при оная мацка, дето ти разправях за нея. Защо не дойдеш с мен? Лесно е да я гледа човек, лесно е да си говори с нея. Бих искал да наблюдавам реакциите ти. — Млъкна за миг, за да види как бих възприел предложението, после додаде: — Тя живее на Лонг Айлънд. Доста път е, но току-виж си струвало. Ще взема вино и „Стрега“. Тя обича ликьори. Какво ще кажеш?

Съгласих се. Отидохме до гаража, където той държеше колата си. Доста време му отне да я размрази. Бяхме изминали съвсем малко път, когато ту едно, ту друго започна да отказва. С всички спирки по гаражи и сервизи сигурно сме се влачили три часа, докато излезем извън града. Дотогава бяхме съвсем измръзнали. Имахме да пътуваме още шейсет мили, а вече беше тъмно като в рог.

След като най-после се качихме на магистралата, на няколко пъти спирахме да се посгреем. Него сякаш го знаеха навсякъде, където спираше, и неизменно се отнасяха с него почтително. Докато караше, ми обясни как се е сприятелил с този и онзи.

— Никога не поемам дело — каза той, — освен ако не съм убеден, че ще спечеля.

Опитах се да измъкна от него нещо за момичето, но умът му беше зает с други неща. Любопитно, но темата, която в момента най-много занимаваше ума му, беше безсмъртието. Какво ли е чувството на онзи свят, искаше да знае той, ако човек загубва личността си след смъртта? Беше убеден, че един живот не стига, за да разреши проблемите си.

— Още не съм започнал да живея собствения си живот — каза той, — а вече гоня петдесетте. Човек трябва да живее сто и петдесет — двеста години тогава току-виж стигнал донякъде. Истинските проблеми започват чак след като приключиш със секса и с всички материални затруднения. На двайсет и пет си мислех, че знам всички отговори. Сега смятам, че нищичко не знам. Ето ни нас, отиваме при една млада нимфоманка. Какъв е смисълът? — Той запали цигара, дръпна един-два пъти и я хвърли. В следващия миг измъкна дебела пура от горния джоб на сакото си.

— Значи искаш да научиш нещичко за нея. Първо ще ти кажа това — само да имах куража, щях да я грабна и да отпраша към Мексико. Какво бих правил там, не знам. Бих започнал всичко отначало, предполагам. Да, ама… нямам смелост. Аз съм морален пъзльо, това е истината. Освен това знам, че ме баламосва. Всеки път, когато си тръгвам от нея, се чудя с кого ли ще легне веднага щом изчезна от полезрението й. Не че ревнувам, но мразя да ме правят на глупак, това е. Будала съм си, разбира се. Във всичко освен в правото съм си пълен бунак.

Продължи да дърдори по темата. Без съмнение обичаше да се самоунижава.

Аз седях и попивах.

Сега пък нова тема.

— Знаеш ли защо така и не станах писател?

— Не — отвърнах аз, слисан, че това изобщо някога му е минавало през ума.

— Защото почти веднага разбрах, че нямам какво да кажа. Никога не съм живял, там е цялата работа. Нищо не рискуваш, нищо не печелиш. Как беше онази източна поговорка? „Да се страхуваш, значи да не сееш заради птиците.“ Това е то. Тия смахнати руснаци, дето ми ги даваш да ги чета, всичките са имали жизнен опит, макар че не са мърдали от родните си места. За да се случи нещо, климатът трябва да е подходящ. А ако климатът липсва, създаваш го. Ако имаш талант де. Аз никога нищичко не съм създал. Играя играта, и то по правилата. Отговорът, в случай че не го знаеш, е смърт. М-да, вече все едно съм умрял. Ама можеш ли го проумя това: когато съм най-умрял, тогава най-хубаво еба! Иди го разбери! Последния път като спах с нея — само да ти дам пример, — хич не си направих труда да се съблека. Качих й се с палтото и обувките. Струваше ми се съвсем естествено, като се има предвид в какво състояние на ума бях. Нито пък тя се притесни — ни най-малко. Както ти казах, легнах при нея съвсем облечен и й рекох: „Защо просто не легнем и не се наебем до смърт?“ Странна идея, а? Особено като излиза от уважаван адвокат, семеен и тъй нататък. Както и да е, още казал-неказал го и си викам: „Тъпак такъв! Че ти си мъртъв вече! Що се преструваш?“ Как ти харесва това, а? И с това му се предадох… на ебането де.

