Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (8)

ГЛАВА VIII
ВОЛЯТА НА РАУЛ И ВОЛЯТА НА ЖОЗИН

Войната беше обявена в избран от Раул момент. Имате всички шансове да я спечели. Жозефин Балзамо бе хваната натясно ненадейно и щете да бъде подложена на атака, силата на която не би могла да предположи.

Разбира се, една жена с нейната закалка нямате да се съгласи да загуби. Щете да се съпротивлява, но не можете да допусне само едно нето — че нежният и прекрасен любовник, какъвто беше Раул д’Андрези, може да стане неумолим и да наложи сурови изисквания спрямо нейната воля. Затова тя прибягна до ласкателства, до сълзи, до обещания, с две думи, до всички познати женски хитрини, с помощта на които един мъж може да бъде омилостивен. Раул се показа безмилостен.

— Ти ще говориш! До гуша ми дойде от тъмнината, в която се движим. Възможно е на теб да ти харесва, но на мен — не! Трябва да се изясним.

— Но за какво? — раздразнено се провикна тя. — Още ли те интересува миналото ми.

— То ти принадлежи — каза Раул. — Открий миналото си, ако не се страхуваш да го узная. Ясно ми е, че винаги ще останеш загадка за мен, а и за всички, че твоето хубаво лице няма да ме осведоми за това, което става в дъното на душата ти. Това, което искам да узная, е само частта от живота ти, която се докосва до моя живот. Ние имаме обща цел. Покажи ми пътя, който следват. Ако ли не, рискуваш да понесеш последствията от престъплението на Леонар, а аз не искам това! Той удари с юмрук по дланта си.

— Чуваш ли, Жозин? Не искам да убивам! Да крада — да. Крадец чрез взлом ще бъда! Представяш ли си — Арсен Люпен — крадецът джентълмен! Но убиец — не, хиляди пъти не!

— Аз също не го искам — каза тя.

— Може би, но ти накара да убият.

— Лъжа!

— Тогава говори! Обясни се.

Тя зачупи ръце. Протестираше и въздишаше:

— Не мога… не мога…

— Защо? Кое ти пречи да ме запознаеш с всичко, което знаеш за аферата, тази, която разкри Боманян?

— Бих предпочела да не те забърквам — умолително шепнеше тя, — да не те противопоставям на него.

Той избухна в смях.

— Ти може би се страхуваш за мен? Хм… Хубав претекст. Успокой се, Жозин. Не се страхувам от Боманян. Има друг неприятел, от когото се опасявам много повече.

— Кой?

— Ти, Жозин.

И твърдо повтори:

— Ти, Жозин. По същата причина, поради която искам от теб изясняване. Когато те видя по-добре анфас, повече няма да се страхувам. Реши ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не — каза, — не. Раул кипна.

— Ще рече, че не ми се доверяваш. Аферата е хубава и искаш напълно да си я запазиш. Да бъде. Тръгваме. Навън ще прецениш по-добре положението.

Той я хвана през талията и я метна на рамото си по същия начин, по който го беше направил първата вечер в основата на скалата. И натоварен така, се отправи към вратата.

— Спри — каза тя.

Последното му решение, изпълнено с невероятна лекота, довърши съпротивата й.

— Какво искаш да знаеш? — запита тя, след като той я беше пуснал отново на земята.

— Всичко — отговори Раул, — най-напред мотива. За присъствието ти тук и причината, поради която беше убита Бриджит Руселен от този негодник.

Тя каза:

— Корделата със скъпоценните камъни…

— Те са без стойност! Те са посредствени, фалшиви гранати, топази, берили, опали…

— Да, но има седем такива.

— И после? Трябвате ли да я убие? Много по-просто беше да се почака и да се претърсят стаите при първия удобен случай.

— Очевидно, но изглеждаше, че и други са по следата.

— Други?

— Да, тази сутрин по мое нареждане Леонар се осведоми за Бриджит Руселен, която бях забелязала с диадемата вчера вечерта. Той се върна да ме предупреди, че около тази къща се навъртат някакви хора.

— Хора? Кои ли са били?

— Пратеници на Белмонт.

— Жената, която се бърка в работата ни?

— Да, тя е навсякъде.

— Как ти се струва? — повтори Раул. — Беше ли това повод за убийство?