Тука го бъзикнах. Попитах го представял ли си е, че има кур… и да го използва… и на оня свят.

— Дали съм си представял ли? — възкликна той. — Точно това ме гложди мен, същата тая мисъл! Безсмъртен живот с кур протеза, закачен за мозъка ми, е нещо, дето ни най-малко не ми харесва. Ама не че искам да живея и като ангел. Искам да съм си аз, Джон Стаймър, с всичките смотани проблеми, дето са си мои. Искам време за да обмисля нещата… хиляда години или още повече. Звучи шантаво, нали? Но така съм устроен. Маркиз дьо Сад — той е разполагал със сума ти време. Доста неща е премислил, трябва да призная, но не съм съгласен с изводите му. Както и да е, онова, което исках да кажа, е: не е толкова ужасно да прекараш живота си в затвора… ако имаш буден ум. Ужасното е сам да се превърнеш в затворник. А такива са повечето от нас — сами са се натикали в затвор. Я има, я няма десетина души на поколение, които успяват да се измъкнат. Видиш ли живота с ясен поглед, прозираш, че е фарс. Грандиозен фарс. Представи си човек, който пропилява живота си да защитава и осъжда другите! Правото е пълна лудост! Никой не е прокопсал от това, че имаме закони. Не, това е глупашка игра, на която сме придали важност, като сме й лепнали помпозно име. Утре и аз може да се окажа на скамейката. Съдия — ни повече, ни по-малко. И ще ми се вдигне ли самочувствието от това, че ми викат съдия? Ще мога ли да променя каквото и да било? Как пък не! Ще си играя пак играта… играта на съдиите. Точно затова разправям, че сме белязани от самото начало. Осъзнавам, че всички си имаме роли и че на човек май му остава само да си играе ролята възможно най-добре. Е, на мен моята роля не ми харесва. Идеята — да играя роля не ми пасва. Дори и ако ролите са взаимозаменяеми. Чаткаш ли? Според мен е време да сключим нова сделка, да пренаредим нещата. Съдилищата трябва да изчезнат, законите трябва да изчезнат, полицията трябва да изчезне, затворите трябва да изчезнат. Цялата тази работа е лудост. Тъкмо затова се еба до побъркване. И ти щеше да го правиш, ако го виждаше по моя начин — той млъкна; пръскаше слюнка като фойерверк.

След като помълча, ме осведоми, че скоро ще пристигнем.

— Запомни — чувствай се като у дома си. Прави и говори каквото ти скимне. Никой няма да те спре. Ако искаш да й се пробваш, нямам против. Само да не ти стане навик!

Къщата тънеше в мрак, когато спряхме пред входа. На масата в трапезарията имаше бележка. От Бел, великата ебачка. Писнало й било да ни чака, не вярвала, че ще успеем и тъй нататък.

— Къде е тя тогава? — попитах.

— Сигурно е отишла в града да преспи при някоя приятелка.

Не изглеждаше страшно разочарован, да ви кажа. След като посумтя „тая кучка това“ и „тая кучка онова“… отиде при хладилника да провери какво е останало там.

— Ние пък можем да пренощуваме тук — каза той. — Гледам, че ни е оставила печен боб и студена шунка. Това ще ти стигне ли?

Докато поглъщахме остатъците, той ме осведоми, че горе имало уютна стая с двойно легло.

— Сега ще можем хубавичко да си поговорим — каза той.

Вече бях готов за лягане, но не и за сърдечни разговори. Що се отнася до Стаймър, като че ли нищо не можеше да накара машината на ума му да забави ход — ни мраз, ни пиене, нито пък самата умора.

Щях да се отнеса още щом подуших възглавницата, ако Стаймър не бе открил огън по обичайния си начин. Изведнъж така се опулих; сякаш съм взел двойна доза бензедрин. Първите му думи, изречени със спокоен, равен тон, ме наелектризираха:

— Забелязвам, че нищо не те изненадва кой знае колко. Е, слушай сега внимателно…

Така започна.

— Една от причините да съм толкова добър адвокат е, че си падам и малко нещо престъпник. Надали можеш да си ме представиш как замислям смъртта на някого, нали? Да, но е така. Реших да пречукам жена си. Как точно, още не знам. Не е и заради Бел. Просто защото тя ме отегчава до смърт. Не издържам вече. От двайсет години вече една интелигентна дума не съм чул от нея. Докарала ме е до ръба и го знае. Знае всичко за Бел — това никога не е било тайна. Пука й само да не би да вземе да се разчуе. Тъкмо жена ми — Господ да я порази! — ме превърна в онанист. Така ми се драйфаше от нея, кажи-речи от самото начало, че от мисълта да спя с нея направо ми призляваше. Вярно, бихме могли да уредим развода. Но защо цял живот да храня една буца глина? Откакто се хванах с Бел, имам шанса да пообмисля някои нещица и да направя някои планове. Едната ми цел е да се измъкна от страната, далече и да започна всичко отначало. Откъде, не знам. Няма да е правото, със сигурност. Искам усамотение и да работя колкото се може по-малко.

Пое си дъх. Не казах нищо. Той и не очакваше.

— Честно да ти кажа, чудех се дали не бих могъл да те изкуша да дойдеш с мен. Ще се грижа за теб, докато има пари, то е ясно. Обмислих го, докато карахме насам. Онази бележка от Бел — аз й я продиктувах. Нямах намерение да сменям плана, като тръгнахме, моля те, повярвай. Но колкото повече си говорехме, толкова повече чувствах, че тъкмо ти си човекът, който бих искал да бъде около мен, ако направя големия скок.

Той се поколеба секунда, после додаде:

— Трябваше да ти кажа за жена ми, защото… защото ако живееш с някого натясно и пазиш такава тайна, това би било огромно напрежение.

— Но и аз имам жена! — чух се да възкликвам. — Макар и да нямам много полза от нея, не виждам как ще я пречукам само за да избягам някъде с теб.

— Разбирам — спокойно рече Стаймър. — И за това съм мислил.

— И?

— Мога да те разведа сравнително лесно и да се погрижа да не плащаш издръжка. Какво ще кажеш?

— Не ме интересува — отвърнах. — Дори и да можеше да ми намериш друга жена. Имам си свои планове.

— Да не би да ме мислиш за обратен?

— Не, съвсем не. Особен си, вярно е, но не в този смисъл. Честно да ти кажа, не си от хората, с които бих прекарал дълго време. Освен това всичко това е твърде мътно, по дяволите. Повече прилича на лош сън.

Прие го с обичайното си невъзмутимо спокойствие. Което ме подтикна да кажа нещо повече и настоях да знам какво точно очаква от мен, какво се надява, че ще спечели от тази връзка.

Ни най-малко не се страхувах, че ще ме изкуши да се впусна в подобно налудничаво приключение, естествено, но реших, че си е редно да се преструвам, че го предразполагам. Освен това наистина бях любопитен каква роля ми е отредил.

— Не се сещам откъде да започна — провлече той. — Да кажем, че… така де, само да предположим… че си намерим добро скривалище. Нещо като Коста Рика например или Никарагуа, където животът е лесен, а климатът — сносен. Да предположим и че си намериш някое момиче, което ти харесва… не е толкова трудно да си го представиш, нали? Добре тогава… Каза ми, че обичаш… че имаш намерение… един ден да пропишеш. Аз знам, че не мога. Но имам идеи, колкото си искаш идеи, да ти кажа. Не съм адвокат на престъпниците току-така. Що се отнася до теб, и ти не си изчел Достоевски и всичките ония луди руснаци ей така, за нищо. Почна ли да схващаш накъде бия? Виж, Достоевски е мъртъв, с него е свършено. И точно оттам започваме. От Достоевски. Той се е занимавал с душата. Ние ще се занимаваме с разума.