— Той се е объркал. Сгреших, като му казах: „Искам диадемата на всяка цена.“

— Виждаш ли, виждаш ли — провикна се Раул, — ние зависим от волята на един грубиянин, който загубва ума си и убива глупаво, животински. Хайде, трябва да свършим с това. Аз мисля по-скоро, че хората, които са дебнели тази сутрин, са били изпратени от Боманян. Ти не си способна да се мериш с него. Остави ме да поема ръководството. Ако искаш да сполучиш, това може да стане чрез мен, единствено с мен ти сигурно ще спечелиш.

Жозин загуби сили. Раул потвърждаваше превъзходството си с толкова силно убеждение в гласа, че тя изпитваше от него почти физическа болка. Виждаше го сега по-едър, отколкото беше, по-могъщ, по-силен от всички мъже, които бе познавала, надарен с по-остър ум, с по-проницателен поглед, с по-ефикасни средства за действие от нейните. Тя се преклони пред тази неумолима воля и пред тази енергия, която никакво съображение не можеше да огъне.

— Да бъде — каза най-после. — Ще говоря, но защо тук? Трябва ли да останем в къщата?

— Тук и никъде другаде — натърти Раул, знаейки добре, че ако Калиостро се опомни, той няма нищо да постигне.

— Да бъде — отново повтори тя. Беше съсипана. — Да бъде, отстъпвам, защото е замесена нашата любов, която изглежда ти не цениш особено много.

Раул изпита дълбоко чувство на гордост. За пръв път осъзна превъзходството си пред нея и другите хора и наистина необикновената власт, с която налагате своите нареждания.

Тук ще направим едно малко отклонение. Читателят не бива да забравя, че Раул бе само на двадесет години и че ако се изключат няколкото „подвизи“, извършени от него като невръстно дете и юноша, това беше наистина неговото първо голямо приключение. Сега се формираше характерът му. Всички познават зрелия Раул д’Андрези, неумолимия Арсен Люпен. Благородник или крадец, нежно влюбен или жесток отмъстител, той вълнуваше обществото и рядко минаваше ден вестниците да не споменат нещо за неговата персона. Тук, сега, с графиня Дьо Калиостро^[1] се развиваше сражение, което щеше да остави трайни следи в бъдещия му живот. Обикновени кражби, кражби чрез взлом, измами, фалшификации, изнудвания, укриване на крадени вещи и какво ли не освен — нека читателят добре да запомни — убийства. Арсен Люпен никога не си послужи с револвер, за да убие. Той използваше само своя ум. Убийствата идват много по-късно…

Сега Калиостро не беше в състояние да владее напълно всичките си съпротивителни средства. Предполагаемото убийство на Бриджит Руселен беше действие, подкопаващо нейните възможности за съпротива, и спектакълът със завързания Леонар се прибавяте, за да довърши нервната й разруха. Раул се възползва бързо, както искате, от предоставения му случай, извлече полза от преимуществата си и осигури чрез заплаха или страх, чрез сила или хитрост окончателната си победа.

Той беше господарят. Беше заставил Жозефин Балзамо да се предаде и в същото време дисциплинираше своята любов. Целувки, ласки, опити за съблазън, пристъпи на желание — не се страхуваше повече от нищо, понеже бе стигнал до границата на разрива. Раул махна покривката от кръглата масичка и я хвърли върху Леонар. После се върна и седна до Жозин.

— Слушам.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше ненавист и безсилен гняв, и прошепна:

— Ти грешиш. Възползва се от моя мимолетна слабост, за да изискаш изповед, която щях да направя при пръв удобен случай, но по собствена воля. Това унижение е безполезно, Раул.

Той твърдо повтори:

— Слушам. Тогава тя каза:

— Ти го поиска. Да свършим, колкото е възможно по-бързо. Правя го, като изпускам всички подробности, за да отидем право към целта. Разказът ми няма да бъде нито продължителен, нито комплициран. Един прост рапорт. И така, преди двадесет и четири години, през месеците, които предшестваха войната от 1870 година между Франция и Прусия, кардинал Дьо Боншоз, архиепископ на Руан и сенатор, по време на обиколка в областта Ко е бил застигнат от ужасна буря и е трябвало да се укрие в замъка Гюйор, в който тогава е живеел последният му собственик, рицарят Дез Об, старец, наближаващ деветдесетте, но помнещ всичко и с бистра глава. Той го помолил да бъде приет и изслушан частно, за което незабавно получил съгласие, и разговорът траял доста дълго време. Ето в резюме странното разкритие, което чул тогава кардинал Дьо Боншоз — резюме, което по-късно написва и за което никога няма да спомене нито една дума.