Понечи пак да млъкне.

— Давай — казах му. — Звучи интересно.

— Ами — продължи той — независимо дали го знаеш или не, на света не е останало такова нещо, което би могло да се нарече душа. Което отчасти обяснява защо ти е толкова трудно да започнеш да пишеш. Как да пишеш за хора без души? Аз обаче мога. Открай време живея точно с такива хора, работя за тях, изучавам ги, анализирам ги. Не говоря само за клиентите ми. Лесно е да гледаме на престъпниците като на бездушни. Но ако ти кажа, че навсякъде няма нищо друго освен престъпници, без значение накъде ще погледнеш? Човек не е длъжен да бъде виновен за престъпление, за да е престъпник. Но както и да е, ето какво имах предвид… знам, че можеш да пишеш. Нещо повече, нямам съвсем нищо против някой друг да пише книгите ми. На теб, за да изнамериш материала, който съм натрупал, ще ти трябват няколко живота. Защо да губиш още време? О, да, забравих да спомена нещо… то може да те уплаши и прогони. Ето какво… дали някога ще издадат книгите ми или не, на мен ми е все едно. Искам просто да се отърва от тях, нищо повече. Идеите са универсални — не ги смятам за своя собственост…

Той си сипа ледена вода от каната до леглото.

— Всичко това сигурно ти звучи фантастично. Недей да взимаш решение веднага. Обмисли го! Огледай го от всеки ъгъл. Не би ми се искало да приемеш, а след месец-два да те хване шубето и да се откажеш. Но нека да привлека вниманието ти към нещо. Ако продължиш да я караш още дълго време по същия начин, никога няма да събереш куража да скъсаш с него. Нямаш оправдания да продължаваш сегашния си начин на живот. Ти се подчиняваш на закона на инерцията, нищо повече.

Той се прокашля, сякаш засрамен от собствените си забележки. После продължи бързо и ясно:

— Не съм идеалният компаньон за теб, съгласен съм. Притежавам всички мислими недостатъци и съм абсолютен егоцентрик, както много пъти съм казвал. Но не съм завистлив, нито ревнив, нито дори амбициозен в обичайния смисъл. Без работното време — а аз нямам намерение да се закопавам — през повечето време ще си сам, свободен да вършиш каквото ти скимне. С мен ще бъдеш сам дори и ако живеем в една стая. Не ми пука къде ще живеем, стига да е в чужбина. Отсега нататък ме чака луната. Развеждам се със себеподобните си. Нищо не е в състояние да ме изкуши да участвам в играта. Нищо стойностно — поне в моите очи — не би могло да бъде постигнато понастоящем. И аз може нищо да не постигна, да си призная. Но поне ще съм доволен, че се занимавам с онова, в което вярвам… Виж, може и да не съм изразил много ясно идеята си за тая работа с Достоевски. Струва си да понавляза в подробности, ако можеш да го понесеш. Така, както аз го виждам, със смъртта на Достоевски светът влиза в съвсем нова фаза на съществуване. Достоевски обобщава модерната епоха, също както Данте — Средните векове. Модерната епоха — съвсем погрешно название между другото — беше просто преходен период, кратка почивка за поемане на дъх, докато човекът се приспособи към смъртта на душата. Ние вече водим някакъв гротесков лунен живот. Вярванията, надеждите, принципите, убежденията, крепили нашата цивилизация, вече ги няма. И няма и да бъдат възкресени. Засега го приеми на доверие. Не, оттук нататък и още дълго занапред ние ще живеем в разума. Това означава унищожение… самоунищожение. Ако попиташ защо, мога да ти кажа само това: защото Човекът е създаден да живее с цялото си същество. Но природата на това същество е изгубена, забравена, погребана. Целта на живота на земята е човекът да открие истинското си същество — и да живее в съгласие с него! Но ние няма да се впускаме в това. То е за далечното бъдеще. Проблемът е междувременно. И ето къде се появявам аз. Нека ти го изложа възможно най-кратко… Всичко онова, което сме задушавали — ти, аз, всички ние, — откак свят светува, трябва да бъде изживяно. Трябва да се опознаем — такива, каквито сме. А какво сме ние освен крайния продукт на дърво, вече неспособно да ражда плод? Ето защо трябва да слезем под земята, като семена, за да може нещо ново, нещо различно да се появи. Не време трябва, а нов поглед към нещата. С други думи, нов апетит към живота. Така, както е, ние само се правим, че живеем. Живи сме само в мечтите си. Тъкмо разумът в нас отказва да бъде убит. Разумът е твърд — и далеч по-тайнствен и от най-разюзданите мечти на теолозите. Може пък да не съществува нищо друго освен разум… не малкият разум, който познаваме, разбира се, а великият Разум, в който плуваме. Разумът, който просмуква цялата вселена. Достоевски, да ти напомня, притежава невероятната способност да прониква не само в човешката душа, но и в разума и духа на вселената. Ето защо е невъзможно да се откачим от него, макар че, както казах, онова, което той представлява, вече го няма.

Тук се наложи да го прекъсна.

— Извинявай — казах, — но какво е представлявал Достоевски според теб?

— Не мога да ти отговоря с няколко думи. Никой не може. Той ни даде откровение и от всеки от нас си зависи какво ще го прави. Някои се увличат по Христос. Човек може да се увлече и по Достоевски. Той те отвежда до края на пътя… Означава ли това нещо за теб?

— И да, и не.

— За мен — рече Стаймър — то означава, че днес не съществуват възможности, както си въобразяват хората. Значи, че сме съвсем заблудени — за всичко. Достоевски е изследвал полето предварително и е открил, че пътищата са блокирани на всеки завой. Той е бил пионер в дълбокия смисъл на думата. Превземал е позиция след позиция във всяка опасна, обещаваща точка и е открил, че за нас — такива, каквито сме — няма изход. Най-накрая е намерил убежище при Върховното същество.

— Това не ми звучи точно като Достоевски, когото познавам — казах аз. — Долавям безнадеждни нотки.

— Не, изобщо не е безнадеждно. Реалистично е — в свръхчовешки смисъл. Последното нещо, в което би могъл да вярва Достоевски, е оня свят — такъв, какъвто ни го описват свещениците. Всичките религии ни пробутват захаросани хапчета за гълтане. Искат да преглътнем онова, което никога няма да можем да преглътнем и няма да го преглътнем — смъртта. Човекът никога няма да приеме идеята за смъртта, никога няма да се примири с нея… Но аз се отклонявам от темата. Говориш за човешката участ. По-добре от всички Достоевски разбира, че човекът никога не би приемал живота, без да задава въпроси, докато не бъде заплашен от унищожение. Той е вярвал, бил е дълбоко убеден, бих казал, че човек може да постигне вечен живот, ако го желае с цялото си сърце и същество. Няма причина да мрем — никаква. Умираме, защото ни липсва вяра в живота, защото отказваме да се предадем напълно на живота… И това ме отвежда до настоящето, до живота такъв, какъвто го познаваме днес. Не е ли очевидно, че целият ни начин на живот е посвещение на смъртта? В отчаяните си усилия да се запазим, да запазим създаденото от нас ние предизвикваме собствената си смърт. Не се предаваме на живота — борим се да избегнем смъртта. Което означава не че сме изгубили вяра в Бога, а в самия живот. Да живееш в опасност, както е казал Ницше, означава да живееш гол и да не те е срам. Означава да се довериш на жизнената сила и да прекратиш битката с фантома, наречен смърт, фантома, наречен болест, фантома, наречен грях, фантома, наречен страх и т.н. Светът на фантомите! Това е светът, който сме създали за себе си. Помисли си за военните с вечните им приказки за врага. Помисли си за свещениците с вечните им приказки за грях и проклятие. Помисли си за братството на закона с вечните приказки за наказания и затвор. Помисли си за медицинското съсловие с вечните им приказки за болести и смърт. А онези, които ни обучават, най-големите глупаци, които са живели някога, с тяхното папагалско повтаряне и вродената им неспособност да приемат всякакви идеи освен ако не са сто — или хилядагодишни. Що се отнася до онези, които управляват света, това са най-безчестните, най-лицемерните и най-лишените от въображение твари, които можеш да си представиш. Преструваш се на загрижен за човешката съдба. Чудото е, че човекът е запазил дори илюзията за свобода. Не, пътят е блокиран — който и път да хванеш. Всяка стена, всяка бариера, всяка пречка, която ни спъва, е наше собствено творение. Няма нужда да намесваме Бог, дявола или съдбата. Господарят на Сътворението си дреме, докато ние редим пъзела. Той ни е разрешил да се лишим от всичко освен от разума. Тъкмо в разума е намерила убежище жизнената сила. Всичко е анализирано до степента на небитието. Може би сега самата житейска празнота ще придобие значение, ще ни даде ключа.