Ето го. Аз го зная наизуст:

„Монсеньор — започнал старият рицар, — няма никак да се учудите, ако ви кажа, че моите първи години са протекли в средата на големия революционен смут. В епохата на терора бях на двадесет години, сирак, и всеки ден придружавах моята леля Дез Об в съседния затвор, където тя раздаваше малки помощи и се грижете за болните. Там бяха събрани всякакви хора и ги съдеха и осъждаха безразборно. Имах възможността да посещавам често един добър човек, на когото никой не знаеше името, нито по какъв донос е арестуван. Учтивостта, която му оказах, и моето почитание му вдъхнаха доверие. Аз спечелих неговата привързаност и вечерта на същия ден, в който беше осъден на смърт, той ми каза:

— Мое дете, утре призори жандармите ще ме отведат на ешафода и ще умра, без да се знае кой съм. Така поисках и само Бог ще ме съди. Няма да кажа и на теб. Но събитията изискват да ти направя някои признания и те моля да ги изслушаш като мъж и по-късно, когато стане необходимо, да бъдеш лоялен и хладнокръвен. Мисията, с която те натоварвам, е от значителна важност. Аз съм убеден, мое дете, че ти ще съумееш да бъдеш на висота, за да се справиш със задачата, и каквото и да се случи, да запазиш тайната, от която зависят извънредно важни интереси.

Той най-после ми съобщи — продължил рицарят Дез Об, — че е бил свещеник и като такъв — пазител на неизчерпаеми богатства от скъпоценни камъни с толкова голяма чистота, че най-високата продажна стойност на всеки един от тях никога не би могла да бъде достигната. Паралелно с тяхното натрупване тези камъни са били подреждани в най-оригиналното скривалище, което би могло да съществува. В един край на областта Ко, на свободен терен, на който всички могат да отидат на разходка, се показва на повърхността на земята един от тези грамадни камъни, които са служели, а и още служат за отбелязване границите на владения, полета, овощни градини, ливади, гори и т.н. Този граничен знак, забит изцяло в почвата и заобиколен от храсти, е бил пробит в най-горната си част от две или три естествени пукнатини, впоследствие запълнени със земя, върху която били поникнали дребни растения и диви цветя. Точно там, в една от тези цепнатини, на която всеки път е отстранявана буцата пръст, за да се постави отново грижливо на място, точно там, в тази спестовна касичка, са пускани великолепните скъпоценни камъни. Понастоящем кухините са запълнени, тъй като не са добавяни нови скъпоценни камъни. Новите са били поставяни в дървено сандъче, което свещеникът е заровил до граничния камък няколко дни преди неговото арестуване.

Той много точно ми посочи мястото и ми съобщи една формула, съставена от една-единствена дума. В случай на забрава, тя също го посочваше.

Трябваше отново да обещая, че незабавно след настъпването на по-спокойно време, това ще рече една дата, която той определи твърде точно — след двадесетина години, ще отида най-напред да се уверя, че всичко е на мястото си и че от тази дата ще присъствам всяка година на прочутата голяма литургия в неделята на Великден в църквата на село Гюйор.

През някоя Великденска неделя ще забележа до съда със светена вода един мъж, облечен в черно. След като кажех името си на този човек, той трябвате да ме заведе до един канделабър със седем поставки за свещи, който се запалва само в празнични дни. На свой ред аз незабавно трябваше да му кажа формулата за мястото.

Това бяха двата знака за разпознаване между нас. След това да го заведа точно до гранитния граничен камък.

Аз се заклех във вечното спасение, че сляпо ще се съобразявам с дадените инструкции. Следващия ден достойният свещеник се качи на ешафода.

Монсеньор, макар и много млад, религиозно спазвах клетвата си за мълчание. Леля ми Дез Об почина, аз влязох в Нормандския полк и изкарах в него всички войни на Директорията и Империята. Когато падна Наполеон, бях на тридесет и три години. Имах чин полковник и ме разжалваха, тъй като бях от хората на маршал Ней^[2]. Когато се върнах в Ко, най-напред отидох до скривалището, където лесно забелязах гранитния камък, после, в неделята на Великден през 1816 година, в църквата на Гюйор, видях до олтара канделабъра от мед. Тази неделя мъжът, облечен в черно, не беше пред съда със светена вода.