Замлъкна съвсем, за кратко остана абсолютно неподвижен, после се надигна на лакът.

— Престъпният аспект на разума! Не зная как или откъде съм прихванал тази фраза, но тя абсолютно ме омайва. Тя може да бъде общото заглавие на книгите, които мисля да напиша. Самата дума „престъпен“ ме потриса из основи. Днес тази дума е толкова безсмислена и все пак е най… как да кажа?… най-сериозната дума в човешкия речник. Самата идея за престъплението е внушителна. Корените й са толкова дълбоки и заплетени. Някога великата дума за мен беше „бунтар“. Когато казвам „престъпник“ обаче, се чувствам съвсем стъписан. Понякога, признавам, не зная какво означава тази дума. Или пък ако мисля, че знам, съм принуден да гледам на цялото човечество като на едно неописуемо чудовище с глава на хидра, чието име е ПРЕСТЪПНИК. Понякога го формулирам по друг начин: човек сам за себе си е престъпник. Което е почти безсмислено. Онова, което се опитвам да кажа обаче — може би изтъркано, банално, твърде опростено, — е… ако съществува такова нещо като престъпник, то цялата раса е опетнена. Не можеш да отстраниш престъпния елемент у човека чрез хирургическа операция на обществото. Престъпното е заразно, а заразното е нечисто. Престъплението не е само връстник на реда и закона, престъплението е пренатално, така да се каже. То е в самото човешко съзнание и няма да бъде прогонено, няма да бъде изкоренено, докато не се роди ново съзнание. Ясен ли съм? Въпросът, който си задавам отново и отново, е: как изобщо човек е започнал да гледа на себе си или на ближния си като на престъпник? Кое го е накарало да таи чувство за вина? Да кара дори и животните да се чувстват виновни? С други думи, как така е стигнал дотам, че да отрови живота още в извора му? Много удобно е да обвиняваме духовенството. Но не мога да повярвам, че те имат такава власт над нас. Щом ние сме жертви и те са жертви. Но на какво сме жертви? Какво е това, което ни измъчва — и млади, и стари, и мъдри, и невинни? Вярвам, че точно това ще открием сега, след като сме вкарани под земята. Голи и изоставени, ние ще можем да се отдадем свободно на великия проблем. Навеки, ако е нужно. Нищо друго не е важно, не виждаш ли? Може би не виждаш. Може би аз го виждам толкова ясно, че не мога да го изразя адекватно с думи. Както и да е, това е световната ни перспектива…

В този момент той стана от леглото да си налее едно питие, като в същото време ме попита в състояние ли съм да понеса още дрънканици. Кимнах утвърдително.

— Абсолютно съм навит, както виждаш — продължи той. — Всъщност започвам пак да го виждам толкова ясно, всичко — сега, когато ти се изповядах, — та чак ми се струва, че мога сам да напиша книгите. Може и да не съм живял за себе си, но със сигурност съм живял живота на другите. Може би ще започна да живея своя собствен живот, когато започна да пиша. Знаеш ли, вече съм по-мило настроен към света — сега, след като така ми олекна. Може да си прав, че трябва да бъда по-щедър към себе си. Със сигурност тази мисъл успокоява. Отвътре съм твърд като стомана. Трябва да се стопя, да развия влакна, хрущяли, лимфа и мускули. Помисли си: някой се е оставил да стане толкова скован… абсурд, какво друго! Така става, като се бориш за живот.