Следващия Великден се върнах отново там, както и всяка следваща неделя, защото междувременно бях купил замъка Гюйор, който от няколко години беше обявен за продан.

По този начин, като войник на пост, стоях на стража на мястото, което ми бяха посочили. И чаках.

Монсеньор, минаха петдесет и пет години, откакто чакам. Не дойде никой, не съм чувал да се спомене каквото и да е за тази история. Камъкът не е мръднал. Канделабърът е запалван в предписаните дни от клисаря на Гюйор. Но мъжът, облечен в черно, никога не дойде на срещата.

Какво трябваше да правя? Към кого да се обърна? Да направя постъпки пред църковните власти? Да помоля за аудиенция френския крал? Не, моята задача бе стриктно определена. Нямах правото да я изпълнявам по друг начин.

Аз мълчах. Но как ме гризеше съвестта! Какво болезнено безпокойство! Каква мъка при мисълта, че можех да умра и да отнеса в гроба една толкова голяма тайна!

Монсеньор, от тази вечер всичките ми тревоги и съмнения са разпръснати. Вашето съдбовно идване в моя замък ми прилича на неопровержима проява на Божествената воля. Вие едновременно сте духовната и светската власт. Като архиепископ вие представлявате Църквата. Като сенатор вие представлявате Франция. Аз не рискувам да се излъжа, като ви правя тези разкрития, които интересуват и едната, и другата. Обаче вие сте, който ще избирате, монсеньор! Действайте. Преговаряйте. И когато ми кажете в чии ръце ще трябва да бъде вложен светия влог, ще ви дам необходимите указания.“

Кардинал Дьо Боншоз слушал, без да го прекъсва. Но не е могъл да се сдържи и да не каже на рицаря Дез Об, че историята не е много правдоподобна. В отговор рицарят Дез Об излязъл и се върнал отново с малко дървено сандъче в ръце.

„Ето сандъчето, за което свещеникът ми беше говорил и което намерих там. Изглеждаше ми по-разумно да го взема със себе си. Вземете го, монсеньор, и дайте за оценка стотината скъпоценни камъни, които то съдържа. Тогава вие ще повярвате, че моята история е достоверна и достойният свещеник не е грешил, когато е говорел за неизчислимо богатство. Според неговите преценки гранитният стълб съдържа около десет хиляди камъка, красиви като тези тук.“

Настойчивостта на рицаря и доказателствата, които е представил, накарали кардинала, който се е ангажирал, да продължи работата и да съобщи лично на стареца за решението на въпроса.

След това обещание разговорът свършил. Архиепископът твърдо решил да го спазва, но събитията са попречили на неговото изпълнение. Тези събития, Раул, ти знаеш, са били най-напред обявяването на войната между Франция и Прусия и бедствията, които са последвали. Тежките задължения и неговият пост не са му оставяли свободно време. Империята се сгромолясва. Месеците минават.

Когато Руан е заплашен от настъпващите прусаци, кардиналът, желаещ да експедира някои документи с голяма важност в Англия, има идеята да присъедини към пратката сандъчето на рицаря. На 4 декември, един лен преди прусаците да влязат в града, един доверен слуга, бедният Жобер, се намирал в кабриолет, който летял по пътя за Хавър, където той е трябвало да се качи на кораб.

Два дни по-късно кардиналът научава, че трупът на Жобер е бил намерен захвърлен в един овраг в гората на Руврей на десет километра от Руан. Куфарът с документите е бил донесен обратно на кардинала. Кабриолетът, конят и дървеното ковчеже са били изчезнали. Получените официални сведения сочели, че нещастният слуга е бил разпознат от германците. Един техен конен отряд се е подвизавал отвъд Руан, за да ограбва колите на бягащите към Хавър богати буржоа.

Малшансът продължава. В началото на януари следващата година кардиналът приема пратеник на рицаря Дез Об. Старецът не е можал да преживее поражението на страната си. Преди да умре, той бил надраскал почти неразбираемо следните две фрази:

„Думата на формулата, която посочва мястото, е гравирана на дъното на ковчежето… Аз скрих медния канделабър в моята градина.“

По такъв начин нишката, водеща към разгадаването на тайната, се прекъсваше. Сандъчето беше откраднато, нямаше нито едно доказателство, което да потвърди, че разказът на рицаря Дез Об съдържа и най-малката частица истина. Никой не бе виждал скъпоценните камъни. Бяха ли те истински? Нещо повече: съществуваха ли те освен във въображението на рицаря? Сандъчето не беше ли просто кутия за няколко театрални бижута и цветни камъчета?

Малко по малко съмнението нахлуваше в съзнанието на кардинала, съмнение доста упорито, за да се реши да продължава да пази мълчание. Той започна да счита разказа на рицаря Дез Об за старческо бълнуване. Би било опасно да се разпространяват подобни смешни неща. Следователно да се мълчи. Но…

— Но… — повтори Раул д’Андрези, необикновено развълнуван от тези сметни неща.

— Но преди да вземе окончателно решение — отговори Жозефин Балзамо, — кардиналът написва няколко страници за разговора си в замъка Гюйор и за последвалите инциденти, страници, които забравя да изгори или изгубва и които, няколко години след неговата смърт, са намерени в една от книгите му по теология при продаването на търг на библиотеката му.

— От кого са намерени?

— От Боманян.

Жозефин Балзамо беше разказала тази история, държейки наведена главата си и с монотонен глас, като че ли разказва урок. Повдигайки очи, тя остана поразена от изражението на Раул.

— Какво ти е? — попита тя.

— Твоята история ме шашна. Мисля, Жозин, ама мисли и ти, че признанията на трима старчоци, които са си предавали факела през годините, навъртат повече от един век. Остава само на изходната точка да прикачим някаква легенда от Средните векове. Като казвам легенда, разбирай някаква страхотна тайна. Веригата не е скъсана. Всички халки са на мястото си. Последната халка от тази верига е Боманян, който се появява на сцената. Какво е направил Боманян? Трябва ли да го обявим достоен за отредената му роля, или да го лишим от нея? Трябва ли да се сдружим с него, или да му изскубнем от ръцете факела?

Възбудата на Раул убеждаваше Калиостро, че би могла да прекъсне разказа си дотук. Тя се колебаеше. Най-важните, но и най-тежките думи, защото се отнасяха за нейната роля в аферата, още не бяха казани. Но Раул я подкани:

— Продължавай, Жозин. Излизаме на чудесен път. Да вървим заедно и заедно да вземем наградата, която е почти в ръцете ни. Тя се намира на края на пътя, а всеки път води до определено място и свършва. Привърши и ти разказа си.

Тя продължи.

— Човекът Боманян се обяснява с една дума — честолюбец. В началото той постави религиозното си призвание, което е реално, в услуга на своята амбиция, а тя е огромна. Двете неща го заведоха в ордена на йезуитите, в който заема важен пост. Откриването на спомените го опиянява. Пред него са се открили широки хоризонти. Той успява да убеди някои по-вишестоящи от него, запалва ги за завладяването на богатството и сполучва да постави в действие за полза на своето общество цялото влияние, с което разполагат йезуитите.

Скоро той групира около себе си дванадесетина провинциални благородници, повече или по-малко честни, повече или по-малко задлъжнели, на които разкрива само част от аферата, и ги организира в една истинска асоциация от конспиратори, готови на всичко. На всеки е определено поле за действие, на всеки — отделна сфера на изследване. Боманян ги държи в ръцете си чрез парите, с които е разточителен. Поне това не може да му се отрече.

След две години на щателни разследвания те достигнаха до незначителни резултати. Узнаха, че обезглавеният свещеник се е наричал брат Никола, ковчежник на абатството във Фекамп. След това, чрез разкриването на секретни архиви и стари манускрипти на Църквата, се откриват интересни кореспонденции от едно време, разменяни между всички френски манастири. Групата успя да установи, че от доста отдавна е имало циркулация на пари. Тези пари са били нещо като десятък, плащан доброволно от всички религиозни институти и прибиран само от манастирите в Ко. Изглежда, че е било учредено общо съкровище, един неизчерпаем резерв, който да послужи в съдбоносни за Църквата моменти или за предприемане на кръстоносен поход. Съвет от ковчежници от седем члена управлявал тези богатства, но само един от тях е знаел местонахождението им.

Революцията разрушава манастирите, но съкровищата продължават да съществуват. Брат Никола е бил техният последен пазач.

След последните думи на Жозефин Балзамо настана тишина. Любопитството на Раул бе удовлетворено и той изпитваше голямо вълнение.