Той спря, колкото да гаврътне питието, и се впусна нататък:

— Знаеш ли, на света няма нищо, което да си струва да се бориш за него освен покоя. Колкото повече възтържествуваш на този свят, толкова повече побеждаваш себе си. Исус е бил прав. Човек трябва да възтържествува над света. „Победете света“ — май такъв беше изразът. Да го постигнеш, естествено, означава да добиеш ново съзнание, нов поглед към нещата. И това е единственото значение, което можем да вложим в свободата. Никой земен човек не може да постигне свободата. Умрете за света — и ще откриете вечния живот. Предполагам, знаеш, че пришествието на Христос е било много важно за Достоевски. Достоевски е успял да прегърне идеята за Бога единствено чрез зачеването на богочовек. Той очовечава идеята за Господа, приближава го до нас, прави го по-разбираем и най-накрая, колкото и странно да звучи, още по-божествен… И пак трябва да се върна към престъпното. Единственият грях, или престъпление, който човек е можел да стори, в очите на Исус е било да съгреши срещу Светия дух. Да отрече духа, или жизнената сила, ако искаш. Христос не познава такова нещо като престъпник. Той пренебрегва всичките тези глупости, това объркване, това противно суеверие, с което човечеството се е обременило от хилядолетия. „Онзи, който е безгрешен, нека първи да хвърли камък!“ Което не значи, че Христос е смятал всички хора за грешници. Не, смятал е, че всички ние сме пропити, обагрени, опетнени с идеята за греха. Така, както аз разбирам думите му, тъкмо от чувството за вина сме създали греха и злото. Не че грехът и злото са реални сами по себе си. Което отново ме връща в сегашната задънена улица. Въпреки всички истини, изложени от Христос, светът днес е прояден и напоен с греховност. Всеки се отнася като престъпник към ближния си. И така, освен ако не се захванем да се изтребваме взаимно — световно клане, — трябва да се счепкаме с демоничната сила, която ни управлява. Трябва да я превърнем в здрава, динамична сила, която ще освободи не само нас — ние не сме толкова важни!, — а жизнената сила, заприщена в нас. Едва тогава ще започнем да живеем. А да живеем означава вечен живот — нито повече, нито по-малко. Човекът, а не Бог е създал смъртта. Смъртта е знак за нашата уязвимост, нищо повече.

Приказваше ли, приказваше ли, приказваше. Не успях да мигна почти до зазоряване. Когато се събудих, него го нямаше. На масата намерих петдоларова банкнота и кратка бележка, в която се казваше, че трябва да забравя всичко, за което сме си говорили, и че то не било важно. „Пак си поръчвам нов костюм — беше добавил. — Ти избери плата вместо мен.“

Естествено, не можах да го забравя, както той ми предлагаше. Всъщност седмици наред не можех да мисля за нищо друго освен за „човека престъпник“ или, както го беше казал Стаймър, „човека — престъпник сам по себе си“.

Един от многото изрази, които беше подхвърлил, не ми даваше мира — онзи за „човека, търсещ убежище в разума“. Точно тогава за първи път, мисля, поставих под въпрос съществуването на разума като нещо отделно. Мисълта, че вероятно всичко е разум, ме омагьоса. Звучеше ми по-революционно от всичко чуто досега.

Несъмнено беше любопитно, меко казано, че човек от калибъра на Стаймър е обсебен от идеята да слезе под земята, да намери убежище в разума. Колкото повече мислех по тази тема, толкова повече чувствах, че той се опитва да направи от космоса един грандиозен, изумителен капан за плъхове. Когато след няколко месеца му изпратих известие да дойде на проба и научих, че е умрял от мозъчен кръвоизлив, не се изненадах ни най-малко. Разумът му очевидно бе отхвърлил изводите, които той му бе наложил. Беше се докарал до смърт чрез умствена мастурбация. С това спрях да се тревожа за разума като убежище. Разумът е всичко. Бог е всичко. Е, и какво?