Прошепна с едва сдържан ентусиазъм:

— Колко е хубаво всичко това! Какво великолепно приключение! Винаги съм бил уверен, че миналото е завещало на настоящето своите приказни съкровища, откриването на които приема формата на един неразрешим проблем. Но другояче не би могло да бъде. Нашите прадеди не са разполагали със секретни каси или с подземните сейфове на френската банка. Те са били принудени да се задоволяват с естествени скривалища, където са натрупвали злато и бижута и тайната на които са предавали чрез някоя формула. Нещо като шифър на ключалка, както е днес. Когато е ставал някакъв катаклизъм, секретът се е загубвал, както и мъчително събираното съкровище.

Възбудата му секна. Той стана и радостно заяви:

— Това ще го бъде, чуваш ли, Жозефин Балзамо! Чутото е едно от най-фантастичните неща. Ако брат Никола е казал истината и всичко се е случило според разказаното, ако десетте хиляди скъпоценни камъни са били спуснати в странната спестовна касичка, това е около един милиард франка^[3], които са събирани през Средните векове^[4] с милиони и милиони усилия на монасите. Това е гигантски дар на целия християнски свят през великите епохи на фанатизъм. И всичко това в един гранитен камък посред нормандска овощна градина! Не е ли възхитително?

Раул се разходи из стаята.

— Нищо не каза за твоята роля в приключението. Какво си допринесла? Имаш ли някакво специално указание от Калиостро?

— Само няколко думи — каза тя. — Върху списъка, който притежавам, на четирите тайни, разкрити от него, той е написал срещу тази, за която говорим, и тази за „Сполуката на кралете на Франция“ следната забележка: „Между Руан, Хавър и Диеп /Признанията на Мария-Антоанета/.“

— Да, да — глухо поде Раул, — границите на Ко… лиманът на старата река, на брега на която са процъфтявали кралете на Франция и монасите… Точно там, където са скрити икономиите на десет века религия… Съкровището е там и аз, естествено, ще го намеря.

После се обърна към Жозин:

— Ти също си търсила, нали?

— Да, но без точни сведения…

— И една друга жена, която е приличала на теб, също го е търсила — каза той, гледайки я изпитателно, — тази, която е убила двамата приятели на Боманян.

— Да — отговори тя, — маркиза Дьо Белмонт, която е, предполагам, потомка на Калиостро.

— И ти не си открила нищо?

— Нищо. Поне до деня, в който срещнах Боманян.

— Който искаше да отмъсти за смъртта на своите приятели?

— Да — каза тя.

— Боманян с лекота ли ти довери това, което сега знаеш?

— Да.

— Самият той?

— Самият той.

— Това ще рече, че ти си отгатнала, че той преследва същата цел като теб и си използвала любовта, която си му вдъхнала, за да го доведеш до признания.

— Да — откровено каза тя.

— Играла си голяма игра.

— Играех с живота си. Накрая поиска да се освободи от любовта си, като ме убие. Ти си свидетел на случилото се в имението д’Етижу. Аз не отговорих на неговата любов. Той реши да си отмъсти, защото се страхуваше също да не го издам за разкритията, които ми беше направил. За Боманян бях станала неприятел, който можеше да достигне до целта преди него. Бях осъдена от деня, в който осъзна грешката си.

— Въпросът е дали неговите разкрития се свеждат до няколко исторически сведения, всичките доста смътни?

— Така е. Но само засега.

— И едната поставка от канделабъра, която извадих от пиластъра, беше първият елемент от истината?

— Вярно е.

— Поне го предполагах. След вашия разрив нищо не доказва, че не е напреднал с няколко крачки.

— С няколко крачки?

— Да, най-малко с една. Вчера вечерта Боманян дойде в театъра. Защо? Само за това, че Бриджит Руселен носеше на челото си кордела със седем камъка? Какво означава за него корделата? Какво е искал да узнае? Защо е наредил да се наблюдава къщата на Бриджит?

— Допускаме, че е така. Но ние не можем да узнаем нищо.

— Напротив. Ние можем да го узнаем, Жозин.

— Как? От кого?

— От Бриджит Руселен. Тя потрепера.

— Бриджит Руселен…

— Разбира се — спокойно каза той, — достатъчно е да я разпитаме.

— Да разпитаме тази жена?

— Говоря за нея и за никоя друга.

— Но тогава… тогава тя е жива?

— Да, по дяволите! — изруга Раул.

Той скочи отново и се завъртя на пети два или три пъти. Малки завъртания, при които направи бегла схема на танците кан-кан и жига.

— Моля те, графиньо Дьо Калиостро, не ми хвърляй подобни яростни погледи. Ако не бях провокирал в теб това доста силно нервно сътресение, за да отслабя съпротивата ти, нямаше да ми кажеш нито дума за авантюрата. Откъде щяхме да започнем тогава? За какво щяхме да се заловим? Някой прекрасен ден преподобният Боманян щеше да гушне милиардчето, а прекрасната графиня щеше да остане неутешимо да си хапе пръстите.

Хайде, искам една хубава усмивка вместо тези пълни с омраза очи.

Тя прошепна:

— Ти си позволи дързостта!… Ти се осмели!… Всичките заплахи, пелият шантаж, за да ме принудиш да говоря. Това ли беше комедията? Колко слабо съм те познавала досега! Знай, Раул, че няма никога да те извиня.

— Разбира се, разбира се — каза той със закачлив тон, — че ще ме извиниш. Просто едно малко нараняване, причинено от любов. В него нищо друго не се вижда освен нашата истинска любов, нали моя скъпа? Между хора, които се обичат като нас, обиди не би трябвало да има. Елин ден единият ще си покаже ноктите, на следващия ден другият… до момента на пълно съгласие и съвършена хармония по всички въпроси.

— Освен ако не се дочака този момент и се скъса по-рано — каза тя през зъби.

— Да се скъса? Какво говориш? Но аз те облекчих от някои тайни, за което трябва да ми благодариш, скъпа. Да се скъса?…

Жозин придоби толкова разсеян вид, че изведнъж Раул избухна в луд смях и прекъсна нейните обяснения. Той подскачаше от крак на крак и викате:

— Господи! Колко е сметно! Госпожата е ядосана!… Хайде, какво? Друг начин да си играеш на малки разходки?… Кихна ли? Нищо, горчицата ти залютя на носа… Ах! Моята добра Жозин! Как ме караш да се смея!

Тя не го слушаше повече. Без да се занимава с него, повдигна кърпата, която покривате лицето на Леонар, и преряза връзките.

Леонар като побесняло животно подскочи към Раул.

— Не го пипай! — заповяда тя.

Леонар се спря с протегнати юмруци към лицето на Раул, който се смееше:

— Хайде, добре, ето го полицейския агент… дявола, който излиза от кутията…

Вън от себе си, мъжът трепереше:

— Ще се срещнем пак, мой малки господине… Ще се срещнем… мой малки господине… ако ще и след сто години…

— Ти, следователно, също смяташ на векове?… — се присмя Раул. — Също като господарката си…

— Махай се! — парели Калиостро, блъскайки Леонар към вратата. — Махай се!… Докарай колата!

Те бързо си размениха няколко думи на език, който Раул не разбирате. После, когато остана сама с младия мъж, тя се приближи и с нервен глас му каза:

— И сега?

— Сега?

— Да, твоите намерения?

— Но, Жозин, всичко е ясно. Моите намерения спрямо теб винаги са били ангелски.

— Стига шеги. Какво искат да правят? Как смятат да действаш занапред?

Изведнъж станал сериозен, той й отговори:

— Ще действам различно от теб, Жозин. Ти никога не си се доверявала. Ще бъда това, което ти никога не си била — лоялен приятел, който би се изчервил, ако ти нанесе вреда.

— Това ще рече?

— Това ще рече, че ще поставя на Бриджит Руселен няколко необходими въпроса и ще ги поставя по начин, който ти ще чуеш. Това задоволява ли те?

— Да — каза тя все още разгневена.

— Тогава остани тук… Няма да продължи дълго. Времето не ще ни чака.

— Да, времето хвърчи.

— Разбираш ме, Жозин. Не мърдай от мястото си.

Раул незабавно отвори двете крила на вратата и ги остави открехнати така, че и най-тихо произнесената дума да може да проникне през тях, и се отправи към леглото, в което Бриджит Руселен си почиваше, охранявана от Валантен.

Младата актриса му се усмихна. Въпреки големия си ужас и макар и да не знаеше нищо от това, което се беше случило, след като видя своя спасител, тя доби чувство за сигурност и се успокои.

— Няма да ви изморявам — каза той. — Минута или две само. В състояние ли сте да отговаряте?

— Ох! Разбира се.

— Хубаво! Ето, вие станахте жертва на един луд, когото полицията наблюдавате от известно време и щете скоро да го затвори. Следователно за вас няма опасност. Но бих искал да изясня едно нещо.

— Питайте.

— Какво представлява тази лента или кордела, както щете я наречете, със скъпоценни камъни? От кого я имате?

Той почувства, че тя се колебае. Обаче призна:

— Това са камъните… които намерих в едно старо сандъче.

— В старо дървено сандъче, нали?

— Да, цялото напукано и което не беше даже затворено. То беше скрито под сламения покрив на хамбара на малката къща, в която моята майка живееше в провинцията.

— Къде?

— В Лийбон между Руан и Хавър.

— Зная го. Откъде произхожда това сандъче?…

— Не ми е известно. Не питах за него майка си.

— Вие намерихте скъпоценните камъни така, както са сега?

— Не, те бяха монтирани като на пръстени върху големи сребърни халки.

— И тези халки?

— Вчера бяха още в кутията ми за гримиране в театъра.

— Следователно те не са вече у вас?

— Не, дадох ги на един господин, който дойде в гримьорната ми, за да ме поздрави. Той ги видя случайно.

— Сам ли беше?

— С двама други господа. Бил колекционер. Аз обещах да му занеса седемте камъка днес в три часа, за да реконструира пръстените. Ще плати доста добра цена.

— Халките имат ли надписи от вътрешната си страна?

— Да… думи с някогашни букви, на които не съм обръщала внимание.

Раул размисли и приключи разпита с малко по-остър тон:

— Съветвам ви да пазите в най-голяма тайна тези събития. Ако ли не, историята би могла ла има неприятни последици не за вас, а за ватата майка. Доста учудващо е, че тя укрива у себе си пръстени очевидно без стойност, но от голям исторически интерес.

Бриджит Руселен се изплати:

— Готова съм да ги предам.

— Излишно. Запазете камъните. Ще изискам от ваше име връщането на халките. Къде живее този господин?

— Улица Вожирар.

— Неговото име?

— Боманян.

— Добре. Последен съвет, госпожице. Напуснете тази къща. Много е изолирана. За известно време, да кажем около месец, идете да живеете в хотел с прислужницата си. Там никого не приемайте. Съгласна ли сте?

— Да, господине.

Навън Жозефин Балзамо улови Раул за ръцете. Изглеждаше силно развълнувана и твърде далеч от мисли за отмъщение и ненавист. Накрая тя му каза:

— Разбрах, нали? Ти отиват при него?

— Да, при Боманян.

— Това е лудост.

— Защо? Това е необходимост.

— При Боманян? В един часа следобед, когато знаеш, че е вкъщи с другите двама?

— Двама плюс един прави трима.

— Не отивай там, моля те.

— Какво? Мислиш ли, че ще ме изядат?

— Боманян е способен на всичко.

— Тогава той е човекоядец?

— Ох, не се смей, Раул! Моля те, скъпи!

— Охо, ти се разплака. Стига Жозин. Ще отида!

Той почувства, че е искрена и че със завръщането на женската си нежност, забравяше тяхното разногласие и се тревожеше за него.

— Не отивай там, Раул — повтори тя. — Познавам жилището му. Тримата бандити ще се хвърлят върху теб и никой не би могъл да ти помогне. Моля те, скъпи, моля те!

— Толкова по-добре, защото никой не би могъл да помогне и на тях. Стига, Жозин!

— Раул, Раул, ти се шегуваш. Той я притисна към себе си.

— Слушай, мила, аз идвам като неочаквания последен в една колосална афера и ме обграждат две могъщи организации — твоята и тази на Боманян — като и двете, естествено, отказват да ме приемат, мен, последния мошеник на сцената… Така че ако не употребя извънредни средства, рискувам да остана Жан Глупака, такъв, какъвто бях и преди. Остави ме да се заема с нашия неприятел Боманян по същия начин, по който се заех с моята приятелка Жозефин Балзамо. Аз не започнах много лошо и ти няма да отречеш, че кордите под лъка ми са здрави.

С последните си думи той отново я нарани. Тя освободи ръцете си от неговите и си тръгнаха мълчаливо един зад друг. На вратата се обърна и го изгледа. Признаваше в себе си, че вече се страхува от своя любовник. Как бързо, само за един час, той се беше променил прел очите й. Къде остана нежният и внимателен Раул, с вечната си усмивка и безгрижен характер?

А в същото време Раул се питате дали неговият по-неумолим неприятел не беше тази жена с чаровно лице, която обичаше толкова горещо и от която беше толкова горещо обичан? Поне засега!